Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2018 05 Evdokia

 

„Гответе се за женски десант на острова на Афродита.“ Това съобщаваме на мъжете си и ги напускаме за четири дена. Дванайсети април е, денят на космонавтиката. По пътя към аерогарата Пламен го глобяват за превишена скорост, „ее-е, то не може хем вкупом от харема си да се отървеш за цели 4 дена, хем да не си платиш за удоволствието“, клати глава на себе си и облекчено въздъхва в мига, в който ни поглъща търбухът на Терминала. В шест, нула нула, вече сме в самолета на Уиз еър с полет от Варна за Ларнака. Ухилени сме до уши и наредени една до друга на седалките като гърненца. Чернокоса, меднокоса и кестенява с русо омбре. Пишете я блондинка, за нейна утеха, най-младата от нас, но пък прекалено и нахално умна, затова на помощ идва изрусяването. Марти, Кадриш, аз. Надяваме се да литнем навреме, е не чак в космоса, но все пак достатъчно високо, за да кацнем някъде към осем и нещо сутринта в Кипър. Седим една до друга, стегнали коланите, накипрени като за острова на Киприда. Насадени в самолета и твърде доволни, „като куче в каруца“ – казваше майка ми, когато искаше да изобрази върховния кеф. Щото на кучето, каква му е работата? Да тича пред и след каруцата. Друго е да се пести енергия, „насадено“ удобно в каруцата, просто да го возят, а то да пръхти с изплезен от щастие език. Литваме, пърррр-пър-право в облаците. И дано да няма турбуленции.

Сега следва нещо като шести сезон на Сексът и градът. Само че без секс. Затова пък плановете ни са ненаситни. Имаме цел, същински бомбардировачи сме. Светът се готви за война и ние с него. Кацане в Ларнака. После веднага палим гумите с някой междуградски автобус към Никозия. „Тук движението е ляво, не смея да карам, така, че си спестяваме рентакар-а.“, свива рамене Марти. „Далечко сме, но пък столицата е важна, път дълъг и шарен, така, че пътуваме, зяпаме и учим“. Кимаме послушно с Кадриш. „Букнала съм чудно хубава стая тройка, има си миниатюрно басейнче, но пък терасата е гигант“, размечтава се младата ни водачка. „Какво му трябва на човек?“, философства тя. „Един хубав мъж и една добра бира“, припяваме в дует с Кадриш. Тя обожава българските реклами на бира. Както и кехлибарената напитка. Мъжки момичета са и двете, в сравнение с тях аз съм абсолютната кифла. Те правят историята, аз записвам. „Пък цената е супер, по петнайсет евро на човек“, Марти звучи убедително. Само за една вечер. А утре къде ще замръкнем? Нека не мислим за утрешния ден, а да се наслаждаваме на днешния. „Много сте луди вие, аз на такова хайдушко пътуване за пръв път тръгвам, ама май ще ми хареса.“, вълнува се Кадриш.

Първата ни спирка е Никозия. Старият град със стената. Един малък южен Берлин отпреди деветдесетте, но днес, обречен на една съвсем Гореща война. „Все на градове със стени ми върви, когато тръгна с теб, все на история, все на наука.“, мърмори Марти. „То не беше комунизъм, не беше империализъм, абе шантаво си е отвсякъде.“ Никозия е известна като гръцката Левкозия или още – турската Левкоша. Тук всичко си има по няколко имена. И градовете, и улиците, и храмовете. Вероятно това е особеност на Балканите, при това в най-най-югоизточния им вариант. А тази най-южна островръха звездовидна частица от сушата, протегната драматично между три континента (Европа, Азия и Африка), погледната на картата напомня на искра от големия взрив. Крито-микенският взрив на цивилизацията. И Кипър е остров с балкани. Планински и морски, идеалното съчетание на природа, митове и история. При все, че крайморският пейзаж на моменти напомня повече на Близкия изток, все пак духът е средиземноморско-балкански, може би заради гръцкото и турското усещане на бавност, драматизъм и вечност? Заради предприемаческия дух, който кипи навсякъде?

Балканите… Колкото по на юг отиваме, толкова повече те заприличват на звездопад от острови. Като че божествена ръка е рушнала изведнъж пъзела на старата Елада и е разпиляла частиците. Кипър е като избухваща звезда, метеор, чиито провлаци са разпънати като лъчи на изток и на юг. Раздрано кълбо от противоречия, разкъсана кожа на кълбовидното мироздание. Дали е толкова драматично – предстои да видим.

А даваме ли си даваме сметка къде сме точно? По-близо до Азия, по-близо до Африка и от най-южните гръцки острови. Съвсем в Близкия Изток. Алепо е на една морска крачка, Дамаск – на две. Говорят на гръцки, но не е Гърция; на турски, но не е Турция. Нещо друго е, очарователно смесено, опасен барутен коктейл, който всеки миг ще избухне. Гореща напитка от стилове и темпераменти. На някакви стотина километра сме от Сирия и войната. Тя, обаче се води тук, още от началото на 70-те, когато разделят острова. На седемдесет километра и нещо е турският бряг. И на около триста е Египет. А ние сме тръгнали да пътешестваме за удоволствие и отмора.

Защото това, от което имаме нужда, е истинската физическа умора и емоцията от новия свят. Поемаме на път, за да видим и научим. „Стига, бе Евке, идеализъм и даскалски хватки, просто ще пием бирички и узо… Кеф ти плодове и морски дарове, ще правим плаж и шопинг, ще се наслаждаваме на южното слънце“. Просто кеф? Е, да де, и това. Но аз съм се подготвила предварително с едни трийсетина странички инфо за Кипър: история (богата), политическа ситуация (сложна), география (разнообразна), кухня и култура (повече от очарователни). И много, много митология. Сред всичките истории за древната Киприда, за Кипрос (гр.) или Кибрис (тур.), разбира се Афродита е над всичко. Основно заради нейния Залив сме тръгнали, а той се намира на югоизточните брегове на острова, в близост до курорта Пафос и преди Лимасол, най-големия град. Кадриш ми припомня една позабравена книга. „Историята и теориите на един Пигмалион“, тъжният роман на Тончо Жечев за една остаряла любов, за късните трепети на душата, на Учителя и Създателя, който се влюбва в творението си. Професорът, който обиква студентката си. Галатея и Пигмалион. „Тук, в този залив слиза професорът, археологическата и любовна страст го довежда точно тук“, трепетно припомня тя. Ох, кога беше то, бе, Кадриш, в ранната си младост съм я чела тази история. „Препрочети я, с други очи ще я погледнеш днес. Аз съм луда по нея. И в момента я превеждам на турски. Турската публика много ще я хареса.“ Сигурна съм. Вие сте сантиментални. Още имате душа, Кадриш, някак си успяхте да си я запазите. Ние като че закоравяхме и май престанаха да ни интересуват вечните неща. Това, което вълнува човечеството, нас, българите, сякаш престана да ни докосва. Нито ни натъжава, нито ни весели. „Та в този залив слиза професорът, – прекъсва ме тя – а по пътя подминава едно бананово дърво. Дали ще видим цъфнали банани тук, като в книгата“, вълнува се тя. Марти прекъсва литературните ни бълнувания. Но пък точно тя ще открие банановото дърво. Но за това после.

Предишният ден Кадриш прави своето удивително дълго пътешествие, защото от нейния Истанбул няма как да стигне до земята на киприотите. Гръцкият Кипър е терра инкогнита за пътуващите от Турция. И е тръгнала рано-рано с автобус до Варна, за да литне с нас отново в обратната посока, но много по-на юг. Получава се нещо като пътя на сол ключ, само си го представете: Истанбул-Варна-Ларнака-Никозия-Пафос-Лимасол-Ларнака-Варна. И обратно – Истанбул. „В Кирения и Фамагуста съм била, дори приятелка имам в университета там, но Северокипърската турска република е друго нещо, а нас на юг просто не ни допускат. Ако знаете колко е красиво там, колко история има на север, Кирения прилича на Дубровник, какви крепости има, там са най-хубавите плажове с бели пясъци. Но пък не съм била в южната част, а ми е интересно… И главно заради Тончо. Недостъпна дестинация е за нас, леле как ще ми завиждат, ако въобще някой ми повярва, че съм била в Залива на Афродита.“

 

СН 1

 

Да живеят червените европейски паспорти и българските лични карти.

Откриваме Никозия, опасана с граници, стени и бодлива тел, която минава буквално през стените на къщите и покрай градините на Ватиканската мисия, потънала в пищна зеленина. Разточително отрупани в цвят цикламени бугенвилии, розови албиции и магнолии във всевъзможни цветове и размери, жасмини и мушката, диви орхидеи и индрише, килими от разноцветно нацъфтели бабини „кученца“, бадеми и анемонии, лимонови и портокалови дръвчета, пропукани от времето маслини ни прегръщат отвсякъде. Лозници и огромни черници, вече завързали и прошарили плод с големината на женски палец. Плодове и цветя. По улиците патрулират въоръжени военни, но всичко е някак лежерно и спотаено в маранята на следобедна дрямка. Април е, а е вече горещо. Минаваме отвъд цитаделата, строена в незнайни времена, през която оттук са минали, заселили са се и властвали векове наред византийците. Палеолозите са били тук, от тяхното коляно е и първата кралица на Кипър, Елена Палеологина. А след тях идват османците, мамелюците, венецианците. Идват и си отиват французи, нормани, кръстоносци, тамплиери, рицарят Ги дьо Луизинян, англичани, Ричард Лъвското сърце дори вдига сватба тук. Островът помни нашествията на отровни змии, пирати, чума и скакалци. Кой ли не е минал оттук, кой ли не е оставил по нещо. Кой вдигнал замък, кой крепост или бойница, стена, порт, гейт. Сътворил приказка, родил легенда, съчинил история. И кой ли е останал вечен? Вероятно само едрите звезди над Фамагуста, които не се очертава да видим, май. Поне не този път. Защото те са в турската част на острова, в непризнатата Севернокипърска турска република. Непризнатите звезди над Фамагуста. Натам обаче, разузнах аз, в активния сезон може да се отиде с корабче. Трябва да има и второ издание нашият трип и той да се казва турският Кипър.

Сега обикаляме огромния ров около каменната стена с бодлива тел. Това е въпросната „зелена линия“ (наречена така заради зеленото мастило от писалката на майор Питър Йънг, който подписва Договора от 1974 г.), демаркационната граница, която разполовява безцеремонно града. Опитваме от киселите диви портокали, поникнали и узрели тук. Вглеждам се във въртопа от бодлива тел в храстите, където се е сгушила пъстра котка и ме гледа изпитателно, диверсантка такава. Една крачка и вече си отвъд. Тук всичко е двойно, огледално обърнато, Кипър е проекция на собственото си отрицание. Един остров – две държави. (И трета, военна британска част – военните бази на Акротири и Декелия.) Рядко населен, но многолюден (туристите са три пъти повече от местните). Крайна бедност и ултра лукс. Опитвам се да уловя в един кадър и любимите ми портокали, и разточителните бугенвилии, и ослепителното бяло слънце, и знамената на Република Турция и Северокипърската турска република: червено знаме с бял полумесец и бяло знаме с червен полумесец. Двуликият Янус. Самото отражение, допълнение и отрицание на себе си. Четем го в угрижените погледи на хората по улиците, някои с маски на лицата.

 

СН2

 

Същият ден, в който щастливо се разхождаме из Никозия и вдишваме щедрия борово-морски аромат, узнаваме за стоте въздушни удара над Сирия, а вече е плъзнала мълвата, че във въздуха се носи отровен химически прах. „Значи затова видяхме онези Ханибал Лектровци на плажа на Ларнака“, смее се Марти. Добре де, войната може да почака, тревогите също, човек се справя твърде добре няколко дена без телевизия и вестници и отвреме навреме с интернет, тук сме за друго. Напрежение и скрита враждебност има и в озадачаващите графити-надписи по стените: Никозия е Левкоша; Лимасол (задраскан) е Каймаклъ. И прочие. Темата на графитите на Кипър е отделна, много дълга и интересна. Вповече естетска, отколкото политическа. По стените на сградите може да видиш истински произведения на изкуството: цветни Афродити и Нептуни, риби и попзвезди, светци и дервиши, Фрида Кало и Диего Ривера; гигантски модерни масовки на Тайната вечеря с киприоти-мотористи и мадами. И реклами. Заповядайте довечера на сеанс въртящи се дервиши плюс мулти-култи парти. И отново плодове и цветя… Дали ще надникнеш през витрината на множеството частни галерии и ателиета за картини или ще зяпаш по стените на къщи и улици, все едно. Изкуството е навсякъде.

Никозия ни посреща с провинциалната си прашна автогара и ориенталско къснообедно спокойствие. Тесни, сантиментални площадчета, магазинчета за всичко, евтини и скъпи, глъчка и безгрижие. Кафенето е разпростряно на най-оживеното кръгово движение, дави се в прахоляк и гюрултия, а хората просто си пият кафето и разговарят… Изгубваме се в лабиринта от улички на стария град, в търсене на нашата улица Ледра, каквото е старото име на града. Ще се окаже, че тази Ледра не е уникална, във всеки град ще има по една централна Ледра, нещо като нарицателно на променада, улица за разходка, главна пешеходна артерия, водеща към сърцето на града. Но тук, в Никозия, тя е най-ключовата улица, защото там е заветната ни стаичка от букинг. По същата улица се намира и пропускателният пункт към турската Левкоша. Стаичката се оказва огромно разочарование. Къде ни е басейнчето? А огромната тераса? Тук, преди нас, вече са се нанесли няколко тлъсти, игриви мухи. Прашната тераса е склад за ненужни вещи. А хазяинът Нино ни гледа хитровато, лепкаво любезен, почти като хлъзгавия прясно измит под. „Нали е прекрасно?“, кима той, почуден коя хубавица първо да изпие с поглед – светлооката Марти или „дарк ориентал лейди, бютифул“ Кадриш. Абе, има какво да се желае от стаичката де, кимаме любезно и гледаме да го разкараме по-скоро. Отчайващо е, но не си се правят излишни движения. Леглата са бинтовани с хартиено тиксо като ранени войници („ами, война е“, смее се Марти), огризани и стари са, банята е мръсна и с изпочупени плочки. Входната врата се удря в нещо преди да опре стената, „Миши труп, навярно.“, ледено предполага Кадриш. Оказва се пластмасова топка-ограничител. Опитвам се да пусна топлата вода и потича леденостудена. В късните часове Марти разгадава механизма на душа и парадоксите на кипърското съществуване. „Всичко тук е наопаки: движението е английско, населението смесено, а няма забрадки, военните се придвижват с велосипеди и автомати на гърба, кой ги приема така на сериозно, валутата е всякаква – и евро, и лири, един милион кипърци хранят три милиона туристи, графитите могат да се четат и наопаки, от червения кран тече ледена вода, но синият е за топлата“. Глезлите се къпят с гореща вода. Аз ще повторя след леденостудения обеден душ и една късна вряла нощна баня.

По-късно следобед, криволичейки по тесните улички на турската Левкоша, ще се изправим пред най-красивата загадка на пътешествието ни: църквата-джамия Агия София или иначе казано Селимие. Готическата катедрала от 11 век е превърната от османците в мюсюлмански храм с минимум усилия. Ахваме пред внушителната фасада в цвят охра сиена, с пищни романски заоблени портали, окичени с обилна вегетативна орнаментика. Каменни листа и цветове, тънколики фигури на светци, стройни островръхи сводести тавани и абсиди, гаргойли, проточили ужасяващи шии и зинали уста, изящни дантелени каменни фризове. Всичко е така, както си е било, само 10 века по-рано… Само кръстът е откъртен. А във висините сега са източили шии грациозно две минарета. В джамийното помещение – някога част от манастирския комплекс на Агия София, днес танцуват дервиши. Само за двайсетина минути се разминаваме с последния сеанс за деня. Отвътре звучи мистична музика, ядосвам се, че не сме успели да дойдем до тук по-рано. Събуваме сандалите си и влизаме в храма. Ослепително бели стени, пестеливи надписи със стихове от Корана. Стъклени витражи и ориенталски прозорци. Кръстна орнаментика и полумесеци. Полудяваш от… спокойствие, усещаш се някак сигурен в раздвоението си. Къде сме всъщност? Дори се оглеждам къде се палят свещите-кандилца. Това със сигурност е най-странният храм на света.

 

СН 3

 

Време е най-сетне да поседнем на по чаша бира, избираме си романтично полуориенталско, но и много средиземноморско бистро, населено с дебели бременни котки, които нахално протягат лапи към масите и ни драскат по ръцете. Ухае на къри и тежък сладникав тютюн. Звучи джаз. „Ама че яко. Все едно съм в Лисабон“, прошепва Марти, „Много е странно и неопределено, абе голяма мешавица е.“ Обслужва ни абаносово момче от Гамбия, емигрант от десетина години, то ни разказва своята история, за това как там, в Африка, цялата рода на него чака. Работи и изпраща пари. Поръчваме пилешки дюнер, зелена салата с цвекло, и пържени картофки с майонезен сос. Евтино, простичко, френдли е. „Все едно съм си в Истанбул“, констатира Кадриш. Затова Наздраве за нашето си мулти-култи парти“.

До късно вечерта ще свикваме с особеностите на киприотското ежедневие. Някои не си правят труда дори да свикват. От умора Кадриш заспива, левитирайки във въздуха. Ние с Марти караконджолясваме до късно по улиците на стария град, опитваме от кипърския сладолед джелáто (далечен братовчед на италианския), снимаме се на мотори, пред ярко осветените стени с графити. И понеже контактите са „тройка“, се заемаме с търсене на подходящ разклонител за нашата спасителка, каничката-кафеварка, която нося от България.

Сутрешното кафе в леглото си е свещен ритуал. На сутринта три полуспящи красавици се събуждат в леглото и си правят селфи с огромни чаши кафе. Всяка влиза в роля: Марти е Анджелина Джоли, Кадриш е Жюлиет Бинош, аз се опитвам да го докарам на Джейн Сиймур. Рошави, сънени и доволни, правим физиономии… Обобщаваме предишния ден, впускаме се в женски разговори. Какво е свободата, а любовта, „какво са мъжете в живота на човека и какъв е оптималният им брой всъщност“, за ползата и радостта от децата и това как да ги възпитаме, а наши ли са те всъщност или са на бог, кой е нашият Бог и кой вашият Бог? Философия по пижами. „Оф, че сложно нещо е християнството, всеки ден ви е празник, как ги помниш всички тия дни и истории, бе Евски?“, тюхка се Кадриш… И работата, и смисълът от нея. Защото сме три работещи момичета. Какво правят в момента в България без нас? Какво ли правят без нас университетите ни, колежите ни, рекламните ни агенции? Бързо преминаваме на по-конкретни теми: А днес накъде? Палим по цигара, ей така, за разкош. Към разкоша прибавяме и блокче горчив шоколад с боровинки. „Щом е с антиоксиданти, ще го пробвам.“, кима великодушно мадам Бинош… Киприм се за снимка. Животът можел да бъде и хубав.

 

СН 4

 

Втора спирка, Пафос. Основна – в приключението Кипър, защото някъде там, се намира заливът на Афродита. Където красивата богиня се пръква от вълните сред блясък и пяна. Отиваме и ние да се окъпем там за вечна младост и красота. Има и някакви бани, но, боя се, че са в противоположния югозападен край на острова, и не можем да стигнем до тях. Държим курс само на изток, а в главата ми вече е утрешната програма: манастирът Свети Николай Котешки, който се намира на брега около селцето Куклия. И започвам в автобуса своя котешки разказ. Кипър е островът на котките. Много котки и нито едно куче. Това е така, защото някога котките спасили острова от отровни змии. В Светата обител, построена някога от Царица Елена на полуостров Акротири, днес живеят и добруват стотици котки. Преди столетия Кипър бил опустошен от страшна суша и завзет от отровните влечуги. Много хора избягали от домовете си, за да се спасят, а Елена измислила да бъдат докарани котки, които да изтребят змиите. Така и станало. След идването на османците манастирът бил разрушен и изоставен. В двайсети век той е възстановен наново, а в 80-те – превърнат в женска обител. И отново подложен на змийската напаст. Тогава две монахини завъдили отново котки и след десетина години манастирският двор се превръща в райска котешка градина. Всяка сутрин преди богослужението денят започва с приготвяне на храна за четириногите змиеловци. А поклонниците идват в манастира основно заради тях. Марти е във възторг от историята като гореща почитателка на този вид и горда собственичка на котарака Нохо, европейски късокосмест хубавец. Кадриш е по-обрана в емоциите, тя е господарката на мини шнауцер на име Лори, а котките не са ѝ бурна страст. Но, все пак живее в световният котешки рахат, наречен Истанбул. Решаваме обаче, че нямаме време за всичко и трябва да се избира между Афродита и котките. Избираме богинята.

С удивление узнавам, разлиствайки картата, че малко по на север от Пафос се намира Кипърският град Кония. Е, вече прекаляват, тук действително всичко е по две – първо дервиши, после имена, графити, обратно движение, две държави, град, разделен на две, а сега пък дежа вю! Отново Кония. И отново нямам никакъв шанс да стигна до нея! Друг път. Цял живот ли ще се залъгваме с това коварно „друг път“, за кога отлагаме, какво очакваме, да живеем вечно ли? „Стига мърмори, Евски, я се съсредоточете с Марти в търсене на хотел!“, отрезвява ме Кадриш, на слизане от автобуса. Озовали сме се на една селска прашна автогарка, часът е 11, слънцето препича немилостиво, а пейзажът си е съвсем близкоизточен. В Сирия ли попаднахме? Огромни фикусови и бенджаминови дървета хвърлят дебели сенки, но само там където ги има. Останалото е мараня. Пустиня. И безизвестност. Април, предобед е, все пак… А какво ли е в разгара на лятото? Марти не вярва, че този дървесен исполин над главата ѝ е братовчед на хилавото създание в саксия, което познава от хола на майка си. „Това е фикус в естествени условия? Лелеее.“ Фикус е, цял целеничък, виж му гигантските шушулки. „Виж, виж, този пък е родил бейби бананчета!“ Ами да, защото това е бананово дърво. „А какъв е този балон, моля ви сеее, та това е цветът на банана, снимай ме, моля ти се!“. „Над ботаническа енциклопедия ли работим в момента, стига сте снимали дървета и треви, тръгвайте!“, настоява Кадриш. Толкова е разумна! А е въздушна зодия, везни. Ние сме водни с Марти – Скорпион и Риби. Въздухът ни приземява, май. Щраквам ги, прегърнати, под рехавата сянка на огромен кактус, от онези, от които директно точат текилата. Тези, двете, вчера сутринта ги запознах на летището, а днес вече са свързани във вечна дружба и съюзени срещу мен, да се спират пред всяка сергийка с парцалки, магнитчета и джунджурии и да ме дразнят. Чувствам, че кроят зловещи планове за вечерно посещение на МОЛ и рязко потеглям в маранята. С това мотаене, мили хора, никога няма да стигнем до Афродитиния плаж.

 

СН 5

 

Търсим хотел. След кратка консултация с хубавец на име Спиро, наперен съдържател на крайбрежно капанче (Кадриш му хвърля огнено-маслинен поглед, „Довечера пък що не хапнем рибка с бирички точно тук?“), се впускаме да търсим няколко къщи за гости на „сносни“ цени. Не рибки, а съвсем за зелен хайвер ни прати този Спиро или ние нещо не го доразбрахме но… неговите хотелчета не открихме, а вечерта и капанчето му беше затворено. Какво да се прави, извън сезона сме. В края на краищата си харесваме лъскав хотел, тип Балкантурист, 20 евро на легло. Финансово приличен, като за извън сезона в Кипър си е направо мечта. Изключваме от фона на доброто си настроение намусената дебела рецепционистка, която ни хока на спънат руски и се нерви като крива даскалица на всеки наш въпрос. Разкрещява се на руски, за ужас на Марти, която е от поколението, на което братският славянски език звучи абсолютно неразбираемо. „Ну, почему вы кричите?“, репликира я невинно Кадриш и онази утихва. Отнякъде разцъфтява в усмивка мургава сънародничка. „От Димитровград съм, работя в кухнята, момичета, ами, да, доволна съм, какво ще правя, от десет години съм вече тук, готвим, разбираме се, да, ами хубаво и топличко е тук, а тая скала, дето я търсите, е много далече, да знаете, трябва кола, за автобус не знам, сигурно има, от пристанището“. Много ни окуражи родната ромка, няма що. Хвърляме раниците, обличаме банските, нахлузваме шапки и шалове, вземаме си крем против изгаряне и хукваме към кея. Оказва се твърде далеч, но по пътя правя чудни снимки…

Отново се редят гигантски фикуси, гъсти столетници, чудовищни храсти алое, узрели лимони и кисело-тръпчиви диви портокали. Палмите са като избухващи новогодишни фойерверки, а електрическите жици, опънати между дървени стълбове напомнят на петолиния, по които са накацали птици. Минаваме край огромен разсадник, на входа му предприемчивият собственик е отворил капанче, което в момента пустее, а на вратата е сложена обява: Работник искаше! Онемявам. И от правописа. И от това, че стоя пред моята детска мечта. Да работя в разсадник. Момичета, дръжте ме! Ще се дам! А човекът явно отчаяно търси работна ръка, неизвестно защо предпочита българска. Обявата е кодиран надпис, а посланието дълбоко ни ласкае. В нея има отчаяние. И надежда. Боже, все пак някой ни иска и нас, българите, на тази земя! Спешно ми трябват работници, разберете, искам ви! Ама кога ги искаше, защо ги искаше, иска ли ги още, не е известно. Заливаме се от смях, опитваме със сексистки хумор да асимилираме ситуацията: „Мъж го искам, сега го искам, тук го искам!“, може и работник, но работата явно въобще не е за смях. Прави впечатление навсякъде трескавата подготовка за сезона. Жегите вече са факт, морето се стопля с часове, хотелите започват да се пълнят и най-крехките, най-белите и прозрачните, възрастни английски туристи вече са тук. А няма работна ръка. Впрочем, англичаните отдавна са тук. Те, англичаните, никога не са си тръгвали оттук. Тук са оставили изисканият отпечатък на своето своенравно културно присъствие – лявото движение и десните волани, мултикултурната нагласа и толерантността към другия, широко отворените гостоприемни порти, предприемчивият дух. И английският език. Всички говорят английски – от малкото дете до възрастния киприотец. Навсякъде се строи, но желанието да се съхрани автентичното усещане за Кипър е свято и властно. Античните руини и кривите каменни улички на медитеранското очарование не се намесват по никакъв начин в урбанистичния пейзаж на високите сгради от метал и стъкло, във футуристичните причудливи „яйца“, „елипси“ и „паралелепипеди“ на банки, офиси, жилищни и бизнес сгради. Това е другата Никозия, другият Лимасол, другата Ларнака… И очевидно, въпреки свободата, многолюдието, бурното строителство и банкерство, хората за работа не достигат. Въпреки инвазията на чужденци, въпреки руснаците (е, те да не са дошли тук да работят, за да работят), въпреки българите, африканците, сирийците… Имам чувството, че целият Ориент да се пресели на Кипър, още работа ще има. Работник искаше. С три удивителни.

 

СН 6

 

Сутрин, повече от всякога, изглеждаме и звучим като Три сестри на Чехов. Всяка води своя монологичен полилог с останалите. И я чува откъслечно. Единствено в належащите грижи за хубостта има последователна чуваемост: „Подай ми очната си линия, а-а какъв е този чуден гел, с който се мацотиш, дорогая?“ Кадриш обича да стилизира на руски, литературен човек си е отвсякъде, е и специалист по руска литература. „Специален е, Марони, антибръчков, с екстракт от пепелянка“. Пепелянкааа???!!! „Малко щипе, но лицето става като месечина.“ Марти ни гледа въпросително, ама че критерии за красота, дорогие мои, месечины. Респектирана, Кадриш грижливо се намазва с чудодейната смес. „Ами на, ето как грейнах цялата“, смее се от сърце. „Хубавка съм сиии.“ Ами не знам ама на Нино му изтекоха очите. Тя обожава всичко българско и родно, било то поезия, козметика, литература, минало, спомени, кино. Обичам я, тази Кадриш. След това ми заръчва да ѝ купя „от онова, прозрачното, с усойницата. Ама и на Лола, приятелката ми, да вземеш.“. Пепелянка е. Кремът. Не Лола. Сега обаче имаме реална възможност да върнем времето назад и да се подмладим само с едно топване в морето. Или поне да застопорим годините и бръчките в границите на нашата чудесна Мопасанова възраст, в която съвсем отскоро се е включила и Марти: „между трийсетте и смъртта“. Ех, Марти, къде си тръгнала с възрастните лели, като истинска героиня на Джейн Остин? „Ами нали между трийсетте и смъртта…“

Автобусът вече криволичи по крайбрежното шосе, южно от Пафос, летим право към Залива на Афродита. Летим е точната дума, автобусът хармоника взема на две гуми острите завои и някак безотговорно се носим в пространството. Марти е на нокти: „Боже, все едно няма пилот в самолета, с този десен волан, в тази автобусна хармоника, не е истина!“ А и този юнак как шофира само! Държи кормилото с дясната ръка, като се подпира самият той да не залитне по завоите. Защото музиката от радиото е пусната на макс и той е зает делово да барабани с лявата и да пее от сърце. Такова нещо може да ви се случи само в Италия, Гърция и, както се оказва – в Кипър. Срещу нас на седалката стои вековна бабичка, тръгнала към някакво незнайно село (автобусът е по линията Опознай Кипър, за да го обикнеш, пътуваме вече час) и много иска да си говори с нас. Но на гръцки. По-точно – на киприотски диалект. По странен начин гълта въздуха и думите отекват някъде в гърлото ѝ. Нищо не разбираме, нищо не чуваме. Мартина я наблюдава втренчено: „Стига бе, истински вентрилоквист, не е за вярване, извънземна е тази бабичка искам да си я вземем с нас“, повтаря тя. Опитваме с английски, не става, киприотката обаче упорито ръкомаха и дава наставления къде да слезем. Става да уговори шофьора, да не забравиш момичетата, зер, на тритата седалка, ръкомаха страховито ту към нас, ту към него. Той е видимо заинтригуван, извръща се изцяло към нас. Не спира да пее и барабани със свободната ръка, в такт с музиката. Автобусът остава само на една ръка управление и… без тяло, без глава. Изведнъж рязко забива спирачки в полето, бабичката слиза в средата на нищото, само море и буйни треви, кимва ни усмихната и потъва в зеленото. Изчезна, стопи се. Съвсем като вълшебния котарак от Алиса в страната на чудесата. Успокоително е, че в автобуса има и други туристи, една унгарка, две млади французойки, доста почерпен англичанин и шумно смееща се немска компания. Значи сме на прав път – напред и все напред към залива на Афродита.

Отново спираме и отново в нищото. Море, шосе и небе. И призрачни скали. Заливът на богинята е пред очите ни. Автобусът се изпразва, пресичаме магистралата и прескачаме (думата е гъзурим се над) доста висока мантела, защото официален път до Афродитиното място няма. Помагаме на едра възрастна унгарката да направи ножица, не става, след това успява на коремно претъркулване. От къде сме – ами от България. Благодари и пали цигара. Слизаме по черния път към брега. Събуваме сандали и се просваме на пясъка. Кадриш опитва водата, студена е. Даже много. Правя първи опит да се топна – неуспешен. Но тръгваме с Кадриш към скалата и на второ потапяне успяваме. Невероятно, само на двайсетина метра водата става чувствително по-топла, а може и да е внушение, гмурваме се и водата ни стига почти до раменете, но красотата иска жертви. Пищим и пеем от радост. „Можеш ли да плуваш“, осведомява се Кадриш. „Никак, а ти.“ „Малко.“ Е, добре, тръгнала си с правилната компания, нали сме за вечна младост, все пак, не за вечен живот. „Кой иска да живее вечно“, запяваме в дует. Мартина ни е обявила бойкот и трепери на брега, „вие сте окончателно побъркани“, реже един тънък ветрец, а часът е почти шест следобед. През април. Заливаме се от смях, повече нервен и адреналинен и тръгваме на трите си ритуални обиколки на камъка. От време на време джапанката ми се изплъзва и отплува в своя посока, тръгвам да я гоня. Обикаляме чинно „Каабата“ на младостта, както я нарича Кадриш. Между тази скала и брега, преди хилядолетия небесният бог Уран изсипал мъжкото си семе във водата и от този чуден брак с морето се родила щерката на красотата. Афродита. Изплувала тя от мидена черупка сред пяната. Представям си я със сините очи и руси къдри до бедрата, нежните скули, издължената снага, точно както я видях във Флоренция, изрисувана Ботичели. Оглеждам се да я видя наяве, но съзирам само почерняла млада рускиня, която чинно плува зад гърбовете ни. „Сколько раз надо, я читала семь, может быть…“ зъбите ѝ тракат от студ. „Ами, семь, множко е семь, ама ще се задоволим с три пъти и половина“, отсича Кадриш, а аз набързо изчислявам, че общият брой на годините ни е 99 и половина. След като сме окончателно умрели от студ, и Мартина вече ни е отписала, решаваме да излезнем плавно от вълните… Същи Афродити. Гледаме да стъпваме някак по-елегантно, позираме и развяваме гриви срещу вятъра. Марти снима. „Ще съжаляваш, че не влезе, но ти си още млада, за теб има време, да дойдеш отново“, смеем ѝ се с Кадриш, „за нас вече нямаше време, огън служба не остана, а беше наложително“. „Не благодаря“, отсича Марти, „в тази вода с разпръснато божествено семе не се топвам посмъртно, не рискувам забременяване втори път, дори и да трябва да родя богиня.“ Отива ѝ да роди богиня на красотата – на нашата прекрасна млада приятелка. Тръгваме наобратно, защото настинката ни е в кърпа вързана. Спираме до мантинелата твърде поразсъблечени, Кадриш пали цигара, предизвикателно обръщайки бразилското си дупе към магистралата. Оглеждаме се за автобуса. Шосето пресичат чудно красива булка с дълги руси къдрици, закичена с рози и рокля с цвят шампанско, придружена от своя избраник. Прескачат мантинелата, той я взема на ръце, позират ми пред обектива, и, заливайки се от смях поемат по стръмната пътечка. Улавям си в кадър, на който после се смеем – той смело стъпва напред, но главата му е извърната към дупето на Кадриш. Тя въздъхва: „ех, дано ги хване магията, че като си помисля колко има да се карат…“. Е, защо е сега този песимизъм? По-късно разбираме, че са австриец и млада румънка, специално дошли тук за случая. Долу вече ги чака техният оператор за фотосесия. Булката се прибра на връщане боса.

 

СН 7

 

И ние сме боси. И мокри. Странно е, но оцеляхме и сме здрави. Завръщаме се от Мека-та на младостта в родния Пафос. „Аз разказвах ли ви как баща ми ходи на хаджилък и си изгуби ченето в Мека“, започва вълнуваща история Кадриш и по пътя към хотела се превиваме от смях. Търсили го по телефона, въпросното чене, в няколко базови лагера към свещения град, а баща ѝ се разтревожил, че ще трябва отново да се ходи на поклонение, защото се е завърнал като непълен хаджия. Дали не оставихме и ние нещо на брега? Кадриш – сърцето си по Тончо. Ние – мечтите си по булчинската рокля на румънката. А може би не само по роклята? „Как може да живеете така, без сватба и без брак“, тюхка се Кадриш. Боже, колко сме правилни и скучни ние по-на юг!“ Ами цели сме си, и го можем, пък и без романтика и правилност живеем, сякаш,… очила, джапанки четен брой, пари и паспорти.

Вечерта завършва с традиционна киприотска кръчма с традиционни специалитети. Помахваме на любезния сервитьор и той чинно ни носи „менюто“ – огромна черна дъска, грижливо изписана с тебешир. Пет блюда и толкоз, това се нарича истинско традиционно място за хранене. Подпира дъската на празния стол и с показалка започва урока: пилешко със зеленчуци по кипърски, мусака с агнешка кайма, лозови сърмички с мляко, пълнени пиперки и тиквички с кайма и канела, салата с овче сирене, бира и узо. На края пристига и пастичка от заведението – сиропиран кокосов сладкиш. Средиземноморието е най-вкусната точка на планетата. На тръгване ни изпращат с усмивка, а англичаните на съседната маса, явно редовни посетители, са разпрегръщани и нацелувани.

Третата ни цел са Лимасол и Ларнака, откъдето на следващата сутрин летим към България. Решаваме да посветим деня на Лимасол, а вечерта на Ларнака. Лимасол е огромен град, явно е, че няма преброждане, но имаме конкретни точки в картата: крепостта, където Ричард Лъвското сърце вдигнал пищна царска сватба, кеят и най-дългата крайбрежна променада на…, е, не на света…, но на острова със сигурност. В автобуса сме в приповдигнато настроение, дали е от прекалено дългите кафета с ванилови пурети или от онзи шоколад с подозрителен пълнеж с рошков? Ароматът беше прелестен, но вкусът – като на слабително десертно блокче, дано и ефектът не бъде същият. Дърдорим в разгърнат строй и вдигаме невъобразима шумотевица в автобуса, всяка си разказва нещо свое. Изведнъж се заслушваме в развълнуваната поредица от истории на Кадриш, в които участва дъщеря ѝ, графиня Нуреева-Невская. Така обичам да я наричам, защото е кръстена на руската река Нева, а и баща ѝ се казва Нур, така, че всичко ми се връзва. Нева, с прекрасните тъмни очи и аристократична дворянска осанка, всъщност е балерина, която учи лингвистика в престижен университет. Та, разказва Кадриш за нея, става дума за някакъв тоалет и тя възкликва „бомба“; после някакъв друг сюжет, „ей, казвам ѝ на Невская, ама голям инат е туй дете, и после..“., следва развръзката, и… отново завършва със свити пръсти към устните, целувка „и бомба“. Спокойни сме, защото говорим на език, който никой разбира. Но на „бомба“ възрастната англичанка пред нас подскача от седалката и извръща ужасен поглед към нас. „Ако още веднъж извикаш бомба, със сигурност ще ни изхвърлят от автобуса“, пошепва Марти. „Защо, пък, това е преносно?“ Е, да, но тя не разбира това. Я, виж, каква карта са качили във Фейсбук по случай вчерашните бомбардировки на НАТО край Дамаск. Нали се сещаш, само на сто километра оттук. Военните кораби на съюзническите страни са обградили острова отляво-на юг, руските са заели цялата североизточна част. „В момента сме най-пазената зона в света, а базата, откъдето изстрелват британските самолети е съвсем близо от нас, тук, на Пафос е, вчера над сто ракети са изстреляли оттук.“ „Е, как пък не сме чули.“ „Те не се чуват, бе. Ами да, страшно е. А ти – бомба, та бомба.“, клати глава укорително Марти. Казах ви, тя е най-мъдрата от нас. „Ами че тя, войната, емен-емен почнала?“, невинно примигва Кадриш. Защо ли се разливат широки усмивки по лицата ни? „Как искам да ни завари тук тая война и да не се връщаме, какво ще кажете мацки да станем едни военнопленнички, тук, а?“ Кипърски пленнички? Абе, май ни понапече повечко слънцето, защото твърде неадекватно и безотговорно се веселим. Близката смърт обикновено ни прави безразсъдни.

 

СН 8

 

Слизаме на последната спирка в Лимасол. Името на този, облян в лъчи град, град има вкус на алкохолен коктейл от слънце, лимони и морска сол. Стигаме Кея и Плажа. Ооо, Лимасолее миоооо! О, Маями на Изтока! В теб има повечко ром, а може би узо, битер лимон, кафява захар и шипка сол. Сол на кристали и ледени кубчета слънчев блясък. Щипеш на върха на езика вповече. Слизаме от автобуса и поемаме дълбоко въздух като от отворена пещ. Обикаляме крепостта на Ричард Лъвското сърце, снимаме се край оръдията, надникваме през бойниците, оглеждаме напеченото пазарче, попадаме на витрина на магазин с естествени коприни. Захласвам се по разцветки и материи, цени между 25 и 40 евро метъра, добре че е неделя и е затворено. Локумиии, купете си прочутия кипърски локум, и… отново намираме прохлада в съседното бистро. След което поемаме към най-дългата крайбрежна променада, която те кара да се усещаш, попаднал на Френската Ривиера. Все едно сме в Ница. Или Кан. Но това е най-южният лазурен бряг. Ослепително високи и стройни палми, подредени в съвършено прави редици от двете страни на крайбрежната алея, отляво е цветният рай от градини, детски площадки, пейки и заведения, вдясно е морето. Слизаме по камъните и потапяме крака във водата. Правя фотосесия с крака. И портрети на Марти на яркосиния, облян в светлина морски фон. Русите ѝ кичури омбре проблясват в контраст с черната трикотажна минирокличка. Намазали сме я с плътен слой противослънчев крем защото е бяла като сиренце. Позира със задоволство. Слизаме на мостика към морето. Купуваме си сладоледи във фунийка – с рози и с кюрасо. Яркорозов и яркосин, приличат на гъст шампоан, но ако човек няма предразсъдъци към вида му, на вкус е превъзходен. Просто притваряш очи и ядеш смело. Става. Щраквам Марти с два различни сладоледа, кюрасото хармонира с цвета на очите ѝ, снимката става чудна. Направо „бомба“!

 

СН 9

 

„Какво сте се прехласнали по този Лимасол, слънце палми и море не сте ли виждали? Аз все едно съм си в Измир, нищо особено. Пък и предпочитам севера, там е истинското очарование“, скептична е Кадриш. Кой каквото си няма, това харесва. „Като са казали всички – палми, та палми. Мнооого е престижно. Кметът на Истанбул се побърка миналата година на тая тема, засяха едни палми навсякъде, много им се иска ландшафтът ни да е арабски, нали е модерно сега, ха-ха-ха, обаче като наваля през зимата един сняг, познай как се спихнаха тия палми, не могат да сколасат да ги прибират и топлят, само на палми стана… Всяко растение си иска климата и географския пояс. Не бива да се насилва природата. Същото е и с модата да се гледат орхидеи. Ами тя, орхидеята също не е за нашия климат. Човек трябва да си харесва своето.“, философства Кадриш. И е мъдра. И е права. „Ама и вас като ви слушам, двечките, това е хубаво тук, онова е хубаво тук, а пък при нас какво е, тук как се случва всичко, при нас това не може да стане. Какви патриотки сте, нищо свое не харесвате, а пък хубаво си е то, българското.“, продължава назидателно тя. Хубаво е, зер. „Аз имам един приятел, поет, възрастен е вече“ – снишава глас тя. „От Сивите вълци е“- усмихва се тя заговорнически – „да, член е на организацията с тъмна слава, но е много умен човек, въобще там членуват много умни хора.“ Леко сме скандализирани с Марти и тя прави многозначителна пауза. „Та от него знам един лозунг на Вълците: Обикни или напусни!“ Хм. „Ами да, или обикни родината си, приеми я с всичките ѝ кусури. Или я промени. Е, да, ама не можеш. Тогава я напусни. Но не я хули!“ Тази Кадриш, как само говори. Сигурно е права. Обаче е толкова трудно това, което предлага. И как точно да стане? Обикни или напусни, хайде сега де?

Часовникът неумолимо цъка и хукваме към спирката на автобуса за Ларнака. Градска спирка е, докато я намерим минаваме през още няколко интересни места, сред които една, неособено гостоприемно отворена църква. Днес е Томина неделя, разказвам за Свети апостол Тома, дето искал да се увери във Възкресението и бръкнал с пръст в раните на Спасителя. Кадриш клати невярващо глава. Марти, езичницата, ме наблюдава скептично, но влиза с мен в църквата, даже пали свещичка. На излизане, в притвора на храма ме дръпва ужасена за ръкава „Виж, вииж, какъв ужас!“ Съзирам удивена една огромна свещ, с размерите на скъпа руска детска кукла, от онези, говорещите, имах такава в детството си, мама ми я донесе от Москва, казваше се Лена, мигаше с огромни клепки, можеше да върви и да си произнася името. В пристъп на творческо вдъхновение, реших да я подстрижа късо и… това беше краят на нейната хубост. Та, сега, вторачвам поглед в тази свещ, във формата на бебе, от темето му (също толкова олесяло като на Лена) излиза огромен фитил, гледа ме с кръглите си немигащи очи, като че в пристъп свило крачета и ръчички, в очакване да бъде запалено. „Мале, мале, това си е истинско вуду, давай да бягаме и да се спасяваме…“, предлага Мартина. „Казвам ти аз, ама не ми вярваш, че това с тия религии никак не го одобрявам, айде стига вече църковен туризъм, давай, води ни по-добре по твоите камъни.“ Можеш ли да възроптаеш срещу логиката на младите в случая? Не можеш. Търчим към автобуса и за втори път минаваме покрай джамия, явно добре подържана, но затворена. „Добре че е, отбелязва Кадриш, сега и тук ще искаш да ни вкараш.“ Намираме спирката, точно срещу паркинга на рентакар, над който гордо се вее руското знаме. Изтървали сме автобуса за минути и имаме час и половина до следващия. Но Кадриш е твърде жадна и тръгваме да търсим кафене с бирички.

Правим едно кръгче по улицата около джамията, снимам Кадриш под две отрупани с цвят магнолии и съзираме турско кафене. Айхан Мехмед, четем фирмата му, от вътре изскача суховато дребничко старче с изключително живописна физиономия, направо модел за талантливото перо на график-шаржист. Голям прегърбен османски нос, дълбоки бръчки, които описват явни емоционални траектории на дългия му живот, очила и умни, живи очи, които ни гледат през стъклата. Гигантски уши, които имам чувство че размахва, за да си прави вятър. Същинският Учител Йода на славните джедаи. Кадриш го заговаря на турски и той разцъфтява от щастие. „Буюрун, заповядайте, ханъм, влезте, откъде сте? Булгаристааан, евет!“ Влизаме в хладно, мрачно помещение, същинско турско кафене, чисто и спретнато, покривки на квадратчета, кът с изкуствени скали, цветя и мъх, по които се стича съвсем истински водопад. Къде ти, турско кафене без шадраван? Зарязваме безотговорно раниците навън и влизаме в тъмните лабиринти на заведението. Те ни отвеждат във вътрешен двор, „английска градина“ с тента. За специални гости и семейни партита. Кафене-ресторант Айхан Мехмед се оказа твърде просторно, с голям капацитет. Влизам отново вътре и съзирам две безценни картини на стените: черно-бяла литография на Лимасол от началото на века, разпознавам променадата и палмите. Лодки и вълни. Старият кей, минаретата на джамията. Лимасол, все едно рисуван от Мелинг, фотографиран от Ара Гюлер. Другата картина е съвършеният портретен шарж на самия бай Айхан. Тук е шетал талантлив художник! Сядаме навън, „на теферич“ и си поръчваме турско кафе, сок от нар и биричка. Бай Айхан носи и чиния, препълнена с „емиш“ – фъстъчки, бадеми, орехи. „Тук е неприлично да се пие без мезе“, поучава ни бай Айхан, а Кадриш умолително ни подканя да ядем, „защото иначе ще се обиди“. Вече сме гладни и с удоволствие го правим. Но след малко той подновява съдържанието на чинийката и засрамено спираме да гризем. Той захваща да разказва своята история, Кадриш превежда с подробности.

 

СН 10

 

„Айхан ефенди, момичета, се оказва важна клечка, той бил председател на дружеството на южнокипърските турци. А това, тук, е тяхното средище, тук се събират, тук провеждат разни прояви, включително и на най-високо ниво, другата седмица тук той ще посреща Президента на Северокипърската турска република.“ Кимваме сериозни, не ни се вярва съвсем. Той продължава: „След войната, тук, на юг останахме малко турци, направиха прочистването и изселваха – северните гърци ги преместиха тук, а ние отидохме на север. Северната турска република не е призната, нали знаете. Ама живеят хората, добре живеят там. Аз повече от десет години живях в Лондра…“ Заставаме нащрек. Лондон, значи! „Ожених се втори път, жена ми е рускиня.“ Опа! Кадриш се усмихва: „Май ми намирисва на агентура. Много интересен живот, нали, този е велик образ, а на това кафененце, да му се не надяваш.“ Бай Айхан продължава своя разказ, Кадриш кима и като реплика в класическа пиеса, подхвърля през рамо: „А чудовището, което седи зад мен е дъщеря му, от рускинята.“ Онемяваме. Най-нелюбезно извръщаме глави: русоляво, намусено същество разцъква смартфон, дълги, неприбрани коси на клечки закриват раменете му, разкъсани модерни дънки, изпод които щръкват втасали месца. От както сме дошли, То седи на тази маса-щъркелче, с кръстосани крака, не помръдва и въобще не ни отразява. С Мартина преглъщаме усмивките си. Но Кадриш упорито настоява да поясни: „А-ха, чудовището не го е правил той, рускинята си го е дотътрила тук, от първия ѝ брак е. Сделано е в СССР, на тъмно и с огромна доза нелюбов, както забелязвате дорогие, мои.“ Не, не мога, умирам от смях, смъквам слънчевите очила на носа си и избърсвам няколко издайнически сълзи. Марти се мушва под масата и се държи за корема. Много нелюбезно стана. Голяма излагация. Бай Айхан тъкмо разказва за лондонските си геройства, а ние… „Чудовището му е доведена дъщеря, помага му в заведението“, настоятелно допълва Кадриш. „Но е сделано в Съветския съюз, също като тенджерите навремето, нали пишеше на дъното им „Сделано в…“ Стига, престани вече, човекът разказва сериозни неща, ние се хилим. „Е, едва ли някой ме разбира.“ Ами как, нали живее с рускиня.! А как ли беше на руски „чудовище“? Чудище, казвам, руският ми куцука, но майка ми беше учителка по руски, навремето ми пееше една песничка за „чудище триглазое“, та изведнъж ми просветна… Лелеее, ами че тя ни е чула. И още как. Единственият шанс е да не е схванала докрай думата „дотътрила“. Но и това е нещо. Не стига това, ами, бирата на Кадриш свършва и тя решава да си поръча втора: „Мадмоазел, плийз, уан биър, плийз, дорогая…“ Нула внимание. Лъхва ни мраз. Девойката гледа през нас. Никога, никога няма да ти донесе. Е, добре де. „Има ли много руснаци тук, Айхан ефенди?“ „Ауу – вай, вай, вай!“, разтръсква длани бай Айхан. „Ами ченгене, ченгене вар?“ „Вай, вай, вай, вай“, хваща се за главата добрият старец, „много са, особено от България.“ Разсмиваме се, този път съвсем легално. „Някои работят, изкарват си прехраната честно, ама има и много, които крадат, правят зулуми. Такова е, тук, шарен свят. Ама през лятото, тук е същински дженнет.“ Рай, с други думи. Тази дума я знам. Не само земният, и небесният дженнет така си го представяме… Оказва се, че Бай Айхан по съвместителство държи и ключовете от джамията: „Не думай, той ли е местният ходжа, ли?“, та решаваме да сторим и по една следобедна молитва. Мятаме шаловете на главите, оставяме Марти при чудовището и раниците и прекосяваме шосето. Влизаме, разглеждаме, аз щраквам едно вълшебно гущерче, което лази по външната рамка на прозореца, благодарим на бай Айхан, който ни откъсва стрък босилек, много едър и различен от българския, лъхва ме тръпчивата му миризма. Разделяме се, той ни помахва усмихнат за сбогом (хм, за С Богом!) и тръгваме към автобуса.

Излизаме от Лимасол повече от час. Дълъг, протяжен летен следобед, слънцето тръгва на залез към морето, палмовите сенки падат все по-косо, а плажът и променадата, която не избродихме дори до половината наистина се оказва безкрайна. Така си представям Ница, наистина. Великолепен град, въздъхва Марти, тук трябваше да останем и трите вечери. Е, добре, но следващия път. Макар, че животът е твърде кратък, за да пренебрегнем други непосетени места и да се завърнем тук отново…

Привечер пристигаме в Ларнака. Оттук потеглихме онзи ден, когато в ранни зори обиколихме соленото езеро с градския автобус от летището и пътем видяхме самата прелест на света. Джамията Хала Султан Паша, чиито снежнобели минарета и стени огледално се оглеждат в прозрачните езерни води, а там, в средата, плават пеликани. Марти безпогрешно ги разпознава с ястребов поглед на ловец. Ахваме от възхищение. Една мъничка Тадж Махал, потопила нозе в езерото, оглежда сутрешния си лик и прави тоалета си за деня. Розовите фламинго от пудриерата, които всяка сутрин обгрижват макияжа ѝ, вече са отлетели на север, след зимуването на топличко тук. За тази джамия, която така и не успяхме да достигнем, Кадриш много ми се смя. „Какви небивалици ми говориш, ти, била трета по важност в исляма след Мека и Медина, стига, бе, аз защо не знам, това тук е някакъв туристически трик.“ Честно, Кадриш, така пише, тук е погребана лелята на Пророка Мохамед, идват мюсюлмани от цял свят. „Хахаха, това не може да бъде, не вярвай.“ Ще отидем ли до там? „Не, разбира се, има много по-интересни места. Стига вече джамии.“ Не успях дори на сутринта, преди самолета, да ги навия да отидем до там. Далече си беше.

В центъра на Ларнака попадаме на поредния повехнал красавец, който се оказва и невероятно приятелски настроен. Просто добър човек. Никос. Разпитва Марти надълго и широко кои сме и откъде сме, тя обяснява, че търсим хотел на ниски цени и той ни упътва в посока, която се оказва щастливата ми траектория. Улицата ни отвежда право към площада на църквата Свети Лазар. Оставяме Кадриш в кафенето на Никос, той ѝ носи биричка, ние с Марти вдигаме наздравица с кипърско розе, краката ми омекват, усмихваме се широко и тръгваме. Кадриш ни помахва уморено. „Ще чакам, колкото трябва, върнете се с добра вест. Защото все пак трябва да спим някъде. Хайдутки, такива.“ На площада откриваме няколко хотела, един от друг по скъпи или затворени. Но пък се гмурваме във водовъртежа на поредната сватба, булка и красиво облечени сватбари. Пред мен минава девойка в автентичен кипърски мюсюлмански дрехи, великолепни алени шалвари, воал на главата, синьо елече, снимам я. Влизаме в храма, така и така сме тук, после ще сме много уморени, за да се връщаме отново. Вътре се отслужва вечернята, тържествени песнопения, многолюдно е, Марти посяда на дървена пейка, а аз запалвам свещ пред мощите на Праведния Лазар.

Намираме скоро след това хотела на нашите мечти. Тройна стая с широка тераса досами крайбрежната алея, а морето е на една крачка. След което откриваме и бялата си мечта, изпяваме я на Кадриш и в песен: „Барът е до морето, а морето е до бара“, тя изпада в щур възторг. На излизане се вмъкваме в магазинчето под хотела и ни заговаря млада русокоса габровка по анцуг и с френско „р“: „Имате късмет, че не сме все още в сезона, впрочем, утре го откриват. През лятото така, на сляпо, не се намират нощувки. А цената от 60 евро на стая е просто мечта. Ами добре съм тук, от шест години съм вече, зимувам си в Габрово, ама много се изнежих, не мога да си намеря място от студ като се върна в България и съм постоянно болна. А тук е топличко… Абе, в Ларнака летата се понасят, стигаме докъм 45 градуса, защото подухва от морето. Но това лято в Никозия стигна докъм 54 на слънце. Два светофара се стопиха.“ Стопили се, моля ви се! Как така? „Ами така, джъ-ъ-ъцзз, като сладоледени пръчки. Били са от някаква неустойчива пластмаса, и на най-големия пек… това им се случило. Станали на крем.“ Стига бе, ужас! „Купете си халуми от мен, това сирене много го харесват всички, специално е, пече се на тиган, с подправки. И ваниловите пурети са интересни… Поздрави на България!“

Ангажираме стаята в хотела и се връщаме към кафенето на Никос да вземем Кадриш и раниците. Тя е щастлива и обгрижена отвсякъде. Пийва биричка, хапва изтънко нарязана зелена ябълка с банан, има и фъстъчки, а Никос ѝ е пуснал и турска музика. Самият кеф, самото гостоприемство. Изпращаме се с Никос по живо по здраво и поемаме. Че ни чака прощална вечер на морския бряг с морски дарове. Поръчваме си средиземноморска бяла панирана риба, скариди, миди с подправки, печени в черупка мини калмари („подай ми от тез маркучи, любезная, аз такова не ям, ама нека все пак да проверя какво е на вкус“) и най-крехките бейби октоподчета, които някога съм опитвала. Хуманно ли е да се ядат бебета, се питам, та били те и на октопода, не знам, но като същински Молох сме. Поливаме горките ни жертви с леденостудена тръпчиво-сладникава кипърска бира. И пуканки, и чай с бренди, за диджестив.

След царската вечеря правим и прощална разходка по брега. Минаваме край ливански ресторант с разюздани танци. Белиденс. „Внимавай със снимането“, предупреждава ме Кадриш и мадоните на изтока излизат доста размазани в кадъра ми. Крайната ни точка е Венецианската крепост, която обикаляме в тъмнината отвсякъде. Венецианците бяха тук. Сеньор Енрико Дандоло е опитомил и тук своите крилати лъвове, за да охраняват морския порт на Афродитиния остров откъм южната му страна. Минаваме край двора на много стара и голяма джамия, очевидно неподдържана. Много османски паметници тук чакат своя благодетел за съживяване от разрухата и забравата. На Кадриш ѝ става тъжно по този повод. И трите се натъжаваме. Но, както се досещате, моите спътнички са от хората, които дълго няма да тъжат за някакви си камъни. А и аз съм склонна да мисля така. Хората са важни. Най-голямата атракция на вечерта ще се окаже отмората на самия морски пясък. Тъмно е. Само светлинките на самолетите, които се приземяват в непосредствена близост до плажа, проблясват досами повърхността на морето и правят лунна, пардон самолетна пътека върху смолистата вода. Призрачно е.

 

СН11

 

На другата сутрин поемаме от хотела към аерогарата цели два часа по-рано. Проработва бабиният принцип „Аз да го чакам, къзъм, той да не ме чака“, отнасящ се не до жадувания принц на мечтите, а до най-обикновен, нискотарифен самолет. Висваме на летището, „и що станахме толкова рано, кой не видя добре часовника“, и правим равносметка. Възможно ли е да е нормално – толкова рано човек да се залива от смях? Заредила се бях с листи и химикалки, но не написвам нито ред, а помня. Трите Кари-та Брадшоу ще се разделят само след три часа. „Много хубаво беше. Скапана съм от ходене, но пък беше толкова спокойно, безотговорно и лекомислено! По женски. Все едно бях в гимназията!“, констатира Кадриш. Като на пионерски лагер беше, добавям аз. Марти не знае какво е пионерски лагер. Обясняваме и тя се съгласява. И тя, барабар Петко с чадата на социализма, и тя вече е била на лагер.

Когато човек е в чужбина е склонен да си спомня интензивно детството, търси явно някакви идентификации в миналото или просто е склонен да мечтае. Емпатия ли е, какво е, не знам как е при вас, но аз все се питам: какво ли би било ако живеех тук, ако се бях родила тук? Където и да е. В Кипър определено ми се ще да съм се родила и да съм живяла. Повечко.

Не обирай смокинята си докрай, е казано в Библията, винаги оставяй плодове по клоните, за божиите творения, птиците. Никога не дописвай пътеписите си докрай пък казвам аз, суеверна съм, защото обичам да си оставям вратичка за завръщане… И да вярвам, че ще има следващ път. Мисля че съм щастлив човек, споделям с моите пишещи Кари-та. А когато човек попътува малко повече започва да гледа на живота едновременно и щедро, и критично. Сещаме се отново за думите на Сивите вълци. Обикни или напусни родината. Ами, щом продължаваме да се завръщаме, сигурно я обичаме. Обикни или напусни. Харесай. Приспособи се. Надмогни дразнителите. Източните хора това го могат толкова добре. Ние ли сме сбърканите? „Абе, лесно им е на Сивите вълци“, махва с ръка Марти. „Ние да му мислим.“

 

СН12

 

Със сигурност съм щастлив човек, защото вярвам, че майка ми от небето бди над мен и моята сигурност. И вярвам, че нищо лошо не може да ми се случи. Може и да съм безсмъртна, като нищо ще се окаже така в един момент? Но със сигурност след вчерашния плаж, поне ще съм вечно млада. Безсмъртна съм, и още как? След като съм висяла над пропаст в снежна буря преди двайсет години в Алпите, сама в кабинката на телеферик. След оцеляване в разхерметизиран самолет от Анкара. След като дори не успях да се удавя в мътните вълни край Иракли. Значи ще живея дълго. И това е така, вероятно защото ме пазят всички те, реликвите, които съм видяла и на които съм се поклонила по разните кътчета на света. Духът на Сан Пиетро (във Ватикана); на Султан Мурад, Осман, Джем и другите (в Бурса), костите на моя светец, Праведния Евдоким (в Капела ди Медичи на Флоренция); косъмът от брадата и зъбът на Мохамед (в Топ капъ), мощите на Блажения Лазар (в Ларнака), частицата от Светия Кръст (на Перперикон), духовете на Дарвин и Нютон (в Уестминстърското абатство), палецът на Аристотел (от Тесалоники); изсъхналата ръка на Йоан Кръстител (в Истанбулския стар дворец); сърцата на Хабсбургите и Йожен Савойски (във Виенския Хофбург); мощите на Свети Спиридон (от Керкира), благословът на Принц Албърт край Роял Албърт хол, кръвта на Ан Болейн (в кулата на Тауър), стъпките на Свети Петър по Виа Апия край Рим… И нищо лошо не може да ме сполети, защото имам още да пътувам…

 

СН13

 

Жената е жена, когато е на път – смеем се ни, Трите сестри на Кари Брадшоу по Чехов. „Ех, че не избухна тая война най-сетне, че да ни вземат за военнопленнички и да останем тук. Тъкмо ще платят за нас огромен откуп“, насърчава съдбата Марти. Кой? Българското правителство ли? Ааа, със сигурност. Колкото до кака Кадриш, е тук нелегално, за нея Ердоган пукната лира няма да даде. „Ами, че и за нас, нали ни домързя да си направим застраховки“, отбелязвам злъчно аз. Марти маха с ръка безгрижно – „следващият път, споко, на имперския тур в Мароко ще го сторим“. И вече правим планове да летим в края на идващото лято първо до Сардиния плюс Корсика наесен, а в по-късната есен и към Тунис. Може би Мароко? И, понеже мъжете органически не харесват Ориента, нека да е пак по женски? „Иво Андрич казва: щастлив съм, когато пътувам, покълвам от слънчевата светлина, и никога не мога да кажа къде съм точно“, си спомня в последната минута Кадриш… А нима птиците могат? И ние, като тях.

 

СН14

 

 

Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор
Посетители: 129

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Росица писа Още
    В последните години... преди 16 часа
  • борислав гърдев писа Още
    Много навременна... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 5 дни
  • Броди писа Още
                          При... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 1 седмица
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 3 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 3 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 3 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици