Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 82% (9 гласувания)

 

Leas Story 08

 

А сега трябва да поема дълбоко дъх. Идва моментът, в който ще трябва да започна разказа за нещо, което в първия момент немалко от вас сигурно ще възприемат като леко налудничаво, или поне като опит за някакво несериозно оригиналничене: въпросът за това в какво се състои наградата от живота с аутизма и аутистите, в какво е привилегията да бъдеш родител на невроспецифично (или другояче увредено) дете, в какво е, извинете бомбастичната фраза, универсалният смисъл на цялото това „страдание“, на невероятното изпитание. Защото всички тези неща ги има, те съществуват, и още как! Само дето са трудни за виждане и осъзнаване, особено в началото, особено когато болката и отчаянието току се засилват да ви удушат – и единственото нещо, за което сте в състояние да мислите и мечтаете тогава, е „Всичко друго, само не това! Само не това, не, не, нееееееееееее!“

Ще започна малко отдалеч, моля имайте търпение. Най-първата професия и образованието, което получих в годините на оформянето си, беше философията, така че нещата, които ще говоря тук, имат ясен философски привкус. Ако има опасност всичко това да ви отчужди и накара дори за момент да си помислите, „язък, май дотук беше интересното“, то ще повторя: моля имайте малко търпение. Философията, която практикувам аз, е човечна, разбираема и топла. Четете по-нататък и сами ще се убедите в това.

Та, значи, за да стигна до въпроса за наградата, аз трябва да започна с една от „теориите“ за човека и човешкото, с които се занимавам, а нерядко и утешавам, в моменти на самота, умора, та дори и просто досада. Човешкото, разбира се, е нещо безкрайно сложно, но за целите на това размишление аз ще го опростя и сведа до онези две противоположни характеристики на човешкия характер, чието съпоставяне, взаимното търкане, та и борба, ни правят ония, които сме. Говоря тук за онова, което наричам нашето „външно аз“ и обратната му страна, „вътрешното аз“.

Външното аз обикновено е онова, което определя и направлява активните страни на живота ни. То е амбициозната, борбената, ориентираната към успехи и печалби страна от нашата природа. Само по себе си, също като неговата противоположност, то не е нито добро, нито лошо. То желае да гради, да създава, да произвежда, да променя света към по-добро. Иска да постигне възможно най-висок статус и, някак естествено, непрестанен низ от победи.

Вътрешното аз е онова, което е заето с дълбоките, мъчни и нерядко объркващи страни от живота ни. То иска да живее в съгласие с определени морални качества, да намира винаги баланса и границата между добро и зло – и да върши, ако е възможно, само добро. То иска да открие във и вън от живота някакви универсални истини, трансцендентни ценности, висши принципи. То иска да бъде ценено не защото е постигнало това или онова, а защото живее правилно.

Не ще и дума, да се съчетават в едно тези две страни от природата ни е нещо, което рядко се получава „от само себе си“. Външното аз напира и желае да преодолява всички препятствия възможно най-бързо; вътрешното аз стяга юздите и настоява, че няма човешка цел, която оправдава всички средства. Външното аз натиска газта, вътрешното упорито държи крак върху спирачката. Борбата между тях започва рано и по принцип не свършва никога. Блажени са хората, които успяват да поддържат двете противоречиви стихии в баланс и мирно съвместно присъствие.

Не е лесно, знаем го всички. И не е лесно не само защото сиренето е с пари. Не е лесно най-вече защото живеем в свят, който с всички сили насърчава външното, и пренебрегва вътрешното аз. Кажете ми, колко пъти в живота сте отваряли уста, за да защитите нещо „правилно“, „възвишено“ или просто „хубаво“, но сте спирали начаса, от страх, че някой отсреща ще ви припомни, „Абе, ти кат си толкоз акъллия, къде са ти тогава петте лева?“ Колко пъти сте потискали гласа на вътрешното аз, под натиска на всеобщото признание, че мръсниците на тоя свят са единствените, които добруват?

Тъй. Достатъчно теория, иде време отново да ви разправям неща, които са се случвали и продължават да се случват с мен (нас). Работата е разбира се в това, че преди да се роди Леа, в моя, онзи на Дорейн, че и на Павелчо животи, бяха изминали стотици хиляди и милиони мигове, в които непрестанно бяхме вземали решения. И, както ще видите след малко, през последно време моите решения май винаги бяха благоприятствали само едното аз. А Леа промени всичко това – радикално, безпощадно и, надявам се, завинаги.

Описвал съм годините малко преди и след идването ми в Германия на друго място, няма да ви занимавам с всичко това отново. Трябва обаче да обясня, че смяната на страната и културата доведе до рязък поврат в инак доста скромния ми, изпълнен най-вече с книги, мисли и мечтания, живот. Казано възможно най-директно, външното аз изведнъж седна на шофьорското място и започна да гони машината до дупка, като принуди вътрешното да се оттегли хууубавичко така назад (а то, милото, дотогава беше имало само малко конкуренция, та май-май се предаде без много бой и за известно време напълно напусна полезрението ми, напук на философското образование и всичко). Развихрих се аз значи здраво, за нула време намерих интересна и високоплатена работа, малко след това създадох собствен бизнес, започнах да печеля пари, за които преди това бях чел само по книжки – и в процеса на всичко това престанах почти напълно да блъскам главата си над неща като „кое е по-достойно за душата?“, и така…

И, някак много неусетно, много лесно и мноооого приятничко, започнах да се превръщам в нещо, което ми е трудно да различавам от пословичното доволно прасе. Тук в Германия пак се ядваше, защото от работа чак толкова много време за фукане нямах, пък и пред кого да се фукам, тя цялата ни среда тогава беше все от хора на долу-горе същото ниво, а и културата тук е протестантска, не толерират хората много-много онзи вид показна успешност, която, види ми се, до такава степен определя вся и всьо в днешния ден на родината. В Германия, значи, се ядваше, но елате ме вижте като се прибера в България! Не че съм се возил на голяма кола или нещо – всъщност никога през живота си не съм имал кола – но като видех само как всички ме гледат с едно такова възхищение, с едно такова преклонение, с едно такова желание да ми угодят, да ми се харесат, да спечелят вниманието ми… Майко мила, срамът пак ми се надига като жлъчка отвътре.

Беше 1995, пристигнахме в Преслав цяла делегация – ние двамцата с чисто новото внуче Паул (на българската си баба кръстен, ако и с немско лустро отгоре), плюс родителите на Дорейн, за първа среща с моичките хора, място, произход… Абе, панаири. Нашите се убиха от тичане и масрафи, то не бяха агнета, не бяха софри, не бяха песни и танци на народите до среднощ, направо се изтрепахме от консумация. А аз, новоизпечен немски чорбаджия, току подаря на този или онзи беден роднина по петдесет марки (по онова време хората с толкова по един месец живееха, няма какво да ви го припомням). Ела, та ме гледай!

Та, перя се аз значи като петел на куп кравешки тор отгоре, и душицата ми пърха, та пърха. Кой като мен, човек преуспял, ей! И го подчертавам, и го демонстрирам, и си го пия така като блага ракия. Рахат!

А една година по-късно се ражда Леа. И това е само началото.

* * *

Отново правим голям скок, годината е 2005.

Нещата между мен и Дорейн не вървяха добре вече отдавна. Не знам дали наистина всички щастливи семейства са еднакви, а нещастните – всяко по своему, може би защото чак толкова нещастни не си спомням да сме били. Има уж някакви статистики, които показват черно на бяло, че в семействата, където се случи нещастие с дете – увреждане, катастрофа някаква, особено пък смърт – броят на разводите е далеч по-висок от обичайния. Нашият собствен опит са оказа такъв, при други сигурно е другояче. Неоспоримо ми се вижда обаче, че напреженията, на които ни подлагаше животът с подрастващата Леа, ни изправяха все повече и повече един срещу друг/а. Не че е имало някакви гигантски кавги или скандали – и двамата не обичаме такива неща, тя, защото си е германка, аз – защото съм израснал точно с това. Моите старци си късаха главите по три пъти дневно, няма делник, няма празник. Как са останали заедно, главата ми не го побира. А при нас беше друго – студено едно такова, все по-мълчаливо, все по-отчуждено. Нали я знаете оная песен на Пинк Флойд:

day after day
love turns gray
like the skin
of a dying man…

Ей това беше станал животът ни взаимен, направо като на портрет уловен. Но, нали сме и двамата хора отговорни и силно зависими от мисълта, че няма да правим с децата си онова, „което са правили с нас“, напъваме се, та чак очите ни ще изскочат, да бъдем добри, свестни, присъстващи родители. И даже го правехме толкова добре, че никой не искаше да повярва, след това, че се разделяме…

 

Leas Story 09

 

Е, напъвахме се, напъвахме се… Насила само дòвреме може. Искам да кажа, ако би зависело от мен, сигурно бихме кретали така чак до някакъв сив, безрадостен, безутешен край. Но Тодорка (аз така си ѝ викам на Дорейн във вътрешните си монолози, не ми се смейте сега)… Та значи, Тодорка се оказа по-куражлия от мен – и в един момент скокна, та сложи край на съвместния ни живот, напук на всичките ми страхове, молби и отчаяния.

Ужас? Или просто баналност? Всеки сам да си решава. Във всеки случай през месец май 2005 започна следващата фаза от моето лично (пре)възпитание на чувствата – и тръгна тя всичката нанадолу, нанадолу, нанадолу… Или поне така си мислех тогава. Ха да видим сега дали ще мога да ви убедя в онова, в което се научих да вярвам едва много години по-късно: че колкото по-зле за егото, толкова по-добре за душата. Философска ми работа, малко откачена такава. Но друга аз не си я и помислям вече.

Казах ви, това е историята на едно семейство. И ние продължаваме да си се възприемаме като семейство (заедно с Клаус, който няколко години по-късно стана прекрасен втори баща на Леа). Но дотогава има още много да се разправя – и то не някакви дреболии, тук вече започнаха да се случват неща, които аз по нищо не съумявам да различавам от чудеса. Вълшебни, магически неща се заслучваха.

Най-първо: аз умрях, а след това възкръснах, или поне получих право на повторен опит. Не за три дни, при мен процедурата продължи няколко месеца.

Хахахаха, кикот откъм залата. Да видим тогава какво точно се е случило.

следва продължение...

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

28
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 2 часа
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 1 ден
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 3 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 3 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 3 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 4 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 5 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 6 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 2 седмици