Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 92% (12 гласувания)

 

Leas Story 04

 

Заживяхме, значи, спокойно и щастливо, кажи-речи като в приказка. (Всъщност семената на онова, което в края на краищата щеше да ни раздели, десетина години по-късно, вече бяха започнали да покълват, но това е нещо, което е част от друга история). Бебето кротна, Павелчо също се поуспокои, започнахме лека-полека да забравяме ужаса с нощните писъци на Леа. М-да. Ние започнахме да ги забравяме. Какво се е случвало със самата нея, никой не знае, разбира се. Но поне отвън не се виждаше нищо. В продължение на още няколко месеца.

Докато се зададе истински тежката, непосилната среща с аутизма. Диагнозата.

Както винаги, майка ѝ беше първата, която подаде сигнал за тревога. Бога ми, пак грях трябва да признавам. Когато тя за пръв път каза „нещо не е наред с това дете“, аз реагирах толкова зле, толкова подрипнах и напънах да споря, едва ли не да се карам, та чак отново ме избива на срам. „Ти винаги търсиш нещо, което да отравя спокойствието и щастието на всички, как можеш да бъдеш толкова черногледа, погледни само колко красиво и спокойно е това дете!“ А тя ме поглежда едно такова, хем гневно, хем през сълзи, присвива устни и ми показва: сложиш го да седне – а то се килва на една страна, като някаква зле направена кукла. Скоро ще стане на годинка, а все още няма абсолютно никакво чувство за равновесие, не може дори да седи. Боже, помагай, Боже!

Отидохме, показахме, присвихме се и зачакахме. И заключението не закъсня: забавено детско развитие, свързано с предположения за психическо отклонение. Дръжте се, хора!

Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реални, дълбоки следи в паметта. Мисли си значи така човекът за неща като „щастливо детство“ или „добри години“ или просто „младостта“, но от всички тези неща рядко остават онези отчетливи, ръбести като зле излят бетон, чегъртащи спомени, които остават от нещастията, болките и страховете. Не че хората не са го знаели открай време, ей го на – Ницше го е формулирал по-добре от всеки друг: „болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да стои самò по себе си и да не гледа назад.“ Не че и научни теории за това няма – прекалено дълго време сме били маймуни, прекалено дълго време сме изкарали в страх и ужас пред какво ли не, та мозъците ни така са се нагласили, в хода на еволюцията, да регистрират и запазват най-вече лошото и болезненото, защото то обикновено се оказва по-добрият, по-надеждният учител… Да, главата сигурно е в състояние да приеме и премели всичко това, да кимне и да продължи с някаква там друга залъгалка. Тя може, но онова отдолу не може. Присвива се стомахът в спазми на бунт и гняв, и отказва, отказва, отказва да се съгласи. И главата го следва, иска или не. „Защо, защо, защо съм такова говедо, защо все само лошото и болезненото запомням, с най-дребни, като шкурка престъргващи детайли, а всичко останало – хубавото, лекото, щастливото – уж го има, уж го помня, а като погледна, от него само някакви дифузни чувства останали, ‚ами, минало е толкова и толкова време, но не си спомням почти нищо конкретно, сигурно е бил лесен животът тогава‘.“ Ей такива неща ме измъчват, комай на прага на шейсетте ми години. Дали някога всичко това ще се промени?

И заживяхме, значи, със страха и гнева, дето човек с нищо не може да ги помръдне и, колкото и да се напъва, току му идва отвътре да повдигне очи нагоре, да размаха юмрук и да просъска, „Ах, ти, такъв-онакъв, който и да си, на този свят управителю, защо ми натресе всичко това? С какво го заслужих, какво толкова направих, човек ли убих, престъпление ли скрих, хора ли подведох, та точно на мен тази чаша изпрати? Защо, защо, защо?“ И си седиш, и си гледаш така в празното, и няма, няма, няма отговор.

А детето расте. И с всеки изминал ден надеждата, че, ето, ей сегинка, ей в този момент, то най-после ще се изправи, ще разкърши рамене, ще ни погледне с бистри, ясни очи и ще загука нещо детско – като всички останали, мамка му! – се топи като… абе, като каквото ви дойде на ума.

 

 Leas Story 04

 

* * *

Прескачам тук няколко години, в които животът с невроспецифичното дете все още изглеждаше поносим. Не лесен, просто поносим. Опитвахме се да приемаме всичко, да се освободим от очакванията, да вършим ежедневната си работа. След една малка вечност тя най-после проходи (на две години и осем месеца), после бавно и трудно започна да преодолява „елементарните неща“, които всяко дете научава ей така. Да не се блъска в предметите. Да седи на цукалото. Да се изкачва по стъпала. Да не се страхува от люлеещото се конче.

 

 Leas Story 05

 

Не ще и дума, още от първите дни след диагнозата това дете беше на непрестанна физиотерапия – и без съмнение работата на всички тези хора, добри, свестни, кадърни специалисти – е допринесла безкрайно много за развитието ѝ. Днес, от разстоянието на годините, това вече по-така се провижда. Но тогава, в онази застинала вечност – или поне това е останало в главата ми от ония години, някъде между първата и петата ѝ – всичко ми изглеждаше така, сякаш сме заживели в някаква абсурдна, изградена по тертипа на древния мъдрец Парменид, вселена: уж има някакво движение, но, погледнеш така, и движение няма никакво. Светът само те подлъгва, че нещо в него се движи и променя. А истината е, че всичко е застинало и движението е само химера.

Все пак в едно нещо бяхме имали огромен късмет: в ранната си възраст Леа не беше белязана от най-голямото проклятие на аутизма – неспособността за физически контакт. Беше гушкаво и любвеобилно същество, едно такова пухкавичко малко мече, което обича да го прегръщат, носят, гъделичкат, целуват. Като всяко невротипично дете. По-късно това се промени, особено в тийнейджърските ѝ години, но пък кой ли/коя ли тийнейджър/ка позволява на родителите си да я милват и целуват?

 

 Leas Story 06

 

В главата ми напират безразборни спомени: Леа с вечно запушени ушенца, защото се страхува от нещо[1]; Леа, която има сериозни проблеми с отделянето (акането) и това води до почти клинични опасности за живота ѝ (но за това по-късно, там си има цяла, отделна история, която би била почти комична, ако не беше толкова страшна); Леа в Гран Канария – безумно красива малка кукличка, с която трябва да внимаваме във всеки момент, за да не се случи беля или катастрофа; Леа в детската градина, където за пръв път се сблъскваме с проблема, който ще ни измъчва в продължение на години (а как всъщност се образова едно такова дете?); Леа със залепено върху оченцето капаче, защото в един момент започна да развива силно кривогледство – и това беше единственият период от живота ѝ, в който изглеждаше външно увредена. Леа, Леа, Леа…

Наскоро попитах Паул как самият той е преживявал израстването с тази сестра (не знам дали е нормално или не, но той едва сега започва да се отваря и малко по малко да споделя дълбоките, винаги потискани, винаги прикривани, страхове, напрежения и несигурности, с които е било свързано за него всичко това). Отговорът му беше малко парадоксален, малко афористичен и направо убийствен, поне за един баща. (Споменах ли дотук, че синът ми е най-интелигентното младо същество, което познавам – а междувременно и най-добрият, най-интимният, най-близкият ми приятел; както изглежда, двамата тиктакаме по интуитивно-сходни начини)…

„Аз бях Уили Ломан[2], а Леа беше Елвис Пресли“.

Разбирате ли какво споделя с мен това момче? Аз бях никой, а Леа беше звездата.

Изтръпнах, разбира се, и ми струваше известно усилие да не покажа среснатостта си от един толкова директен, толкова безпощаден отговор, в който, искам или не, аз чета признание за липсата на родителска компетентност. Паул винаги се е чувствал напълно засенчен от мощта, с която Леа е изисквала и получавала лъвския пай от родителското внимание в тази къща. Самият аз, израснал в атмосфера на остра конкуренция за родителската обич и внимание между мен и по-големия ми брат (при което е доста вероятно, че съм имал по-скоро ролята на Леа, отколкото онази на Паул), знам повече от добре до какво може да доведе ревността на едно дете, което се чувства изместено, избутано, изтласкано настрана от центъра на родителското внимание, защото редом с него се е появило друго, по-малко, а значи снабдено с автоматични привилегии, същество. Нещата могат да станат истински грозни, сигурно не е нужно да ви разправям чак толкова много. Слава Богу, Паул е снабден с всички добродетели на немското възпитание, (а дали не и гени?), което никога не му е позволило да се отнесе дори и за миг агресивно към сестра си. Страдал е, но си е мълчал. И е понасял всичко, също като възрастните, а всъщност по-добре от тях – за собствените си прегрешения с Леа имам да разправям още много).

Моят син, моят герой!

 

Leas Story 07 

* * *

Намираме се значи някъде в 2001-ва. Леа навършва 5 години, Паул – 7, Дорейн – 37, аз – 40. Някъде тук месомелачката започна да се върти на пълни обороти. Съжалявам, че трябва да използвам толкова драстична метафора, за да опиша усещанията си от онзи период, но това си е чистата истина. Оттам нататък, та чак до 18-та си година, Леа беше някакво въплъщение на Атила, бичът Божи. Дотогава, дали защото беше още мъничка или поради някаква друга причина, аутизмът ѝ беше имал сравнително тихи, донякъде спокойни форми. Но след петата си година тя започна да се развихря – и това все повече и повече, бух-та-бам!

Обичайната ситуация представляваше нещо такова: по средата на която си щете спокойна, банална семейна сцена (готвене, ядене, разговор, телевизия… абе, каквото си поискате) тя изведнъж изпищява, все едно я колят, и започва да се блъска, мята, дере, хапе, рита, пищи, троши и хвърля напосоки всичко, което ѝ попадне под ръцете. Няма предупреждение, няма признаци на надигаща се буря. Всичко се случва мигновено, след което трае часове, докато тя отново се успокои и кротне. И това безпрестанно, ден след ден, без да сте в състояние да разберете нищо. Защо го прави, ние не разбираме[3]. Вървим по улицата, вали дъжд. Тя изпищява и се хвърля в най-близката локва, ляга по гръб и започва да се търкаля като магаренце. Ние знаем, че е безполезно да се опитваме да предприемаме каквото и да било, защото това само ще влоши атаката, но хората наоколо не го знаят. И се започва тя…

М-да, хората. Колко пъти ми се е искало да можех просто да ги махна от сцената, с едно помахване на някаква вълшебна пръчица. Един ли, два ли, сто пъти ли бяха, в които някакви случайни хора – а понякога и полицаи, и каквото си поискаш – решават, че ние сме някакви много ужасяващи, много патологични родители, които току-що са подложили детето си на някакво доста изтънчено (щото невидимо) мъчение, и че техният върховен граждански дълг сега е да се втурнат и да започнат да ни млатят с думи, тежки като валяци. Дорейн търпеше повече, аз избухвах като фугас, на секундата, а Леа, за която всичко това изобщо не съществуваше, обикновено продължаваше светивитовото си хоро, при което трябваше да внимаваме хем за нея (да не хукне под колелата на автомобилите, защото и това се случваше най-редовно), хем за побеснелите граждани наоколо, които отказват да чуят думичката „увреждане, Увреждане, УВРЕЖДАНЕ“.

А животът, разбира се, си продължаваше. Малко по малко детето започваше да развива някои моторни и умствени способности, които не бяхме очаквали. Научи се да се катери по катерушките в парка, с много усилия и без особено подканяне от наша страна – това очевидно ѝ доставяше точно същото удоволствие, което доставя на всички останали деца. Научи се да играе на компютъра, с който я снабдихме още в първия момент, в който стана ясно, че тези машинки я интересуват. Научи се – о, Боже, какви неща пропускам – просто да говори. С много малко думи, със силно неправилна и объркана граматика (феномен, широко присъщ на аутистите, които копират дочутите реплики едно към едно, така както са ги чули първия път, а след това никога не ги променят) – но се научи! Играеше винаги сама, винаги в пълна изолация, никакви контакти с други деца (освен в градината, но това не се брои, тъй като то идеше не от нея, а от възпитателките ѝ) – и, което по-късно се оказа от огромно значение, в една от големите „мистерии“ покрай нея – напълно неспособна на самозащита. Спомням си, веднъж както обикновено я бях оставил да си се катери в парка, но, разбира се, от време на време хвърлям по едно око – и изведнъж с ужас откривам, че някакво момченце я пердаши методично, а тя само го гледа, дори не реве, гледа го едно такова накриво, и понася ударите без да мръдне от място, без да побегне, без да повдигне ръка за защита или да се разпищи. Направо ти сам да ревнеш, та да не спреш!

За да съкратя малко пороя от напълно хаотични спомени, който ме залива в момента, ще премина към следващата „теоретична“ фаза, тоест да обясня, доколкото е по силите и знанията ми, „основите на аутисткото поведение“.

Аутизмът, доколкото ми е известно, се характеризира най-вече от две основни черти:

Първо, неспособност за нормална комуникация и склонност към херметична изолация от околните (всичко това може да варира от пълна липса на говор до привидно хаотични, почти неразбираеми за хората извън кръга на „посветените“ фрази, чието значение става ясно едва след като – и ако – някой от близките на аутиста ви ги обясни).

Второ: почти компулсивно, тоест негъвкаво, принудително, задължително настояване върху непроменливост и константност на всичко, което заобикаля аутиста. „Планината не може да се мърда от мястото си“, беше мотото на един от героите в „Двойникът“ на Куросава – и ако би имало някакво мото, което да описва възможно най-кратко и ясно аутистките обсебености, то е именно това. Нищо не може да се мърда, нищо не може да се премества, нищо не може да сменя мястото, формата или дори цвета си. Всичко трябва да си остава така, както е било възприето първия път, при първата среща. Или така – или пищим, трошим и се мятаме наоколо като побеснели животинчета.

Това отново е свързано с основния мотив при цялата тематика на аутизма – сетивната претовареност. Непроменливостта, неподвижността на нещата е един от малкото (а понякога и единственият) начин, с който той или тя разполага, за да упражнява някаква форма на контрол върху една среда, чиято основна характеристика инак е пълната непредсказуемост, хаотичност и заплашителност. „Не допускам промени, следователно съществувам“, вероятно е някакъв вид аутистки еквивалент на декартовата максима. При което, разбира се, става дума не за съзнателно, волево избрано действие, а за пълна липса на алтернативи. Той или тя не може другояче, защото в противен случай всичко би изпаднало в пълен хаос.

В какво се изразява всичко това на практика? Е добре, всяко дете, всеки човек обича развлечения, нали? Същото обичат и аутистите. Филми, аудиокниги, музика (особено музика!): аутистите обожават такива неща. Само че, за разлика от нас, невротипичните, които се насищат на всяко нещо след няколко повторения, при тях насищане няма. Точно толкова просто, точно толкова кратко. Ето защо, когато, след една, две или повече години, и, да речем, петстотин гледания на един и същи детски филм, слушания на една и съща част [sic!] от някоя песничка, на една и съща мелодия, която се възпроизвежда отново и отново, с постоянно натискане на едно и също копче на дигиталното детско пиано… Та, когато в някакъв космически-важен момент детето ви най-после смени мотива и започне да се занимава с нещо ново, отначало вие просто не сте в състояние да го повярвате. Ето в това се състои една огромна част от живота с аутизма и аутистите.

следва продължение…

 

[1] Това е безкрайно важен сигнал, имайте го предвид, ако детето ви прави същото. Защо би трябвало да покрива ушите, а не очите си, когато е уплашена? Отговорът е в това, че при нея най-чувствителното, най-претовареното сетиво е слухът, и той ѝ причинява най-силните и най-болезнени усещания за объркване, страх и болка. Отне ни много години, докато най-после успеем да „разгадаем“ това толкова странно поведение, и да започнем да я предпазваме от дразнителите, с които тя не е в състояние да се справи. Тиха, спокойна, бедна на дразнители околна среда – в това е половината от „решението“ на проблема с постоянните, неконтролируеми изблици на ‚ярост“, която всъщност е страх и вик за помощ.

[2] Главният герой от „Смъртта на търговския пътник“ на Артър Милър. Човек, който е осъден да води затъпяващ, неприятен живот, а накрая да умре без много-много „театро“.

[3] А причината е точно в това сетивно претоварване, което се появява в моментите, в които способността ѝ да толерира дразнителите се изчерпи, буквало като препълнена чаша – обикновено някъде следобеда или вечерта, но може да се случи по всяко време, ако средата е особено шумна, непозната, объркваща, или всичко това едновременно. За съжаление, по онова време ние още знаехме прекалено малко за аутизма, тъй като Интернет не беше онова, което е днес, а да се стигне до добра, качествена информация в тази толкова обвеяна от мрачни предразсъдъци тема не е съвсем лесна работа.