2018 04 after love

 

Това ли е всичко, което остава след любовта? И какво изобщо остава след нея?

Телефонен номер, който постепенно избледнява в паметта?

Чаши с гравирани монограми, откраднати от „Еспланада“.

След любовта остава обичаят бялото вино да се сипва в тези две чаши и линията да бъде на еднакво ниво.

След любовта остава една маса в кафенето „?“ и учуденият поглед на стария келнер, че ни вижда с други.

След любовта остава изречението: „Изглеждаш супер, хич не си се променила…“
И: „Обаждай се понякога, нали ми имаш телефона.“


Small Ad GF 1

И някакви номера на хотелски стаи, в които сме спали, остават след любовта.

След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любов.

След любовта остават мелодиите от радиото, които излизат от мода.

Остават тайни знаци, любовни кодове: „Ако ме обичаш, започни утрешната си лекция с три думи, които ще имат началните букви на моето име…“ Влезе в аудиторията и каза: „У нас авангардно…“ Изпрати му целувка.

След любовта остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще се появи някой. Щрак – затворен телефон, когато се обади чужд глас. Хиляда и една лъжи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

След любовта остава изречението, което витае като дух из стаята: „Аз ще вляза първа в банята!“ – и въпросът: „Нямаше ли заедно?“

Този път не.

След любовта остават съучастници: пазители на тайни, които вече не са никакви тайни.

След любовта остава лека възбуда, когато на улицата усетя мириса на „Кабошар“ от някое непознато чернокосо момиче.

Препълнени пепелници и празно сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно, макар че няма никой наблизо. Снимките, направени в автомата; таксиджиите, които не ни обичаха („Благодаря, че не пушите!“ – а пушехме), и цветарките, които ни обичаха.

След любовта остава наранена суета.

Метален вкус на несполука в устата.

След любовта остават други хора и други жени.

След любовта не остава нищо.

Shits.

Вечерите станаха ад. Shits.

Превод Хари Стоянов

По: Momo Kapor „UNA, ljubavni roman“, drugo izdanje, Znanje, Zgreb, 1983., стр. 202-204)

 

Момо Капор е сърбохърватски писател, роден в Сараево през 1937 година. С малки прекъсвания, от деветгодишна възраст живее в Белград. Завършил е живопис (1961) в белградската Академия за изобразително изкуство в класа на професор Нелко Гвозденович. Известен е на югославската читателска аудитория като автор на тридесетина книги – романи, кратки разкази, пътеписи и художествени монографии, както и на приблизително същия брой драматизации. Произведенията му години наред са в списъците на югославските бестселъри.