Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 80% (2 гласувания)

 

2018 08 magic door

 

Този разказ е плод на дочутото в Клуба на
Съюза на българските писатели в София,
където чух един да казва по повод на мой разказ:
Какъв е този български писател, в чийто разказ
няма нито едно българско име.

Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.

Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото. Въздишките ѝ се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.

 Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят нещо на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е.

 Седнал съм на синора гърбом към слънцето. То вече грее без да прежуря; сянката ми обикаля вързана около мен. Вляво на хвърлей място са двете брези – сестрички са, оглеждат се една в друга, накланят се и си шепнат; нищо и никакъв синор ги дели – нито могат да се докоснат, нито да се прегърнат.

 Заравям шепи в тая сипкава, слюдеста и рохка родопска земя – тая мъка и надежда, тая сълза! Нежните и безкрайно скъпи имена на прощаването се ронят от устните ми шепнешком: Билял дорусу, Гърма, Мъсъджън йери, Гавгалъ, Кумлу, Дрангос дере, Учка, Шахтане… В други времена и на друго място някакви градски хора ме бяха попитали какви са тия странни названия, а аз тогава не намерих сили да призная, че като ги събера в шепа, се получава името на моята земя. Такава, каквато я отнесоха зад девет земи в десета най-дълбоките и най-красиви очи на света – тези на Неджля, дъщеря ми…

Нивата лежи между дъбравата и гробището. Най-хубавата в Дюлица, много народ ѝ беше хвърлил око по време на земеразделянето, но мама не се даде – обиколи познати и непознати от поземлената комисия, досажда на кметове и началници и ето – сега седя на синора, земята милва отвикналите ми нозе, настръхнали от тънките пики на обраните тютюневи стебла. Половината живот мина през тая нива, останалата половина хукна накъдето ѝ видят очите, а няма на кого да се ожалиш. Разпиля се времето, колкото и да се опитвам да го събера в шепи, все изтича между пръстите…

 Някога тук се разливаше гълчава като реката на живота с цялото си пълноводие, ятата ни кръстосваха неуморно онези безкрайни детски дни. Всеки валог, всяка пътека, всеки дол и всяка шепа земя имаха име. Толкова рядко се виждаме сега дори с братята и сестрите ми – нищо и никаква граница ни дели, също като тия брези… Къде сте – питам, как сте там където сте, защото мама е при мен с болната ми сестра, силици са ѝ останали само за тая нива. И тате е тук – ей-го къде е легнал отсреща в сянката на големия дъб и не мърда толкова години вече… Пази мястото до него за мама…

 Моята земя струи мълчаливо между пръстите на краката ми, грапавият ѝ език докосва отвикналите ми ходила.

Изправям се и тръгвам към селото. Зиме в него остават стотина души и кърпят как да е дните, но през лятото това е царството на внуците – чичо Картал казваше, че няма нищо по-ценно от внуците. Стъпвам предпазливо; знам, че скоро ще свикна с пясъка, камъчетата и тревите – има неща, които не се забравят никога. Песъчливият път преваля хълма – Дюлица е отсреща, с всяка стъпка се увеличава пред погледа ми: виждам поочернялите керемиди и запустелите дворове, животните и сокаците. Виждам нашата къща, при построяването, на която дядо Реджеб казал на татко да не я издига толкова висока, защото ще хвърля сянка на низите с тютюн.

Пред вратата са застанали мама и Неджля, говорят нещо оживено; смеят се и няма между тях ни синор, ни граница, въпреки далечината на миналото и очакването на предстоящото. Само искрящата светлина на залеза струи отгоре и позлатява пътя, вързан с единия край за началото, а с другия – за следващото начало.

Като люлка…

 

Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор
Посетители: 145

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • гост писа Още
     За неуспешната... преди 11 часа
  • Владо писа Още
    Тук, в тази... преди 1 ден
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... преди 3 дни
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 1 седмица
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 1 седмица
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 1 седмица
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 1 седмица
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 2 седмици
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 3 седмици