Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2018 04 Old Teacher

 

Спести си лѝшния труд да я търсиш в проточителния мартиролог на православния календар, читателю мой – няма да я откриеш, защото тя е канонизирана в сърцето на едно турче, второкласниче в НОУ „Васил Левски“ в с. Мъглене, във вече не толкова близката 1972 година. Прекрасно зная, че и ти, като всеки друг, съхраняваш дълбоко в душата си най-съкровен спомен за една учителка, но моята беше и великомъченица.

Ние, двайсетината турчета от а клас, също толкова и от б, се събирахме от околните селца Козлево, Първенци и Загорски в средищното Мъглене, където се намираше училището, което се помещаваше в една, пригодена за целта и разширявана през годините, изселническа къща.

При най-слабия дъждец няколкото стремглаво спускащи се през доловете към язовира деренца се превръщаха в речища. Ние прецапвахме или нагазвахме разкалените до коляно пътеки, затова краката ни бяха винаги подмокрени. Преди да влезем в заградения с телена мрежа училищен двор, постилан ту с камъни, ту с бетонни плочки, наредени на опашка пред селската чешмичка, дълго почиствахме галошите и ботушите си от натежалата кал – първо я изгребвахме с пълни шепи, после я изстъргвахме с вече вкочанясали пръсти. Прекосили дворчето, изкачвахме се през тясната външна стълба на втория етаж, с малка площадка, където заставаше директорът по време на тържества, а на ъгъла на лекия навес, прихванат с ръждясали железа, висеше огромна, според тогавашните ми представи, училищна камбана, която се биеше рядко, предимно на откриването на учебната година.

После се преминаваше в коридора салон, по който вляво и вдясно се мъдреха заключени шкафове, през чиито стъкла силно впечатляваха осемте солидно оформени тома на Назъм Хикмет[1], а над тях – окачени портретите на партийните велможи с невероятно оптимистично развяти буйни перчеми над иначе свитите вежди. От двете страни на салона бяха разположени по две стаи, а точно отсреща, по средата – тясна одая – кабинет на директора и едновременно учителска стая на петнайсетимата нередовни учители, завършили някакъв селскостопански или машинен техникум, в най-добрия случай – реална гимназия, от околните села в района, но повечето бяха от вътрешността на страната. Нашата класна стая беше вдясно до нея, две редици с по пет чина и маса за учителя. Прекрачили прага ѝ, ние усещахме приятно разливащата се от печката топлина на класната стая, в която по средата на часа, необезпокояван, покойният вече прислужник Чолак Мехмед влизаше и шумно посипваше дърва и въглища. Топлината отпускаше премръзналите ни носове и ние подсмърчахме сладко.

Гледахме да бъдем точни, след първия звънец се събирахме в класната стая, дежурният ученик заставаше отвън и свито изкомандваше нещо като: „Клас-тани!“, а вътрешният дежурен пред черната дъска му пригласяше – „Клас, мирно!“. Отговаряхме на вашия поздрав, без да разбираме какво точно казваме, сядахме по местата си и така започваше… Но какво ти начало, така завършваше урокът.

Но как?

Ние я гледахме с много любов и трепет, вероятно и с огън скрит в сърцата, тя не можеше да не го почувства, но… неразбиращи, със схванати езици, премигвахме мило на парцали, с празни погледи. Урокът, естествено, се преподаваше на български, но ние не разбирахме езика, на който ни говорехте и обяснявахте; не знаехме официалния език на страната, в която бяхме се родили и чийто пълноценни граждани бяхме по конституция. Така българският език се превръщаше в

черна котка,
застанала коварно на нашия път.
Тежко ти и горко, ако заобиколиш –
оставаше заключен зад девет врати светът“[2],

както щеше на напише един поет, съпланинец.

Нямаше как и откъде!

Навсякъде, и вкъщи на общата софра, и на калния или прашен сокак, и на тютюневата нивичка, и в кметството, и в общината… се говореше само и единствено на турски; родителите ни, с твърде редки изключения, също не знаеха български. Докато майките ни бяха кръгло неграмотни, отрудените бащи поназнайваха някоя друга дума, без да се гледат граматични родове и числа[3], колкото да поискат хляб и автобусен билет.

Затова в лицето на учителите и учителките си виждахме и се докосвахме до първите живи българи, а живеехме в Народна Република България, ние, откъснатите от света и капсулирани в своите черупки турци от Източните Родопи, без телевизори, но непременно с транзистор ВЕФ, който, странно защо, не ловеше български станции, а беше нагласен само на сутрешното, обедно и вечерно едночасово предаване с малко хабер – разбира се, за успеха и звездния възход на трудовите колективи, и много шаркии и маанета на Радио София, предавания за българските турци, или Радио Будапеща, отново предавания на турски, и по-рядко – Радио Прищина, пак предавания на турски.

А след последния звънец, въпреки че ни теглеше кълбовидният шейтан, бързахме към тютюневите ниви или подир кравите, защото горското стопанство, улисано в преизпълнение на отчети и планове, беше разсякло и изкоренило прекрасните дъбови кории около селцата и посадило борчета на всяка педя свободна земя, почти до дворовете ни, и така бе пресушило чудесните бунари и прогонило животинския свят. Бяхме на две смени; ако сме следобедна, тръгвахме с пръсти, набодени от иглите за низане на тютюн и пожълтели от катрана ръце. Нарамили торбички, с изплетени от майките ни в дълбоките зимни нощи дебели вълнени чорапи и пуловери; рошави, подстригани с ножица и много рядко с нечия ръждясала общоселска ръчна машинка, от която посред бял ден изскачаха искри от очите, с цървули или гуменки. В дългите нощи майките ни се събираха по ред в един от комшиите, помня как кълбата от бяла вълна по хурките се стопяваха и се превръщаха в тънък конец изпод чевръстите им пръсти; как дълго се разказваше за появата на джинове и самовили, за сватбите на саръ къзлар, което беше толкова приятно да се слуша и гъделичкаше детското въображение, но случеше ли се след залез слънце да мина сам през споменаваните места, сърцето ми се пръсваше от страх.

Нямам нейна фотография, но след толкова години все още помня, а и едва ли някога ще забравя, кестенявите ѝ, спуснати до кръста прави коси, също така кафявите ѝ ботуши с токчета. Как изглеждаше леко сипаничавото ѝ лице, а очите ѝ, уви!, не помня. Но прекрасно зная, че тя, учителката ми във втори клас, Валентина Славчева Димитрова, беше дошла от диагонално противоположния ъгъл на България, от Видин, без да знае нито дума турски, да обучава нас, турчетата, чийто речников фонд не надвишаваше 10-15 думи на български, и то предимно класни команди. Но вероятно аз съм знаел десетина думи повече от съучениците си, което ми даваше право да превеждам на учителката си, да бъда връзката ѝ с класа, без ни най-малко да подозирам, че още тогава съдбата е предопределила пътя ми.

Докато от останалите класове, от III до VIII клас, имам фотографии на целия клас с класната или класния, в които присъства и довереният местен кадър, директорът Мехмед Садъков, несменян през цялото време на моето ученичество, а години по-късно нелепо блъснат от камион в един от главните булеварди на Истанбул. Тогава, в някакъв случаен ден, в училището идваше широкоусмихнатият фотограф Салих Мехмед от Добромирци, който въртеше малко фотоателие в общинското село. С ИЖ с кошче той предприемаше обиколки из всички, препълнени с ученици училища в общината, а те съвсем не бяха малко, в междучасията всички класове се събирахме на двора и заставахме в две редици – прави и клекнали. Той не се церемонеше особено, прещракваше набързо и напосоки, а след някоя друга седмица донасяше черно-белите фотографии, които непременно си купувах и пазех.

Сега се вглеждам с овлажнени очи в тези пожълтяващи вече късчета лъскави хартии с назъбени краища и виждам, че на всички съм до учителките, които доверчиво са сложили ръка на рамото ми. Не си спомням, но не вярвам аз да съм се вреждал до тях, тъй като и тогава, а и за цял живот, щях да си остана вглъбен в своя свят и стеснителен, но какво очаквахте да бъде момчето, родено на камък и израснало в селце с шест домакинства, където всички възможни земни пътеки, но, слава Богу – не и небесните, свършват и няма къде нататък? Помня екзистенциалния ужас, когато на 5 години милата майчица ме заведе на сватба в съседната махала, и аз се престраших да пусна ръката ѝ и да се разтичам с връстниците си, но през цялото време се загръщах в черното ѝ фередже, в невероятен потрес от шаренията и гюрултията на света.

Оказва се, че точно през онази година фотографът не е дошъл и затова нямам визуален спомен от II клас. Ето, това е снимката от III клас с класната Христина Мишева (от Станке Димитров, сега Дупница), тук сме в IV клас с Емилия Доганова (от Пловдив), тук в V клас с Пенка Белева (от Плевен), заради която обикнах за цял живот физическата география и знаех не само откъде извира Волга, накъде тече Драва[4], а и всички държави по света със столиците им, планинските вериги и височината на върховете, дължината на реките…; тук в VI клас със Светла Узунова (от село Завое, Кирковско), в VII клас с Иван Иванов (от Ямбол), в VIII клас с Мария Иванова (от Бургас). Всички ги помня, с дълбоко почитание се прекланям пред тях, но единствено канонизираната във великомъченица Валентина Славчева Димитрова продължава да безпокои сънищата ми като измъчена светица върху иконостас.

Тя, както и останалите командировани учители, бе настанена в съседното село, в къщата на леля Неджибе, останала кръгла сирачка на 6 месеца и отгледана от майка ми, изселила се през 1971 г. със семейството си в Бурса. Всеки учител заемаше една стаичка с циганска печка и с мъждива лампа, но каква ти баня и топла вода. Доколкото изобщо я имаше, тя се носеше с кофи от селските чешми, премръзващи през зимата и пресъхващи през лятото.

Чрез учителите си опознавах географията на родината си. В началото на всяка учебна година първата работа на неосъществения географ беше да открие на картата родното място на учителя. Не зная каква е била ситуацията в другите погранични райони, но специално Източните Родопи дължат неимоверно много и едва ли ще се отплатят някога на тези самоотвержени, безостатъчно отдадени, напуснали роден край и роднини, близки и приятели, неуморни сеячи на знание и носители на светлина, посветили се с пословична всеотдайност на професията си, на хляба си. Затова не е случайно, че един от най-запомнящите се и вълнуващи разкази в сборника на писателя и журналиста Мехмед Тюркер от село Синделци, Крумовградско, е художественото пресъздаване на действителния случай със селската Чучулига от вътрешността, която се удавя в придошлата река, като оставя незаличима следа в паметта на местното население[5].

След години щях да узная за подобен случай и в село Дядовци, Ардинско, когато 18-годишната учителка Гинка Янева Георгиева от село Веселиново, Шуменско, на връщане от събрание в общинския център в една дъждовна вечер била отнесена от мътните води на местната река[6]. Отново в Ардинско хората тачели до боготворство учителките от вътрешността, дотолкова, че ги смятали едва ли не за извънземни създания, дори се вярвало, че не може изписаните като кукли учителки да ходят по физиологична нужда.

Аз също помня една учителка по музика, която се казваше Валентина; и тя беше от Видин, свиреше чудесно на акордеон, беше русокоса и толкова поддържана, толкова фина в обноските си, изискана…,

си спомня с умиление и уважаемата ми колежка от Анкарския университет, проф. д-р Наджие Гюнгьормюш, изтъкната турска унгароложка, авторка на десетки книги с преводи, учебници по граматика, турско-унгарски речници, родена и живяла до VIII клас в село Звънарка, Крумовградско, преди да се изсели със семейството си в Бурса.

Затова отдавна си мисля, че ако някъде по пътищата и кръстопътищата на тази отрудена планина, чиито хълмове са наредени като керван от камили[7], на видно място трябва да се издигне нечий паметник, то той непременно трябва да бъде посветен на Учителката, на даскалицата, може би с развети от вятъра коси, но непременно със светло чело и лице, с топли и искрящи очи, взряна в далечината.

Много и различни дипломи, грамоти и сертификати са ми връчвани през годините, но свидетелството, издадено и подписано от нея през учебната 1972/73 г., ми е особено скъпо, пазя го като реликва. Сега поглеждам в него, то удостоверява, че „ученикът Юсеин Юмеров Алиев, по народност турчин, минава с отличен 6 в по-горен клас“, като е изучавал предметите български език, математика, физическо възпитание, рисуване, пеене, трудово обучение и турски език. Дано да съм ги заслужил тези шестици!

Идваше се предимно за по една година, но мнозина така се привързваха към този край и хората му, че изкарваха до пенсия. Учителката Валентина Славчева Димитрова остана само една година. Сега от дистанцията на времето си обяснявам, че тя е дошла след завършване на гимназия и неиздържан кандидатстудентски изпит, а за да се кандидатства следващата година, се изискваше трудов стаж.

Скъпа учителко, след толкова години си представям колко мъчително е било за Вас – едва ли има по-странна (и страшна) ситуация от тази, в която учителят да не може да говори с учениците си. И какво ли представляват перипетиите, които преодолява чучулигата Фериде, незабравимата героиня на Решад Нури, впрочем най-популярната и най-много издавана книга от турски автор в България, в сравнение с Вашите?

Сега се питам: как прекарвахте нощите, онези тихи и дълги нощи, които изневиделица се спускаха над Мъглене по крилете на прилепите? Долу, в ниското, вместо синия Дунав, се разстилаше язовирът, чиито води погълнаха най-плодородните ниви по поречието на без това бедната и пестелива на почва планина; същият този язовир, в чиито непрекъснато набъбващи и опасно мътни води щяха да се удавят осем все непрежалими млади хора. На моите земляци, преживели смърт от какво ли не – снажният комшия Абдуллах, паднал в дълбока пропаст, когато косял трева, счупил гръбнак и издъхнал в невероятни болки; млада невяста, отнесена от придошлите води; не зная кой паднал от високо дърво, кого ухапала отровна усойница, кого ударил гръм…, предстоеше да се запознаят с още един вид смърт – чрез удавяне.

Как да забравя първия удавник, младия левент Ахмед от съседното село, общ работник по строежите в София, дошъл да се види с баща си, и преди да тръгне за автобуса в Бенковски, решил да се разхлади в мътностудената вода, за да остане завинаги в обятията ѝ? Не само очите, но и детските ми сънища изгаряше опушеното фенерче на Чилингир Салих ага, който по нощите чакаше на брега да изплува синът му, сякаш от ъгъла на дворчето ни виждах пламъчето на свитата от вестникарска хартия цигарка между кокалестите пръсти. Това продължи поне седмица, докато мътните пазви на водата пуснаха удавника да се слее с черната пръст. Точно заради тези удавяния, чиито подробности се обсъждаха с месеци на село, никога нямаше да се науча да плувам.

Когато нямахте с кого да говорите и общувате, откъсната от света – без телефон, без телевизор и антени? Общинското село беше на десетина километра, с по един автобус през деня до гара Подкова и Кърджали – блазе ти, ако успееш да хванеш за дръжката на вратата раздрънкания автобус, да стъпиш на стъпалото. Пощальонът Фахри от селата край границата, възседнал ритуално магарето си, което крачеше така, сякаш теглеше второто пришествие, леко поруменял и развеселен може би от няколкото бири, ударени на крак в хоремага под язовирната стена, идваше веднъж седмично да раздава писма и колети, а и да плаща пенсии срещу подпис в картончето.

Усетили още в час пристигането му, по неистовия рев на иначе кроткото магаре, вързано на двора, в междучасието, с викове „Пощаджъ! Пощаджъ!“ се спускахме по стълбите и го заобикаляхме, протягахме ръце, за да ни даде или подхвърли по някое газете, повече заради удоволствието от блъскането и настъпването, защото, свит на руло, в ръцете на съучениците ми вестникът се превръщаше в средство за удряне по главата и закачка, а пощальонът раздаваше и разхвърляше напосоки, санким по-скоро да се освободи от тежестта на почернялата от търкане кафява чанта, с ремък през рамото. И, разбира се, най-интересните и хубави вестници отиваха у онези, които нямаше дори да погледнат в заглавието.

Помня, че ни агитираха да се абонираме за „Септемврийче“, но заради годишния абонамент от 28 стотинки повече се предпочитаха „Зорька“ и „Юнный ленинец“, малоформатни вестничета на руски. По отношение на вестниците, единствената жива, макар и закъсняла, че и нередовна, връзка със света, аз повече се осланях на баща ми, който зиме и лете във вторник, но непременно в петък, отиваше на пазар, а и да кланя намаз в джамията в общинското село, където, като пристигнеше и завържеше магарето на върбалака край Сьоютлю, първата му работа беше да се отбие в пощата за вестници, и едва след това тръгваше по другите задачи. Защото знаеше, че вкъщи ги чакам с голямо нетърпение. Как да забравя миризмата на печатарското мастило, която все още се разнасяше обилно и изпълваше сачака, в който бяха извадени от кошниците от върбови пръчици и разстлани набраните до пека на слънцето тютюневи листа за низане? Вестниците, това беше за мен пазарът, но когато очите ми светваха, че баща ми ми носи цял куп, много често се оказваше, че това са десетина бройки от един и същ вестник.

Докато един ден пощальонът предал на директора на училището писмото, което ми се изпращаше от редакцията на в. „Септемврийче“ – той го отворил, разбира се, от просто (и пусто) любопитство, а те щяха все повече да зачестяват. „Някои от смешките ти ще бъдат предложени за печат; нарисувай кръстословиците и карикатурите с туш върху кадастрон.“, наставляваха загрижено столичните редактори и завеждащи-отдели момчето от село Козлево, а то все още нямаше представа какво е кадастрон.

В съзнанието на второкласничето се е врязал още един миг – веднъж беше дошъл баща Ви на гости – във военна униформа, помня шапката с дългата козирка, стегнатия през кръста колан на шлифера и звездите по пагона, като че бяха три.

На следващата година Вие си заминахте; не си спомням последната ни среща на раздаването на удостоверенията, след което обикновено хуквах вкъщи, защото в разрез с всеобщата радост от настъпващата ваканция, тайно си поплаквах заради раздялата. Още оттогава правя всичко възможно да избягна прощалните вечери, събирания и увеселения, които много повече ме натъжават. Затова никога не желая да бъда изпроводен, нека да остана сам в тъгата си, а ако може – да бъда посрещнат.

Свеждам най-преклонно глава пред Вас, учителко моя! Макар че не Ви разбирах докрай, Вие ми предадохте своя плам. И знаещото във втори клас не повече от двайсетина български думи турче, след време щеше да пропише стихове, да превежда не само художествена литература, а и да провежда срещи на високо политическо и дипломатическо равнище, да съставя антологии, че и да изследва – брей, брей! – историята на литературата на този език, но това е вече съвсем друга тема и едва ли заслужава внимание.

И понеже като неопитно първолаче се опитвам да пиша похвално слово, нека поне на финала да остана мъничко верен на жанра. И така: облажавам Вашите устни и език, о, Валентино, учителко и великомъченице, които ме учеха нови думи и смисли, защото нали и според източното разбиране заслужава си да бъдем роб единствено оногому, който ни научи на една буква; облажавам Вашите очи, в които гореше пламъкът на търпеливия труд и подпалваше и мен; дважди облажавам Вашето лице, в което се отразяваха лъчите на небесното светило, наречено знание и познание; трижди облажавам Вашите нозе, които летем плуваха в прах, есенес газеха лепкавата кал и зимъска затъваха в снежните преспи, а още повече, многажди облажавам Вашите ръце и пръсти, които ме учеха как да погаля молива, за да пише той красиво и изразително, как да трия с твърдата гума така, че да не се продупчи тънката хартия, как да нарисувам тревата и мравката, дървото и слънцето, луната и звездите, нине и присно и во веки веков…

Амин!

 

[1] Интересно е да се отбележи, че първото пълно издание на съчиненията на световноизвестния турски поет и драматург се осъществява в Държавно издателство „Народна просвета“, София, през 60-те г. на миналия век.

[2] Наджи Ферхадов, „Диалог с последствия“, С., 1980, с. 56-57.

[3] „Един жена, един дете и един крава – / за тях всички думи са от мъжки род“, щеше да напише Наджи Ферхадов в „Неканени гости“. („Диалог с последствия“, С., 1980, с. 53).

[4] Наджи Ферхадов, „Диалог с последствия“, С., 1980, с. 57.

[5] Mehmet Türker, “Beyaz Ölüm”, İstanbul, 2012.

[6] Драматичният случай е описан след години от журналиста Хюсеин Тахиров, който се среща с родителите на повлечената от реката учителка. (“Bir Anıt Taşının Öyküsü”, сп. Yeni Hayat – Нов живот, С., 1, 1968).

[7] Фехим Хюсеинов, „Граница“.

 

Хюсеин Мевсим
Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, изследовател на турско-българските културни и литературни отношения и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, обл. Кърджали. Завършва гимназия в Момчилград (1982) и българска филология в Пловдивския университет (1989). Установява се в Република Турция (1991). Защитава магистратура (2002) и докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет. В момента преподава български език и литература във Факултета по език, история и география на същия университет. Автор на книги и изследвания върху българската литература, фолклор и история.Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.
Други статии от този автор
Посетители: 96

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 2 дни
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018