Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

 

Leas Story 11

 

Случвало ли ви се е някога да се замислите над смисъла на думата „милост“?

Знам, знам, звучи малко нафукано, един вид, ей сега ще ви просветля, ще ви обясня всичко, нали? И все пак, замисляли ли сте се някога над думичката „милост“? Правило ли ви е впечатление, например, колко рядко тя се среща в ежедневието, как всички ние я избягваме някак неволно, по инстинкт. Милост? Еййй, а стига ся, не ме занимавай с глупости! Или, в някакъв по-кротък вариант, „Ми де да знам, звучи неудобно някак. ‚Милост‘? Че кой ти говори такива неща днес, това ми звучи почти като… нещо от Библията, или от книжки за деца, знам ли. Хайде, стига, дай да говорим за нещо друго.“

Така, или долу-горе така, си представям нормалната, ежедневна реакция към тази някак стряскаща дума. Милост. Чакай бе, аз да не съм Господ!

Именно, именно. Ето в това е цялото неудобство, цялата претриваща неуютност на тази дума, на тази идея. Милостта не е нещо, което принадлежи към ежедневието, тя звучи по-скоро като реплика от някаква стара, безнадеждно патетична пиеса – или от някаква детска игра. Само някое детенце, има си хас, би си позволило да я произнася на висок глас –„Милост, милост, милост!“ – и то само защото самò още не разбира за какво говори, за какво моли, за какво настоява.

Това – или, точно напротив – онези стряскащи, редки като срещи на комети, мигове от живота, от съществуването на човека, когато всичко виси на косъм, когато той или тя е изоставил/а всички преструвки, всички пози, всички брони, на нормалния живот, и сега се е прострял/а по очи, а може би и по гръб, разперил/а ръце в поза на пределно отчаяние, на пределна капитулация, пред необоримата сила на онова, което го/я е довело дотук, и комай шепне, настоява, умолява, без да мисли повече за неща като достойнство, приличие, просто нормалност, хей… „Милост, милост, милост!“

Но неееее, не става тя така лесно, тая работа! Хитро и лукаво говедце е човекът, научено и на две, и на двеста, та умее да симулира всичко, включително и пределното отчаяние, и капитулацията, и сълзите, и разкаянието, и сополите, и всичко. Само че светът го знае, всичко това, и не отпуска, не отпуска, не отпуска хватката. Милост, а? А що тогава се вглеждаш така внимателно, когато минаваш покрай огледалото? И що така правиш сметки за бъдещето, като си толкова отчаян, толкова капитулирал, а? Я да те проверим още малко!

И така, мислиш си ти, че си отчаян, че си капитулирал, че си на свършване, но светът, вселената, Богът там отвън знае далеч по-добре от теб. Вижда той/тя/то, че само се преструваш, и не престава да те товари, да трупа върху гърба ти все нови и нови чувалчета. Отчаян, а? Я сега да видим… Хааа, виж как можеш, виж как облещи очи и продължи да се тътриш, по корем, по гръб, по страни, както дойде. Нищо ти нямааа, можеш много още.

И така – докато се предадеш окончателно, докато най-после разпериш всичко в пълно изтощение, полегнеш и се приготвиш да приемеш каквото ще да идва. Каквото ще, само най-после да има край. Изпрати ми край, Боже, или каквото там си, майната ти! Изпрати ми край, вече всичко ми е все едно!

Изпрати ми край!

* * *

Изпаднахме значи ние, тоест аз и Тодорка, в нещо като патова ситуация. Ни така, ни инак. Вижда тя, чувства, че не се преструвам, че наистина вече и една игла не мога да вдяна, мъча там някакъв път да намеря, да сложа край на взаимната агония, но не ще и не ще да стане, въпреки всички усилия. И сама вече не знае какво да ме прави, ни да ме изхвърли, ни да ме държи при себе си, видя се в чудо, милата.

И тогава една наша близка позната, Керстин Д., ни даде съвет: „Вижте, хора, разбирам, че и двамата страдате, но все пак имайте предвид, че най-реалните жертви на цялата тази работа са децата. Самите вие сте израснали в семейства с по двама родители, но аз идвам от разведено семейство и знам от собствен опит какво е да израснеш с такова нещо. Изключително важно е да не направите решаваща грешка, отидете и направете една семейна постановка, за да видите какво мислят за всичко това децата“.

Уф, сега стана тя сложна. Вече виждам как някои се почесват. „Да видите какво мислят децата? Що за тъпня, че те уста нямат ли, да ги питате? Хайде, за малката разбрахме, но баткото, той нали всичко може?“

Извинявайте, ако ви подценявам. Всъщност тази (силно невежа) реакция идва основно от страна на мъже, и то много неопитни мъже. Жените обикновено по-изтънко ги чувстват тия неща. Но, да обясня все пак: добре известен факт е, че при разводи със сравнително малки деца, те обикновено възприемат случващото се като своя собствена вина: „Мама или татко си отива, защото аз бях лош/а, нали?“ Тази особеност на детската психика, чието точно обяснение не знам, води до сериозни травми при децата, които по принцип те влачат със себе си „до живот“. И Керстин, която беше преживяла всичко това, ни даде единствено полезния в тази ситуация съвет.

„Добре де, да допуснем, че това е така. Но тая ‚семейна постановка‘, това пък чудо какво е? На врачка ли ще ходите, на шаман ли, та да ви каже ‚какво мислят децата‘? Аз това Германията за малко по-културна, по-цивилизована така я приемах.“

Отново ли ви подценявам? Е добре де, далеч живея, нямам реална представа от това докъде е стигнала България. Някои сигурно знаят, други – едва ли. „Семейната постановка“, или, както (според мен погрешно) тази терапевтична техника е известна в България, „психодрамата“, е нов вид психотерапия, развита през последните няколко десетилетия като алтернатива на класическата (основно фройдистка) психотерапия, на която много хора тук вече гледат с абсолютно недоверие. За неин основоположник тук в Германия се счита Берт Хелингер (1925–2019), който почина буквално преди месец, и е едно от големите светила на модерната психотерапия.

За всичко това съм писал на друго място[1], така че отново ще ви препратя към този по-стар текст, за да не губим време в преразказване на неща, които вече са били разказвани. Тук само един кратък цитат от предишния текст, като основна ориентация за онези, които не обичат да скачат от страница на страница, по средата на четенето.

Психодрамата, както сигурно повечето от вас знаят, е сравнително нова алтернатива на класическата психотерапия (на която в наше време все повече и повече хора, специалисти или не, започват да гледат с недоверие). Фройдизмът, също както и марксизмът, днес изглежда все повече започва да се превръща по-скоро в доктрина, отколкото в средство за решаване на практически проблеми. Не е моя работа да започвам тук доктринерни спорове, казвам това само като опит за обяснение на все по-нарастващия интерес и надежда, с които много хора вече предпочитат да опитват нещо ново и практическо, вместо да прекарват години наред в разговори, чийто единствен ясен и неоспорим смисъл е хонорарът на единия от участниците в тях. Ще уточня веднага, че вече отдавна в развития свят на посещенията при терапевта не се гледа като на израз на някаква болнавост. Терапия и лечение не са едно и също нещо. Човек търси терапия по същия начин, по който търси помощ от приятели. Само че приятелите в този случай са хора, специално подготвени за вида помощ, която предлагат. И – напълно справедливо – изискващи за нея заплащане. Всяко нещо на тоя свят си има стойност – и цената, както всички знаем, е просто израз на този очевиден факт.

Само с няколко думи – в психодрамата участват различен брой участници, обикновено от трима-четирима докъм десетина, като процесът се състои в „изиграване“ на случки и събития от живота на някой от участниците (може и повече, но не едновременно, а един след друг, разбира се). Няма никаква друга подготовка освен (доброволно) разпределяне на ролите, плюс възможно най-малко предварителна информация, за да знаят хората долу-горе за какво става дума. (Какво например е физическото страдание или проблем на човека, чиято съдба се разиграва, плюс няколко думи за отделните личности, които биват представяни в постановката – най-често членове на най-близкия семеен кръг на „терапирания“, но нерядко и напълно абстрактни понятия: ако някой например има проблем с неща като „пари“ или „успех“, то напълно възможно е парите или успехът да се появят като реална част от драмата; самият аз веднъж играх ролята на „жестокостта на живота“). Резултатът, който е много по-лесен за преживяване, отколкото за описване, е различно интензивен – от полускучно пробягване през нечии заблатени отношения с, да речем, леля му по майчина линия, до ужасяващо шокиращи изблици на болка, страдание и пречистване. Виждал съм хора да реват и да се търкалят по пода. Виждал съм самия себе си да плача така, както не съм вярвал, че може да плаче възрастен мъж. Поне веднъж съм преживявал и едно от най-важните чудеса в живота си – но за това някой друг път, ако остане време.

И така – събрахме си ние багажчето и тръгнахме на семейна постановка. И двамата вече имахме сериозен опит с тази толкова мощна психотерапевтична техника. И двамата бяхме преживявали магията ѝ многократно, интензивно и при значителен лечебен ефект. И двамата бяхме успели да изясним много неща от инак доста заблатените ни отношения с родителите (отново нещо, което може би ни беше свързвало силно). Но това означава също, че и двамата имахме сравнително ясна представа с какво се захващаме. Семейната постановка е всичко друго, но не и развлечение, не и игричка някаква. Човек трябва да бъде подготвен за всевъзможни изненади, повечето от тях нелесни за преглъщане. Кой би могъл да знае, че при тази конкретна постановка ще имаме среща с нещо, което граничеше с чудо?

И така, отидохме „подготвени“, тоест в съпровод на цяла агитка приятели (без децата, разбира се, те нямат абсолютно никаква работа на такова място, психическото натоварване понякога не е по силите и на зрели хора). Нашата традиционна терапевтка, госпожа Сакино (ще използвам тук псевдонима ѝ), имаше сесия с няколко участници, така че измина известно време, докато дойде нашият ред…

Ухааа, позатяга ме малко капата, даже и сега, след толкова години. Може би трябва да обясня: отивах на сесията без да очаквам абсолютно нищо. Онова, дето го писах по-горе, за пълната капитулация, не е измишльотина. Бях се предал, точка. Възприемах сесията като пълна формалност, един вид окончателно подписване на присъдата. Доколкото си спомням, бях напълно апатичен и безучастен, възприемах всичко случващо се някак като през пелена – какво толкова да гледам, всичко е ясно, аз искам само да свърши колкото се може по-скоро…

И гледам значи, започна се нормалната процедура: поставяме на сцената „двете си деца“, които трябва да ни кажат „какво мислят“. На практика това означава, че ролите на децата ще се изиграят от двама от участниците, избрани въз основа на чиста интуиция (Дорейн или аз, не си спомням кой от двамата, трябваше да попита един мъж и една жена сред участниците „дали искат да бъдат“ нашите деца, тоест дали са съгласни да играят техните роли). Процедурата работи без засечки, това сме го преживявали многократно. Всички, които имат достатъчно опит с тази техника, го знаят.

И така, двамата застават на сцената. Обикновено нещата протичат при пълна свобода на интерпретацията, тоест хората говорят „каквото им дойде на ума“ (ще изложа по-долу собствените си разбирания за евентуалното „научно обяснение“ зад всичко това, макар и да не давам пет пари за него). В случая обаче май Сакино им задаваше въпроси. Не помня, не помня…

И ето го момента, който промени целия ми живот, който ме накара да повярвам, че „някой там“ се грижи за мен, по каквато и да било причина, че има и за мен милост…

Уф, мамка му!

Двете „деца“ се хванаха за „ръчички“, обърнаха се към нас и казаха:

Ами ние не искаме да останем при мама, искаме при татко.

* * *

И изтрещя гръм, и се помести плочата от входа, и нахлу светлина в пещерата, и два ангела небесни долетяха, та подложиха по едно рамо от всяка страна – и ме повлякоха навън, към светлината, към живота, към новото начало…

* * *

Дъра-дъра, два чадъра!

* * *

Бих искал, разбира се, да можех да ви разкажа нещо много патетично, по-библейско така, ако може, та и по-епохалничко да прозвучи, хем бива ли иначе, та нали за най-голямото чудо в досегашния си живот разказвам.

Иска ми се, но не би…

Реалността беше, че седях на стола си комай като онзи пословичен тип, дето са го зашлевили с мокър парцал през лицето, напъвах се да разбера какво се е случило, но главата ми отказваше да го приеме. Само тялото, мъдър набор от гени, всичките по на милиони години, вече отдавна беше прещракало какво точно се е случило, и се тресеше, разбира се, в неконтролируеми спазми. Ревях, братко, та две не можех да кажа.

 

следва продължение...

 

[1] За смисъла – „Либерален преглед“, 2010 г.

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

23
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 2 часа
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 1 ден
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 3 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 3 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 3 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 4 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 5 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 6 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 2 седмици