Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 60% (2 гласувания)

 

2015 01 Krasi Damjanov

 

Откъс от книгата на Красимир Дамянов „Испания“, последна част от трилогията, включваща още романите „Дневникът на една пеперуда“ и „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“

1.

След като дълго се колебах в коя най-сигурна банка да си внеса парите, избрах Банесто. Банката управлявана от Марио Конде, мой връстник и бизнесмен на годината. Внесох на мое име петстотинте хиляди пезети, изкарани на Гредос и крити досега по различни места в стаята (покритото мляко котката не го лочи, извинявай за откровеността) и купих отново кола на старо. Този път бял Сеат124, четвърта или трета ръка, чийто собственик с радост се отърва от него срещу трийсет и пет хиляди (триста и петдесет долара) и моментално потеглих за Астуриас, надявайки се да спася нещо от предишния. Макар и да го бях платил, от бързане не си бях дал труда да го прехвърля на свое име. Предишните собственици, подплашени да не сгазя някого за тяхна сметка, побързали да снемат от отчет возилото.

– Добре де, не искам вече колата, разбрах, а само акумулатора – обясних в гаража за задържани автомобили в Комияс. – Съвсем нов е, ето фактурата.

– Заминавай, да не задържим и теб. С тия документи нямаш право изобщо да си показваш носа от Мадрид!

Така че напразно прекосих Пиренеите. Но не съжалявах: река Есла, по чието поречие се бях качил, е една от най-красивите испански реки. С ждрела и кръжащи орли, с невидими пъстърви във вировете, планински ливади около тях, на които никой не ти казваше нищо, ако осъмнеш в палатка.

Не ми се тръгваше от провинция Леон – сякаш си бях в България…

От Астуриас поех да си търся работа към Галиция. По приказките на Делфин – обетованата земя. Символичното захвърляне на Алексовото приятелство – грозната псувня, с която се разделих с него – не ме напусна през цялото време. Отекваше още в ушите ми, когато стигнах в Луго, малко градче, оградено с крепостна стена – та чак до Сантяго де Компостела, следвайки приблизително Пътя на Свети Яков, по който вървяха поклонници с тояги и кратунки, вързани на тях, както преди единадесет столетия. Давах си сметка, че бедният Алекс я бе отнесъл не толкова заради метафората с прасето, а заради теб. Бях сигурен, че ти не беше посегнал на глупавото му касетофонче, което бе подарил някога на жена си в изблик на нежност в началото на журналистическата ѝ кариера, но не и за парите. Ала и с тях нещата не се връзваха: един истински крадец щеше да вземе всичките пари, а не само една банкнота, най-горната, нали?

– Взела я е Пуси! – озъби ми се Сандра преди да замина. – Свършила е дневните, трябвали са ѝ пари за пазар, а после е забравила, че ги е взела. Това е истината.

Но можех ли да бъда сигурен? Пътувах в понижено настроение.

Нямах голяма надежда, че ще намеря работа, макар и да ми допадаше идеята за живот на север; не се виждаха обаче строителни кранове да стърчат като в Мадрид. Общо взето навсякъде се отнасяха с мен доста сърдечно, успях да разговарям с много хора, които ми пожелаваха скоро да ми излязат документите с изключение на една ужасна секретарка със спрял мензис, която, като ме видя, небръснат и изморен, имах чувството, че ще повърне. Но пък точно там търсеха пътен инженер – ха де, късмет!

– Оставете си курикулума – прие ме смразяващо тя в някаква стъклена канцелария, подобно кобра в аквариум за опитни мишки.

– Все пак бих желал да говоря с някой колега, въобще с инженер – примолих се.

Инженер? Точно което, секретарките най не обичат – да ги прескочиш.

А във Финистере, има такъв нос в Галиция (на латински: краят на земята), най-неочаквано ми провървя. В Сан Хосе, строителна фирма, в чиято дейност влизаха реставрации на катедрали и манастири, ме прие възпитан червенокос мъж над петдесетте с уморено лице. Носеше необичайното презиме, Сааведра. В крайна сметка, според статистиките в Испания има още 11769 души със същото презиме като на Сервантес, но изглежда бях попаднал на точния: Сан Хосе се намирал в момент на експанзия и един млад инженер от Източна Европа им идел добре. Не каза евтин, но има ли значение? Веднага си го помислих. Обеща лично обаче да ми отговори по телефона, когато се върне босът им от отпуска.

Завърнах се при вас в Мадрид носен на крилете на надеждата.

Като че ли беше малко, но и от Луго се получи утвърдително писмо. Окуражителен резултат пристигна дори от Бургос, от фирма, която реставрираше катедрали. Сааведра наистина се оказа пророк: строителното инженерство се бе превърнало в най-търсената специалност в Испания в навечерието на олимпиадата в Барселона и Световното изложение в Севиля, изсмукали кадрите с по-високото си заплащане. Ликувах.

Защо не отидох, като съм толкова горд, да си меря оная работа с лъвовете там ли?

Защото не бях упражнявал професията си десет години. Този отговор стига ли ти?

И всичко наистина щеше да бъде наред, ако едно странно събитие не помрачи, а преди това не хвърли в напразни надежди задружния ни семеен екип. Точно в разгара на подготовката на заминаването, малко преди да напуснем Центъра за имигранти, цикълът на майка ти взе че спря. Мисълта, че щяхте да си имате братче или сестриче със сестра ти, отначало направо ни парализира, но постепенно страхът ни се смени от плахо любопитство, любопитството – от умиление (бебенце) и умилението – от философско примирение към радост (животът е този, който повелява). Но, уви, съответният преглед показа недвусмислено, че Сандра я бе споходило единствено онова, което и злата секретарка в Луго, преждевременна менопауза с всичките последствия от това: депресия, хормонален дисбаланс, раздразнителност, но вместо да си го изкара на мен (тъкмо се канех да я питам защо по дяволите тия наши деца ставаха все като съм в командировка!) тя просто тихо си поплака. Лежахме прегърнати в неудобните легла в приюта за емигранти в Алкобендас, изпитвах угризения, гледах в тавана и си спомнях добри и лоши дни. Беше ми мъчно за нероден Петко, за нас, за вас, за родителите ни, за цялото човечество.

Пет години, шепнех, още само пет, Сан. Потърпи. И ще се върнем богати…

Няма да познаем България.

Милият мой Санчо! Колко убедителен трябва да съм бил, за да ми вярва.

 

2.

На осемнайсети август хиляда деветстотин деветдесет и първа година, в деня на опита за преврат срещу съветския президент Михаил Горбачов, натоварени цялото семейство на полураздрънкания сеат, потеглихме за Галиция. Защо свързвам едното събитие с другото?

Много просто – оттогава сякаш угасна и ентусиазмът на западните бизнесмени към страните от бившия Източен блок, а като добавим и току-що последвалата война в Югославия, и интересът им към индивиди, пристигнали като мен от тая част на света, Аз обаче вече се носех с осемдесет километра в час на север към Галиция, изпълнен с надежди. Имах за пръв път от години насам автомобилна осигуровка (Сандра ме бе принудила да я направя почти насила), пет хиляди долара спестени в банката на най-харизматичния банкер, и обещанието за намиране на работа от човек с име на писател № 1 в Испания, а и в света. Пътят бе задръстен и едва привечер успяхме да се доберем до някакъв по-второстепенен, на река, край която да опънем палатката и да преспим.

Първото, което направих, бе да спусна бирените кутии в студените води под моста. Половин час по-късно след като опънах платката, напалих огън и опекох евтиния нарязан салам, слязох по задник по хлъзгавия бряг да ги потърся. Сандра переше на брега, а вие се карахте със сестра си. Намерих опипом найлоновия плик лесно – наистина малко встрани от мястото, където го бях оставил, а и ми се стори и по-тежък. Бръкнах да отворя една кутия и я изпия на хладно, още докато съм водата, но вместо бира… измъкнах един колт модел четиридесет и седма. Хм. Бръкнах втори път и извадих след него един парабел, после един броунинг, една съвсем ръждясала неизвестна испанска марка и накрая някакъв много малък никелиран, побиращ се на дланта ми пистолет!

Всичките те – в прилично състояние, обилно намазани с грес.

Не бяха седели на дъното дълго. Огледах се предпазливо и се измъкнах на брега.

– Какво е това! – изплаши се Сандра, когато ме видя с пистолет срещу нея.

– Ш-ш-т! – закимах отчаяно. – Не знам. Намерих го в реката.

– Красимире, веднага го хвърли обратно! Моментално!

– Я си гледай работата! – извадих и останалите и започнах трескаво да ги почиствам от тинята. В отделна торбичка имаше и две-три шепи различен калибър патрони. Просто нямаше как да не позная сред тях и тия от автомат Калашников, прочутите 7,65. Тях поне помнех добре от казармата. Следователно не бях попаднал на тайник от испанската гражданската война, а на съвсем съвременен арсенал, захвърлен по спешност в реката. Чий ли беше?

– Не ги пипай!.. Може би с някое от оръжията е извършено убийство.

Замислих се. Не беше изключено. Жените по принцип са по-интуитивни. Но пък защо щеше да хвърли всичките? И, най-важното – кой? ЕТА? Ти вече беше чувал за баските по телевизията. ГРАПО, въоръжената марксистка групировка по подобие на Червените бригади, действащи навремето в Италия? Хубаво щеше да облещиш очи като ги видиш!

– Да ги занесем в полицията! – предложи тя.

– В полицията? Не и преди да спася ей тоя, най-малкият. Чакай да видя дали има муниции за него… Искам да ги покажа на Радой.

– Не! – Никога не я бях виждал такава. – Няма да ги качиш при децата!

– Ще го скрия на такова място в колата, че никой няма да ги намери. Моля те!…

–Тръгвам да търся полиция. Ще вървя цяла нощ и докато не намеря, няма да спра!

Сега пък вече аз се ядосах.

– Казах, ще взема само малкия. Млъкни! Хубаво е да разполагаме с оръжие.

– Хубаво е изобщо да не те бях срещала!.

– Дръпни се назад! – насочих пистолета към нея. Какво щеше да стане ако натиснех спусъка, ли? Нищо, беше празен. Щеше да изщрака и сигурно никога нямаше да ми го прости цял живот. Но не посмях.

– Татко, мамо?– обади се някъде от тъмното Дима. – Батко ме бие…

– Само да му ги покажа и ще ги хвърля обратно – прошепнах. – Моля те! Ти не си била момче, не знаеш какво е!…

– Посмей и няма да видиш повече децата си!

Разбрах, че не се шегува. Опитах да печеля време.

– В полицията само ще ни мотаят. Ще ги хвърля обратно. Така става ли?

Нагазих и затърсих подходящо място в подмолите. Беше вече тъмно.

– Какво правиш?

– Оставям ги на такова място да не може да ги намери някое дете, което се къпе – (Търсех им място зад някой корен, за да ги открия след време, запомних върбата, знаех, че един ден ще се върна). – Ето, връщам се с празни ръце!

Цяла нощ не спах. Или може би спах и само сънувах, че не спя. Сънувах, че те разбуждам, пропълзяваме до водата да ти ги покажа. Бяха прекрасни на лунната светлина! Металът студено блестеше, ти беше аз и аз бях ти, а двамата – непобедими! Сглобявайки и разглобявайки механизмите им един по един мислено, малкият леко заяждаше, заспах едва призори.

 

3.

Установихме се в околностите на град Луго на брега на реката с най-нежното име, което може да се даде на една река: Миньо. „Моя“ на български. Като „мила моя, моя страна“ и пр. И тя наистина стана моя за близо месец – по-точно наша – с тъмнозелените води, стария дървен яз със стени от побити колове, хлъзгавия улей, към някогашна мелница с надвиснали върби, досущ като край Стария Лом в родното място на баща ми. Единствено високите евкалипти над тях по хълмовете правеха различен пейзажа тук. Но и те бяха емигранти като нас, пришълци от далечни земи, доведени да се борят с влагата и останали завинаги. Щяхме ли да пуснем корени и ние? Нощем се къпехме със Сандра в разливите над бента, след като заспяхте, а после се любехме скрити далеч от палатката. Бяхме те оставили да спиш в колата, за да можеш на воля да си въртиш радиото преди да заспиш и да не ни досаждаш. Край Миньо чу за пръв път „Хотел Калифорния“. Беше вече голямо момче, разказах ти съдържанието, беше много тъжно:

През 60-те или преди това наистина имало в Щатите такъв хотел. Притежавал тъжната слава на обител, в която се приютявали хора, чийто животът им е омръзнал. Плащали пълен пансион, а в замяна получавали невероятни преживявания в иначе уютната обител. И всяка нощ, по съвсем случаен избор един от гостите бивал убит. Опразненото място веднага бивало заето. Веднъж един заблуден пътник случайно замръкнал там. Още с пристигането си се влюбил в момиче и останал да се весели в компанията му заедно с всички. Постепенно осъзнал, че е открил жената, която винаги е търсил, и че за пръв път в живота си е щастлив. Дотолкова, че не забелязал надвисналата опасност, а когато се опитал да избяга, било вече много късно…

(Питам се сега дали успя някога да разбереш, че е създадена почти едновременно с теб, че е записана на рождения ти ден, шести декември и излъчена за пръв път два дена по-късно на осми декември хиляда деветстотин седемдесет и шеста, годината на твоето раждане? Има съвпадения, които не ми дават мира!…)

На сутринта те събудих рано.

– Ставай, ставай, че има една изоставена кола край бензиностанцията. Да ѝ смъкнем карданения вал, докато не са ни изпреварили циганите! Нашият за нищо не го бива вече.

Казах го на шега, по израза на баба ми „яж, че да не те набори циганчето!“, защото предишната нощ наистина се бе настанил цигански катун около лагера ни. Два големи смачкани фургона Форд и Сеат по-запазен от нашия, не каруци с чергила, каквито помнех от детството си. Но пък във всичко останало си приличаха. Моментално се разкрещяха на сутринта, разпълзяха се кой знае защо руси деца край водата, вие веднага решихте със сестра ти, че са крадени, млади циганки с тях запретнаха поли да перат и запяха, майките им, а мъжете клекнаха под бента да ловят риба в бързея. Сестра ти не смееше да излезе от палатката, ти хвърляше по едно око на разголените жени. Подариха на Сандра истински калъп домашен сапун за пране като видяха да се мъчи с тоалетен. За разлика от мен мъжете им издърпваха все големи бели мрени. Я да видя на какво ловиш, дойде при теб по едно време един, най-косматият, със златна верига поне половин кило. Ела сега да ти покажа нещо, малчо, запретна крачоли той, останалите закимаха утвърдително с глава. Нагази в реката и започна да обръща камъните, събираше изпод тях едни зелени гъсенички в ципеста обвивка, но не бяха ручейници, ручейниците бяха напуснали вече пясъчните шушулки, превърнати в бясно сновящи, неуловими мамарци. Гъсеничките пак бяха също някакъв вид ларви, на неизвестно какви пеперуди, мрените просто мрат за тях, каза ти.

Реших да се отблагодаря на новите ни съседи.

– Знам под Бургос едно скривалище с патлаци, момчета – подметнах свойски аз. – Ако ви кажа къде са, можете да ги продадете и вземете добри пари.

– Виждаш ли това? То ни стига за нашите си цели – показаха сгъваемите си чекии те („чекия“ е нож на по-стар български, сине, а не онова, което си мислиш). С дълги закривени дръжки на синджир метър дълъг. – На клана ни му е забранено от старейшината да се докосва до дрога. А покрай тия, дето им е разрешено, можеш да купиш не един, а колкото щеш желязо, но не ни трябва беля. Тук е Галиция, момко! Царство на всякаква контрабандна стока!… Ние сме скромни вехтошари от Мадрид, също не лош бизнес, но сега сме във ваканция… Видя ли какво парче извади? Я си лови рибата, мой човек! Изобщо не сме те чули. Е, сега вече знаеш на какво кълве!

Абе бяха си страшнички, каквото и да си говорим. Макар и да се смееха дружелюбно… От време на време се скарваха ужасно, погваха се един друг или всички – децата, но им минаваше бързо. Черпеха ме с домашна ракия, каквато се прави единствено по тоя край. Само дето не свиреха на китара както по телевизията… Вечер, върнех ли се от Луго (ходех всеки ден да търся квартира, в крайна сметка ни се хареса това малко, спокойно градче и приех предложението на фирмата), се къпехме заедно в реката. Противната секретарка не бе могла да преживее факта, че съм получил утвърдително писмо, когато ѝ го показах. Явно беше минало през главата ѝ докато е била в отпуска. Прави, струва, въртя ме, мота, но накрая клекна и ме пусна при директора. В първият момент се изплаших като го видях, помислих си, затова го е крила: беше хипофизно джудже. Крачката му стърчаха напред от стола, ръчичките му – къси и яки – лежаха на масата като цепеници. Мургав с лъснало от пот интелигентно лице.

– На твое място не бих се кумил толкова – каза, като усети, че леко се дърпам, – Очертава се икономическа криза. Работа има, но това са договори подписани миналата и по-миналата година. Ние работим предимно с администрацията. Улици, игрища, пътчета. Имаме поне за пет години напред. Нали си пътищар? Иначе, ако излезе някоя съборетина, твоя е – усмихна се сърдечно той. – Ще я реставрираш. Не се гнусим от нищо.

Само след година щях да си спомня думите му за надвисналата криза. Но реално не почвах работа, изчаквах уклончиво под предлог, че си търся квартира, докато се завърне от отпуск генералният директор на фирмата в Понтеведра. И когато разбрах по телефона от Сааведра, че се е върнал, тръгнах незабавно още същата вечер, за да бъда сутринта пред кабинета му. Ако нищо не станеше, щях да се върна до обяд в Луго и да кажа, че съм се успал или настинал. (Сега ми е смешно като си помисля до какви жалки хитрини съм прибягвал! Например една от квартирите по обявление се оказа в блока над службата, през един етаж, но се отказах от нея. Как иначе щях да си пиша командировъчни до понеделник и още петък да си се връщам вкъщи при вас, както правехме някога в Института по паметниците, нали щяха да ме видят? А и да ме търсят на звънеца „за щяло и не щяло“ всеки път, когато им потрябвам?… Боже, боже на социалистическото минало! Ела си прибери децата! Всички ония наивници, тарикати и шмекери на дребно, плъзнали по света!)

Какво е шмекер ли? Ами гледай мен от онези години и ще разбереш.

 

4.

– Добре – каза Хасинто Рей, генералният директор на Сан Хосе. Посрещна ме с бяла външна риза и загорял тен в тъмен, хладен кабинет. – Убеди ме. Трябва ни инженер реставратор. Катедрали и манастири – с лопата да ги риеш в Испания. А си и пътищар, хубаво. Само че си искал много пари… – въздъхна той и спря погледа си на мен.

Изстинах: не си спомнях да съм разговарял със Сааведра за заплатата. Може би ме бъркаше с някого, с друг някой инженер, който се беше опъвал, пазарил недостойно, както аз в Луго. Нищо не разбирах…

– Много?

– Седемстотин хиляди месечно съвсем не са малко. Наистина на инженер на твоята възраст плащам толкова. Почти. Но идеш от друга страна, друг свят – погледна ме изпитателно той, – и не те познаваме.

Сърцето ми падна в петите като чух цифрата. Седем хиляди долара?!…

Понечих да се оправдая – страшно много бяха – но да коленича и да моля за прошка още пó не вървеше. Хрумна ми друг, съвсем отчаян спасителен ход.

– Щом не ме познавате, платете ми като на току-що завършил испанец.

– На току-що? – Очите на Хасинто Рей светнаха дяволито. – Добре. Триста и трийсет хиляди месечно и нито стотинка отгоре. В счетоводството ще ти обяснят срещу колко ще се разписваш по ведомост и колко ще получаваш на ръка. (Беше времето на черните и белите пари, преди влизането на еврото.) Има ли проблем?

– Няма. – Още не ми се вярваше. Стиснахме си ръцете. Рей едва сега се засмя:

– И как беше писал накрая в молбата си? No polis record. Без полицейско досие, a? Оригинален начин да подчертаеш, че знаеш английски. А руски?

Изчервих се.

– Знам и руски.

– Ще видим. Имаме големи планове! Но за това друг път, днес деловодителката отсъства. Ще дойдеш утре по същото време да подпишеш договора. – Къде си отседнал?

– В един скромен хотел наблизо.

– Е, хайде честито! Какво пиеш, уиски? – Поръча две чаши по централата той и след малко си излязох замаян.

Не губих никакво време. Дигнах от едно улично кошче местния вестник и по съобщения за даване под наем на апартаменти моментално завъртях телефони. До вечерта бях обиколил три жилища. Четвъртото не успях да го видя, ходих само на адреса да разбера къде е, но в себе си пожелах да е то. В нов квартал на океана, ширнал се открай докрай до хоризонта и обратно, хвърлих око и на лодките около блока, а цената ми се стори направо смешна в сравнение с мадридските. Трийсет хиляди! Десет процента от парите, които щях да получавам. Не, по-добре да събирам за яхта… Останах да спя в Понтеведра. Можех да си поръчам стая в най-скъпия хотел на морето, апартамент, мезонет, сюит с изглед към океана, бях вече безумно богат, но… предвидливо не бях взел със себе си пари. Запалих колата и потеглих някъде пó на скрито място в залива.

Предградието или рибарската махаличка, където спрях да нощувам, и чиито дървени къщури напомняха созополските, носеше романтичното име Кóмбаро. Спуснах колата на самия пясък. Отворих вратите, не мислех да опъвам палатка и загризах сухоежбината, която си носех. Вятърът довяваше отнякъде тънък, едва доловим, но напълно определим пушек на дърва и риба на скара. Виеше се над заливчето и като тръгнах подире му с обилно слюноотделяне в устата, димът скоро ме доведе до малък каменен пристан с каменна тераса и ресторант в дъното, препълнен с хора.. Приближих човека, който обслужваше голямата тенекиена скара, причина за пушека, и поздравих учтиво.

– Добър вечер! Вкусно мирише. Мирише чак в Понтеведра!

Мъжът се позасмя. Каза нещо като „хайде холан“ на местния език, а после на испански: „Дай боже да е добра!“ Беше над шестдесетте, плешив, но с гъсти черни мустаци. Може би затова ми напомни грузинец или грък от Черноморието. Огледа ме от глава до пети.

– Откъде идеш? – попита.

– От България.

– Най-хубавата бира правят в Белгия, да знаеш! – отпи от своята и се облиза. – Но и тая не е лоша.

– Колко струва сардината?

– Петстотин пезети.

– Едната?!

– Ха-ха! – зацвили от смях той и чевръсто прибра готовите, добре препечени риби, лисна олио на плочата и хвърли десетина нови. Бяха големи, едри, сочни и пресни; от тия, на които люспите им падат само като ги докоснеш. – Една?… Продава се на дузини. Хей от оная сеньора там, госпожа съпругата ми.

Почнах да се бъркам, да броя стотинки…

– А… четвърт? – колебливо казах, – три риби, искам да кажа?

Той вдигна поглед от скарата, погледна ме преценяващо и понижи глас.

– Как се казваш? Слушай сега какво, Касимиро. Вземи тия две халби, ето ти пари и иди ги напълни при нея… Няма да ѝ казваш, че са за нас! В никакъв случай!… И се върни тук, без да те види. Ще ти дам три риби. Човеко, я си вземи шест! Само донеси бирата – допи своята той, избърса уста и ми подаде халбата. – Действай!

На третия път вече се клатех. Коминчето бълваше дим като локомотив. Дон Хайме, потен, с разкопчана риза, изпод която се подаваше мощна растителност, вече ми разказваше живота си и аз на него своите три.

– Още като те видях и си казах, това момче няма пари. А сардината от Комбаро е най-вкусната на света. И не е скъпа. Бил съм емигрант като теб, си сеньор, в Германия. Петнайсет годинки! Мога да го потвърдя с ей тия две ръце! Колкото чинии са измили те, ако знаеш, колкото лайна са изчистили… Всичко, което виждаш, е техен плод: кухнята, ресторанта с терасата, столовата за бачкьорите и салона за тузари. Всичко с проклетите немски марки е купено.

– Испанската марка е по-скъпа от немската. Щото с пот е изкарана – реших да му се отблагодаря с вица на Васко Дългия за българската песета.

– Така е! Но запомни: Не само бачкане е нужно, а и късмет! Наздраве. Аз имах късмет…

Разказваше. Надълго и нашироко. Като Синдбад моряка, преуспелият търговец от „Хиляда и една нощ“, на Синдбад бедняка от улицата. Над залива припадаше нощта, над главите ни хвърчаха прилепи, липсваше само птицата Ру. И ето я и нея:

– Хайме-е! Разбойнико! Мислиш, че не те виждам какво правиш ли? И вие! – завика по мен стопанката в един момент, – Да, вие! Отивайте си, че като дойда и ви лепна по една нафора и на двамата… Тъй както се смее, и ще хвърли топа! Ама нека пукне! Нека. Триста и петдесет на хиляда и триста кръвно да качиш, не-ме-е-гри-жа! – завърши тя – Умри!

– Да, а ето го и моя късмет – поклати глава нежно той, без да забрави да мушне обратно в джоба ми монетата, която първоначално му бях дал. – На него късмет дължа всичко. А сега бягай, спасявай се, че има много лошо мляко! По-лошо и от на дива коза!

Вече знаех какво означава. Проклет характер. Не чаках да ме подкани.

– Един ден ще ви ги върна! – Разтърсих ръката му. – Непременно. Довиждане, господин Синдбад!

– Хайме – извика след мен той. – Дон Хайме Родригес Отеро Кастро де Лима!

– Запомних!

– От Кóмбаро… – Гласът му заглъхна в нощта.

Спах като къпан. А на сутринта Хасинто Рей се обърна към мен още по-церемониално:

– Имам за теб една добра и една лоша новина. С коя да започна?

– С хубавата.

– Заповедта ти е готова, Дамианóв. Остава да я представиш в Министерството на труда и социалните грижи.

– А лошата?

– Заминаваш за Мадрид. Засега основните ни обекти са там. В Мадрид обаче ни наблюдават под лупа и ще почнеш работа едва като ти излезе разрешението. Тука по-можех да те скрия, но няма работа за твоя ценз. Твърде ценен кадър си. Всъщност това беше лошата част. А договорите с Източна Европа – засмя се той, – не се шегувам, тепърва предстоят.

Изглежда не беше чел по време на ваканцията вестници.

Стигнах по обяд в Луго, но не се явих на работа, а ги уведомих с писмо, че се отказвам от предложението им по независещи от тях причини. Можех да си представя физиономията на секретарката! Сигурно от изненада мензисът и бе тръгнал отново. Решихме да изкараме вечерта на яза, а на другата сутрин да потеглим по хладно. Сандра и Дима се върнаха от бране на къпини като феи – с цветни венчета от диви маргарити и две пълни алуминиеви туристически кутии с къпини. Такива едри и зрели къпини никога не бях виждал, нито в България, нито по-сетне в Испания. На всички ни беше мъчно за Миньо и водопада, зелените ябълкови дървета отсреща, които почваха да дават плод и упойващата тишина – този постоянен ромол на падащата вода, който възприемаш като тишина.

Привечер нагазихме в реката, обърнахме за последен път с теб плоските камъни и събрахме от ларвите. Не хванахме нищо, циганите си бяха заминали следобеда, така внезапно както се бяха и появили, и с тях изглежда големите мрени и последното слънце. Кротко закапа дъжд. Валя цяла нощ. На сутринта намерих на поляната след катуна една забравена лъжица. По-голяма от супена и по-малка от черпак за сипване, лъщеше на лунната светлина като сребърна. Прибрах я за спомен.

Без да се усетим, бе превалил близо половината септември. Мисля си, че онова сухо лято е било изключение, Луго е най-дъждовното място в Испания. И най-тъжното по тази причина. Сандра дълго щеше да въздиша за напълно обзаведената квартира, която само видяхме, но най вече за училището ви. Кой знае, може би имаше право, може би ако се бяхме заселили там, животът ни щеше да е провинциален, еснафски и скучен (все някак си щях да се оправя с властното женище на джуджето, в крайна сметка всичко се свежда до едно), но много по-лесен. По-човешки.

И ти, момчето ми, да си сега сред нас.

5.

В Мадрид пристигнахме привечер на четиринадесети или петнадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и първа година. Спряхме на едни къмпинг под Алкобендас и ти и сестра ти тръгнахте в старото училище, докато си намерим квартира. Твоето учене беше само символично, защото ми трябваше помощник да стегнем колата.

– Татко, искам да ходя на училище, скучно ми е с теб…

Скучно? Около нас и пред нас, там където днес минава северния сектор на М40, четиридесеткилометровия пръстен, имаше сметища, огромни купища с изхвърлени гуми, мебели, дори цели коли понякога и поне три-четири автомобилни гробища наоколо, които да претършуваме и подменим почти всичко по сеата!

Как можеше да ти е скучно?

През деня само разглеждахме и тайно подхвърляхме на кучетата късове евтин салам, а призори те будех нетърпеливо – Радой, ставай! Съмна се! – и се промъквахме по дворовете, където бяхме набелязали и дори демонтирали частите предишния ден. Кучетата ни познаваха и само въртяха опашка в очакване на законната награда. Меко казано, крадяхме. Но наричахме това „усвояване на вторични суровини“. Под най-голямата от поредицата могили край шосето, могили с отпадъци високи двайсет и повече метра, един непрекъснат хребет, които щяха да засипят само след година с пръст, да го трамбоват, посадят трева и разсадят средиземноморски пинии, малко над мястото, над което се издигна гигантският панаирен полигон на името на крал Хуан Карлос Първи, те учех да кормуваш. Привечер обичахме и двамата да се катерим по могилите боклук и гледаме оттам града. Пластмаси, стари мебели, заводски обрезки, филтри, талашитени и всякакви дървени плоскости, стотици телевизори, кофи от боя, захвърлени лампови радиопредаватели, прахосмукачки, най различни опаковки от най-различни детайли и стоки, облегалки и седалки от коли или въртящи се столове от офиси, гардероби, тонове нацепени на безброй парченца автомобилни стъкла или кутии с масла, гуми, болнични легла, матраци, купища болнични престилки, бинтове, опаковки от лекарства, патерици и дори протези, та непрекъснато очаквахме да изровим и някой труп. Гадно и величаво едновременно. Мръсно и ужасяващо.

Но величествено. Достойно за перото на някой нов Жорж Перек.

– Кой е той? – питаше ти, кацнал най-отгоре като гарван. Жорж Перек, разправях ти, може да ти описва едно мазе или някой таван в продължение на цяла една книга, момчето ми, и да ти разкаже чрез вещите историите на техните притежатели, на цяла епоха, има такава литературна вълна, нарича се нов роман, а тук са погребани цели цивилизации! За какво мислиш, че съм те довел? Ние сме изследователи, не сме ли? Един ден в разкопките си бъдещите археолози по тях ще гадаят за нас. Но се безпокоя, че боклуците са единственото, което ще остави нашата, Радой. Затова сме тук, за да свидетелстваме пред бъдещите поколения.

– Татко, какво ти става, да не си пил?

Какво ми ставаше? Как да ти обясня, момче…

– Я погледни Мадрид! Един ден ще бъде в краката ни!

В далечината, над могилите, зад пушеците от подпалени предмети, под разкъсано небе се очертаваше градът. Новите квартали. Старата част не се виждаше с изключение на някоя и друга църковна камбанария към центъра. Трябва да го превземем, Радой! Ето за какво сме тук. А за да го превземем ни трябва здрава кола. Да, Мадрид ще бъде в краката ни, сине, в моите и твоите, под гумите на Сеата, нали затова бяхме се върнали от Луго? Ще го превземем както варварите превзели древния Рим. Но исках само да ти кажа, че за тази цел трябва да сме единни. Един за всички и всички за един.

Като в Кръстникът, нали, каза ти. Очите ти светеха.

Като в Кръстникът. Семейството над всичко!

6.

А през октомври вече имахме квартира. Избирах я дълго в радиус от двайсет минути път пеша до Генерал Диас Порлиер по картата на града. Невероятно, но мадридският клон на Сан Хосе се намираше през две преки от генерал Пардиняс, където само преди девет месеца се бях сражавал с храбрия Нелсон, а после си бях продал душата на Негово Величество! Скоро щях да мога да си я откупя. Апартаментът ни пък се оказа точно срещу задния вход на кръчмата Златния Петел в Елипа, кварталът, в който бяхме издирвали с Алекс дядката нотописец и който ми се бе сторил – блоковете – през моста на М30 като дълга червена стена. На оттатъшния край на моста, в градинката с акациите и пауните, потънал в злак, се криеше паметникът на Адолфо Густаво Бекер, поетът по чиито стихове някога бях учил испански в Хавана. По-късно, вече в десети клас, на теб също ти харесваха. Помниш ли?

„Днес както вчера, утре като днес – и винаги едно и също…“

Да, по странен начин животът ми се въртеше в кръг. Един хубав ден през ноември (в живота ми есените се оказват винаги съдбоносни и сигурно ще се сбогувам за последен с тоя свят наесен) след справка в банката на сеньор Конде, тръгнах към големите гробища в края на хълма да си търся временна работа. Парите ни свършваха, а бях чул на Сол, че търсели изкопчии за по десет хиляди пезети на гроб, сто долара, но и това като повечето слухове се оказа лъжа. Първо, испанците, поне в Елипа, не заравяха мъртвите си направо в земята, както по нашите земи, а или ги вграждаха в стени след кремиране, или, по-заможните, ги поставяха в оловни ковчези в семейните гробници, прилични на малки гръцки храмчета. И второ – не умираха. Според статистиките славеха се с най-голямо дълголетие в Европа и трето в света. Ако трябваше да живеем от това, отдавна да сме умрели от глад! Но милостив Господ Бог, ето че встрани от входа на гробищата попаднах на няколко работилници за обработка на мрамор.

– Да имате някаква ниско платено тежко физическо бачкане? – попитах направо.

– Абе имаме, но не е тежко – ми отговориха в третата, – а интелигентско. Можещ ли да режеш на машина?

– Строителен инженер съм и съм работил в Института по паметниците в родината ми цели пет години – обясних гордо. – С мрамора съм на ти. Само ще ви моля да ми начертаете какво и как да отрежа, като означите размерите му било в милиметри, било в сантиметри…

Взеха ме, но като чуха „инженер“, „милиметри“, сякаш им бръкнах не знам къде.

– Касимир-о-о-о-о-о-о-о-о! – провикне се нарочно от другия край на двора Лусиано, бригадирът, пришелец от Андалусия, най-изостаналата провинция. – Сто шейсе и седем и три на седемдесе и шест и четири. Бял Макаел (имаше такъв вид мрамор). Не, чакай…Сива Перла.

Иди, че ги запомни!… Още от Хавана бъркам на испански седем със шест. Сиете и сейс. Звучат ми наистина като „красавица“ и „краставица“, а и той, проклетникът, никога не ми начерта нищо, освен да ми означи някоя дупка направо на плочата, с чавка. Иначе самото рязане не беше кой знае колко трудно. Нещо като с циркуляра по трудово обучение в училище. Истинско чудо е, че не ми се случи нищо през този начален трудов период!

– Момче! – клатеше глава назидателно Лусиано. – Аз тая работа я върша трийсет годин’ и не съм я йощ’ научил, а ти искаш за три дни. Е, нема да стане…

Ех, да ми излязат един път документите, а ти си крещи колкото щеш тогава, мислех си. Веднъж, докато разтоварвахме пратка, а палето с облицовъчните плочи висеше от порталния кран и чакахме да се спусне, приседнах за малко на съседното.

– Не! Никогаш не го прави! – приближи се до мен и прошепна изплашено брат му, Хосе, по-възрастен от него благ човек, който ми показваше тънкостите и как да не си отрежа някой пръст на машината. – Сакън, да не те види! Никога не сядай в Испания, момче, докато работиш, никога!

(Сякаш чувах да говори Стефана, баба ми по бащина линия. Турцизмът е неин.)

Така че, ето чии са думите, които и ти щеше да чуеш един ден от мен: никога не сядай, докато работиш. Малко помогнаха обаче бащинските му съвети. На третия път, когато изрязах осемнайсет сантиметра по-къс един скъп и прескъп черен базалт (сто тридесет и пет вместо сто петдесет и три), Лусиано застана до машината, въздъхна и ми каза:

– Ела с мен, синко, ще ти дам друга работа…Тоя материал е твърде ценен.

Заведе ме в задния двор. Под лозницата, затрупани с остатъци, с изхвърлена храна, осрани от кучетата, които пускаха нощем в централния двор, се въргаляха купища годен, но с невъзможност да се добереш до нужното парче, материал. Подреди батака, сухо рече Лусиано. Вероятно мислеше, че е начин да ме унижи, да ме накара сам да си тръгна… Но не позна: само след три дена всички се изредиха да идват да погледнат мястото. С измити от калта парчета, подредени по цветове и размер – малките отвън, големите отзад, подпрени по стените, с достатъчно разстояния за количката между отделните секции, складът за рециклиран материал, грееше във всички цветове на дъгата!

– Браво. Как успяхте да се оправите в тоя ад? – зачуди се директорът.

– Складова статистика, комбинаторика плюс малко теория на хаоса, сеньор.

Не казах и поезия. Много щеше да му стане. „Лицето бледно като мрамор,/ коса разпусната и руса, погалваща с копринени вълни/ алабастровото нейно рамо…“ Точно така, Адолфо Густаво Бекер! А на третия ден, мъчителят ми вече бягаше като ме види…

– Лусиано-о-о-о-о! – виках от другия край на двора. – Ти тая работа дет’ я работиш трийсет годин’, убаво, ама си забравил, чувеко, че си я научил още на трет’я ден! Да си чувал за закона за разпределение на Гаус? Ела, ела да ти го разясня!…

Малко преди да ме изгонят, документите ми за работа най-сетне излязоха и Лусиано си отдъхна.

7.

Мадридският клон на Сан Хосе, номер двайсет в списъка на строителните фирми в Испания, бе забележителен не толкова, че бе наречена на името на светец, при това дърводелец в земния си път, Свети Иосиф, таткото на Исус Христос, а че за разлика от Варненския район на Мостстрой, където бях започнал през седемдесет и трета инженерната си кариера тъй напористо, и където по коридорите на триетажната сграда се пречкаха повече от сто и петдесет души технически персонал, обслужващ строителството на един единствен мост, в Сан Хосе, построил десетки обекти, две атомни централи и летище в Латинска Америка, не се мяркаха повече от петнайсет. Нямаха отдел Кадри, Личен състав, Планов отдел, Труд и работна заплата. Технически, Финансов, Връзки с обществеността, Охрана и безопасност, представител на Държавна Сигурност, а всичко това се заместваше от един единствен момък на възможно най-мощния компютър, от счетоводителя Хесус, двете секретарки – сеньорита Мар и сеньорита Чон, един главен инженер, един групов и десетина технически като мен. Така че останаха доста зачудени, когато се появих аз, петото колело в каруцата им.

– Какъв казваш, че си? – подложиха ме още същата вечер трима на разпит: директорът, груповият и счетоводителят.

– Специалист по реставрации.

– Все пак – върнаха се пак с въпрос към мен, – кое те тегли повече?

– В смисъл?

– Пазарлъкът или техниката. Умеещ ли да се пазариш?

– Опазил ме господ! – изумих се аз. – В какъв смисъл?

И тримата ме изгледаха съчувствено.

– Да започнат с Хосе Луис в Алкалá пък ще видим… – предложи директорът.

– Интересно какво е имал предвид Рей… Е, честито! Добре дошъл на борда!

И почнах. Знаеш къде е Алкала де Енарес: на петдесет километра от Мадрид. И кой е роден там. Мигел де Сервантес, само дето майка ти много се смя за трикилометровата зона, двайсетте минути пеш до службата, по които бях издирвал нахождението на квартирата ни: „И сега какво? Ще трябва да се местим на двайсет минути от Алкала ли? Ще умра!“ Не я бях виждал да се смее от България. Но най-добре се смее този, който се смее последен. И даже плаче. Защото макар и да работех на обекта по цял ден, вечер пак ходех в офиса! Никой не ми каза, че съм длъжен да го правя, но някак си от самосебе си се получи; първият път ме закара Хосе Луис, колегата ми от Алкала, а сетне вече сам тръгнах. Пеша. Точно двайсет минути от къщи. За мое учудване офисът се оказа пълен по това време, телефоните не спираха да звънят, фотокопирните машини да жужат, секретарките да говорят по външните линии една през друга, а техническите – да пресмятат трескаво количествени сметки с калкулаторите, да уговарят цени и доставки с други като тях ненормалници, които по същото никое време се намираха от другата страна на жицата в техните си пък офиси.

В девет часа вечерта? Тия добре ли бяха? Нямаха ли си работно време?…

Не били длъжни, обясни ми Хосе Луис, помагали си по тоя начин…

Последен преставаше да си „помага“ Пабло, момъкът на компютъра. Вдигаше някъде към десет часа нощес замаян поглед от екрана и, залитайки, напускаше стъклената менажерия, в която работеше от девет сутринта. Изобщо Хосе Луис се оказа полезен в много отношения със съветите си. Започнахме заедно полето за ръгби в студентския град край Алкала. Защо ръгби, а не някоя църква, нали за това ме бяха взели, а и двама технически на един обект, малко странно ми се стори, но кой бях да разпитвам.

– Предлагам да си поделим работата. Ти си стой на обекта, аз ще вървя да се разправям със снабдителите. И без туй съм им свикнал с простотиите. С геодезията как си? Отложи обекта на терена, аз ще отида на обяд със собственика на машинния парк. В Испания сделките минават през стомаха, синко (беше по възрастен с петнадесетина години от мен), утре ще взема и теб.

Мислено му благодарих, защото нямах излишни пари и си носех ядене от къщи.

Хосе Луис носеше очила със златни рамки, имаше хрипкав глас, прякор Дрезгавия и зачервено от тежките обедни програми лице. В сряда обядвахме с проектанта (морски дарове), в четвъртък с инвеститорския контрол (свинско печено), а в петък – със собственика на транспортната фирма (говеждо). Тук се изложих, казах, че не съм гладен, предишния ден сме били със семейството на китайски ресторант, при което той и гостът заразително се смяха десет минути.

– Какво смешно има?

– Китайският не е ресторант. Сега ще ти покажа за какво става въпрос.

Беше прав, никога не бях виждал нещо подобно. Някой вегетарианец би умрял на място само при вида на порциите: кило, кило и двеста кървавочервен котлет, пльоснат на издут керамичен сач с форма на коруба и големина на океанска костенурка пред всеки един от гостите, пълна с жарава. От време на време поливаха костенурката със зехтин и вино и от нея с цвърчене и свистене се вдигаше пара. И за цялата тая софра само трябваше да се разпише някаква бланка на фирмата. Тъй наречените представителни разходи. Хосе Луис беше толкова любезен, че след време ме отърва и от бюрокрацията, на път му било, защо да не оставел бланките в службата той…

– Няма ли да ходиш в офиса? – зачуди се Сандра на третия или четвъртия път, когато не извървях своите двайсет минути вечер до и от пресечката на Генерал Диас Порлиер с Франциско де Гоя, съседния булевард.

– Свикнах ги – засмях се аз. – Един инженер трябва да разполага и с лично време, нали така?

8.

Сигурно. Минаха два месеца.

Работата вървеше и тъкмо започна да ми харесва – отпуснаха ми пари за дрехи, поръчаха ми от фирмата визитни картички със златен монограм, замислих се и каква кола да си купя: Мерцедес на старо като Хосе Луис или джип на изплащане като Карлос, груповия ни, когато в началото на март ме извикаха при директора.

– Дамианóв – подхвана той направо, – не че не сме доволни, ама не ставаш.

– Защо – попитах, без да разбирам нищо. – Нещо случило ли се е?

– Не. Добър инженер си и сигурно в по-голямо предприятие от нашето ще си безценен, но нашата фирма има особен статут: всеки един от техниците е, освен всичко друго, и търговец! Вие купувате сами материалите, сами избирате снабдителите. Техническата работа е важна, но не е само тя. Въобще, как да ти кажа, изглежда не схващаш докрай испанския начин на мислене…

Спрях да го слушам. Мисълта ми изведнъж се завъртя бясно назад и чух да казва същите думи, за испанската мисловност, Хосе Луис по повод мен на някакъв обяд. Ето значи какво било! Трябваше моментално, незабавно да реагирам.

– Сеньор Гонсалес. Сещам се кой може да ви е казал, че не умея да се пазаря и за начина ми на мислене. Нека това обвинение тежи на неговото! Но какъв смисъл имаше и двамата да вършим една и съща работа? Нали си поделихме задълженията: аз на обекта, той с предприемачите…

– Дамианóв, Дамианóв! Подлял ти е вода, твоят колега, значи. Именно това доказва, че не познаваш начина ни на мислене. Защо се остави? Работата с теодолита може да я свърши и бригадира… Задачата ти беше да влезеш в час с бизнеса, с търговците на строителни материали и предприемачите!

– Да ви кажа ли истината? Не ми се струваше достойно да тичам от трапеза на трапеза за сметка на предприятието като този… – съвсем загубих контрол – този рушветчия! Той мами инвеститора – и му разказах как поставя геодезическата лата на обувката си и печели по този начин пет сантиметра насип. – А щом си го позволява, ще измами, или вече мами, и вас!

– В такъв случай защо не дойде да ми кажеш?

– Да направя донос? Не е в характера ми.

– Добре – гласът му стана твърд, остър – Защо не го застави тогава? Защо не го принуди да влезе в правия път като си толкова горд?

– Аз?…

– Да, ти. Кой друг?

И тук млъкнах. Замислих се…

Да, имаше логика в думите му. Логика, която не познавах от предишния си живот.

– Съжалявам. От понеделник си свободен, Дамианóв. Мини през касата да си получиш остатъка oт заплатата.

Беше петък вечер. На два пъти се губих в мъглата. Двайсетте минути се превърнаха в близо час. А когато позвъних на вратата и майка ти отвори, отстъпи изплашена назад:

– Какво се е случило! Нещо с Радой ли!?…

– Не… Уволниха ме.

Тогава разбрах какво е това прединфарктно състояние…

9.

В понеделник обаче не отидох направо в касата, а първо при груповия ми ръководител. Бях премислил всяка дума, нещо нетипично за характера ми. Да оставим случая да го решат нашите адвокати, казах. Не знам как събрах сили да го кажа, но го казах: пробният срок за работник е петнадесет дни. За висшист – шест месеца, това ми обясни моят…

Като чу думата „адвокат“, Карлос излезе. Бави се около петнадесет минути, върна се и ми каза: за съжаление шефът е заминал. Ще се върне след седмица. Работи сякаш нищо не се е случило, после ще видим.

Беше най-дългата седмица през живота ми. И най-мъчителната.

Никой не ми поръчваше нищо, нито се интересуваше какво правя. Ходех до Алкала, Хосе Луис продължаваше да е нагоре надолу, бригадирът изведнъж беше схванал всичко и не се разделяше с теодолита, посрещах и изпращах единствено някакви тухли, копирах на ксерокса вечер в службата платежните и само това. Дни наред. Не знам дали си го изпитвал някога в кратките ти провали извън семейната фирма. Пълен вакуум.

След седмица Карлос ме извика в кабинета си.

– Дамианóв – ми каза. – Вижте сега какво реши ръководството (а когато испанец мине от ти на ви, сигурно има защо) – Ще Ви изплатим, значи, полагаемото Ви се възнаграждение до края на месеца, надбавките за ненормиран работен ден, всичко, включително и частта от тринайсетата и четиринайсета заплата, полагащи се пропорционално за трите месеца. Единствено ще Ви молим да подпишете примирителното споразумение, като наистина съжаляваме за случилото се.

Беше напрегнат. Но щом подписах, че нямам претенции към Сан Хосе, нито те към мен, изведнъж се отпусна, атмосферата стана дори приятелска и мина отново на ти.

– Що се отнася до юридическата страна, за адвоката де – засмя се той, – не знам как е по твоя край, но тук имаме една такава поговорка…

– Научих още една мъдрост – казах като се върнах вкъщи.– Каква била клетвата на циганката.

– Каква – вяло попита ти, обядвахме.

– Дела да водиш и да ги печелиш дано! – махнах с разперена длан за по красноречиво.

– В смисъл?

– В смисъл, че и това ти стига да се разориш. Без да ги губиш.

– О, каква циганка, бе! Пак ли ще спим на палатки? – проплака Дима.

– Откъде накъде? – разсмях се. – Такъв е изразът.

– Ония на Миньо не бяха никак глупави. Не пипаха дрога – поклати глава ти.

– Млъкни! – извика Сандра. – Баща ти иска да каже съвсем друго!

И аз не знаех вече какво исках да кажа. Излязох си от Сан Хосе с разклатено самочувствие, но с пълен джоб; изплатиха ми като на човек с адвокат (нямам и досега, не знам дали знаеш) петстотин и осемдесет хиляди пезети, т.е. малко повече от пет хиляди долара, почти колкото бях изкарал при Делфин.

Защо все говоря за долари ли?

За да подчертая, че все още съм бил глупав.

Че като на повечето българи окото ми все още е гледало към Америка.

Или Канада. И че съм нямал испанско мислене… Това определено.

Започнах отново да разпращам курикулуми. Беше времето, когато все още по обявленията се търсеха висшисти, а не само продавачи, превозвачи и магазинери. Извикаха ме на разговор в една голяма фирма за качествен контрол, започваше се серия мостове по бъдещата М40 и строителни инженери наистина се търсеха под път и над път.

– Ще запитам направо – казах на срещата. – Сред тия двайсет подчинени, които трябва да водя, ще има ли висшисти или ще са само техници?

– Предимно техници, но и висшисти.

– Тогава, безпокоя се, няма да стане. Отказвам се.

Изгледаха ме като ненормален. Но не бях. Знаех защо го правя. Когато отидох за последен път на работа, за да сдам инструментариума, заварих Хосе Луис.

– Знам какво си мислиш – поклати глава той, седеше отпуснат на стола в бараката, на който вече щеше да седи само той. – Че е курвенски номер от моя страна – усмихваше се приятелски той, свалил очилата. – И си е. Но помисли. Ти си на четиридесет и две, а аз пред пенсия. За какво мислиш ни бяха поставили двама? За да ме унищожиш. На това разчитаха… Е, излязох по-предвидлив. Но започват съкращения, на хоризонта се задава криза, подушвам я, и не знам дали ще устискам и дали няма да ме пенсионират предварително. От това се боя.

– Не ти се сърдя – казах. – Може би на твое място и аз бих постъпил така.

– Да обядваме заедно? – вдигна закачливо глава той. – За последен път?

– Мерси. Нямам апетит.

– Един съвет: никога не оставяй работата си на друг! Испанците сме катили…

– Бъди сигурен, че няма. Сбогом, Хосе Луис.

– Сбогом. Дано се видим някой ден.

(В пъкъла, рекох си.)

10.

И все пак, все още не си давах сметка за важността на случилото се. Бях загубил едва първата си работа. На следващото място, където ме поканиха на разговор, направо ми казаха:

– Остави инженерната практика, ще бъдем откровени, трябваш ни за друго. Шел започва в България строителството на тридесет и шест бензиностанции. Нашата фирма е строителна, но покрай строителството произвеждаме и монтираме всички осветителни табла на Шел в Европа! Ние сме най-евтиният подизпълнител на Шел за цяла Европа. Как тогава в България не можем да пробием? Изпреварват ни и немци и австрийци. Нещо, което никога не е било? Българите дори не ни отговарят на факсовете. Ти си българин, инженер, разгадай загадката, осигури ни да стъпим на български терен и ти обещаваме, че ще те назначим наш представител там с всички произтичащи за теб предимства: испанска заплата, служебна кола, самолетни билети за теб и семейството ти. Както и процент от всички сделки, които осъществиш на място. Ти.

За късмет предишния ден бях ходил до посолството за някакви преводи на дипломата на майка ти, и докато чакам, по навик изчетох всичко на таблото за обявления. Така че ситуацията веднага ми просветна в главата:

– Казвате, че сте с трийсет процента по-високи от немските оферти. Това означава само че те или внасят в България светлинните табла като части за развитие на някакво производство, създаващо работни места, или чрез трета страна от някогашните безмитните партньори от времето на социализма. Някой споразумения от тоя род са все още в сила. Например какво ви пречи да натоварите кораб от Испания за Зелени нос, там да оправите документа с местна фирма и ги внесете в България като африканска стока без тези трийсет процента мито, които ви безпокоят?

– Като кокосови орехи ли – засмя се горчиво той.

– Не, пак като светлинни табла, но местно производство.

– Ще помислим. Гарантирайте ни вноса и няма проблем за останалото. Можете ли?

Колкото и да е странно – да, можех…

– Ало, баджанак! – трескаво завъртях телефони в посока Варна. (Не, не е фейлетон, защото кой, ако не чичо ти Ставри, мъжът на собствената ти леля, сестрата на майка ти, транспортен агент в италианска фирма в Бургас, щеше да уреди операцията! Не, те просто не знаеха на кого бяха попаднали!…)

– Абе то сега… нали знаеш – гласът му се чу още по-хрипкав и тънък отколкото беше – поначало такива разговори не са за телефон!

– Слушай, не става въпрос пари, нищо не искам за услугата. Освен сделката да стане. Вносът от коя и да е от страните в безмитния списък да е напълно законен. Провери!

– Ох… – изпъшка той. – Законен… Законите тук са едни!…

И зачаках отговор от Ставри.

Чаках седмица, чаках две. Пусках факс след факс всеки ден и като стана месец, накрая звъннах на фирмата и отидох да им се извиня.

– Уважаеми сеньори! Не само на вас не ви отговарят. След като родният ми баджанак – обясних им какво значи: съпругът на сестрата на съпругата ми – не ми вдига телефона, няма никакъв шанс. Или не могат да се разберат там за това какъв подкуп да поискат, или не казват колко ще струва от страх да не се минат. Съжалявам, че ви изгубих времето. Довиждане.

Шел построи не тридесет и шест, а шейсет и три бензин станции в България!

Чичо ти е жалък пенсионер със сто петдесет и пет лева пенсия. Скарани сме.

11.

Следващият ми работодател, сеньор Овиедо, нямаше образование. Беше нисък, суховат мъж над петдесетте. Не можех да кажа, че ми допада, повече ми допадаше съдружникът му Алкалде, строителен инспектор с чувство за хумор от Министерство на отбраната, откъдето доставяше, чрез конфликт на интереси, така се казва май днес (разбирай – използвайки служебно положение) договори за ремонти на военни жилища и канцеларии, строителни обекти, по които не можеше по обясними причини да се покаже, а се налагаше постоянен технически надзор. Та бях им нужен май най-вече за това. Водих те и теб в министерството, за да ти вдъхна респект към професията на строителя, и ти направо не можеше да повярваш, че от министерството до отсрещния блок, в който местеха поради липса на място квартирния отдел, цял сноп всякакви компютърни кабели, по които течеше навярно и секретна информация, пълзяха по стената до съответния прозорец в най-обикновена обсадна тръба от ПВЦ.

– Ами терористите! – прошепна, докато се хранехме в стола на военните, очите ти широко отворени. – ЕТА напада казарми и вдига във въздуха жилищни блокове на военни и Гвардия Сивил!

– Това не е казарма, нито военен блок, а жилищен в центъра на Мадрид. Стига!

– Сигурно. А имаш ли представа, татенце, колко милиона бита с всички означени казарми и жилищни военни комплекси текат по тия кабели?

Не, нямах за мой срам. Бях твърде назад от теб в информатиката.

Искаше да натъркаш с нея носа на изостаналия си родител ли?…

– Кой знае колко пари струва такава информация! – въздъхна със завист ти.

Престанах да дъвча.

– Какво искаш да кажеш?

– Нищо.

И ме погледна с бездънните си очи. Беше майстор да ме накараш да се почувствам на тръни. Понякога не разбирах шегуваш ли се или не и как можеш да се шегуваш с такива неща: вица за цигуларката (парализираната, с глава на една страна, кралица майка), още по-гадният за останалото без крайници момче от баски терористичен атентат, с прякор Пънчо. Идиотски хумор, не черен. Имаше моменти, в които искрено те ненавиждах! Тоя път не чаках да видя разпилени банкноти по пода като на заминаване от България; искам да кажа, отрязани кабели по фасадата на блока на Военно министерство от приятелчетата ти. Отидох веднага при Алкалде и изразих опасенията си.

Обясних, че режимът в родината ми официално е сменен, но де факто не е, и че тези, които управляват, са същите, които само до преди няколко години продаваха оръжие на всички терористични организации по света, вероятно и на баската. И че фактът, че много от тия търговци сега работят тук и там като представители на разни фирми по Европа, включително и в Мадрид, не ме кара да се чувствам спокоен. Особено като знам, че знам откъде минава кабелната мрежа на компютрите в министерството. Т.е, и на цялата интендантска система в страната.

– Не сме мислили по тоя въпрос, но ще помислим. Как ти хрумна?

Не му казах в разговор със синчето си. Но повече не ме пратиха на този обект.

12.

Овиедо се появяваше сутрин в тъмносин костюм и бяла копринена риза. В девет часа строяваше състава на някой от обектите, събличаше шлифера и се покатерваше като маймунка най-горе на скелето на фасадата или патиото на някой закъсал домсъвет. Слизаше побелял от гипса като брашнен чувал, а следобед пристигаше още по-официален, с още по-тъмносин костюм. От окото му не можеше нищо да убегне, караше се сдържано, но жестоко. Опитвайки се да го имитирам, си го изкарах веднъж на един новоназначен възрастен майстор, който си правеше оглушки и си тръгна по-рано няколко пъти, а после се опитах да критикувам за нещо и Бруно, твърде благият му с работниците бригадир. Но и двата пъти бях жестоко отрязан, дори помислих, че вече съм изгонен: „Бруно е дясната ми ръка и ако трябва да отрежа моята за него, ще го направя. Никога повече не ми говори нищо лошо за него!“ Научих, че Бруно бе падал от покрив, че е бил парализиран и три години му е плащал заплата, докато се възстанови. Скоро щях да разбера защо. А Маноло, инатливият старец (истината е, че не си беше си тръгнал, а просто облякъл в последните минути на работния ден), само след месец направи отговорник и му повери голям обект в центъра на Мадрид.

– Какво става? – подсмихваше се той. – Не се караш напоследък.

– Още ли го помниш? – подсмихвах се и аз, вече се бяхме сприятелили.

Как Овиедо умееше да надуши през време на светкавичните си качвания по скелето кой става и кой не, за мен си остана тайна. Или имаше очи и на тила си, уши на гърба си, или бе заложил на принципа чрез допускане на противното: „Ако тоя тиквеник, новият ми техник (аз), не го харесва, значи е тъкмо човекът, който ми трябва!“ Атаката ми срещу Бруно не остана ненаказана: „Как си с шофирането? Имаш ли испанска шофьорска книжка?“ – невинно ме разпита секретарката на Овиедо. И от тоя момент не слязох от фирмения пикап, невероятно издръжлив С15! Като съм ходел по обектите да замервам, да съм карал и по малко материал.

Малко?

– Колко бутилки газ бутан хвърля средно на ден – те попитах веднъж – чичо ти Жоро в Хетафе, нали ходи да му помагаш?

– Сто. Или двеста. Какво значение има?

– Има. Ако приемем средно сто и петдесет от по двайсет и шест кила едната, това прави три тона и деветстотин килограма. А искаш ли да знаеш колко торби е свалило татенцето ти, докато, как беше, замерва обекти днес? Три курса с по петдесет торби гипс от по двайсет кила и един с десет торби цимент от петдесет. Колко прави?

– Три тона и половина.

Резултатът ме скандализира. Обзе ме абсолютно омерзение към Овиедо и към Ситроена. Към подлата Маримар, която ме бе качила на него! Единствената ми полза бе, че го държах пред къщи и можех безнаказано да ходим за риба и на екскурзии с него. В останалото време се промъквах по тесните улички в стария град като смок, спирах за миг, отварях задната врата и вместо да чакам стареца пред пенсия, каквито Овиедо поставяше на такива възлови места, пъшкайки, да дойде, да се превие на две, теглех му една майна на родния си език, грабвах петдесеткилограмовата торба цимент и побягвах нагоре по стълбата. В това време зад мен с понасяше вълчи вой от клаксони.

Ако имаше как, наистина щяха да ме разкъсат!.. Проклета машина!

Опитах се да си го изкарам на невинната ѝ ламарина и още по невинния ѝ мотор. Дигах сто и четирийсет, сто и шейсет километра, още нямаше стационарни радари, но нищо не можа да я уплаши. Три пъти блъсках изскочилия му като надути хриле на риба сандък, без да преценя добре габарита, но дори и това не помогна. Касимиро, питаше невинно сеньор Алкалде, абе да не возиш овни в свободното си време? Заприличал е на смачкан чайник!…

Зимата ще го дадем да се изчука, мръщеше се Овиедо, а сега давай, давай, давай!..

Давах. До толкова, че вече спях прав сутрин, когато с архитектите в продължения на час или два обхождахме обектите. Най-напред те – Алфонсо Магаз и Игнасио Уркиди – после Овиедо, Алкалде, Бруно, аз най-отзад, като призрак. Но помнех: никога не сядай. И никога не седнах. Докато не дойдоха празниците на Сан Изидро и Бруно, който беше от някакво си бикоборско братство, което се грижеше за поддържане на арената във Вентас, не зачезна от хоризонта, зает с фиестите и коридите, и Овиедо не тръгна от петъците на море с мерцедеса. (Тогава бе, когато го питах какво прави на морето и той ми отвърна –

спя. Вече го разбирах.) Без да чакам повече, като се видях малко свободен, аз от своя страна поисках два дни отпуск и като ги долепих до почивните дни, си купих набързо еднократен билет за Амстердам.

Дали съм бил тръгнал за тютюн за лула ли? Ха-ха. Много смешно…

Ще разбереш след малко.

А сега ще спра и ще изпия в първата кръчма още една студена бира. Наздраве.

13.

Исак Емануилович Бабел, съветски писател, разстрелян в началото на четиридесетте, който, надявам се, си чел, си представял щастието като голяма тучна ливада, в която пасат коне и се разхождат красиви жени. Картина, впечатлила ме с изящната си простота в младостта ми. Чичо ти Жоро от Монтана, с когото случаят ни срещна половин век по-късно за кратко в Алкобендас, гледаше по подобен начин на живота, като единствено бе заменил присъствието на конете с всички маркови западни автомобили, втора употреба. За него те бяха живи същества, пасящи километри. Цеца, жена му, в стремежа си за по-чист и уреден живот в измита до блясък страна, го бе завела чак в Холандия да се разхождат наистина по зелени ливади, но първото нещо, което бившият автомобилен състезател бе направил, бе да се навре в първата морга за автомобили и да не излезе оттам, оцапан до уши, до момента на отказа на холандското правителство да признае показанията на попа от селото на майката на Цеца, че е преследвана от властта за достатъчно условие за даване на политическо убежище. Онова, обаче, което ми разказа Жоро за колите в онази приказна страна, докато оправяме моята, все така омазан, с искрящ поглед, блестяща усмивка от бисерно чисти и подредени зъби (Цеца: „Избирала съм си го сантиметър по сантиметър!“) заседна в съзнанието ми не по-малко от образа на конете в поляната на Бабел.

– Ами холандките? – попитах колкото да завърша пейзажа.

– Абе жени като жени. Но и те, и мъжете им, карат най-запазените коли в Европа! Не вали сняг, не хвърлят сол по улиците и… – вдигаше замечтано поглед от пътя той сякаш съобщаваше най-голямото тайнство, докато пътуваме в камиончето за разнасяне на газ в Хетафе, – колите не гният! Затова… кола… ще си купиш… от Холандия! – назидателно подчертаваше той.

Е, при това положение… можех ли да не замина?

Овиедо ме държа до последния момент в офиса. Два часа преди полета. Минах да изтегля парите обаче още преди работа, защото, познавайки го, нямаше да имам после време. В осем отвориха вратите на централния клон на Банесто, на пет минути от улица Кортинас, където се помещаваше фирмата и в и пет вече чаках да ме обслужат с попълнена бланка в централния клон на Банесто на улица Алкала. Някакви служители умуваха нещо над някаква машина в дъното, суетене, забавиха ме, но в крайна сметка си получих парите: седемстотин хиляди пезети (седем хиляди долара!). В книжката оставих само четиридесет. Както се казва – за полог, да не спре да носи кокошката. Но като размислих и по време на обедната почивка изтеглих и тях…

Много добре помня втората банка: над метро Тирсо де Молина в стария град, нелюбезната касиерка не искаше да ме пусне, затваряли били, но се наврях в крайна сметка. Затова, когато получих месечната сводка за извършените операции, когато се върнах от Холандия с тъмносин Фиат Крома, такива каквито според Жоро карали само министрите в Италия, първо се усъмних в нея.

– Ела – повиках майка ти от кухнята. – Ела да видиш нещо…

– Защо шепнеш, какво има?

– Не са изтеглили парите. Седемстотинте хиляди.

– Ще ги изтеглят следващия месец. Не се безпокой.

Но не ги изтеглиха. Нито следващия, нито по следващия…

Изтеглени бяха само ония, от клона в Тирсо де Молина, жалките четиридесет хиляди! Затова отхвърлих първоначалната идея, че е компенсация от съдбата заради оная харпия: не, не беше заприходен тъкмо лъвският пай, парите от улица Алкала!

– Трябва веднага да реши какво да правим. Отивам да ги изтегля…

– Не ги пипай! Да не си посмял! – зашепна и Сандра. – Не!

– Защо? Пак ли ще ръгнеш да търсиш полиция като в Бургос?

– Не. Но може и да е клопка.

– Ти не си добре!

– Просто си помисли, че може да е тест за благонадеждност…

Моля? Ходих на Тирсо де Молина, ходих на улица Алкала (не се реших да ги изтегля), така както убиецът се връща на мястото на престъплението. Но престъпление ли беше? Никого не бях убил. Навсякъде ме посрещаше и изпращаше портретът на Марио Конде, бизнесменът на годината, с девизът: „Банесто е извор на доверие“. Значи по-скоро е заем, почнах неусетно да си мисля, предварително опростен дългосрочен безлихвен заем, отпуснат ми от мой по-преуспял връстник (оказа се, че сме родени в една и съща година), като единствено оставаше да се запитам не беше ли по-разумно да вложа парите в някое доходно предприятие, да речем, отколкото да ми ги пази той в банката си? Не смеех заради майка ти да ида в Казино Гран Мадрид, което бях виждал от влака по време на краткия ни престой в Ангел и Татяна и да проверя благоразположението на съдбата (в случай на успех можех да продам Кромата и просто ида до Холандия вече за някой Мерцедес). Овиедо щеше ли да ме пусне? Както и да умувахме с Жоро, него също нямаше да го пуснат от газта, дори и да му платях пътя. Иначе можех да си представя с каква кола щяхме да се върнем, беше гений, автомобилен гений! В Испания пак се беше заселил до най-големите гробници на коли. В „Челен удар“ – какво име само! – бе купил, изгорял отвътре последен модел Ровер за хиляда долара, а в съседната, тапицерията на друг, смачкан, за триста и в крайна сметка от двете сглоби оня, което щеше да продаде за десет хиляди, един милион пезети, сумата, която му отвори път в канадското посолство да замине с Цеца и детето за Монреал.

– Е, сега вече има с какво да се покажеш пред хора – засмя се нежно той и поглади Кромата по хълбока, потупа я влюбено, точно като кобила. – Но ѝ смени при първа възможност разпределителния ремък, не забравяй.

Нямаше, разбира се, ако не се случиха толкова събития – ходихме до България, разбих лагер в бивша Югославия, откраднаха ми касетофона в София, изпиках камък от левия бъбрек (тръскането по софийските улици беше кошмарно!), счупиха ми фара, – и тия събития тръгнаха така главоломно на зле, че съвсем ми изскочи от главата ремъка. Дори си помислих –

ето и падежният срок на полицата ми, сега остава само Марио Конде да си поиска парите и тогава наистина ще ми трябва пистолет. И не оня малкият, никелираният, а най-големият; старият полицейски ръждясал Колт от дъното на реката, за да си пръсна главата!

Своята и на семейството.

Като оня нещастен разорен бизнесмен от Моралеха, за когото сигурно си чел.

Джуджето от Луго се оказа пророк: започна петролната криза от деветдесет и трета като резултат от войната в Близкия изток и светът се побърка отново! Проклети политици! Прав беше Делфин…

14.

Отначало, в първите дни на ноември, когато се върнах от София, подтиснат от видяното, което смятам да ти разкажа при следващата спирка да се поразхладим, ми направи впечатление, че заварих половината от обектите ни спрени. Мислех, че е заради отпуските през лятото, но какво ти лято? От десет обекта през май бяха останали само четири, а декември посрещнахме едва с два!

– Не плащат – ми обясни раздразнен Овиедо. – Домсъветите нямат пари и аз спирам ремонта. Не вдигам скелето, нека си блъскат главите, като минават под него, докато им узреят!

С някои домсъвети бе направил на пръв поглед неизгодни сделки; откупил на безценица портиерни жилища, по-скоро дупки или бърлоги (някога в Мадрид имало навсякъде дворници, които живеели там и които отключвали и заключвали вратите, достатъчно било да плеснеш с ръце и да се появят), както и таванчета, в замяна на това да финансира ремонта на сградата докрай. До колко прозорливо бе постъпил в тоя труден период щях да си дам сметка след десет години по време на големия строителен бум, когато старият град се превърна в бездънна спекулационна яма, но засега само двамата обикаляхме усърдно оределите обекти; преди минаваха дни, седмица докато се засечем по скелетата, единствено се срещахме в офиса вечер (изобщо не си помислих да го свиквам да не си „помага след работа“ като в Сан Хосе), но все по-често се сблъсквахме, той надолу по скелето, аз нагоре, по два пъти на ден, докато в края на ноември вече направо не можехме да се гледаме – останали ни бяха само два: Манастирът на Каролинките и големият жилищен блок на улица Сан Лоренцо, от чието патио ситроенът почти не излизаше – нямаше за къде… И тъкмо се канех да го попитам пак какво става с обещаното наесен повишение и той кисело да ми отговори като предишния път: „Касимиро, няма да повярваш, но знаеш ли кой взима най-много пари от цялата служба? – Кой? – Ти!“ – когато една вечер Алкалде, съдружникът му, ме повика. И двамата бяха в стаята, мръкваше се. Дебелите проститутки от улица Кортинас, подвикваха долу на пенсионерите от тротоара, Овиедо мълчеше, загледан над покривите на града.

Алкалде пръв наруши мълчанието:

– Даваш си сметка сигурно накъде отиват нещата…

Слушах го, а пред мен беше образа на джуджето от Луго. Вирнатите му напред крачка и ръчички.

– Съжалявам, че трябва да ти го кажем, но наистина ти получаваш почти цялата мизерна печалба, която остава след данъци. Ще те вземем пак на работа напролет, обещаваме ти…

– Не може ли вместо това просто да ми намалите заплатата – предложих. Не ме обзе оня тих прединфарктен ужас отвътре, както оня петък в Сан Хосе, вече имах опит.

– Няма начин – обади се с гръб и Овиедо. Гласът му беше все така скърцащ, но спокоен, очаквах да постъпи с привичната си грубост: „Не виждаш ли, че няма място за теб, какво хленчиш!“, но той се обърна и простичко каза: „Заповядай за новогодишната фиеста на двайсет и девети, но повече не идвай. Мар ще ти оправи документите за месеца и ще ти плати всичко полагаемо се… Непоносимо е присъствието на онзи – въздъхна, – който вря и кипя с работа, а сега е принуден да пълзи!“

Виж ти, излезе, че бил и поет. Себе си ли имаше предвид, или мен?

Беше двайсети или двайсет и първи декември. Мадрид – Коледен, потънал в светлинни гирлянди, с елхи и Папаноеловци по улиците в очакване на новогодишната лотария, пак просяците с акордеони и дечица, пеещи коледни песни в метрото, та да те побият тръпки: „Камбана след камбана/ а след нея още три/ на кръста ще умре/ детето, дето се роди.“ По площади, пред фонтаните по Кастеяна и Пасео дел Прадо, където се събираха лете поклонниците на противниковите отбори, Реал Мадрид на Сибелес и Атлетико на Нептун със знамената на отборите, навсякъде тълпи. А на кръстовището на Хардинес и Вирхен де лос Пелигрос, Девата на Опасностите, име избрано сякаш специално за случая, тъкмо качваха Кромата на паяк!

– Колата! – Затичах се, но каква ти милост от полицаи по Нова година. Тогава, когато слагат най-големите глоби, вдигат те преди да успееш да кажеш „Боже, прости!“, та да може да си напълни хазната кметството и бюрократите да не останат без заплати; веднъж видях да вдигат една кола дори със сеньората вътре, какво ли не се случва пред Нова година! Не, беше върхът на несправедливостта, на лошия късмет, разбираш ме, нали? Или пък си плащах за нещо, но за какво? Още не бях набутал парите на Марио Конде, просто ги бях изтеглил и внесъл в друга банка, в Сантандер, номер девет в света, без да закривам старата сметка, за да не бъда обвинен, че съм ги задигнал. Впрочем от две седмици връстникът ми беше по-зле и от мен: под домашен арест, обвинен в разхищението на милиони, с един крак в затвора. Да, в затвора Алкала Меко, само на двадесет минути пеш от някогашното ми работно място, игрището за ръгби. Идеалният двукилометров радиус, чийто кръг идиотски се затваряше около шията ми.

– Господ да те накаже! – кълнях полицая, докато колата се вдигаше бавно нагоре като на филм. – Нали вярвате тука в Бог? И теб, и всички самовлюбени испанци, които си мислите, че сте имунизирани против несполука. Дано тръгнете по чужди страни един ден като мен, немили-недраги! Да се влачите по корем на връх Коледа по Германия или Холандия, Белгия и Франция, Англия и Америка, и да оставите децата си без подаръци!..

– Момче – обърна се беззлобно полицаят. – Кажи какво да направя? Не зависи от мен. А и с тоя чужд номер съм повече от длъжен да го сторя! Бягай да платиш глобата в офиса под паметника на Колумб, там ще ти закарат колата, и се моли да не са минали шест месеца откак си я внесъл, че тогава ще видиш дебелия!

Не, не бяха минали. И дори имах осигуровка. „Какъв чужденец съм ви аз! – поисках да изкрещя, – Плащам данъците си като всички! Току-що се връщам от България с новата си кола и какво, научавам, че съм загубил работа! Това ли ви е благоденствието? Това ли ви е прехвалената Европа? Не, има някакво недоразумение!“…

15.

Но нямаше.

Всичко тръгна на зле още в България, по време на ваканцията, месец преди да арестуват Кромата..

– Не е лошо да я закараш на някой охраняем паркинг при някоя борца. Никой не си държи колите пред къщи – посъветва ме сестра ми.

Ти слушаше и попиваше. Всичко беше ново за теб макар и да бяха минали само две години.

– Защо, лельо? – попита. – Какво значи борца?

– Тук станаха големи промени, Радой…

Една от които, че зет ми, художник завършил академията, беше отворил дюкян за подстригване на кучета. И той, и тя, дизайнери по образование, стрижеха песовете на половината софийски елит. Бяха взели на работа и Мина, дъщерята на чичо ти Коста, отново полковник или подполковник след разжалването му за притежание на нелегално оръжие през осемдесетте. Интересно как не му бе хрумнало да мине това като актив пред новата власт? Страната изведнъж се бе напълнила с репресирани. Но Коста, далеч от политиката, както го бяхме заклели с Алекс, бе намерил утеха в лова на дребен и едър дивеч.

Когато му разказах за пистолетите, сви рамене:

– Ако Сандра те бе оставила да избираш… Място! – извика страшно на Барто, шнауцера си, и Барто послушно клекна. – …трябвало е да се спреш на испанския модел. Има един от двайсет и девета година, подобен на тоя, както ми го описваш, музейна рядкост и струва поне колкото колата ти. Между впрочем, можем да я закараме довечера в паркинга пред хотела на Ленчето Кулева от старата махала. Мъжът ѝ, бате Мишо, помниш ли го, беше шампион по стрелба, сега е вторият човек в най-голямата охранителна фирма в страната.

– Абе какво става тука! Борци, боксьори, стрелци?

– Защо, при вас няма ли?

– Имаше. Но на Олимпиадата…

– Какво ще правиш утре? Ела на стрелбището да те уча да стреляш…

– Не искам, сутрин бягам за здраве.

– Бягаш?! Абе някой ще те застреля, бе! Господин, полицай! – спря внезапно първия, с който се разминахме. – Кажете му да не бяга! Бяга в квартала за здраве! Луд човек!

– Защо? – изумих се аз.

– Ами не е безопасно … – малко смутен каза и униформеният. Кротък, отпуснат субект с голям корем, колебаещ се дали разтревоженият ми приятел не се занася, но Коко беше повече от сериозен във военното си облекло. – Така де, кой бега? Оня дето е краднáл нещо, нали така?

– Видя ли? Ела, ела да постреляме!

A и цялото пътешествие до България мина все в този стил. В разкъсана Югославия се водеше война. Пет пъти ни спираха, сваляха ни от колата мрачни военни, моя възраст с автомати Калашников и опърлени от слънцето лица. В Белград минувачите си въртяха главите, когато разберяха, че сме българи, а далече на запад на стотина километра се виждаше зарево и долиташе тътен, водеха се битки. Може и да се лъжех, може да бяха запалени стърнища, беше есен, но каквото и да беше, стигнахме разбити до Калотина от лошия път, макар и щастливи, че сме у дома, преди да ни подемат митничарите…Когато се изтръгнахме от лапите им, имахме десет кутии цигари по-малко, няколко бутилки разход, но пък радостта ни нямаше край. Най-сетне си бяхме в у дома.

Бяха минали само две години. Оставаха още три според изчисленията ми.

Същевременно София се беше върнала назад с десетилетия…

16.

Дупките, които бях оставил по градските улици и още помнех от времето ми на шофьор на такси като дупки бебета, заплашително бяха пораснали и уголемени двойно на размер до дупки опасни юноши. Градът беше тъмен, негостоприемен, улични лампи имаше тук-там само по кръстовищата, сякаш не в Югославия, а тук се бе водила разрушителна война; в избитите, като през бомбардировките, за които само ми бе разказвала прабаба ти Калиопа, витрини на лъскави някога магазини, заковани с дъски и картони, мяучеха котки. Другаде светеха нови, пълни с безразборно натрупана евтина стока или безумно луксозна на цени, които биеха и мадридските, и отвсякъде, от всички таксита, всички входове, ресторанти и закусвални, от гаражи и мазета, превърнати в кафенета, прозорци на апартаменти звучеше непозната, противна музика. Отначало мислехме, че е сръбска или турска, но като се заслушах, с почуда установявах, че пеят на български.

– Какво е това? – попитах Млади, срещнахме се на Прага, не на изпращалото, където се чакахме някога, вече не съществуваше, бяха отпорили старите жп линии за скрап. – Тая долнопробна музика?

– Чалга – изпревари го ти.

– Ами магазините. Защо са разбити?

– Върнаха ги на собствениците. Тръгна да си купя цигари, дето вчера е било магазинче за цигари и алкохол, но вече е за обувки. Скъса ми се връзката на обувката и минах да си купя и е вече е станало…

– Хранителен магазин?

– Не, фитнес център – засмя се той.

– Какво ще рече?

– Радой, обясни му.

– Гимнастически салон, татенце. Чичо Млади, ами истина ли тукашните гангстери са побратимени с тия от Колумбия.

– Не, Радойчо, не знам.

– Стига! – намесих се.

– Истината е, че нищо не е и всичко е истина едновременно.

– Тоест?

– Вестниците лъжат, както и преди.

– Значи идеята е само да се всява страх? И всички тия дебеловрати тиквеници, които някога седяха скрити в тренировъчните зали или по затворите, а сега тормозят гражданите, ако няколко сърцати съседи им скочат из засада… нещата ще се променят, така ли?

– Не знам. Ти защо не останеш да се справиш с тях? Точно твоите приятелчета журналистите, бивши и нови нереализирани писателчета като теб, подклаждат тоя страх.

– Аз не съм нереализиран, а по-скоро ренегат – въздъхнах. – И знаеш защо заминах.

Погледнах към теб. Млади млъкна с разбиране.

– Помниш ли Солженицин – каза след малко той и запали цигара. – Където говори за това как в многомилионна Москва през тридесет и седма стотина души, не повече, стотина чекисти с двадесетина коли измъкват от леглата им призори хиляди други, невинни, натоварват ги като животни и никой не смее да извика? И че ако бяха крещели, съпротивлявали се, може би други биха им се притекли на помощ на тези няколко стотин, биха издрали лицата на мъчителите им, затиснали с телата си, смачкали неколцината, но уви, страхът е сковал душите им… И в София е така, приятелю, няма повече от хиляда бандита в цялата страна, всеки ден застрелват по някого, а пресата раздухва това до световен заговор на злото… Радойчо, как се чувстваш, моето момче? – смени темата той. – Къде е по-хубаво? В България или Испания. Не ходи никъде сам без баща си, обещай ми!

– Чичо Млади, аз вече не съм дете. Не се събирам с лоши приятели.

Не знам, сигурно беше така, но ми прозвуча преднамерено, казано, за да се харесаш. Странно, но думите ти сковаха и моята душа, това, което ми беше останало от нея. Вечер се оглеждах и гледах да се прибера преди десет. Стъмнеше ли се, градът сменяше облика си: тъмни силуети плъзваха, усещах ги дори по Витошка, сравнително осветена, да дишат в тила ми, да надничат в портфейла ми, когато сменях пари в бюрата за обмяна. След Халите градът ставаше друг, а след Лъвов мост – неузнаваем. Гарата беше напълно разбита в зоната на подлеза и кръглият подземен площад с някогашните лукс магазинчета и модното някога кафе, спяха хора; не като в Мадрид – на изхвърлени сравнително чисти сини матраци – никой не изхвърляше нищо ценно тук, спяха направо на червените плочи, завити с вестници, в найлони. Но хора ли бяха?…

– Красó! Оная лампа виждаш ли я на ъгъла на Христо Ботев? – Намирахме се на Странджа, лампите наричахме по навик от деца Светидух, осветителните тела. – Бягаш дотам, без да се обръщаш, и като стигнеш, хващаш първото такси от гарата за към Хиподрума, като го питаш предварително колко ще струва.

– Ти какво? Ще ме караш да бягам за смях през стария квартал? От кого бе!

– Красо! Моля те, пил си! Бягай до лампата и не се обръщай! Ей на оня ъгъл пребиха Дичо, на другия изнасилиха Анчето…

Последната вечер, единствената, в която не оставих колата в паркинга при НДК, а пред блока, и слава богу, че не я напълних с по едрия багаж, както мислех, наистина я разбиха.

– До кога мислите да стоите там? – въздъхна на прощаване баща ми.

– Не знам. Още три години? – колебливо подхвърлих.

Той нищо не каза.

– Скъпи мои! Поздрави на Дон Кихот и Санчо Панса. На музея Ел Прадо. И лек път, бъдете здрави, обичам ви! – Беше Мама, както обикновено, превъзбудена и развълнувана в такива моменти. Така не я понасях някога за тия ѝ изблици, но сега ми стана до болка скъпа и мила. А като видя колата, натоварена до покрива, и на покрива огромен денк (бяхме прибрали остатъци от някогашния си дом на Толстой, любимите пухени дюшеци от Чехия, свещената кристална кана от бохемски кристал, оцеляла от напиването ми след падането на режима, и най-вече книги, всички любими книги на български, които жадно щеше да изчетеш), не можа да се въздържи да не изрицитира макар и със сълзи в очите:

„На брега на тиха Струма тихо вие се катун.

Циганите катунари ще стануват тука стан…“

17.

Не беше нужно да го казва – сами си го знаехме: бездомници бяхме. Спахме обаче не покрай Струма, покрай Струма спяха ония, които се изнасяха за Гърция, а край езеро в някакъв къмпинг край Балатон в Унгария, щастливи, че се връщаме в Испания. И тук имаше цигани, румънски и югославски, унгарски, словашки, но господи, колко страшни бяха ония, които бяхме оставили в България, колко страшни!

Не можех да ги излича от съзнанието си.

– Красе, с колко километра караш? – питаше баба ми, бях я завел да изкара зимата при братовчедите ми във Варна по време на престоя ни. Минавахме през запустели села с опушени празни училища, изкъртени за огрев дограми, пак и единствено цигани се мяркаха в тях. Не караха каруци с чергило, както някога, а стари коли от времето на социализма. Москвичи и трабанти с изрязани покриви, като камионетки, но не за събиране на отпадъци или старо желязо, което кой знае защо сега наричаха скрап, а за светкавични набези по съседните ниви и лозя. С оцеляла селскостопанска техника, трактори и булдозери, изтегляха медни кабели изпод земята или сваляха далекопроводи, ако успееха да ги срежат. Оставяха без електричество цели градове и села. Кабелите продаваха на Вторични суровини и никой не ги питаше в изкупвателните пунктове откъде са. Главата ми не можеше да побере, че това се случва! Що за държавни служители бяха тия, които изкупваха самата държава на старо желязо и крадени цветни метали.

– С колко карам ли? С деветдесет, маме.

– А, добре. Защото Радослав, брат’ чеда ти, със сто и двайсет кара!

С деветдесет? Карах поне с два пъти по толкова! Стигнах за по-малко от четири часа във Варна. Като през чумна епидемия… Не, това не беше моята родина, а някаква пустош! Изоставени блокове, обрасли с тръни и плевели овощни поля, зашумени лозя. Напоителни канали с изкъртена облицовка, изкормени инсталации за капково напояваме в ягодови поля, които само преди две години бяха били гордостта на стопаните им. Тук-таме се виждаха разорани земи, тук-таме в празните села – дим от комин. В подходите на по-големите градове ни посрещаха като пламъци огнено оксидираните коси на проститутките. До една бяха малолетни. Някои разговаряха свойски с катаджиите, облакътени на патрулните коли.

– Вентилаторчета – бе се засмял Коста, когато за пръв път попитах какви са.

– Какво значи вентилаторчета, чичо Коко? – намеси се и ти.

– Да му кажа ли? – обърна се към мен той. – Какви са ви отношенията?

– Приятелски. Не крия нищо от сина си.

– Ами… духат, Радойчо.

След Алкобендас, въздавах благодарности към всевишния, който и да бе той, имаше ли го или не, че не се бяхме родили в черна Африка, а след връщането ни една година по-сетне от някогашна бяла България – цигани в Котел! Първото, което видяхме обаче, когато си дойдохме на Елипа, беше голямата циганска лъжица на пода. Бяха разбили вратата и обърнали апартамента в наше отсъствие. Изглежда я бяха помислили за истинско сребро отначало, но забелязали, че е с протъркано дъно, под което се подава бронзова основа, и бяха я захвърлили. Иначе нищо ценно не беше изчезнало. Защото нямахме нищо ценно. Дори телевизорът ни беше от улицата. Огромен Филипс, модел от седемдесетте. Майка ти, не че беше расистка, понечи да я изхвърли (би изхвърлила и сапуна тогава край Миньо, ако не переше така добре), но я спрях.

– Какво ти е направила? Има и щастливи цигани, нали така?

– Щастливи навсякъде са само богатите – мрачно отбеляза ти.

– Виж го ти него! Философ ли ще ставаш?… Има щастливи нещастници!

Наистина, сгушени тъй до електрическата печка покрай лъжицата, припомняйки си онова щастливо лято край Луго, вярвах, че сме. Никой обаче нищо не продумваше за България. Сякаш не бяхме ходили там… И в Луго, не само там – в цяла Испания, Франция и Италия валеше! Бяхме се спасили на косъм от залети пътища и кервани от задръствания, наводнени къмпинги, срутени подпорни стени мостове, отървали се само с една счупена дръжка на врата, един разбит лагер и откраднатия касетофон в София. Късмет.

Чак в края на месеца Алкалде ме повика на разговор…

Тъй че сетне не бях вече толкова убеден, че има и щастливи цигани, моето момче.

Има, но само по филмите. Никога не пожелавай за себе си нощната шапчица на стария ерген, се казва в една от най-тъжните андерсенови приказки, която майка ми обичаше да ни разказва с леля ти, като бяхме малки. Приказката за старият самотен Антон.

Никога не пожелавай и циганската лъжица, бих добавил сега, не е за всяка уста… Искаш ли да продължавам? Добре. Нека преди това те сваля за малко и разхладим моята, извинявай.

Ако обичате, две бири, моля! За мен и момчето ми…

Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор
Посетители: 117

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Благодаря за... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Текстът наистина... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Точно пък интелекта... преди 1 ден
  • Пиер писа Още
    "Сабина" е платила с... преди 2 дни
  • Сухи писа Още
    Има противоречия и в... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ще трябва да изминат... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Искрено се надявам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Моля обърнете... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    ...ползвам клавиатура... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    ...Ми аз ще ги кажа... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Интересно какво си е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Струва ми се, че е... преди 1 седмица
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Но то е било... преди 1 седмица
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Не съдете за да не... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Почти във всеки... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, Анатоли, в хода на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гърдев, разбира се, НЕ... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Струва ми се, че... преди 1 седмица
  • Анатоли Кирилов писа Още
    "Забележките" на... преди 1 седмица
  • Румен Петров писа Още
    Аз се опитвам да кажа,... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Анализа на Траянов е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Самият аз започвам да... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Може би все пак има... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Вижте, хора,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Не ми се ще да... преди 2 седмици