1 1 1 1 1 Оценка 60% (2 гласувания)
Pin It

 

2019 06 Pamuk no French
Илюстрация от Тамара Шопсин

 

През септември 1959 г. аз и по-големият ми брат, Шефкет, бяхме записани в начално училище по френски език в Швейцария. Баща ни, Гюндуз – турски инженер с талант за математика – беше нает да работи за IBM в Женева, и откак бяхме пристигнали от Истанбул през юни, майка ни, Шекюре, отчаяно се опитваше да ни научи на френски. Френският ѝ беше добър – беше научила езика при монахините в Dame de Sion, католическо училище в Истанбул – но тя не беше педагог. Трудно беше да се наложи каквато и да е дисциплина на две непокорни момчета на седем и девет, а още по-малко пък заедно с това човек да ги научи на нов език.

В града имаше много деца на чужденци като нас, които не говореха френски; виждахме ги на брега на Женевското езеро, в парковете, по улиците. Със сигурност в крайна сметка щяхме да научим езика, дори и ако само говорехме с другите деца в училище? Майка ни беше достатъчно заета, като се опитваше да се справя едновременно с нас и с домашната работа; сигурно нямаше да е толкова важно, че не сме успели да научим езика от нея.

Но след като майка ни ни заведе за първия учебен ден, аз бях овладян от чувство на силен страх. В училищния двор бях отделен от брат ми и подреден в редица с другите второкласници; скоро бяхме в класната стая, която беше чиста и светла. Учителката, която имаше усмивка за всички, вече беше започнала да обяснява нещата. От време на време пишеше по някоя дума на дъската, но не можех да разбера как тази дума би трябвало да звучи. Останалите деца никога не записваха тези думи в тетрадките си, така че не го правех и аз. С ъгъла на окото си наблюдавах какво прави момчето до мен, но никога не го гледах директно. Изглеждаше, че всички в класа имаха по нещо да кажат – учителката задаваше въпроси, а учениците отговаряха.

Обратно вкъщи вечерта, двамата с брат ми отворихме калъфите за моливи, които ни бяха дали в училище (бяха направени от пластмаса, която приличаше на кожа), и показахме един на друг гумата, молива, острилката за моливи и малката линийка, които и двамата бяхме получили.

На следващия ден се чувствах малко по-самотен в класа. От време на време хващах молива, сякаш за да препиша по някоя дума от дъската, но след това отново го оставях. Никоя от думите не ми ставаше разбираема. Изглеждаше, че учителката и останалите деца разговаряха непрекъснато. Не можех да се справя с онова, което се случваше наоколо, и постепенно започнах да ставам все по-неспокоен. Гледах през прозореца и си желаех да бъда вкъщи, където можех да чета футболните страници на вестниците, които пристигаха късно, от Турция.

На следващия ден отново почувствах същата самота. Изглеждаше, че не мога да се докосна до езика, който всички останали използваха толкова небрежно, и това ме караше да се чувствам глупав и неспособен. Чувствах се, сякаш съм уловен в някакъв водовъртеж. Не можех да намеря център, за който да се хвана, нямаше начало, от което да започна. Понякога си мислех, че времето никога няма да мине. Друг път си представях, че съм някой друг, на друго място. От време на време някой ме забелязваше и поглеждаше, и аз се чувствах ужасно засрамен, че са ме уловили, докато съм се потопил дълбоко в бляновете си.

За мен времето от последната изминала година, откак се бях научил да чета и пиша, беше много щастливо. Бях прочел на глас всяка реклама или надпис-графити, които попадаха пред очите ми. Продължавах с това в Женева, като рецитирах всеки набор от букви, на които се натъквах: MARTINI, PICON, ESSO, HELVETIA. Думи като тези, а също и цифри, бяха в основата на френските уроци на майка ми от онова лято. Но имах проблеми с улавянето на някоя от тях сред езиковия поток, който се лееше в класната стая. У дома всяка дума изглеждаше като странна и уникална птица. Но в училище думите сякаш се втурваха по небето като ято, нито една птица не можеше да бъде различена сред цялото.

И докато чувството ми за изолация в класната стая се увеличаваше все повече, аз търсех опора при брат си на двора, по време на междучасията. Понякога се държахме за ръце. Рожденият му ден беше с една седмица по-късно, отколкото беше нужно, за да попадне в четвърти клас – годината, в която щеше да бъде записан, ако бяхме в Истанбул – така че тук беше в трети клас. Той вече знаеше всички цифри и си беше спечелил репутация в класа, като беше броил назад през три.

Два дни по-късно, когато майка ни ни подготвяше за училище, аз изведнъж обявих: „Няма да отида!“ Наведох очи и не отговарях нито на въпросите, нито на увещанията ѝ.

„Аз ще отида“, каза брат ми.

Те забързаха навън. Останал сам вкъщи, аз разбрах, че ако бяхме в Истанбул, майка ми нямаше да бъде толкова търпелива. И въпреки че имах всички основания да не искам да ходя на училище, почувствах горящо разкаяние. (През следващите години многократно бягах от училище и всеки път ме обземаха подобни чувства на самота и вина.)

Три дни по-късно баща ми обяви, че ще е по-добре брат ми и аз да живеем с майка му и да ходим на училище в Турция, така че напуснахме френското училище. Никога не успяхме да научим френски.


Източник

 

Pin It
Орхан Памук
Орхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.
Други статии от този автор

Посетители

80

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 23 часа
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 3 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 1 седмица
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 3 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 3 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 3 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 4 седмици
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... Събота, 18 Септември 2021