Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 70% (2 гласувания)

 

2017 12 dreams

 

Вторник

В десет сутринта на Орлов мост вече е горещо. Краят на август е. Градът е пуст. Останали са само трезвениците и пияниците, тарикатите са на морето. Русата букинистка на спирката подрежда последните книги на щанда. В ъгъла лежи старото издание на Андерсеновите приказки, което забравих преди 30 години в една училищна стая и оттогава все ми липсва. Пристига автобусът, скачам неохотно в него, иначе ще закъснея.

Дупча билет, заставам в хармониката по средата, втъквам слушалките в ушите си. Тръгва ShutEm Down.

На „Графа“ се качва мацка в делови костюм с къса пола и сяда на първата седалка след хармониката, до някаква баба. Оставя красивите си крака леко разтворени. Лицето ѝ е средна хубост, с дребни черти и кестеняв бретон, ведро, с едва доловима благосклонност към околния свят. Обувки на средно висок, стабилен ток. Чантичката лежи в скута ѝ. Краката са наистина прекрасни и разтворени повече от необходимото. Ако не седи на първата седалка след хармониката, открита за погледите на насрещно седящите, бих си помислил, че се разхлажда, допускайки повея от прозореца до нежните си слабини. Тя среща спокойно погледите на останалите пътници: моя, на мустака отсреща, на жената с пазарска торба. Няма пукната грижа. Напрежението нараства бавно и постепенно, заедно със скоростта на автобуса по лекия наклон към НДК. Панически се опитвам да задържа свежестта на сутрешния душ под розовия лен на ризата, зад тъмния калифорнийски грак на Тони Морело. Трудна работа. Електричеството жужи нечуто в лятната утрин, уловило в мрежата си всички ни. Отеква далечен рог, дрънкат конски сбруи. Мацката пътува, отправила взор напред, отпуснала ръце върху дамската чанта на скута си, краката ѝ леко разтворени, 20 сантиметра между коленете, обувките стъпили на пода без напрежение.

На НДК мустакатият се изправя и пристъпва към вратата. Очните му ябълки тракат като на спяща кукла. Не успява да си счупи врата на слизане, докато продължава да зяпа назад. Качва се мъж с панамена шапка и вестник, и заема мястото на мустака. По-интересен вестник никой не е виждал и няколко чифта очи полепват по спортната страница. Лицето на възрастната жена омеква, бръчките се изглаждат. Ментовата хладина пробягва отново по кожата ми, звучи Warwick Avenue.

Мадамата слиза на „Дойран“, като ни оставя на спокойствие и отнася със себе си тътена от копия и щитове и предсмъртните викове.

Петък

Двата почивни дни са отлетели като един и отново чакам на Орляка. Продавачката отново е подредила масата, но Андерсеновите приказки вече ги няма и детството не може да се върне. Заставам в тънката сянка на уличната лампа, включвам айпода и го пускам в джоба на лавандуловата си риза. На Tears Dry On Their Own скачам в автобуса и се втъквам зад кабината на водача. Рейсът е претъпкан и един енергичен пенсионер се е захванал да отваря прозореца. Шофьорът заявява, че климатикът работи, и ако много знаем, ще го изключи. Пенсионерът послушно си сяда на мястото. Ниско остриган младеж по бермуди и кецове чете Бердяев.

На последната спирка внимателно докосвам рамото на девойка, която спи и леко похърква, а тъмните очила са паднали до средата на носа и откриват потъмнелите от умора клепачи. Младото тяло се бори със съня, червените връзки на кубинките имат нужда от разхлабване. Клепачите се вдигат и премрежените очи ме поглеждат объркано.

– Последна спирка.

Тя скача от рейса и хуква между блоковете, поредната Червена шапчица.

Понеделник

Закъснявам. На „Графа“ водачът на автобуса се разсейва и за малко не отнася пресичащата полицейска кола, при което набива спирачки. Възрастна жена пада по задник с безпомощна гримаса. Помагам ѝ да се изправи. Момичето на седалката под мен вдига поглед от книгата и оглежда ситуацията със спокойна усмивка. Тя просто е излязла твърде рязко от страницата и все още сияе от болка. Косата ѝ е кестенява, подстригана до врата. Облечена е в широк раиран гащеризон, сандали и медальон. Хората се успокояват и тя се връща към книгата, усмивката отлита, сериозността се връща на лицето ѝ и затръшва вратата със собственически жест. Шрифтът е дребен и с мъка успявам да прочета заглавието на върха на страницата: „The Brothers Karamazov and other Marriages“. WTF? Впрочем заглавието е достатъчно невероятно, за да е истинско.

На НДК изчакваме един безкраен червен светофар, свежестта постепенно напуска прясно изгладената ми синя риза. Mr. Tambourine Man звучи неуместно. Пропускам до Marching The Hate Machines Into The Sun. Момичето с раирания гащеризон затваря книгата, вдига към мен усмихнатите си пъстри очи и слиза на „20 ДКЦ“.

Сряда

В девет вечерта жегата е отслабнала, навалицата също. Стоя по средата, зад нацупена мацка с независим бретон, стиснала учебник по теория на организацията, забила поглед през прашното стъкло към потъващото зад панелните блокове слънце.

На „Планински ручей“ качват неподвижен възрастен мъж. Придружителката сваля рампата и избутва вътре количката, прибира рампата и автобусът потегля. Те са баща и дъщеря. Тя поставя спирачка на количката и се отдръпва навътре. Възрастният мърляв неподстриган инвалид повдига тон, адресирайки придружителката си, седнала с гръб към него. „Ела тука, ма курво!“ Придружителката не трепва. „Чу ли, ма, курво!“ Жената нехае за чуждите погледи. „Боклука неден! Пари щела да ми дава. Курва с курва.“

Може би старият инвалид вика „Корделия!“, а излиза „Курва!“ Това май се случва всеки ден, а ни го напомнят веднъж на десет години. Деликатно, с афиш.

Четвъртък

Четвъртък е добър и за почивен, и за работен, всичко върви като по ноти. Скачам в рейса и се озовавам сред разкош. Петдесетгодишното момиче на седалката до мен, блондинка с лек плюсов диоптър, строги устни, своенравна брадичка и изящни ключици, чете „Вратите на съня“ и се подсмихва. Останалите са на по 16, в кръга по средата на автобуса, образуват вещерско сборище. Чувствам се като дете в сладкарница. Върви Loud Love.

Понеделник

Септември си отива и горещата вечер е по-скоро ехо от отминалото лято. Всички са упоени от тази фаталност, дори клаксоните са вяли и отстъпчиви. На седалката отпред седят двама осмокласници – една от възрастите, които могат да се отгатнат с точност – и обсъждат книги. Момичето се взира в своя „Киндъл“, юношата, в разгара на проблемите с акнето, е приковал поглед в кецовете си. Все пак двамата разговарят на висок тон, както правят тийнейджърите, за да отвоюват въздух и самочувствие.

– И знаеш ли как започва главата? – казва момичето.

– Как?

– „И той умря.“ Така започва главата.

– Като в „The Catcher In The Rye“ – заявява момчето. – Там този, Холдън, разказва за брат си разни неща, описва подробно една ръкавица за бейзбол и накрая казва: „He is dead now.“

Вторник

Виждам само тила ѝ. Едра глава, сребърни нишки в косата, хваната в евтина шнола. Изпод плетения шал, покрил раменете, се показват огрубели ръце с дълбоко изрязани нокти, стиснали крилете на книгата. В скута ѝ лежи дамска чанта с протрити дръжки и потъмнели орнаменти. Хартията е плътна, бяла, шрифтът е ясен, открит. На мъждивата автобусна светлина чета:

„– И ще искаш да е много влюбен в теб. Аз това бих искала преди всичко друго.

– Разбира се – замислено каза Джоузефин, – но най-вече искам да съм винаги сигурна, че аз го обичам. Много по-приятно е да обичаш, отколкото да бъдеш обичан.“[1]

 

[1] „Емоционален крах“, Ф. Скот Фицджералд

Вергил Немчев
Вергил Немчев е автор на книгите „Перилата на срока“, „Голямото глезене“, „Радио. Роман“ и „Излишната част“. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“. Английската версия на сборника разкази „Голямото глезене“ („The Big Pampering“) е издадена през 2006 от дъблинското издателство „Scotus Press“. Текстове на Немчев са публикувани в различни периодични издания, между които „Литературен вестник“, „Капитал“, „Страница“, „Алтера“, „24 часа“, „Vice“.
Други статии от този автор
Посетители: 75

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018