Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 93% (11 гласувания)
Pin It

 

Leas Story 10

 

Не знам как се започва един такъв разказ, без човек да се присвие от опасение и страх, че всъщност всичко, което му/ѝ изглежда толкова жежко, парещо, дамгосващо, дори и сега, в този хладен момент на тогавашното бъдеще, е всъщност банално, безцветно, потискащо, просто скучно. Как се разказва за нещо, което вие сте преживели като края на живота си, а то, погледнато отстрани, е просто развод? Просто раздяла, просто разминаване, просто част от ежедневието на света, в който живеем.

Уф, Боже, как, та как? Просто тракаш върху клавишите и се надяваш на късмет, какво толкова? Не е ли все едно и също, всеки път, когато се изправиш пред равнодушната студенина на празния екран? И не е ли това, което вършиш в момента, само опит да разхубавиш, да подсладиш, да продадеш по-изгодно така, историята, която разказваш? Златко, не си нито първият, нито последният, който се удавя в пяната на собственото си красноречие, тоест вдигай гащите и се усещай, докато не е станало късно! Нали уж вече си пораснал?

Добре, добре, добре. Започвам.

„Ела, моля те, оттатък. Имам да ти казвам нещо.“

Ех, мамка му, напъва ме на сълзотворчество, не върви, не върви и това е! Днес цял ден е така – накъдето и да погледна, пред очите ми само парцали, все такова едно воднисто, размито, нищо не мога да видя ясно. Надул съм тук до мен Херберт Грьонемайер до дупка, в надеждата, че той ще помогне с нещо, но къде ти? Всичко, което чувам е само „Wann ist ein Mann ein Mann? Wann ist ein Mann ein Mann? Wann ist ein Mann ein Mann?“

 

 

Не че съм бил напълно неподготвен, разбира се. Не че всичко това е дошло като гръм от ясно небе. Инак бих ли го приел толкова… как да кажа… като заслужена присъда, а не като несправедливост космическа някаква. Винаги съм подозирал, че близостта до мен рано или късно започва да пари, да смъди едно такова, като престъргано, знам ли? Дорейн просто даваше потвърждение на собствените ми усещания, ако и, разбира се, по начин, който ме смъкна начаса от висините на самозаблудата („е, знам, че не е лесно с мен, но със сигурност си има и предимства – я ме виж инак колко съм òправен, как се грижа всичко тук да бъде наред, какъв хлебоносещ баща съм“). Нормалните себеизвинения на всеки самец, който отчаяно се опитва да се предпази от неизбежността на единственото заключение, което трепти пред очите му: „Отсрочката свърши, мой човек. Дотук беше. Дотук беше. Дотук беше.“

В началото, естествено, се надявах, че бурята ще погърми, погърми, пък ще отмине. Присвих се ниско, започнах да изчаквам, да бавя, да провлачвам крак, все с надеждата, че по някое време тя ще размисли. Сама, с това дете? С двете? Ти ум имаш ли, жено?

Инак отвън си мълчах така, повечко, опитвах се да бъда полезен с всичко, каквото мога, но познавах Тодорка достатъчно, за да не избия нещата на глупости – молби, кандърми, увещания. Корава германка е тя, северна. Целият им род все такива хора са. Когато те обичат, обичат те до край. Но нацвъкаш ли си сам пътеките, Господ да ти е на помощ! Прошка има само там, където има смисъл. Инак – всеки по пътя си, и това е!

Та значи, мълча аз, присвивам се и изчаквам. Изминаха така седмица, втора, трета. Тодорка май нещо взе да я пристяга капата. „Ти какво“, вика, „да ти се размине ли се надяваш? Няма да стане, съжалявам много. Събирай багажа и си тръгвай, свършено е всичко между нас.“

Аз мълча. И вибрирам. Главата ми включена на пълни обороти, уж винаги се е справяла, винаги е намирала изход, решение, спасение, хей, глава е това, а не зелка! Но тоя път нещо не успява да подаде зелен сигнал, отвсякъде червено, братко, няма и няма надеждица! В заслепението си още никога, ама вярно нито дори за момент дотогава, не бях успявал да прозра и почувствам до каква степен съм дърво без корен в тази чужда страна, с чужди порядки, чужди хора, чужди води, чуждо всичко, без спасителната топлинка и приют на ей това тук закътано място, пристанището, приютът. Какво прайвам тук без тях, захвърлен като куп парцали на бунище, сам, сам, сам? Какво прайвам?

Гледам, мигам и недовиждам. Няма изход, отвсякъде ножа. Знам си породата и соя, през главата ми нито за миг не минава мисълта, че, хоп, ей така, видите ли, ще намеря нещо друго, някоя друга, някои други, ихуу, ихааа. Неее, не е това моята семка, знам си аз. По онова време думичката „Аспергер“ все още не беше станала част от себеразбирането ми, но усещането, че тиктакам някак много особено, че да се привържа към някого, да остана заедно с някого, да пусна корен заедно с някого, е шанс едно на зилион – ей това усещане, значи, винаги ме е дебнело откъм тъмното на съзнанието ми, гадината подла!

Това, както и безумният страх, че, ако се проваля като родител, от мен повече човек не става. Няма какво да кривя душа, провинциално момче съм си, не мога да гледам на тия неща широко, при мен там мърдане няма. Децата са върховното задължение в живота, изваянието на всичките ти усилия, помисли и способности. Какво друго ще правиш си е твоя работа, свободна програма. Но провалиш ли се в тази, задължителната, то събирай си партакешите и напускай терена. Няма място за теб тук, следващия, моля. Проверихме те, провали се, а значи айде сега, ей го къде е пътят.

А вибрациите се усилват и усилват. Започна по едно време яко да поддава механизмът ми, повибрира, повибрира така, па току закапаха оттук-оттам чаркове. Тихичко, без много шумотевица, капят си така един след друг, а аз гледам, мигам, присвивам се и не виждам нищо, нищо, нищо. Отвсякъде едно и също, отвсякъде един и същи, премигващ надпис: „Край! Край! Край!“

Е, хубаво, присвивам се и примигвам аз, но Тодорка не отпуска хватката. Като видя по едно време, че аз, да има един колай, така и до второто пришествие ще отлагам, току взе, та ме постави пред свършен факт: „Ако ти не се изнесеш до тази и тази дата, правя го аз, заедно с децата. Решавай си.“

И приех аз тогава присъдата, най-после, повлякох се по корем навън и се затътрих по Берлин, ново жилище да си търся. Жив, умрял, трябва да се действа, времето никого не чака. Но все пак си правя сметката, хем бива ли иначе: както съм се килнал такъв да потъвам, остана ли съвсем сам, няма да стане тя работата, ще ме избие на някоя дивотия, я по добре да търся някак при хора да се свра, поне малко подслон така от вихрушката, да не ме отнесе съвсем за две бройки. И търся, значи, комунално жилище, с други заедно. Тук такива ги има много, малко по руски тертип, но не от беднотия, а защото на млади години така е по-удобно, най-вече студентска оправия е това. Като навсякъде, предполагам.

Абе хубаво, направил съм си аз сметката, но малко така без кръчмарите излиза, щото те по на двайсет, най-много трийсет, а аз 45 гоня, главата ми вече гола, пък и тялото-издайник току го избива на разни гънки, не мога да си я сложа възрастта в куфарче я. И ме гледат така децата, преценяват, но начаса подушват, че ме души нещо отвътре, напъвам се аз впечатление солидно да създавам, малко като на прослушване за работа, но не става и не става. Един, два, пет, десет пъти – навсякъде бягат от мен младежите като от нещо развалено, не ме щат и това е. Бре, видях се в чудо!

Тодорка, между другото, също малко позакротна, престана да стяга менгемето и ме гледа така със съжаление, вижда и тя, та как ли инак, че ще ми прегори някой бушон, не е шега работа. Мина датата на нейния ултиматум, замина, а ние все още сме под един покрив, все още се търпим, че даже и в едно легло спим. Навици, какво да правиш?

И търся ли аз, търся…

А децата? Ами нищо, или поне нищо драстично, то може ли човек всичко да види? Павелчо се накокошини един такъв и се затвори в себе си, малко като таралежче младо, още му меки бодлите, но се напъва и то да се предпазва, да не допуска болката и страхът да го изядат. Мълчи си, седи по цял ден на компютъра и гледа да не среща никого из къщата, все на пръсти ходи, сякаш той е виновен за онова, което се случва. А Лейка? Лейка, разбира се, пей сърце – или поне това е всичко, което се вижда отвън. Сега весела, след малко бясна, каквато вода дойде. Спасението ни дебне отвсякъде, братко.

Може би вече си викате, „Е, че това ли ти беше смъртта бе, човеко? Я посмали малко така, превключи на къси, ти каквато я разду по-рано, аз вече очаквах, че на някоя кука си се накачал, а ти май-май малко така лайно човек ще излезеш, да не ти е уроки“. Та, да обясня, викам, доколкото мога: когато едни други умници попитали същото Гьоте (тоест Йохан Волфганг, царство му сияйно): защо ли, аджеба, живее още, след като е написал най-известната по онова смъртна книга, „Страданията на младия Вертер“, той им отговорил просто, че Вертер е мъртъв вътре в него. Повече от това и аз не мога да кажа. Ако искате да го видите по-отблизо, един вид от подкожно разстояние, то прочетете ей тия тук два разказа[1], писал съм ги преди доста години и те са най-близкото до лудницата на онова време, което някога ми се е пръквало. И може би сами ще видите, че онзи човек е мъртъв. Няма го, отиде си, замина. Това е всичко, което мога да кажа.

М-да. И тогава се случи чудото…

следва продължение...

[1] Първият е този: Страхът, а вторият – ето този: Жълтите очи на ужаса.

 

 
Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

7
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 3 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 5 дни
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 1 седмица
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Между другото, бързам... преди 1 седмица
  • Българин писа Още
    Г-н Енев, защо нямаме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko...
    преди 1 седмица
  • Анsa писа Още
    Колко небивалици е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Имам толкова много... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Така както гледам, тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно, единствената... преди 1 седмица
  • Трезвомислещ писа Още
    Господин Енев,40... преди 2 седмици
  • Алекс писа Още
    Браво и от мен за... преди 2 седмици
  • Алекс писа Още
    Браво и от мен за... преди 2 седмици