Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2015 01 Krasi Damjanov

 

Откъс от недовършената книга на Красимир Дамянов „Испания“, последна част от трилогията, включваща още романите „Дневникът на една пеперуда“ и „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“

 

1.

Първата нощ си избрах един як негър от Южна Африка, който, за да се стопли, подскачаше с боксови стъпки и млатеше сянката си ожесточено под уличния стълб, давайки красноречиво да се разбере какво ще се случи на тия, които посмеят да го изтикат. Стотина гладни, недоспали бездомници като нас от цял свят се мотаеха уж безразлични около полицията, до полунощ часовите не позволяваха на никой да припари до заветната врата с испанското знаме. Обикновено атаките почваха малко след това. По един, по двама, дребни тъмни силуети потайно притичваха като индианци и се залепяха на входа, щом полицаите се приберяха да се постоплят. И си бяха индианци. От Андите и Огнена Земя, с плетени ушанки и плитки. Мигновено след тях изпълзяваха от съседните портали, изпод уличните храсти като хлебарки румънски цигани с капи, сенегалци, албанци, югославяни. Тичайки отначало приведени, после изправени, накрая трополейки като коне, след тях се юрваха вече десетки подлъгани от цял свят. Започваше ужасна разправия на всички езици, правене на безмислени списъци, от прозорците крещяха „стига вече, оставете ни да спим, пор фавор!“, но само след минути отвътре изскачаше изумен от наглостта им разгневен полицай, други колеги му идеха на помощ и бялата стена със заветната широка тъмносиня портална врата с надпис „Полиция“ вдясно и жълточервеното знаме над нея, оставаше да свети отново далече на отсрещната страна, недостижима.

– Как се казвал – заговорих тихо чернилката на чист гимназиален английски, заемайки също боксова стойка срещу него. (Разправял ли съм ти как горе долу на твоята възраст след първата тренировка с чичо ти Коста се отказахме от следващата, когато ни излъгаха, че ще ни чупят хрущяла на носа?). За момент си помислих, че ако ме фрасне, ще падна чак пред полицая. Но знаех, че няма да го направи, всички се пазеха, ругаеха шепнешком и чак на опашката вече се щипеха, ръгаха беззвучно с лакти и настъпваха с омерзение. Знаеш, че не съм расист, но след няколко часа бях готов да извия врата всекиму, бил той бял, черен или жълт: по невидимия безжичен емигрантски телеграф бе допълзял слух, че Испания ще приема имигранти само до Нова година и после край, ще падне резето… Така че повтарях на ум всички обидни прозвища за всички националности, раси и малцинства, които знаех, но избягвах да употребявам поради възпитанието, което ми бяха дали у дома.

– Нелсон – недоверчиво ме погледна той, без да спира да подскача. Кой знае на кой ли пък бял изрод от черна Африка ме оприличаваше той. Акцентът му беше ужасен.

– Чуй, Нел. Дай да направили ний с теб един лук! – казах по-мило.

– Лук?! – за момент спря да блъска той.

Само две думи бъркам на английски: Ониън енд Юниън, не се смей! Лук и Съюз. Звучат ми както Краставица и Красавица за някой англичанин. Но ме разбра – разбра ме, кучето! По груби изчисления трябваше да попаднем някъде по средата на втората десетка. Отпред битката беше най-страшна и често разгневените полицаи просто изритваха спорещите от тротоара на улицата. Едва на разсъмване щях да разбера колко разумно съм постъпил: към четири часа двама яки униформени минаха и изрязаха като с нож всеки излишен от двуредната многонационална наденица залепена за стената. Алек отхвръкна пак най-отзад и се зае да участва в правенето на безсмислени списъци за следващата нощ, аз останах закачен за негъра, като от време на време се сменяхме да се държим за ледената ограда. Когато се развидели и опашката се поуспокои, внезапно от някъде се появиха някакви облечени в черни костюми източни типове, я биячи от нощен клуб, я погребални агенти, които след кратък оглед се спуснаха, изтръгнаха ловко по слабосилните от редицата, а на тяхно място натикаха свои хора, предварително платили за услугата. И полицаите си траеха: или искаха да подчертаят, че не са расисти и те, или се надяваха, че по този начин страната им ще придобие най-здрава нископлатена работна ръка.

Все пак, след като минаха хищниците, поставиха от кумова срама подвижни метални огради плътно до чакащите. Към осем пристигнаха някакви началства, дежурният се изпъна, та си спомних кога съм спал по черноморските милиции като млад, изведнъж стана оживено и дори радостно, когато една по една изпод колоните се дотъркаляха няколко безформени бъчви с огромни кореми, подпряха ги в полицаите и започнаха да нареждат и се кръстят:

– Проше, панйе! Тутай билисме, панйе полициант! Йезуш Мария! Тутай!..

Ах, проклети полякини! Да си виждал някоя да се кръсти сега?

Но не, щяха да си счупят пръстите тогава!..

Полицаите слушаха, слушаха и за изумление на всички ги наредиха най-отпред, та на бърза ръка от десети станахме с чичо ти Нелсън двадесет и трети и и четвърти и за малко да хартисаме. Как не се сети някой да ги изрита по корема! Или поне да провереше какво носят под полите си, гадините, защото беше от очевидно по-очевидно, че са с възглавници.

Тъй че ето с какво номерче влезе в рая, момчето ми!

Затова кротувай сега на гърба на татко си и слушай по-нататък.

 

2.

На втората нощ обаче се вкопчих тъкмо в един поляк и забравих начаса омразата си. Мацек се казваше, мечо по полски. „Курва мач, курва мач!“, пъшкаше Мацек, докато отблъсквахме дружно нападателите си като опълченци. Беше учител по физкултура, преквалифициран във полски водопроводчик – страшилището за европейския пролетариат. Срещахме се през годините тук и там по строежите, и винаги си спомняхме нея нощ с усмивка. Прекарахме прегърнати повече от шест часа, а под краката ми вися през цялото това време, уловено за кръста ми като маимунче, едно момче от Велико Търново. Но и то взе номерче, само Алекс не успя. Дадох му на сутринта своето и той се присъедини към компанията ви на свободни хора, чакащи решение на молба за политическо убежище. Спах цял ден непробудно в мрачната дупка, която щеше да глътне половината ни пари заради приумицата на Пуси да отседнем в центъра, а на третата слязох гладен като вълк в бара, поръчах си два сандвича с хамон, три халби бира и топъл шоколад на сума, която години наред нямаше да си позволя, изядох ги и още с приближаването си разбрах, че съм закъснял.

Знаех, че няма да имам сили за още една нощ дори и да се върна, и да си доспя, да изям още шест сандвича на следващия ден, и реших да постъпя точно като лъвовете в саваната. Да издърпам изпод носа им най-беззащитното същество, докато Алекс му извива врата или крака, но съдбата се смили над мен, та не стигнах до човеконенавист. Най-отпред, до самата врата, вкопчен отчаяно в някакъв метален райбер, служещ за застопоряване на крилото в августовските горещини – много пъти съм се спирал при подновяване на документите през годините да разглеждам и погаля нежно тоя метален израстък, – зърнах друг един абаносов колос!

– Иф ю донт пуш ми, Ай донт пул ю! – прошепнах на ухото му влюбено. Сещащ се какво означава: Не ме бутай, и няма да те дърпам.

– О! Йес, йес! – съгласи се незбавно той. Не знам как съм изглеждал, но той беше толкова грозен и страшен, че никой не беше посмял да се хване с него. Всеки момент щяха да се цъфнат професионалните дърпачи. Нямаше да им убегне ситуацията: черен брат, хванал се с два пръста за райбера, макар и дебели като суджуци. Изобщо нямаше да го питат защо не си е седял в Либерия, защо местните избиват потомците на американските негри и обратно, какво делят, неща, които ми разказа сетнe. Просто щяха да го изритат с подсечка в пищяла и какъвто е голям да се строполи колкото по-тежък, толкова по-лесно. Тъй че съвсем разумно предпочете жив буфер до себе си, докато той брани гвоздея. Впих се във валчестото му тяло и засмуках от силата му. Щом съмна и се откопчихме един от друг и най-сетне влязохме в полицейското управление – пак имаше бременни полякини, пак припадничави ханъми, двама албанци на инвалидни колички и сляп виртуоз молдован – и вече бях забравил името му.

На Нелсон и на поляка с дечицата от Щечин. На цялата тая неканена многонационална сган, която напираше да нахлуе в Европа, и от която и аз, и ти, майка ти и сестра ти, горкият Алекс, омаломощен от мигрената след трите безсънни нощи, вече бяхме неразделна част… Не можех да проумея само едно – защо приемаха безродници на Генерал Пардиняс едва по двадесет и пет на ден, в едно единствено полицейско управление в цял един петмилионен град, когато бяха разтворили задниците си за хиляди?

3.

Под достойнството ми беше да лъжа, че попът в селото ме бил кръстил тайно и че от службата не ме пускали да ходя на църква. Половината кретени от Плевенско, които плюнчеха химикалки около мен и се чудеха какво да измислят, бяха писали точно това. Първо, нямахме селяни във фамилията. И второ – в учреждение бях ходил съвсем малко, цифром и словом няколко дни в Института по паметниците. С изключение на моста работил съм все в къщи, а и там бараката ми беше до строежа. Така че могъл съм, ако съм искал, да се моля на воля по цял ден, да не говорим като инженер-реставратор, тогава обикалях храмовете по задължение. И най-сетне, пратил ли бях „Приказки за злояди деца“ на Негово Величество през деветдесета? Значи имаше някакво зрънце истина, за което да се заловя. Е, и станах монархист. Написах, че съм предприел решителната крачка да напусна България единствено поради факта, че съм дошъл да отдам живота си в служба на царя? Излъгах, но пък и не бях партиец като половината от тия около мен в Пардиняс макар и да вярвах като малък, че ще карам някой ден безплатен велосипед в комунизма

В този смисъл на чичо ти Алекс дори не му се наложи да измисля:

– Защо, копеле не си пишеш истината? „Закаран бях на сила да потушавам малцинствени бунтове през лятото като офицер от запаса и се нагледах на такова насилие, че не искам да живея повече в държава, която праща знаменитостите си не на сцената, а на бронетранспортьори в полето! Вместо диригент на оркестър от стои и двайсет души в Зала България – ротен командир на сто и двайсет главореза в Лудогорието!“ BosqueLoco на испански, ако не знаеш как се пише.

– Да, но какво съм търсил в Джандармерията?

– Алекс! Набута се сам, за да не те взимат запас, не помниш ли? Не го пиши. И пет години не те вземаха, изпълниха обещанието си.

– Така е – мрачно въздъхна той, – но после?

– Какво после. Нали не си избивал турци? Пиши тогава, че си бил член на партията и се опасяваш от разплата на тълпите при евентуална смяна на властта! Или че дядо ти е бил заместник министър на железниците в царско време и не са ти давали да следваш. Пиши каквото ти текне, кой ще чете тия глупости!

Под достойнството му било. Можеш ли да си представиш?

Той, дето беше погребал баба си поне три пъти в гимназията и още толкова в консерваторията заради неизвинени! Или че е болен от рак. Или от тендовагинит на ръцете… Не знам какво попълни и не искам да знам. Пътят към ада е покрит с добри намерения. Към Европа – с чистопробни лъжи. Пуси му ги преведе. Бе научила за два месеца в Мадрид, докато ни чака с детето, доста приличен испански. Тя поне не страдаше от скрупули – вече бе успяла да се срещне с Коста Петров, негласния секретар на Негово Величество, който освен приближен на короната (според мен и на Държавна сигурност), имаше и собствен бизнес в един от частните канали на Испанската телевизия. Дядката я бе водил на концерти с детето. Така го наричаше, дядо Косьо. Представях си ги – Пуси, красива като рейнско злато с коженото си палто в Мадридския Аудиториум; той, дядо Мраз, с малкото джудже Кристина помежду им.

4.

Нямаше места при Пуси в Алкобендас, приеха само Алекс – общежитието за емигранти се пръскаше по шевовете. Наближаваше Коледа и парите шеметно се стопяваха в хостела на Фуенкарал, където бяхме отседнали. Просяци с акордеони пееха коледарски песни по метрото, дечица събираха милостиня и косите ми се изправяха от ужас, че скоро ще сме по зле и от тях. И днес като чуя „По вратите на Витлеем – бум… бум… бум!“, нещо ме хваща за гърлото, сякаш на моите чукат влъхвите и всеки момент ще се покажеш зад ъгъла, умисленото ти лице. Беше времето на твърдата дрога и наркомани си биеха инжекции направо в сънната артерия, поставили огледалце по тъмните ъгли по метрото. По градинките се търкаляха спринцовки и като седнехме на някоя пейка напразно ги подритвах назад. И аз, и майка ти се правехме, изтръпнали, че не ги забелязваме. Бяхме избягали от софийските ти приятелчета – невинни агънца в сравнение с тукашните – за да попаднем в самото царство на Морфея! Стана още по-студено и започнаха да пускат скитниците да спят във входовете на метрото на топло, та засмърдя на човешко, както засмърдяваше тролей номер две в София, когато спираха топлата вода през юни. Подлезите пък под паметника на Сервантес бяха задръстени от опикани матраци и дюшеци, та понякога не смеехме да минем. И пак спринцовки, тук там по някой изхвърлен презерватив…

– Е-е! – мъчех се отчаяно да ви развеселя. – Свитата на Негово Величество… Дай тон за песен! Ви-со-ки сини планини!.. Който не слуша, ще спи под мостовете!

– Ти не си нормален. Как можеш да говориш това пред децата! – бледнееше майка ти.

А какво да правя? Да ви заведа в гората като Малечко Палечко ли?

От хостела на Фуенкарал се преместихме чак при Татяна и семейството ѝ във Вилялба, предградие на един час път с влака. Сигурно помниш първото впечатление от входа на блока, в който живееха. Приличаше на фаоайето на Президентството в София. После щях да разбера, че червените килими, махагоновите мебели, пергаментовите лампи с карти на света от осемнайсети век съставляват задължителния среднозаможен испански кич в предверията на кооперациите. Изглеждаха като преддверията на рая, но скоро за нас се превърнаха в тия от ада.

Ангел беше алкохолик. Алкохолик още от гимназията. И той беше от свитата, защото над телевизора в хола имаше портрет на царя със семейството му: Таня, палавата Кристина, голямата ѝ сестра Милена вече с оформени гърди, най-отзад Ангел в параден костюм. Негово величество по средата. Когато беше трезвен можеше да мине дори за приятен, но върнеше ли се от работа и опънеше бутилка вино, в него се събуждаше кварталния ми враг, момчето от Странджа 75, което се зъбеше някога, заканваше се зад прозореца на по- големия от него четвъртокласник, влюбен в Марга Русева от техния вход. Престъпление, което не можеше да прости току-така освен с поливане с вода от балкона.

– Македонец! – вървеше след мене той и заекваше. – Ко-ко-мунистическа отрепка такава!

Нито да го биеш, нито да го съжалиш. Откъде знаеше произхода на баба ми и дядо ми? Или това, че майка ми беше дългогодишен партиен секретар? Вероятно от Татяна, от първи до осми клас учихме заедно. Чии ли родители не бяха? Неговите ли, бащата на Сандра ли, или тия на Алекс? Аз обаче не съм бил.

– Ангеле, дръж се прилично или моментално си лягаш в леглото! – намесваше се съученичката ми.

С помощта на двете си дъщери тя бързо го разсъбличаше. Впечатляваше опита им в укротяването му, но най-неприятни бяха неделните утрини, когато цяла сутрин стоеше пред телевизора, гледаше кеч за тийненджъри, крещеше от възбуда, когато любимецът му, рус гигант с увиснали мустаци на селски ерген от петдесетте, тръшнеше някого на тепиха и скочеше върху гърдите му.

– Македонец! Видя ли как го… нага-га-гази, комунист такъв!

Нищо не излезе и от прехваления му работодател. Беше толкова прост „пистолеро“, дребен предприемач на местен жаргон, използващ труда на нелегални работници, каубой, че дори не схвана разликата между строителен инженер и архитект и веднага загуби интерес към мен като към скъпа порода кон, неподходящ за каруца. Дните си прекарвах да скитам и търся работа по местните строежи, за да не харча пари за влак до Мадрид. Всичко това, което някога бях чел в западните романи за безработицата, изведнъж се превърна в мое ежедневие и проблем номер едно. Избирах си някой по възрастен работник от строежа и питах засрамено имат ли място за технически ръководител. Работникът ме пращаше при бригадира, той при началника на обекта, около мен и до мен бумтяха бетоновози, дрънчаха скелета, сладка музика за ухото ми, напомняща строителството на варненския мост (господи, къде остана младостта ми?), беше времето на строителството на огромни подземни паркинги, но чувах винаги едно и също „мини след празниците“ и „имаш ли документи“. Нямах. А до празниците, когато децата по тукашния обичай щяха да намерят подаръците си на седми януари сутринта, непослушните като теб – въглен (помня как се разсърди първия път, вече не беше дете) оставаха повече от две седмици. Парите нямаше да стигнат, плащахме на Татяна половината апартамент, в който наблъскани като сардели спяхме осем души, а когато дойдеше в почивните дни и Ани с дъщеря си, сестрата на Татяна, бивша шампионка по тенис, понастоящем „интерна“, седмична домашна прислужница, положението ставаше нетърпимо. Ангелина фиркаше повече и от Ангел и разнежена от спомени за махалата насаме с Алекс, който, като нямаше с кого да спори в Алкобендас, често ми гостуваше, патетично молеше:

– Обещайте ми, копелета, само едно. Че няма да чукате дъщеря ми в храсталаците като мен, мръсници такива! Закълнете се!“

Кълняхме се. Макар да не си спомнях да съм спал с Ани, още по-малко на открито пък и въобще. Веднъж само на една ученическа екскурзия до връх Богдан се бях намърдал на нара между нея и сестра ѝ в общата спалня, но ме изритаха най-безцеремонно. Алекс не знам кога бе успял. Докато съм бил в Куба? Но такава си беше – дивачка. Пращахме те до денонощната бензостанция за евтино вино като пияния ротмистер от Писек – горката баба Пейзерка, хазяйката си (ти тъкмо бе прочел Швейк за пръв път и останал във възторг), а на сутринта ни нямаше нищо. Тия хора не слагаха ли захар във виното в Испания като по нашите земи? Не произвеждаха ли ментета?

 

5.

Когато приключих със евентуалните строителни обекти във Вилялба, се наложи да пътувам с влака до Мадрид. Но и в Мадрид ми отговаряха същото. Документи и чакай „царете“, в смисъл Влъхвите, техния Дядо Мраз, ако си нямаш работа и свършат фиестите с шествия с каляски и дъжд от бонбони. Фирмите затвориха една след друга в навечерието на Коледа и строежите опустяха, крановете останаха да стърчат като бесилки над града. Отбивах се на Пуерта дел Сол, Врата на Слънцето, централния столичен площад. Пред входа на метрото, откъм страната на паметника с мечето – символ на града, се събираха българите пристигнали преди мен. На „Сол“ се разменяше информация за работа, извършваха се дребни сделки с крадена стока, както и се предлагаха услуги на местните хомосексуалисти, свежа, млада емигрантска плът. Докарал ме беше Калин, бивш капитан от милицията от Плевен. „Пичове, че той ми беше квартален, бе!“ – възкликнал преди време като пристигнал някакъв младок и прякорът му се бе лепнал. Кварталния. Бях му помогнал да натикаме Нела, жена му, пристигнала от България, в последната нощ на Пардиняс и той ми се беше отблагодарил с ценна трудова информация – Пуерта дел Сол.

На улица Дивино Пастор ме заведе Боксьора, двуметров дългуч, изгонен вече от няколко европейски столици, взел документи благодарение на юмруците си още в първата нощ, но дошъл да помага на сънародници от любов към кавгите през следващите няколко. Той пък бе получил информацията от Владо Пъпката, бивш селскостопански авиатор, с когото случайно се познавахме от медицинския преглед. Беше човекът с най-впечатляващото лице, който някога съм срещал.

– Тате, прилича на Фреди, бе?! – прошепна ти, занемял, като го видя. Фреди от някакъв филм по телевизията за възкръснали мъртъвци или нещо такова. От онези филми, които не бяхме виждали по време на социализма. Би могъл да изкарва добри пари според мен с тая физиономия в някоя такава киностудия. Явно беше те впечатлил, защото попита, като се върнахме:

– Чичо Алекс, ти какво мислиш за филмите на ужаса?

– Мисля, че са ужасни, Радой – отвърна типично в негов маниер Алекс.

Иначе на улица Божествен Пастир Пъпката поставяше плочки и кълнеше злостно испанците. Собственикът на бившия магазин за задокеански продукти съгласно олющения надпис на фасадата, понастоящем новооткрит за бои и строителни материали, го нямаше. Помещението беше полутъмно като от Дикенсов роман и с огромен тезгях покрай двете стени с безброй чекмеджета и рафтове. Беше претъпкано с кофи, кутии с бои, строителни инструменти, метални подпори и въжета, въобще с всичко, което в течение на години щеше да се превърне за мен, а и за теб, в околна среда. На голямо разхвърляно бюро, сред справочници по строителство, кафеварка и пишеща машина седеше в нещо като междинно помещение или ниша, отделена с масивни врати и две стъпала, миловиден рус младеж, почти дете, и смутено слушаше сънародника ни да излива откъм банята жлъчта си към света. В средата на магазина пред краката ми зееше дупка, през която друг сънародник, по-дълъг и от Боксьора, вадеше от мазето кабели и отвръщаше на всяка псувня на Пъпката с други пет.

– Здрасти. Татко го няма. Ще се въ-ърне всеки миг, извинявай за обстановката! – напевно поздрави русият с приятен аржентински акцент. – Владо ми разка-а-за за теб. Сядай де…

– Ами ра-а-двам се – отвърнах и почувствах как започнах да подпявам и аз; аржентинският има силно влияние от италианския, а аз – от всяко по особено произношение. – Значи няма нужда да обяснявам, че съм строителен инженер. Инженер по пъ-ъ-тища, мостове, пристанища и летища – изпях като него цялата пищна тука-на формула на професията си.

– Аз съм само строителен техник – засуети се той. – Завърших наскоро техникум в Буенос Айрес и помагам на баща си…

– Какво пък, значи сме колеги – засмях се и си казах името. То очевидно го затрудни. Реших да го улесня: – Можеш да ми викаш Касимиро. Така ми казваха в Хавана – и започнах да му разказвам историята си.

В този момент нов слушател излезе откъм хаоса в осветената част. Мъж в тъмен костюм над петдесетте с боядисан, прилежно зализан остатък коса на главата си, никак не вписващ се в представите ми за тукашен пистолеро – нисък, строг и неинтелигентен. Делфин Мартул по-скоро напомняше чичо ти Мишо Неделчев, колегата ми от „Български писател“, по начина да си крие плешивината, а също и леко на Джин Хекман от „Непростимо“, сниман приблизително по същото онова време, деветдесета или деветдесет и първа. Джин Хекман вече към шестдесетте, но повече в комдийния план от прочутият вестърн: Шериф Литъл Бил преди да почне да раздава правосъдие и да пребие Клинт Истууд.

Засега се задоволи единствено да изръкопляска. Смутен, спрях.

– Продължавай, продължавай – усмихна се сладко той. – Родри-и-и-го, направи ли кафе на българите? Владимиро! Баскo! Хайде на кафе. Касими-и-ро! Добре дошъл в „Конструксионес Мартул“, Че!

Че? Като Че Гевара? Касимиро Че! Ех, майка му стара!..

Ето какво дирех вече цял месец, това сърдечно междуметие.

Смей се, защото потомъкът на древните римляни (тъй ми обясни произхода си, мартулус означавало чук), когато се обърна към мен с това типично аржентинско обръщение, едва ли е имал и регистрирана фирма тогава. Шемета, с който обаче успя да ме съблазни, назначи без заплата, можеше да се сравни само с постъпването ми приблизително на твоята възраст тогава в училищния духов оркестър. Тъй ме обработи Делфин Мартул от едноименната фирма – извади набързо папка с планове на двадсет и пет вили в планината Гредос, договора със собственика на парцела, рекламен плакат с вилния комплекс сред тополи и въдичари на реката с надпис „Хемингуей е риболовствал тук“, както само някога другарят Добринов, ръководителят на духовия оркестър в четиринайсета гимназия. Бях тръгнал да се запиша за свирач на корнет, онова малко тромпетче мечта за всеки пионер, а се видях да крача към къщи с най-голямата „бурия“, както я нарекоха у дома, само два часа по късно.

 

6.

По обявлението ли идеш, беше първият му въпрос. Пуснал бил съобщение в „АБС“, десния вестник, за съдружник капиталист. А-а, инженер, значи. Е, инженери също ще трябват. Но най-вече пари. Защото онзи негодник Алфонсин, бивш президент, озъби се той в посока, където се предполагаше, че се намира Аржентина, го оставил без пукната пара. Мош-шеник! Разбойник! По-лош и от нашия Чаушеску! Теодоро Живков, прощавай, извини се след като го поправих. Но сега сме били дошли да започнем отново. Аз, той, Владо и Васко, Родриго. Измамени от цял свят, обединявайте се. Да поставим основите на едно модерно капиталистическо предприятие с човешко лице. И парите ще завалят, показа той с пръсти, ще ни тапицира с банкноти…

– Шефе, ще плащаш ли днес? – прекъсна го колебливо новия ми познат, дългучът, изпълзял от мазето. – Щото българската пезета – обърна се за подкрепа към мен дълбокомислено той – е по-скъпа от испанската. С много пот е изкарана. Аз също съм инженер. Електро.

– В понеделник, момчета. Понеделник. Господин Херцогът още не ми е платил – въздъхна страдалчески Мартул. – Аристокрацията по принцип е мудна. И затова загуби по точки от буржоазията през деветнайсето столетие!…

– Абе какъв деветнайсети век? Какъв херцог! Живеем в двайсети – заръмжа на български Пъпката и погледна по-страшно и от Фреди, но продължи на испански по-миролюбиво: – Нали му наредих банята? Каза „края на седмицата“…

– Владимир!.. Изключителен майстор си, най-добрият, който съм имал! – усмихна се сладко към мен Делфин. – Но има лошо мляко, много лошо, ще знаеш…

– Защо? – изумен си представих как нашият си изстисква пъпките на носа, „мързелите“, както ги наричаше бабата на Сандра, въобще нещо гадно…

– Така се казва на испански за лош характер. Знаеш, че е летец, нали? Много конфликтен и много заядлив, ама един ден ще прелетим океана с него и ще бомбардираме вилата на онзи мръсник, ограбил сънародниците си, онзи мафиот… Затова го държа! – затресе се от гняв той. – Не ме гледай, аз не съм аржентинец като тоя господинчо тука – посочи сина си той, който го наблюдаваше влюбено. – Аз съм от Галиция. Като Франко, като Фидел Кастро! Но пасарáн! И няма да се примиря, докато не върна милионите си.

– Кога си имал милиони бе, татко? – засмя се Родриго.

– Добре де, хилядите. С инфлацията не станаха ли милиони?

Някой удари старинната камбанка на входа. Влезе възрастен пощальон.

– За вълка говорим, а той в кошарата! – Делфин прие пакета и с размах му подписа разписката. – Заминах за Аржентина много млад, момчета – обърна се към мен той, докато разкъсваше плика, наля си вода от капещия ръждясал кран в бокса – По млад и от вас. През шестдесетте. Избягах аз от Франко, но сега си мисля, че трябва да плачем за него! Защо ли? Защото не се огъна пред фюрера! Нито пред Мусолини! Нито пред Сталин и Чърчил! Ходих, бродих, блъсках се, какво ли не захващах и тъкмо понаправих парички, отворих ресторант в Буенос Айрес, ожених се за госпожа майка му – посочи сина си той, – и какво? Захвана се войната за Малвинските острови!

– Фолкландските – поправи го Владо.

– Моля? – засегна се сеньор Мартул. – Няма добри политици, не! Даже в Англия! Всички са от един дол дренки! Мош-шеници! Тъкмо спасителят на нацията ни остави голи като пушки. Негодникът Алфонсин! Събра парите в банките на наивниците като мен, дето ги криеха по време на генералите под дюшека, и от днес за утре смени аржентинскто песо с аустрал. Да сте чували за такава валута? Оплачи се, ако не ти харесва!.. Ех, и при вас ще стане тъй, момчета. Помнете ми думата. Демокрацията е майка на инфлацията, запомнете! Триста, петстотин… хиляда процента!

– Ма-а-лко са! – пропя Родриго усмихнат. – Папа, тръгвам…

– А бе няма ли да плати тоя човек? – изуми се Пъпката.

– Владимир! Искаш ли да пилотираш частен самолет, искаш ли? – засуети се около бившия летец Делфин. – Потърпи да стъпя на краката си, чико! До понеделник! Ще ви тапицирам с банкноти, разберете! – повтори той любимия си израз и аз се видях като накичена с двайсететолевки булка на сватба. – Ето, и работните чертежи дойдоха! – вдигна ръце той и размаха плика.

Трябва да призная, че наистина съдържаше планове. Планове на долепени еднофамилни грайградски жилища. Бях уцелил момента и се приземил на точното място в точния момент. Още не можех да повярвам на късмета си. Даде ми ги на доверие, да си ги нося в къщи и ги проучвам на спокойствие и ми обеща да ме назначи със задна дата веднага щом започнем строителството. Да съм си определял сам заплатата.

Летях. Подхвърчах по улиците на Мадрид. Междувременно Ангел ни изгони от Вилялба и в навечерието на Нова година, на трийсет и първи декември, едва ли не за новогодишната вечеря ни приеха скоропостижно в общежитието за бежанци при Алекс и Пуси. Дадоха ни огромна, топла стая с четири легла и одеяла през две от тяхната и вие най-сетне тръгнахте със сестра ти на испанско училище.

– Знаменити инжер-пътищарю! – обърна се на следващата сутрин към мен радостно новият ми шеф, както се обръщали към благородниците през шестнайсти век, а днес само към кметствата и професионалните съюзи. – Дон Грегорио, собственикът на парцелите ни кани в неделя да уговорим почването на строителните работи – потърка ръце той, цялото му същество излъчващо радост, – а и да ни връчи чека, предполагам!

Бях определил себестойността на обекта (термин, който помнех от лекциите в университета) по емпиричен път. По сведения за цените на материалите от Родриго по количествата, разпитвайки по складовете плюс средните заплати на черно за шест български работника, почерпени от информациа на Пласа дел Сол. Около сто и петдесет хиляди долара за първите три къщи. Сума, която включваше моя скромен технически принос (за икономия бях измислил да изпълнявам две функции: на работник и ръководител), плюс тридесет процента отгоре за фирмата. Тогава нямах представа колко е една приемлива печалба на запад, а Делфин, доскорешен аржентинец, още по-малко. Но остана доволен. Много доволен от мрежовия график, календарния план и всичко, което си бях спомнил от проекта по организация на строителството в университета, изпълнено с цветните флумастери на децата, и най-вече от финалната сума.

– Че! – каза. – Дай да те целуна, ще разрешиш ли?

Не посмях да му откажа, нито да му поискам пари в аванс. Може би защото никога не бях строил и нищо освен мост край Варна, а къщи бях проектирал единствено в Института по паметниците, само че възрожденски…

 

7.

– Казваш, че вече почвате? – бе ме попитал замислено бившият кореспондент на БТА или по-скоро кореспондентът на бившата Българска Телеграфна Агенция Иосиф Давидов: току що я бяха закрили. Намирах се у дома им, на две крачки от Божествения Пастор. Знаех, че като млад, бе покривал горещи точки: Близкия изток, Ангола, Мозамбик. Така че много се учудих, че вместо да ми каже, че го пращат в Ирак, чух да казва:

– Защо не ме вземеш в екипа си?

– В кой екип, къде?

– На Гредос, къде!…

– Като какъв? – глупаво попитах. – Като репортьор?!

– Айде сега. Като шофьор в началото. После все нещо ще се науча да правя. По някой път, да не чуе Живето –

огледа се той, – прекарвам строителни материали на Сашо със служебното Рено. Да, работя за някогашният ни шофьор в Агенцията, това е положението. Между другото мога да ти го препоръчам. Страхотен майстор! Аз съм с две леви ръце, съжалявам. Иначе щях да отворя и аз предприятие като теб. Правилно си постъпил, че си избил от главата си всички интелектуални предразсъдъци. Нищо не съм чел от теб, но погледни жена ми – на човек не прилича!

В този момент откъм дъното на къщата като сянка се измъкна и тя.

– Крас-си… – прошепна омаломощено. – Здраве-й…

Наистина имаше уморен и състарен вид. Познавах Живка Балтаджиева бегло от съюза на писателите. Бяхме им се обадили с Алекс след пристигането, да им връчим, както се казва, акредитивните си писма. Живка беше поетеса и преподавател по български в Независимия Мадридски Университет, а Йосиф, евреин по бащина линия, ни сготви кокошка по сефардитски или сефарадски, нямам представа как е правилно да се каже.

– А оня твоя приятел, музиканта – продължи Йосиф, –

ако обичаш, не го води повече у нас!

– Йосифе – страдалчески сбърчи лице Живка. – Какво се е случило?

– Опипва дъщерите ти с поглед, Живе, ето какво! И точно пък малката, нещо което особено не понасям! Какво е виновно детето, че е унаследило големите ти цици?

– Това комплимент ли е? – усмихна се тъжно тя.

Излезе и виновницата за напрежението, шестнайсет годишна руса красавица. Пак почувствах комплекс за вина Хумберт Хумберт (чел си „Лолита“) и за да не изпадна в положението на Алекс, който не знам кога беше сгазил лука, заразглеждах съсредоточено апартамента. Огромен, занемарен, оставаше им да живеят още шест месеца в него, но на хубаво място. На красив, зелен площад в центъра. Реших да не ставам адвокат точно сега на приятеля си, а за късмет пристигна и Сашо. Шофьорът майстор или майсторът шофьор. Както предпочиташ. Синеок, мрачен, не особено приятен тип две или три години по-възрастен от мен. Заговорихме за строителство, личеше си, че разбира. Не му мислих много и на бърза ръка ги спазарих с помощника му, бивш студент; идеята за строителството на двадесет и пет вили явно го впечатли макар и да се отнесе към инженерството ми с презрение: какво ли разбирах от дюлгерство! Баща му, дядо му, прадядо му, ето кой разбирал, сами си били правили къщите. Йосиф от деликатност не повтори предложението си за участие, за което му бях благодарен.

Както и да е, вечерта мина скучно, но важното бе, че най-неочаквано вече разполагах с един майстор с помощник; липсваше ми само още един и два общака (общи работници). В свободното си от ръководител на обекта и главен снабдител време работата на единия можех да върша и аз; за лятото разчитах и на теб. На петнайсет години някога хората се женили…

Кротко, не подскачай на гърба ми!

 

8.

Паднаха снегове по планините и строителството се забави. Да не очакваш, че в Испания може да е толкова студено. Мартул нямаше друг обект, преваляше март, ходех всеки ден от Алкобендас до Мадрид безплатно на работа, а като свърших парите за транспорт, които ни отпускаше общежитието – прескачах като младежите в метрото. Самото общежитие отначало ми изглеждаше като Профсъюзен културен дом, после като лошо уреден курорт, и на втория месец – като международен приют за душевноболни. Това което бе направила испанската държава за нуждаещите се бе невероятно много, хигиенично, здравословно, дори трогателно във вниманието си към нуждаещите се бежанци. Но за птицата лишена от свобода и златната клетка се превръща в затвор, когато е принудена да живее различно от начина си. Сто и петдесет души от цял свят – от Амазонските джунгли до далечния изток – бяха принудени да съжителстват под общ покрив и да ядат обща храна, да перат в обща перална машина, да се хранят на общи маси и ползват общи прибори и посещават обща тоалетна вследствие на което придобиваха общи миризми, общи зарази, обща склонност към безделие и обща неприязън един към друг в споровете пред телевизора, също общ. Тук вече се стигаше до истински международни конфликти. Новините единствено прекратяваха разприте. Всички млъкваха и очакваха с напрежение информация за горещите точки от които бяха дошли. Най-голям късмет извадиха кувейтците и иракчаните – първи ги показваха тях: войната в персийския залив те чеше пълна пара и по цели нощи гледахме светлинните ефекти на трасиращите куршуми и снарядите над пустинята им. Беше истинска феерия! За България както винаги – или лошо или нищо.

На третия месец ме дразнеше всичко. Негърката от Гвинея, която слагаше малката посрана Ванеса на масата, дето се храним за по-удобно, двете сополиви братчета от Сомалия, „Абдул-л-ль, Ах-х-мат!..“ – крещеше гърлено постоянно след тях майка им; дебелият Овидио, боливийски левичар, гей-активист и доносник на управата, не понасящ антикомунистическите настроения на избягалите от източния блок, както те – маоистката боза в главата му; сляпото семейство на виртуоза от Молдавия, склонно да извади очите и на Сандра, сложила по-рано дрехите си в пералнята отколкото се полагало в разписанието по стаи; кварталният пияница, който ни будеше всяка нощ в четири с някакъв припев от модна песен, който чувах като: „Охлю-бохлю! Охлю-бохлю… Хей!“ или пък мързеливият Дамян от Търново, който бе решил да преживее остатъка от живота си в Канада на социални помощи и на гърба на жена си. Алекс, който ме караше да му превеждам безкрайно скучните и обстоятелствени писма до разни негови музикални контакти по Америка и Европа.

– Разбери, едно делово писмо е не повече от страница, копеле!

– Не, едно писмо е толкова дълго, колкото е! Ако трябва и сто!..

Върхът на задграничната му активност бе идеята да установи център по нотопис в Алкобендас, дейност, за която в Европа се плащали луди пари. Беше предвидил всичко, работни места дори и за децата – всички щяхме да пишем ноти: Сандра, Люси, аз с краката си, едно румънско приятелско семейство, дори и гадния Овидио, доносникът, с гъза си, стига да му помогнех да се свърже с нотно издателство, което да му ги поръча.

Но Мадрид не е Берлин, нито Виена. В големите издателства си имаха компютърни програми, а малките, които работеха за муниципалните оркестри, се оказаха скромни музикални офиси с трудносхватливи секретарки, глухи за революционните му идеи. При тях тая работа, нотописа, обясняваха, го вършели на парче пенсионирани музиканти, не композитори. Разбрахме, че трябваше да тръгнем по обратния път, отдолу нагоре по пирамидата, че в Испания е така, и отидохме да дирим по техен адрес един. Оказа се осемдесетгодишен старец. Излъгахме го, че имаме нужда от нотописец. Дядката страшно се развълнува и дори разтрепера като разбра за какво го дирим, че чак се усъмних, че ще може да пише ноти в това състояние, а Алек му показа своя партитура и го попита колко ще иска за преписа ѝ на чисто.В това се състоеше и целта на експедицията – веднъж да научим цената, сетне лесно.

 -Зависи – отговори уклончиво старецът.

Поръчахме му още една бира. Алекс се извини, че не пие и ме изгледа кръвнишки, когато поръчах още една и за преводача.

– И от какво зависи?

– От много неща – стана още по загадъчен той.

– Като какви например…

– Ами от музиката.

– Все пак колко ще струва? – не се предаваше Ал.

– Няма да е много.

– Колко.

– Ами… вие кажете.

И така цял следобед, надлъгвайки се двамата като евреи, докато си дадем сметка, че от пет години никой не му беше поръчвал ноти и или не помнеше цената, но не искаше да се мине, или не искаше да се ангажира, защото вече не можеше да пише поради паркинсона.

С две думи, бяха ни изпратили за зелен хайвер.

Разбирах ги – бях полуоткачил само след три дена прекарани с Алекс в търсене на нотна златна мина. По средата на големия мост над М-30, които бяхме минали пеш, спрях. Дотук с шибаните ти ноти, рекох, обърнах се и поех обратно. Не можех повече да издържам пеша, краката не боляха. Чак когато влязох в метрото, си дадох сметка, че в мен е останала последната обща монета от петстотин песети. Върнах се, но чичо ти Алекс вече го нямаше нито на другия край на моста, нито по булевард О’Донел, един от най-дългите в Мадрид.

Ще прескочи, казах си, не е малък, ще се сети. Като младежите и теб.

 

9.

Тъй че когато снеговете по Гредос се стопиха и най-сетне тръгнахме за планината, душата ми запя! „Охлю-бохлю, хей!“, или каквото беше там, дето слушах по цяла нощ, като преди това имах няколко удачни попадения при наемане на работна ръка. Майстор Олег, ранно посребрен компютърен инженер от Завода за Електроника в София, помагал на дядо си, потомствен дюлгерин от пернишко, който живееше на улицата в изоставен хладилник; също и един „парашутист“ (на някогашен жаргон – назначен с връзки), бившият съпруг на наша приятелка в Алкобендас, икономист, малко попрецъфтял наистина (беше поне с десет години по голям от мен) която ме съблазни с огромния му ръст. Определено чужд на физическия труд в последния момент Боксьора се бе отказал. Беше открил сравнително по-безопасно занимание от това да обслужва педалите от Сол: чакаше с разсеян вид някой да пусне няколко по едри монети в някой телефонен автомат, бръкваше в будката и го изваждаше като охлюв от черупката, преди оня да е набрал номера. В крайна сметка сигурно щеше да се навие, подмамен от високата заплата в сравнение с телефонните приходи, стига да не бе попаднал на телефонна кабина с японец. Охлювът бе изскочил ядосан от черупката и го бе млатил по всички правила на източното си бойното изкуството от площад Тирсо де Молина чак до следващия вход на метро Антон Мартин, където злощастният наш великан бе успял да се шмугне.

Странно, никак не мога да си те спомня теб в разгара на подготовката. Какво си правил, какво си учил, питал ли си ме как е това или не на испански? Нищо не помня, освен че и тук те пращахме до бензостанцията, докато едно румънско семейство от съседната стая не ни научи да смесваме кока кола с чист медицински спирт. Продаваха го без рецепта в аптеката, за дребни стотинки. Сдобрихме се с Алек на тази основа лесно: чувствах се виновен, беше бил път без монетката цели четиринадесет километра пеша!

– И защо не прескочи? – попитах го, надигайки чаша с новият ни коктейл.

– Под достойнството ми е.

– Аха, а писането на ноти не е…

Отказах и на него да го взема в Гредос като на Йосиф. Също щеше да ми е благодарен. След злополучното недоразумение с монетата и той, и Пуси бяха побързали да се ориентират към диригента на духовия оркестър в Алкобендас, Дон Антонио, чудесно старче с папионка, още от време на гражданската война, та ми се щеше да го поразпитам за Мануел де Фая и Маестро Родриго, но за съжаление, тя направи така, че да не се срещнем повече от веднъж с него.

Е, сега пък аз се засегнах…

– Значи така – каза на заминаване тя. Разхождахме се за последен път заедно. Алекс вървеше със Сандра отпред. – Спасявай се всеки кой както може, а?

– Пуси – извиних ѝ се тихо,– не се сърди. Останах с впечатление, че не искаш Алекс да си губи времето по чукарите. Какво ще остане от ръцете му?

– Имах предвид друго – въздъхна тя. – Уж щяхме да бъдем заедно и да си помагаме. Сега цялата тежест ще падне върху мен. Както и да е – направи опит да се усмихне тя.

В този момент приятелят ми от детинство се наведе към един контейнер.

– Мацинко! – възторжено извика. – Ела да видиш какъв официален пътък има вътре! Тъкмо за концерта!..

 

11.

Потеглихме от Алкобендас сутринта на втори или трети май хиляда деветстотин деветдесет и първа година. Ден с нищо незабележителен за човечеството освен за нас поради същия този незабележим за историята факт. Войната в персийския залив бе свършила в полза на съюзниците преди два месеца, италианската компартия бе престанала да съществува, преименовайки се в демократическа левица от трийсет и първи март, в Латвия се бе провел незаконен плебесцит за независимост. С две думи – дребна риба цаца. В замяна на това първото съществено нещо, което направихме с Олег, когато взех аванс от сеньор Мартул (Джин Хекман дълго и изпитателно ме гледа преди това, въздиша, на два пъти бърка в чекмеджето, на два пъти връща ръка) бе да купим кола – стар очукан Сеат 124, прототипа на нашенското жигули.

И второто – да се запасим с провизии за две седмици от евтиния някогашен супермаркет гигант Алкампо на десет минути път от Алкобендас по Национал Едно. Чак след като напълнихме количката с най-евтиното свинско месо, най-евтиното олио, най-евтиния зеленчук, хляб и сирене (българката песета е най скъпа!), двамата по мълчаливо съгласие се отправихме в дъното на огромното хале и краката ни не спряха докато не стигнахме щанда за бира. Гледахме, гледахме в захлас около десет минути и след като отделихме четири пакета от най-евтината, Мау, и двамата едновременно зашепнахме:

– Гинес?

– Туборг.

– Радебергер?

– Бок.

– Хаинекен?

– Бекс? Мекс? Стела? Скол?…

– Ла Корони-и-и-та! – извих като мексиканеца от телевизионната реклама и двамата се спуснахме едновременно към охладителния шкаф, грабнахме кой каквото успя и още на касата, вече отпушвахме скъпоценна течност.

Беше най-вкусната бира в живота ми.

В твоя – не знам коя е била. Последната?

За Сан Мартин дел Пимпояр като за Варна има два пътя, северният през град Авила, и подбалканският през Аренас де Сан Педро. Избрахме долния, Докато шофирах нагоре към Пуерто Пико, си мислех, че по същите тези серпентини някога Хемингуей на път за горното течение на река Алберче е возил на студебейкара си Фитцжералт Скот в „Безкраен Празник“ както аз Олег. Приликата е поразителна – Олег, макар и да не е писател, е алкохолик (това ще разбера по-късно), а аз макар и да съм (писател), съм толкова неизвестен, колкото е бил по онова време и Папа Хем. С едно досадно допълнение – спящият, свит на кравай отзад безформен бай Васо. Чий персонаж е той? Кой автор си го е забравил там на задната седалка? Рабле, Сервантес, Гогол?.. Горе, на билото, река Алберче тече равно, гладко, преди да се спусне надясно в джендема към Сан Мартин де Валдеиглесиас, пъстървата гони мушици на залез слънце в плитчините досущ както преди оседемдесет години. Хитлер още не е дошъл на власт, нито Сталин, нито Буш. Вятърът кара тънката блатна трева да поляга по същият начин и времето е спряло…

– Я виж. Нещо да ти напомня? – спрях колата и посочих бялата мъглица над реката. Високата стена на планината зад нея, огромните морени, полегнали в мочура.

– Какво.

– Силикон Вали! – казах и се разсмях. – Силиконовата долина!

– Нали знаеш какво означава? – взе го на сериозно той. – Силициева. Лош превод на български.

– Именно де. Скалите какво съдържат най-много? Силиций. Какъв ще го дириш в Америка? Абе я си стой тук!

Той нищо не каза.

 

10.

Селцето е малко, къщите от гранит, разположено е на брега на приток на мистичната река и е забележително с това, че докато наоколо природата е обсипала със зеленина долината, в него няма нито едно дърво. Да се чудиш защо на никого не е хрумнало да посади за сянка на многото крави, върнали се от паша, които преживят по дворовете полегнали в лайна. В бившият къмпинг ни чака Дон Грегорио. Той пък е дребен и спаружен като мушмула хидалго, прилича на престарелият Джак Лемън. Хекман ще пристигне с Родриго и бетонарката на сутринта. Сградата е с каменен долен етаж като родопските, бивш ресторант, затворен от миналото лято, горният – четири стаи с дървена обшивка и пълнеж от кал. Разочарование е изписано на лицата на екипа, вероятно поради пълното несъответствие с картините, които съм им описал, но, уверявам ги, на сутрина, покаже ли се слънцето, ще се събудят в най-красивото кътче на Иберийския полуостров. В подножието на планината Гредос, тукашният балкан, убежище на испански хайдути от времето на Наполеон, френски султан от началото на по-миналия век.

Няма да ти разказвам как прекарахме първата нощ.

Само ще отбележа, че най-много съм мръзнал в най-топлите страни, в които съм живял. В Куба, в четири през нощта сам в лодка, и тук, в подножието на Гредос, Испания. Маркучът с водата за бетонобъркачката се пукаше надлъжно като кренвирш до средата на май, ушите ни се обелиха от студа както само в казармата. Така че изобщо не съжалявай че не дойде. Изобщо. Също така и никога не бях строил къща, както се сещаш. Старецът не се съгласи с ръчен изкоп: „Касимиро, искам да свършим до наесен, а не през зимата, синко!“ Дойдоха от Барко де Авила, съседното градче, двама чевръсти планиинци баща и син с багер и за един следобед изкопаха траншеите; тръгнаха с тъй ценните песети, предвидени първоначално да станат български.

Уви.

После, обаче, убедих дон Грегорио да замени бетона в основите с бутобетон и работите потръгнаха. Ще рече да ги налеем до половината с бетон, другата половина, нашенски способ, нахвърляни в бетона чудесни обли като средновековни гюлета камъни от реката, които бащата и синът ми извозиха и разтовариха край изкопа. После щепе да се приказва между българите, че съм бил заповядал – „А сега за почивка – камъни!“ (Оттук изглежда и бутобетон, от бутай). Но това не е вярно, защото почивка просто не се полагаше: бутахме камъни дори като ядяхме, седнали на купа, с краката, бутахме камъни даже докато спяхме, насън, и парите отново наклониха към българската песета, та настроението ми се пооправи.

Спогодихме със сеньор Торес за разликата в парите – останаха достатъчно за него, за нас, за мен и за сеньор Мартул след рационализацията. Как е, питаше по телефона. Екстра, отговарях аз. И щеше да продължава да е екстра, ако на втората седмица дядката не се дотътри подпийнал до обекта, взря се с невярваш поглед в зида и почна да го ръчка с бастунчето с такова настървение, че направо ми се дощя да му го счупя в главата! „Я да се махате от изкопа!“ опитах се да го отстраня, но той пръв почна да ругае: „Касимиро! Кучи сине! Веднага да вземеш химикалка и лист и да ми напишеш имената на всичките ти работници, номерата на паспортите им и кой каква професия има!“ От устата му изскачаше пяна.

 Какво да му кажа?

Един бивш компютърен инженер, един бивш келнер студент, бивш икономист, бивш шофьор на информационна агенция и тоя тук ваш покорен слуга – бивш писател, че и инженер? Така де, всички бяхме нелегални… Нямахме дори право да напускаме област Мадрид с хартийките които ни бяха дали за документи, докато чакаме политическо убежище, камо ли да работим. Млъкнах веднага, наведох глава и единствено попитах какво се е случило. Но и без да питам вече ми беше ясно: старецът ръчкаше седем реда прясно иззидани реда от Сашо с фуги една над друга сякаш не бяха тухли, препасани две по две на кръст, застъпвайки се на една четвърт, както се прави при двоен зид, а като плочки от плочник, сещаш се, плочките в банята на баба му в Радомир или на леля му в тоалетната!

Приседнах, така ми призля.

– Може ли една цигара – помолих.

И пропуших отново след две години въздържание, тъй както ме гледаш!

Първата цигара запалих тогава, втората, след седмица, когато дигнахме оправения зид малко до нивото на нулевата плоча и установих, че двата му края се разминават във височина с цели пет сантиметра!

Не са много, но и не са малко. С просто око се виждат.

– Я, момчета, да му бием един хоризонтален клин и да го изравним, докато не е цъфнал старецът! – заповядах, но дон Грегорио – Гойо – имаше таланта на часа да се появява, когато нещо се закучи.

– Сеньор, това което виждате – обърнах се вече към него, – не е нищо друго освен типична старобългарска строителна кама от Крумово време (старецът обичше историята). Древен способ за обиране на хоризонталните различия с хоросанова възглавничка, наречен така поради формата си, разположен обратно на наклона на зида. Плюс това така се пестят тухли – излъгах.

– Ох, главата ме заболя от теб, ами ела до кръчмата да пием по едно и се разберем като хората – каза.

Не беше лош човек, пазареше се за всяка песета, но седнехме ли на маса, плащаше все той. Въпросът е, че като бихме камата на следващия ден, основите се килнаха сега пък на другата страна, направо замърдаха като живи!

(Не се смей! Чувал ли си „клин клин избива, но последният остава.“?)

– Касимиро, не знам как е по вашия край, ама тука къщите ги правят хоризонтални – въздишаше Торес.

– Само етажите. Веднъж измазани, изобщо няма да личат камите, дон Грегорио. Бъдете сигурен.

– Ох, защо се хванах с тоя строеж! Защо се поведох по акъла на жена ми. – Пепелявото му лице с малко събрани очи помръкна.

– Я да видя водния нивелир за малко – помоли след третата неуспешна нивелация Олег. Беше ми направил силно впечатление почерка му в писмо до жена му, което изпратих от градчето. Ситен, равен, красив. Почерк на изключително подреден човек. Почеркът е огледало на характера. Виж моя и ще разбереш. Или твоя. Не е за чудене, че той разкри мистерията.

– Я виж тука? Мехурчета – посочи. – Как искаш да отчита точно.

Да си призная никога до тогава не бях виждал воден нивелир. Винаги бях работил или с оптически или с теодолит. Но Мартул страшно се обиди като му казах какво искам. Извади от мазата преди да тръгнем един прозрачен маркуч с две тапи накрая и ми го хвърли в краката. Наредих на малкия да го напълни от чешмата и запуши с тапите и той послушно го изпълни. Кой да ти чака водата да се освободи от мехурчетата! Сашо, крив след снощния запой, с дълбоко презрение бе отбелязал на стойките предполагаемия хоризонт, без също го прегледа, докато къщите не полудяха и зидовете започнаха да се разминават като влакове. Ядосах се страшно.

– Ти ли прави нивелацията?!..

 -Да си му обяснил как да го напълни! – отряза ме той. – Не ми викай на мен! Не съм длъжен да върша твоята работа. За толкова пари, толкова.

Стояхме настръхнали един срещу друг. Олег мълчаливо застана до мен.

 От този ден нататък той и момчето демонстративно започнаха да се хранят сами. Бай Васо ядеше ту с нас, ту с тях в качеството си на парламентьор, но спеше сам – хъркаше чудовищно. Не можех да понасям шофьора на БТА след случая с тухлите, когато разбрах, че ме е излъгал и не разбира нищо от грубо строителство, а единствено от боядисване и плочки; отворих справочниците и започнах да се самообразовам, но довършителни работи щяха да се извършват чак наесен. До тогава трябваше да търпя заяжданиците и мрачния му махмурлук. Всички пиехме вечер, всеки черпеше по една ронда в кръчмата, водката беше смешно евтина, но той единствен се надигаше на сутринта от леглото след другите, не обичаше нито да говори, нито да му се говори до обяд. Може би имаше някакви свои проблеми, приемам, но те не бяха мои. Почивния ден гледахме да не се срещаме. Аз и Олег тръгвахме за риба, те с Малкия – за Авила или Мадрид. По договор се полагаше ходене до Мадрид в края на първия месец, но той имаше кола и считаше, че е свободен да го прави когато пожелае.

 

 11.

 Олег мечтаеше за Америка…

 Мечтаеше така за зелена карта, както аз някога в по-предишния си живот.

 Всички инженери по електроника, загубили работа в разпадналия се социалистически лагер мечтаеха за Силиконовата Долина (силициевата, silicon, а не silicone), южното крайбрежие на залива на Сан Франсиско известна с компютърните си предприятия, а българските – повече от всички. Във всичко останало беше скромен, предан и сръчен. Само не ме карай да бързам, казваше, и ми покажи как. Бях почерпил познанията и от строежите в Мадрид и Вилялба, докато скитах за работа. Преди да заминем седях с часове да наблюдавам как зидат зидарите, фугират помощниците, подават материал общаците, на двама майстори по един. Засичах им времето с хронометъра на часовника, броях редовете, а дължините свалях мислено на улицата и ги премервах с крачки. Сега му показвах как и той го изпълняваше безпогрешно, увличаше останалите. Изобрети някакви свои си помагала за укрепване на майките, подреждаше работното си място както аптека, самият той беше безупречен като почерка си. Ако някога стигнеше Калифорния, нямаше да намери по признателен работодател от мен. Бях заложил всичко на уравновесения му характер, на авторитета му, на ръцете му, за които се шегуваше, че дясната от мистрията е станала видимо по голяма от другата като на Давид от Микеланджело.

Как е, обаждаше се през ден Мартул. Екстра, казвах, и сърцето ми пееше. Бачкаме! Връщах се на обекта и забивах приятелски юмрук в рамото му. Благодаря ти, Олег! В шест часа хвърляхме инструментите, взимахме въдиците и запрашвахме към Алберче.

 Притихнали в здрача, замятахме един до друг и се излежавахме до тъмно на зеления бряг. Цъфтяха в края на водата някакви жълтурчета, бръмчаха някакви мушици, крякаха жаби, рядко улавяхме по някоя риба и още по рядко пъстърва, но бяхме истински щастливи. Разказвахме и с упование живота си един на друг. Аз моите три, той своят един единствен, в които имаше много болка, една болна майка, един рано отишъл си баща миньор, много безсънни нощи над учебниците, едно детенце и една жена, за която не обичаше да говори.

 – Сънувам Сан Франциско… – усмихна се той. – Пътувам в един не нов, но запазен седан…

 – Седан? – иронично го прекъсвам.

 – Добре де, лимузина. Лимузина втора ръка. Един негър полицай ме спира за превишена скорост и изведнъж тя си сваля блузата до мен и остава по цици…

– Сигурен ли си, че е била жена ти?

– Е, сега ме уби! Така ли ти казах?

– И аз имам натрапчив сън – му казах, – Веднъж, в Алкобендас, връщайки се една вечер със Сандра от Моралеха, богаташкия квартал, където жените чистеха, се спрях по навик пред някакъв малък строителен обект. Имаше нещо зловещо в силуета на притихналия хаспел на плочата, разпилените колички, разместените подпори на фона на залязващото слънце. Разбрах: обектът беше изоставен, спрян. Нощем не мога да спя не само от студ, но и от ужас при тая мисъл. Присънва ми се все тоя обект. Въжето на хаспела скърца и подрънква на вятъра някаква ламарина… Всичката ми надежда е в теб, Олег!

– Мисля, че ме надценяваш. Сашо не е лош майстор, но ти се заяждаш с него заради пиенето. Не знаеш какво е да си алкохолик…

– Знам, разбира се!

– Не, не знаеш… Подай ми бръмбарите, ако обичаш.

– Моля?

– Червеите. Извинявай, толкова ми е хубаво, че ме мързи да говоря…

Имаше тоя навик, да каже първата дума, която му дойде в главата. Термометър за нивелир (поради мехурчето) или чайник за кофата с хоросан (поради извитата дръжка, предполагам). Скоро това се превърна в забавна игра и установих, че и по тоя абсурден начин, наподобяващ психоаналитично бълнуване, продължаваме да се разбираме. Това особено дразнеше Сашо. Една неделя телефонът иззвъня много рано. Олег разговаря дълго и притеснено..

– Случило ли се е нещо? – попитах го вечерта, докато вървяхме в индианска нишка петимата към кръчмата, той пред мен, аз зад него. Имаше две кръчми в Сан Мартин – тази на площада, която вдигна цените като разбра какво количество водка сме в състояние да изпием и другата, на края на селото, където не можеха да ни се нарадват.

– Жена ми напира да идва.

– Няма проблем, ще я уредя в Центъра за емигранти.

– Не, да си идва направо в Калифорния. Когато стъпя на краката си.

– Още ли не си се отказал?

– Никога. С парите, които ще изкарам при теб през лятото, ще се кача на кораб до Мексико. А от там ще вляза нелегално. Всичко съм проучил.Тя обаче не е като Сандра. Не е готова да търпи лишения…

– Мислех, че ще останеш до края – Почувствах тревожен хлад. – Ще ти вдигна заплатата, ако това е причината – казах с надежда. – Нека дойде в Сан Мартин, защо да чака Сан Франиско, ще говоря със стареца. Изкарайте годината тука, само не ме изоставяй. Лесно ще ви пуснат сетне за Канада с дете, виж тоя дембелин Дамян, заминава! От там по-лесно ще минеш с канадски паспорт. Така правят всички. Помисли си.

– Иска да остави детето на техните. Завиждам ви, че сте заедно.

– Имахме проблеми с Радой. – въздъхнах, – не можехме да го оставим.

– Кой ли ги няма – поклати глава той.

Разказах му за градинката пред Кристал. За приятелите ти, от които те бях изтръгнал, да имено изтръгнал!.. Олег не ме разпитва, беше твърде деликатен. Пи за разлика от друг път само бира и за пръв път се напи. На връщане по пътя много смешно се кандилка, според мен се правеше, защото продължи да разговаря абсолютно свързано. Останалите се включиха и те, даже и аз – размахвах ръце и плясках с тях като с криле, голяма смешна нощна пеперуда…

Пред обекта спряхме да му се полюбуваме. Бяхме стигнали до нулевата плоча. Ковяхме вече кофража, старецът беше останал доволен. Луната светеше над боровата гора, огряваше жълтите талпи, а зад тях се поклащаха трите знамена на бившия къмпинг. Нещо ми напомни тази нощна гледка. Знаех какво ми напомня, не това, което си мислиш, Моралеха (странно, означава поука). Напомни ми мой разказ. Вдигнах лице и завих като героя в него към пълната луна. Последваха ме като по команда всички. Ауууу, виеше Сашо. Ууууу, виеше малкият. Виеше дори бай Васо. Последен, накрая на индианската нишка, виеше Олег. Острото му малко кучешко лице се открояваше отчетливо на лунната светлина. Нищо не бе останало от подредената му мисъл. Затворил очи, виеше, източил шия.

 

12.

На другия ден слязохме в Мадрид. След като изчака да се разплатя, Сашо направо ми каза, че ако не му увелича заплатата, няма да се върне. Той и помощникът му.

– Значи стачка, така ли?

– Както искаш го разбирай.

Почувствах как олеквам. Но както казват испанците, няма добро от зло да не дойде: на опашката за взимане на временни карти за резиденция случайно се запознах с две момчета, съвсем млади и весели и на бърза ръка ги спазарих. Момчетата ме свързаха с още едно, завършило механотехникум. И тримата бяха от Пловдив и живееха в парника на парка Ретиро. Вмъкваха се тайно на топло нощем при сандъците с луковици и качетата с палми и рододендрони, които изнасяха лятото. Обадих се на Сашо, че го освобождавам. Остана неприятно изненадан. Освободих и Васил.

А с парите от първата заплата ти купих китара.

Заведох те при Делфин Мартул. О, какъв голям син имаш, да ти е жив и здрав, през лятото ще го вземем на Гредос! После слязохме пеша до Пласа де Ориенте. Музикалният магазин се намираше по Байлен след моста над улица Сеговия, откъдето дни преди това някой въжехвъргач се беше пребил, та после поставиха ония грозни стъклени парапети. Китарата за ония ни възможности беше скъпа и прескъпа, истинска испанска китара от истински музикален магазин и на връщане ти заспа щастлив в метрото, прегърнал черната кутия. Наблюдавах те мълчаливо докато пътувахме и си мислех, че по нищо не приличаш на мен. Приличаш на майка си. После в тъмното, когато заспахте, се помъчих да ѝ го обясня, но Сандра ме отблъсна, ужасена от условията, които предлагаше винаги осветената от улична реклама задушна стая със скърцащи легла. Сетих се за жената на Олег и съня му, имаше плътен, подкупваш глас по телефона. И странна работа, понеже си вече мъж, ще ти кажа – без да я познавам, я пожелах!

Има такива жени.

На сутринта натоварих младоците от Ретиро, спряхме на първият голям супермаркет след града на пазар и по обяд изкачихме Пуерто дел Пико. Алберче тънеше в мъгла и още блестяха преспи под околните върхове. Да, скалите са силиций, нарекохме с Олег долината Силициевата долина, казах. Не разбраха шегата. Точно в един часът заковахме пред бившия ресторант. Тъкмо навреме – Родриго беше пристигнал с материали и заедно с Олег опъваха четири нови двуместни зелени палатки, на поляната пред обекта. Дребен, кривокрак тип на преклонна възраст пъргаво тичаше насам натам и се разпореждаше шумно.

– Кой е тоя? – тихо попитах. Реших, че е някой роднина или съселянин на Торес, който пушеше смрадливата си пура и говореше нещо на Олег. Двамата бяха се харесали след като му бе оправил телевизора и общуваха по невъобразим начин: Олег на английски, Торес на испански.

– Сеньор Торес настояваше от дълго време пред баща ми да има испанец на обекта. Професионалист – прошепна Родриго.

– И аз какво съм? Лукова глава?

– В смисъл?

– Искам да кажа не съм ли специалист. Така се казва на български.

– Касимиро, старецът иска енкаргадо, бригадир. Разбери го и ти.

– Тогава да си тръгвам. Защо не ми го казахте долу?

– Спокойно, старецът те харесва, но настоява за испанец и туй то. Заради селото и приказките. А палатките са, за да отворят ресторанта през лятото. Пако ще го ремонтира в свободното си време.

– Ама че глупак! – казах. – Ти – обърнах се към непознатия, който веднага награби момчетата да му помагат и завика подире им. – Изкарай палатките от сянката и ги обърни към слънцето. Утре няма да можем да се събудим от студ. Пък и да не се излежават следобед!

Почна се невъобразим спор. Олег ми прошепна: „Ако още веднъж ми викне, ще го ударя! Еба си кретена!“

– Кой ще плаща на испанеца? – беше първата работа да попитам.

– Ти – невинно се засмя Родриго. – Шегувам се. Баща ми, предполагам.

– Обясни му, че ми е подчинен. И че си имам отговорник. Олег. За пред стареца да е какъвто си иска, пълномощен министър, изпълнителен директор, но тук ми е подчинен… И какъв испанец е като подоява по аржентински?

– Живял е като баща ми дълго време там и е прихванал акцента.

Ето как Пако влезе в живота ни и го обърна с хастара нагоре, тъкмо когато се бях отървал от един чужд елемент, който разваляше климата, и си въобразявах, че ще постигна най-сетне хармония. Прословутото капиталистическо предприятие със социалистическо лице, мечтата на всеки наивник. Защото момчетата наистина се оказаха къс самородно злато. Особено най-татуирания, обиколил всички поправителни домове в Пловдивско и някой и друг затвор с по лек режим, Дъвката. Доста се колебаех да го взема или не така изписан, но и тримата вървяха комплект и реших, че ще отпадне по естествен път. Напротив, Дъвката се оказа бивш трудовак, познаващ изтънко както правенето на бетон, така и полагането му и веднага бе оценен от Пако. Понеже бяха общо взето на един акъл, разбраха се чудесно. Ако майсторът не беше интригант и натегач, бих бил даже признателен на Делфин. Научи ни на сумата практични неща. Едно от които как се връзват канапите, на което сам щях да уча после сънародниците си, които с пирони, клечки, възли, камъчета и как ли още не го бяха унаследили от предците си. Но като всеки мъник страдаше и от наполеонов комплекс, а това ми дойде в повече.

Васко, най-интелигентното момче, дадох под опека не без съпротива от Пакова страна на Олег и той учудващо бързо го настигна в умението да поставя образцово керамични тела едно до друго. А Пламен, розовобузест хубавляк, учил за готвач, още почти юноша, на когото все ми се щеше да кажа по тая причина Румен, скоро се превърна в изкупителната жертва на всички шеги. При такава външност беше неизбежно да ненамерят определена насоченост.

– Абе на вас там, от Пуерта дел Сол, наистина ли само свирки ви правят дъртаците? – питаше Васко по време на почивката. – Или и други работи?

– Какво искаш да кажеш? – правеше се на ударен русият.

– Е, хайде сега! Шефе, я го питай ти…

Беше времето на щастливото плямпане на всякакви некоректни днес теми. Понятието гей се превеждаше на всички европейски езици все още само като безгрижен, щастлив и лъчезарен.

– За какво си говорите? – надаваше ухо Пако.

– Пламен киере дормир ту тиенда – шепнеше нежно на ухото му Дъвката. – Пламен иска спи палатката ти – Аржентинецът или испанецът скачаше на крака, започваше да псува, плюе и се кръсти. Останалите се смееха до сълзи и ритаха до премала край огъня, а небеденият се засягаше и се спускаше в тъмното.

– Пламба, стой бе, човек, не разбираш от майтап!

Олег тихо се надигаше и отиваше да го търси.

– Ако някой още веднъж си го позволи – казваше без злоба, – ще му го начукам.

Странно. Макар и шегите на тая тема да се повтаряха, го правеха някак сърдечно, без злоба. Може би всеки от тях бе минал суровата школа на Сол, знаеха какво е да си млад, гладен, за разлика от теб, да не знаеш езика, да нямаш професия, нито излишък от култура, който да ти пречи, за да „се прежалиш“. Беше ми приятно в компанията им, дори с простотии от сорта: „Мъчно ми е за България, шефе… Защо бе, Васко?.. Абе заради ибането.“ Беше съвсем искрен при това. Да не бях изпростял вече и аз? Защо пък не. Нали това исках – да се гмурна в живота. Да стана риба. Риба-пеперуда.

Е, как беше китарата? Нищо не казваш…

 

13.

Преваляше юни. През юли стана непоносимо задушно и от най-студената точка на Иберийския полуостров, селото се превърна в най-горещата. Нещо като град Русе в България. Заповядах да сменят (наредих) мястото на лагера под сянките на боровете. Пако злорадстваше. Бях дошъл на неговия. Свършихме плочата над първия етаж и поеме с втория. Изведнъж всичко започна да тече два пъти по-бавно на два пъти по-голяма височина. Материалите, зидарията, кофража. „Няма, няма, няма да успееш – въздишаше Торес, – назначи още хора, бавим се!“ Стисках зъби и правех всичко възможно работата да върви, увеличих работния ден с един час, но виждах как силите ни след обяд отпадат. Олег отслабна и видимо се озлоби. Престанахме да ходим за риба. Момчетата спяха докато работят. Един ден дон Грегорио се появи на обекта с панаменото си бомбенце, извика ме настрана и каза:

– Седни да поговорим, Касимиро.

– Какво има пак?

– Нищо. Парите няма да ти стигнат. Не скачай – натисна ме по коляното той. – Изчислих колко съм ви платил за времето от началото до сега и колко остава, и сметката ти не излиза. А, ще трябват и още хора…

– Това не е ваша работа, а на Делфин.

– Извинявай – кротко каза той. – Моя е. Работливо момче си, и хората ти се трудят, но нямаш опит. Какъв процент взима Мартул от работната ръка, която плащам?

– Не мога да ви кажа.

Трябва да ти призная, че откак работата тръгна два пъти по-бавно, и аз се замислих за сроковете и загубих съня си. Разликата само в три метра височина се оказа фатална. Тука наистина се бях издънил. А в това, за което намекна старецът – парите за фирмата – още повече. Разпитах снабдителите ни: всъщност и те бяха строители, така че веднага ми казаха.

– Трийсет процента?! – подсвирна Хосе. – Ако можем да си сложим петнайсет, ще скачаме до тавана от радост. Десет, петнадесет след данъци, момче, е максимумът, който предприемач може да си позволи. Дори и да работите на черно, хайде, не се прави на ударен, тук всичко се знае, трийсет е нечовешко! Говори с боса си, ще клекне…

Замълчах. Оставих разговора с Делфин за по-късно. Все пак беше някакъв изход, ако се съгласеше, а можех да се откажа и от техническата си заплата и сумата да се увеличи. Мисълта, че сам му бях предложил в неопитността си този процент, не ми даваше мира. Опитах се да подобря малко организацията. Предложението излезе от Олег.

– Какво би станало, ако постъпим като магазините в селото. Да работим следобед от пет до девет вместо от два до шест в жегата. Тъй и тъй не ходим в бара по-рано, а рибата не кълве в тоя пек.

– Не, не и не! – закима глава отчаяно Торес. – Само това не. Никой в Испания не прави така!

Не го послушах естествено и още на следващия ден след обяда взехме по едно одеяло и отидохме на реката. Къпахме се, спахме на сянка, а в пет – свежи, доволни – овършахме половината зид. С едно неприятно изключение, Пако. Остана мълчаливо на работа, не се подчини. На всичко отгоре с него остана и Дъвката, но на Дъвката и без туй му бе все едно на слънце ли е, или в тунел, само да плащат и купона да тече. Отново зазвъняха телефони от Мадрид, отново засънувах напуснатия обект в Моралеха. Олег се сби накрая с аржентинеца за някаква негова мистрия и старецът хукна да вика полиция, та едвам го разубедих.

– Няма. Няма, няма да свърши добре тоя обект, Касимиро! Проклет да е деня, в който ви наех, проклета да е и доня ти Елвира, жена ми! Да му сера аз на господа бога, на Бащата, Сина и Светаго Духа! – подкара я по испански той.

– Áмен! – едва успях да кажа в отговор на испански и аз и ето ти го и смачканото жълто рено-огън на Делфин, имаше такъв полуспортен модел, купено на старо, със самия сеньор Мартул на волана и маската на Джин Хекман от силовия му период. Съдията Литъл Бил в акция.

– Този път наистина я осра, Че – въздъхна той. – До тука съм от теб. До тестисите!

– И аз – казах. Почувствах как черната жлъч се качва отново в главата ми. – Много добре направихте, че дойдохте. Тъкмо да си поговорим!

– За какво – подозрително ме изгледа той. – Човеко! Не мога да ти увелича заплатата.Завърши грубия строеж и ще говорим.

– Не става въпрос за това.

– А за кое?

– Ами например колко е нормалната комисионна на един предприемач.

Той замълча. Изгледа ме накриво, но се засмя.

– Какво искаш да кажеш?

– Нищо. Намерихте глупак, който да закопчеете! Тридесет процента са страшно много пари! С петнадесет, ако се откажете от половината дял, който поради липса на опит ви предложих, и с пет от моя, ще назначим втори екип за Олег и ще завършим предсрочно.. Загубили сте спестяванията си заради един негодник? Не ставайте и вие друг! Моля ви, помислете си на спокойствие.

Той замълча.

– Няма какво да мисля. Дори и да искам, докторът ми не го позволява – въздъхна след малко, така сякаш ми признаваше с това нещо срамно. – Още не си го разбрал. Може би защото идеш от друг свят, но в този – добър или лош – своето е свещено. Още от римско време. А името ми означава чук. Ще се справиш.

Млъкнах и аз. Наистина, кой бях аз, че да му държа сметка?

На края на месеца правителството гласува нов закон за емигрантите. Всички, които се откажат от молбите си за политическо убежище, получават право на работа и резиденция, ако представят трудов договор в срок. От днеска за утре напуснах свитата на Негово Величество без никакви угризения. Напротив, олекна ми… От полицията изтичах директно на Дивино Пастор с вестника.

– Знам за какво идеш, Че – поклати глава Делфин. – Казах вече и на Владо. Не мога да ви дам договор. Съжалявам. Не ме питай защо. Във всеки случай не е заради парите.

– Щом е така, ще трябва да си търся работа другаде – Седнах срещу него и си налях вода. – Ще остана няколко дни на обекта и ще минем с Пако всичко по плановете до края. Няма да ви зарежа като някой подлец. Без мен парите могат и да стигнат. Колко плащате на Пако?

– Пако получава една мизерия – усмихна се криво той. – По-малко и от Родриго. Няма да повярваш, но глезеното дете на компанията беше ти.

– Как беше: своето е свещено, а? Ще го запомня.

И му благодарих.

– И аз ти благодаря – каза той, без да става. – Няма да те изпращам. Дай боже да се срещнем пак. Светът е по-малък и от носна кърпичка – завърши с популярната поговорка той, която помнех още от Куба. – Адиос.

 

16.

В Алкобендас ме чакаше друга неприятност свързана с теб.

– Пуси беше вече готова да вика полиция! Никога не съм я виждала такава. Сега разбрах що за човек е – не на себе си Сандра задъхано ме посрещна и ме изведе навън. – За пет хилки! Сякаш аз не чистя като нея. Но не, аз чистя къщи, а тя е „заета“ за пред другите, схващаш разликата. Как може такова бездушие! – заплака тя.

– Какво се е случило? Обясни ми!

– Изчезнал ѝ касетофона и пет хиляди песети от стаята. И обвиниха Радой! Защо си разправял, че е крал в нас! Защо дрънкаш! Кога? И не беше той, а приятелите му! Алекс го вкара в една стая и започна да го разпитва. Радой така се изплаши, че започна отново да заеква.

– Млъкни! Никому не съм казал, че е крал.

– Не е той! И няма да млъкна! Чуй се само как говориш!

Пет хиляди бяха много пари. По тогавашния курс – около петдесет долара.

Олег превиваше гръб цял ден за тях. (Сега вече за шест, останалите от екипа за по три.) Щом затворя очи, още виждам лика на крал Хуан Карлос на червеникавокафявата банкнота с подписа на губернатора на националната банка, Мариано Рубио, който влезе в затвора, година по-късно. Така че си беше сериозно обвинение. Но да се прави на полицай, да го затваря?!..

– Какви са тия разпити ала Шерлок Холмс! – нахълтах в стаята му силно разгневен. – Дори и да е взел парите от гардероба, за какъв дявол ще открадне и стар, очукан касетофон? За да го хванат по-лесно ли?

– За дрога – спокойно, без да става от леглото, както е с мократа хавлия през лицето съобщи той.

Казаното ме остави без дъх.

Никога, до ден днешен – кълна ти се, – когато стане въпрос за миналото ти и за Кристал, за приятелите ти или каквито бяха, аз не употребявам тази дума. Тя е извън речника ми…

(Спокойно, не подкачай! Сега аз говоря!)

– Какво? Невъзможно ли ти се струва?

– Не помниш ли, че касетофонът го нямаше последния път като идвах и искаше да ми пуснеш твоя музика? Мигрената ти е изпила мозъка, копеле!

– А твоя, ако ти е останал още в главата – парите!

Значи ето какво го боляло. Колко получавам!

Прииска ми се да го ударя, да хвърля нещо по него, но изведнъж ме обхвана успоредно с това и някакво тъпо вцепенение, да не кажа примирение, на мястото на гнева. След като първият ми приятел, с когото бяхме израсли от деца и бяхме правили какво ли не, включително и тършували по таваните на съседите, не ме разбираше?..

– Къде остана хуманизмът ти? – само горчиво попитах и приседнах до него на съседното легло. – Бели Нощи, Неточка Незванова? Целият ти Достоевски. Как можеш да допуснеш това за едно дете? Става въпрос за четиринадесетгодишно момче. За сина ми. Първата ти мисъл трябваше да е, че е невинен. Не-ви-нен. Дори по закон е така.

– Не трябваше да изоставяш семейството си тъй лекомислено – поклати глава той, хвърли кърпата. Мисля, че просто не искаше да се гледаме в очите, не че го болеше толкова глава. – Сега се радвам, че не заминах с теб. Разпитай го и ти. Но мисля, че няма да ти каже.

Да го разпитам? Полицаи ли бяхме?

Сигурно съм последният, който ще престане да се съмнява в теб, но и последният, който ще повярва! Същият ден ти не бе ходил на училище (основният аргумент на Пуси), беше леко неразположен и цяла сутрин се бе моткал с китарата по общежитието. Още не ѝ се бе наситил и цяла сутрин те бяха виждали с нея, да си дрънкаш зареян и отнесен на различни места. Трите акорда, които си знаеше. Тоника, субдоминанта, тоника…

Специално ходих на рецепцията! Опитах се в отсъствие на дежурния да се наведа през плота, да отворя чекмеджето под него, да потърся между разбърканите ключове Алексовия и да го взема без да вирна крака във въздуха и падна от другата страна. Невъзможно. А за подрастващ човек висок метър и шестдесет, лек като перце – още повече. Да не говорим за разтуптяното сърце и високото ниво на адреналин в кръвта и какво щеше да обясни на униформения служител какво търси в чекмеджето, ако го спипа…

– Имаш наивна представа за Радой. Беше изключително хладнокръвен докато разговаряхме. Не е същият.

И ти не си, искаше ми се да му кажа, не си човекът, който задигаше от Японския хотел, където свиреше, между парче и парче на пианото луксозни чаши и после се наливахме геройски с шльоковица в тях в бърлогата на Козлодуй с чувството, че си отмъщаваме на системата. Кой можеше да си позволи да отседне в Японския тогава? Партийните шефове, синчета им и техните подлоги. За това го правехме.

Но си беше кражба. Чиста кражба. Не революция.

Разговорът ми с теб същата вечер беше първият от многото следващи през годините, в които ти щеше да ме погледнеш с дълбокия си поглед, в който имах чувството, че се крие или голяма обида, или още по-голяма вина, и спокойно да кажеш:

„Ти сам трябва да си отговориш на този въпрос.“

– Татко! – молех ти се. – Алекс е първият ми приятел, най-близкият ми човек. Никога нищо не ни е разделяло. Единствено заради теб съм готов да не го погледна никога повече! Поемаш голям грях на душата си, ако си бил ти и не ми кажеш. Само на мен. Ти ли взе парите и касетофончето на леля ти Пуси? Няма да ти се карам. Аз ще го платя. Но трябва да знам.

„Ти сам трябва да си отговориш.“

– Момчето ми, не се дръж така хладно, наистина ли вече не можем да си вярваме и ще трябва да се дебнем отсега нататък? Така ли ще живеем?…

 

14.

Заварих Олег в планината, когато се върнах, по-объркан и от мен. Първо от жена му, която пак се беше обадила, и второ от новината, че напускам, стигнала обекта преди мен. Пако едва не ме изхвърли от палатката още първата нощ и не пожела да слуша никакви инструкции. Реших да зарежа всичко и да потегля на още на другия ден.

– И каква стана тя – каза Дъвката, – ами вилите? Басейна с мацките?

– Когато дойдете на моите години, ще ме разберете. Имам си някои принципи. Своето си е мое – опитах се да бъда риторичен, – а моето е свещено.

– Шефе – засмя се Васко, – извинявай, но на твоите години вече трябва да съм се оправил!

Замислих се. Какво представлявах в неговите очи? Или в твоите…

Почувствах се изведнъж уморен, остарял. Смешен пред тия момчета, които оставаха в пълна неизвестност, но имаха преднина с двадесет години в състезанието. Хвърляхме съчки в огъня и мълчаливо опъвахме от бутилката уиски, която бях купил на раздяла, докато Олег неочаквано каза:

– Ако ти си тръгнеш, тръгвам и аз. Нямам влечение към строителството. Не исках да ти го кажа, но е така. Стоях само заради теб, не заради работата. Дъвка, подай бутилката!

Прегърнах го. Приятел е повече от да имаш съкровище, казват испанците.

Сбогувахме се с река Алберче. По пътя ми разказа за жена си. За изневерите ѝ. Трябваше да се досетя какво му тежи. Спомних си гласът ѝ, когато се обади. Признах му, че я бях пожелал още по телефона, има такива жени наистина. Знам, каза, правила го е с кого ли не. С таксисти от такситата. С ученици от училището.

– Нимфоманка ли е? – питах го без заобикалки

– Не. Учителка.

– Тогава защо го прави?

– Не знам – И млъкна. Мълча до Мадрид.

– Може би има някаква причина. Може би е свързано с теб?

В Мадрид ни посрещна четиридесет градуса жега, ново българско семейство до нашата стая, кубинците се бяха изнесли за Миями, и съобщение, че дипломата ми е призната от Министерство на образованието. Нямаше пречки вече да си търся работа като инженер, край на слугуването! Новият ни съсед беше художник от Трявна, завършил търновския университет, носеше проскубана сива плитка, която никак не му отиваше и веднага ни предложи да закараме картините му до някаква галерия в Астурияс или Кантабрия на морето, уговорена от жена му, дъщеря на някакъв наш търговски работник, отзован от Куба и останал в Мадрид. Българска еврейка на име Стела остави (депозира)приятеля си Феликс, оперен певец от Стокхолм с червеникава коса и още по-оранжеви бакембарди и мустаци ала Ницше, „на консигнация“ в приюта. И всичко щеше да продължава да е както преди, шях да си намеря работа с дипломата още на следващия ден, ако Олег не се беше напил, не ми счупи главата с четката за дъски и не заминахме на север.

Трудно е за вярване, но това се случи накрая. Останахме след полунощ сами, само двамата в пералното помещение, където се бяхме запили, за да не ни чуват, изтегнати на столовете в почти хоризонтално положение.

– Бий й дузпата, ако питаш мен, и престани да страдаш (имах предвид жена му). Остани с мен в Испания – казах по някое време. – Заедно ще завъртим собствен бизнес като Делфин. Имай ми доверие. Ще си дясната ми ръка. Моят Консилиере. Казах ли ти – признаха ми дипломата! Твоята никога няма да я признаят, страната се нуждае от бачкьори, строители, човеко, не от компютърджии, а ти роден строител, разбери! Ха, Силикон Вали! – направих презрителна гримаса. – Само теб чакат там юпитата!

Тогава той неочаквано скочи, хвана четката за чистене на пода – „Сашо не можа да те пречука, Пако не успя, старецът, ще те пречукам аз!… „– изхриптя и ми я стовари върху главата. Не успях да се надигна, защото до последния момент не можех да повярвам, че което се случва е истина. Но когато черепа ми изпращя, изтрезнял мигновено, разбрах, че нещо става с него. Не с мен.

И това „нещо“ ме изплаши повече от кръвта…

Олег продължаваше да стиска дръжката, счупена след удара в главата ми и да гледа диво. Кучешкото му лице –

озъбено, бръчките под скулите му – сбрани, както го бях видял оная нощ или в оня разказ, написан преди повече от седемнайсет години.

– Олег! – разтресох го, изплашен от вида му. – Олег!

Гледаше ме без да ме вижда, слушаше ме без да ме чува.

Отведох го предпазливо, оставяйки кръвта да се стича по пода до стаята му, сетих се да сваля потника си и си превързах главата едва в коридора. Сложих го да си легне, той се подчини. Легна и се сви на топка. Не затвори очи. Стоях с него почти до разсъмване, накрая не издържах и си тръгнах. Преди това измих кръвта от коридора и се прибрах в нашата стая. Заключих предпазливо вратата отвътре, нещо, което никога не правех, и дълго се ослушвах. Сандра, децата, всички бяха заспали. Затворил очи, все още виждах неговите. Никога не бях виждал такива очи. Бездънни, като твоите, но много, много по-дълбоки. Очи, от които връщане няма. От които те гледа смъртта.

 

15.

Николай Братоев, новопристигналият художник, рисуваше пеперуди.

Цветни големи пеперуди с човешки очи по крилете.

Мога само така да си обясня с това сега първоначалните ми симпатии към не особено лесната му за издържане личност; с интереса и на двама ни към символиката на туй ципокрило: метаморфозите му, фазите, алегорията с ефекта пеперуда в теория на хаоса и прочие. Всичко онова, което, както знаеш, винаги ме е вълнувало. Иначе си беше арогантен, самовлюбен и темерут като всеки упорит занаятчия, задълбал в една единствена тема, но с едно определено добро качество – колкото и да изпиеше, никога не се напиваше. Така че се оставих милостиво да ме наеме с колата до Комияас, градчето с изложбата на морето, повече да спася Олег от лудостта, отколкото да си говорим за живопис по пътя. Моят бивш майстор нищо не помнеше от случилото се между нас и като му показах лепенката на челото си, смутено се усмихна, но, странно, не се сети да се извини.

Нямах осигуровка за колата и се прокрадвахме по третостепенни пътища.

Беше след жътва, Кастилия и Леон – жлътнала се открай докрай равнина. Минахме през такива запуснати, полусрутени селца където се разхождаха само старци като привидения и деца във ваканция, че окото ми се уплаши. Никога не бях виждал в България такава беднотия. Испания не беше само Мадрид или Толедо, туристическите места, по които ни бяха водили на екскурзии от Министерството на труда и социалните грижи в центъра за емигранти. Минахме и през няколко селища съставени от землянки – да, землянки, косите ни се изправиха! – с каменни коминчета на облите като могили покриви, врата като на пещ, през която едва да пропълзиш на четири крака. Гледах изумен и не вярвах на очите си, че в днешно време могат да живеят човешки същества в такива условия – не плащаха данъци ли така под земята, се мъчех да разбера, или пестяха обработваема земя? – докато не разбрахме в първия бар, че всъщност бяха пещери за втасване на прочуто местно сирене. До вечерта художникът ме подиграваше за „сиренягите“, така ги нарече, обитателите на средновековни подземни селища в Испания, а сутринта, вече в в Комияс, само на сто метра от галерията, за която бяхме тръгнали, арестуваха Олег.

Двама яки, строги полицаи, не мадридските сладури, го хванаха да се кандилка брадясал, с еднолитрова бутилка бира в ръка в девет часа по главната. Да, това не беше космополитната столица с бордеите си, а чистичко като облизано курортно градче без емигранти, без пройдохи и пияници, населено единствено с местни работяги и достопочтени летуващи любители на морски дарове, скандализирани от вида му, наизлезли с внучетата си на разходка.

Пуснаха го, но ни взеха автомобила, тъй като има глупостта да ги доведе право до него. Бяхме предали вече картините и Братоев изобщо не пожела да разговаря на тема подялба на загубата между трима. Аз или ти нямаш осигуровка, каза. И беше прав. Поделихме си я с Олег по братски като съсобственици, макар и да беше виновен основно той. Ирония на съдбата – предния ден бе настоявал да откупи моя дял, за да живеел в нея, ако го изгонели от центъра, но аз бях отклонил тактично предложението му. Когато се върнахме Мадрид, се оказах достатъчно зает с разнасяне на автобиографии по фирми, тук ги наричаха гръмко с латинското им название Курикулум Вите, така че снех опеката от доскорошния си отговорник – още не ми беше минала и главата. Оставях го в добри ръце – от сутрин засядаха с рисувача на пеперуди и жена му, камилската птица (поради високият ѝ ръст), в отсрещния бар заедно с Феликс, певеца от Стокхолм, впити като кокошинки в него, и докато не изсмукаха парите определени за фалшивия моряшки паспорт, пътя, храната и канала в Сиудад Хуарес, градче на границата с Щатите в Мексико, повече от три хиляди долара, не се отделиха от него.

Сърцето ми се късаше като гледах как се стопяват като знаех как са изкарани! Но след случая в пералнята, бях решил да не му се бъркам. Беше бирен алкохолик. Не знаех, че имало и такива. Затова отказваше в селото и никога не пиеше повече от една. Знаел е, че ако тръгне няма спиране. Напиванията му бяха свързани определено с жена му. Всяко обаждане му причиняваше страдание.

– Никъде няма да вървя! – сподели тихо, засрамен накрая, когато изпи всичко.

– И Силикон Вали? – подхвърлих. В интерес на истината не ми беше жал.

– Тя е за отличниците като теб. Връщам си се в Перник. Останали са ми малко пари, колкото за подаръци на малкия и билет. Дойдох да се сбогуваме.

Беше отслабнал. И някак омекнал. Не онзи железен човек с ръка по-дълга от на Давид… Но какво можех да направя, стана почти непосилно да прикриваме състоянието му в общежитието. Объркваше стаите и влизаше в чужди посред нощ, плашеше хората, на два пъти едва го отървахме от семейни араби, беше на прага на изгонването, така че само изпитах облекчение.

– Почини си малко на село и пак се върни, Олег – казах неуверено, както се говори на болен или умиращ. – Ще те чакам. И си помисли за предложението ми.

Стиснахме си ръцете. Нищо повече не можех да направя, но ако знаех какво ще се случи, щяха да го придружа до бюрото за билети. Защото на сутринта го намерих заспал на капака на една от паркиралите коли пред центъра. Бяха му смъкнали дори якето от гърба. Оставили му бяха в бързината единствено чифт детски сини слушалки в ушите от уокменчето, което бе купил за детето си.

– Нямам повече парички – повтаряше глупаво сам като дете. – Ще ми дадеш ли за една биричка, само за една, Касимиро?

Тръгнах от стая на стая, по всички ония, които бяха яли и пили с него по време на слизанията ни „от балкана“, в щастливите месеци заедно. Триста долара струваше билета му, не бяха кой знае колко, разделени между десетина българи.

– И аз пия – рече Николай, – но не се оливам. Да си е правил сметката.

– Нямаме излишни пари, а и изпоплаши децата – жената на Дамян.

– Ще говоря със Стела, не ми се вярва да се съгласи – Феликс певеца.

– Твой работник е. Сега се погрижи ти за него. – Алекс.

– И никой като българин от вас няма да си мръдне пръста? Ти наистина ли смяташ, че не съм се погрижил за него?..

– Е, погрижил си се – позасмя се той, без да вдига поглед от чинията. обядвахме в столовата, макарони. – Но малко като собственика на прасето за прасето… С определена цел.

Думите му преляха чашата. Бях му насъбрал много покрай теб и касетофона.

– Жалък, нещастен егоист! Еби си путката майчина! – изпсувах.

– Знаеш ли, откакто отказа да водиш кореспонденцията ми, си дадох сметка, че мога и без тебе – вдигна спокойно поглед към мен той.

– Да водя какво?!..

С нещо ми напомни баща си, старият професор от катедрата по теоретична механика.

– Кореспонденцията… Спомняш ли си как някога, преди години ти казах, че просто един ден ще стана от масата ти и повече няма да ти проговоря? Е, този момент дойде.

И той си взе чинията, стана и се премести на съседната маса. Продължи да се храни с гръб към мен. Никой не обърна внимание на сръднята ни, нали се скарвахме по десет пъти на ден и още толкова се сдобрявахме, но този път аз разбрах: беше завинаги.

Как? Нямам представа…

Има такива моменти в живота.

Купих билет на Олег от спестените от строителството пари. Парите от продажбата на сланината на прасето. Дадох му и твоя чиста риза, бяхте един ръст. Той ме гледá виновно през цялото време, докато го качвах на влака. Прегърнах го, но не ми благодари, нито се извини за цицината на главата. Повече не го видях, нито чух някога нещо за него. Надявам се, че е жив.

Стигнал е Силикон Вали.


Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор
Посетители: 170

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Още две думи. Верно е, че... преди 6 минути
  • Харалампи ЛАМБЕВ писа Още
    Нещата съвсем не са така,... преди 3 часа
  • Гост писа Още
    Към акробатичнитит... преди 12 часа
  • Kirk SIMON писа Още
    Много ми импонира... преди 2 дни
  • Пенка Ангелова писа Още
    Анализът на Яни Милчаков... преди 2 дни
  • Gast писа Още
    Olaganustu Hal, мисля, че е... преди 2 дни
  • Gast писа Още
    Какво точно е... преди 5 дни
  • х. писа Още
    Никъде до сега не съм... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За архива: коментар, с... преди 1 седмица
  • Пламен писа Още
    Никита Михалков, творец... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Когато избухва... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Съществува като идея със... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Добре е, че четеш... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Чета снощи... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нареченото "народно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не знам дали в България... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сега, правя малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    След като не си... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Опитвам се с всички сили... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И каква точно е връзката... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златко, моето изложение... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ще се опитам да... преди 1 седмица
  • Малинов, Будапеща писа Още
    Г-н Енев е седнал върху... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    Путин не е по-лош нито от...
    преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има един единствен... преди 2 седмици