Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

Време е да видим Вила Боргезе, вече четвърти ден сме тук. Ако Рим е бялата ми мечта, Боргезе е детска. Но и тя бяла. Заради прочутата статуя на Бернини Аполон и Дафне. Младият бог е влюбен до полуда в прелестната Дафне. Но над нея тегне проклятие, ако той я докосне, тя ще се превърне в дафина. Тя бяга, но можеш ли да избягаш от страстта, той е по петите ѝ с лира в ръка, докосва я едва и тя се обвива с дървесна кора, краката ѝ се вкопават в земята, пръстите се превръщат в корени, от снежнобелите ѝ фини прасци изникват лаврови клонки, разлистват се, ръцете ѝ са вдигнати безсилно нагоре, безсилни да се противостоят на магията, косата ѝ се вее и превръща в млади вейки. Лицето и е уловено в предсмъртен, не, тя няма да умре, в прощален вик. Любовта е жертва. Какво е това, болка ли, тъга и страдание ли е, съжаление за земния, човешки живот? Любовта те превръща в нещо друго, не си вече ти, обречен си, нямаш избор. Аполон не страда, той е бог. Той просто… губи. И ще потърси друга плячка. Снимам статуята отвсякъде. Никой не ми се кара. Всички снимат, тук е разрешено. Вглеждам се в умопомрачително белия камък, има го само тук, в Италия. По гърба на Дафне са избили петънцата на времето. Петънцата на плътта, на смъртта. Смъртни петна по кората на дървото обаче няма. Ти си благословена дафина или маслина (според легендата е дафина, лавър, Бернини обаче мисли като мен, аз залагам на маслина), ти си обречена на вечност. Съзерцаваме и Открадването на Прозерпина, по-нататък и полегналата по римски Полин Боргезе-Наполеон, тревожим и съня на Спящия хермафродит. Леда и Лебедът, Клеопатра, портрет на художника Канова (в когото разпознавам покойния ми свако Настев). Пламен е вече отегчен, засърбява го обективът, нуждае се от хора, свежа плът, няма по-кръвожадно нещо от фотографите, повярвайте ми, и се налага да потегляме.

 

2017 08 Evd Rim12
Аполон и Дафне

 

Удивителна е Боргезе. Още по-удивителна е нейната градина: с паметника на Крал Умберто, Павилиона и вила Рафаело, а в дъното на гигантската градина, каква ти градина – цяла гора, е паметникът на Гьоте, елин и римлянин по душа, заобиколен от безсмъртните си герои. Тук им е мястото и на Фауст, и на Гретхен, и на Мефистофел, нашепващ упоителни слова в ушите на бедния учен, непрозрял зеленото дърво на живота. Излизаме замаяни от Боргезе, разтваряме картата и по стар нашенски обичай моментално се губим. Тръгнали сме по правилната улица, но в обратна посока. И слава богу, че се губим, иначе нямаше да стигнем до Ларго Федерико Фелини в началото на най-прочутата улица на живота, локалите и щастието, на долче вита-та на Рим – Виа Венето. Правим кръгом и поемаме правилната посока, вървим край старата римска крепостна стена, доволно мръсничко е, минаваме край клошарка, разтворила палатка до стената, слънцето забива стрели в гърбовете ни. Вървим… Ухае на урина, на дим, на цветя и отминаващо лято. На юг. От топло и мръсно умрел нема, казваше прадядо ми. От умора… е, има. Но нищо ни няма, де! Днес сме изминали пеша само 13 километра. Край нас пробягва младеж с маратонки, размятал къдрици, звънтят ключове, запотен е, някои луди в това време дори спортуват! Подминава ни, протяга ръка към крепостната стена, докосва фаянсовото изображение на Богородица, пред която гори кандило, докосва пръстите си с устни, прекръства се, не спирайки да тича и отминава. Зяпвам. Видя ли го какво направи? Връщам се, докосвам плочките и аз. Прекръствам се пред фаянсовата икона на римската стена по нашенски – наопаки, огледално… Или на правилно? Има ли въобще значение посоката? Не, това не се учи в зряла възраст, тук училището и семейството ги учат на вяра. На пиетет, на страх божи, дори и суеверен, но страх. Лаизицмът на френското образование тук го няма, в италианското училище се учи божият закон, вярно, факултативно е, но немалко деца се подготвят за първо причастие така, както се чете за държавен изпит. Същото е с католическото бракосъчетание, нужна е предварително осъзната католическа подготовка, а не дай боже да ти се наложи развод. Дълго, сложно и скъпо е, но знайно – църквата по начало не дава развод. Избирай. Отговаряй. И си носи последствията. Стигам до извода, че свободата е правопропорционално зависима от страха, по-точно от осъзнатото страхопочитание пред авторитетите. Ако са духовни обаче, тогава е свобода. Другото е диктатура. Или анархия.

На следващия ден Ян Бибиян отново ни мята на Фиата и отпрашваме към Тиволи. Тук от римско време е място за почивка, тук са вилите на римските патриции и императори. Вила Адриана със стройните колони, отразени огледално в правоъгълен басейн със статуи (напомня ми по нещо на снимката на константинополското водохранилище), я пропускаме за следващия път. Предпочитаме Вила Д’Есте, популярно романтично място с шадравани и течаща, бликаща и пръскаща отвсякъде вода. Ференц Лист ѝ посвещава клавирната си пиеса „Фонтаните на Вила Д’Есте“, ми казва Ваня, моя приятелка пианистка. Тя е свирила тази творба, адски трудна е, но удивително превъплъщава в клавирен звук течащата вода. Ваня е много добра и всичко може да изсвири. Преборила се е с водата на клавишите. Влизаме и… ехааа: отвсякъде блика вода във вид на водопад, фонтан, пръскало, ручей или чучурче,… чешми и водоскоци. Истински аквапарк, водните чудеса на света, тържество на прохладата в зенита на лятото. Синя зеленина и прохлада. Тук било приказно през май, в апогея на розите, но и сега е вълшебно. В централния басейн плуват половин метрови шарани, арки са обвити с бръшлян, чешми и фонтани в зелен мъх, а от гърдите на палаво усмихнат каменен сфинкс пръска вода, можеш просто да се наведеш и ще те накърми с прохлада… От височината на външните стени на вилата се вижда като на длан божествената долина Лацио, в далечината благородно синеят маслинови дръвчета, камъш и папрат шумолят, кръстосват се геометрически разчертани редове лозя. През лятото усещаш, че си жив. В Средиземноморието си у дома. На Апенините е Раят. „Дойдох да живея тук, а пак съм си у дома“, отбелязва Румен, „разликата не е кой знае каква, просто смених полуострова“. Ричард Лъвското сърце разменил кон за кралство. Румен пък заменил цял Балкан за един Ботуш.

В Италия има следи от българско присъствие още от Аспарухово време, има едно селце в западно-централна Италия, Челе ди Булгариа се казва. Антрополози твърдят, че генотипът ни е общ с италианския. А пък историческите ни докосвания не са така болезнени, даже напротив, оптимистично ведри са. (Абе, и ние сме се стреляли…, но едва ли някога ще ни нарекат презрително-насмешливо „братовчедите“, както наричат французите. Те си знаят защо. А коя е българската ни гордост в Италия ли? Ще ви разкажа накрая, обещавам, видях я с очите си, възгордях се и аз, а иначе лесно не се паля на патриотизъм, знаете…

 

2017 08 Evd Rim13
Фонтан на вила Д’Есте

 

Сутринта на петия ден посвещаваме на Виа Апиа, наричана още Виа маестра, чието строителство започва още в 3 век преди Христа. Тя е започвала от нулевата колона на Форума, т.е. от пъпа на света. Минаваме през Порта Капена, Порта Сан Себастиано и стигаме там, където Свети Апостол Петър, бягайки от Рим се среща със своя Учител. Quo Vadis, Domine е името на малка църква посветена на това свято място… Началото на свещения път днес тръгва именно от тази църквичка. В ляво от входа ѝ, непосредствено в преддверието е поставен бюст на писателя Хенрих Сенкевич и съвсем кратък надпис от признателните поляци на писателя-нобелист. Влизаме заедно с малка група монахини, днес е празникът на Божията Майка, 15 август е, те сядат на пейките и свеждат глави. Ние също. И разглеждаме. Изключително скромни и бледи автентични икони, няколко статуи, а в центъра на абсидата – мраморна плочка с отпечатъци от ходилата на Спасителя. На амвона централната икона на Девата е обрамчена от бронзови изображения на четири пчели – най-древният символ на Христос. Другаде не съм виждала подобна симпатична конфигурация и точно защото са черни, внезапно в глава ми прелита очарователната пчелна братовчедка от „Естествен роман“. Дали пък случайно… Трябва да изпратя тази снимка на Георги, дали е идвал някога тук? Щраквам на портрет тримата: Сенкевич, Шуликов и Иванчев.

 

2017 08 Evd Rim14
Пчелите на Куо Вадис

 

Продължаваме по Виа Апия антика и достигаме до фрагмент от оригиналния път. Базалтовите обли камъни парят под краката ни и още как – ами това долу са 23 века войни, триумфи и поражения. Румен ни разказва, че символичното влизане в Рим на немските части по време на Втората световна война е точно оттук, към Триумфалната арка на Константин до Колизеума (разбира се)… Нетърпима е жегата и намираме първата сенчица и чешма (в Рим, а и извън Рим, те са на всеки ъгъл и от тях блика съвсем безплатната акуа потабиле, питейна вода). Петър върви, жаден и измъчен, по тези черни камъни, влачейки веригата си. Тук го разпъват, но тъй като не е достоен за кръстната смърт на учителя си, настоява да го е обърнат с главата надолу. По протежение на Виа Апиа са били разпятията, това е пътят, който води света към чудовищния едномилионен Рим, най-големият град на древността.

 

2017 08 Evd Rim15
Виа Апиа

 

По тези черни плочи римският пехотинец търка войнишки сандали около 20 години и носи почти 30 килограмовото си въоръжение. (Пламен въздъхва като същински пехотинец, който мъкне раница с тежко фотовъоръжение.) И ако доживее уволнение, става почтен римски гражданин, дават му парче земя, задомява се и… евентуално си купува вила наоколо. По протежение на Виа Апиа, предпочитано място за живот и до днес, се намира един от най-престижните квартали на града. Наглед поизлющените и скромни, скрити зад високи дувари и остатъци от римски стени вили всъщност крият приказен разкош. Сгушени в пищни градини и басейни, тези дворове на новите римски патриции съхраняват и множество артефакти. „Тези имоти струват милиони, освен това собствениците им сключват договори с общината, че се задължават да подържат и при възможност да показват на туристите паметниците на културата, които попадат в техните владения“. И имаме невероятния късмет точно това да ни се случи. Пред нас се открехва зелена врата, от която излиза доста скромно облечен мъж с ленена риза на средна възраст. В краката ни се шмугва дружелюбно куче, нещо средно между Динго и Гонче и сигурно още нещо по прабабина линия, очите му са мили, гушка се и иска да го милваме. Заигравам се с кучето, Заговаряме сеньор Греко, който любезно ни кани да разгледаме „малка част от скромната му градина, имам една-две статуи, това е всичко…, другото е гора“. Влизаме в приказна райска градина: палми, ливади, лимон и нар, кристално син басейн, жасминови храсти, пейка и навес с плътно обвита в сянка асма. Просто, природно и красиво. Дървените синьо-зелени капаци на прозорците са открехнати, вилата е тънка и дълга, извита на дъга, следвайки контура на имота. Нататък е гора. Оказва се, че Сеньор Греко живее съвсем сам с жълтото си куче и спомените. Един добър, тъжен, самотен и благороден, ужасно богат човек. Сбогуваме се сърдечно, благодарим му за честта да надникнем в неговия свят. Тук е така.

А сега накъде? В последния ден сме на нашия Рим. Напред към хълмовете. Към театър Марчело. Към еврейското гето и синагогата. Към Изола Тиберина, островът с катедралата и огромната средновековна болница. Този миниатюрен остров е всъщност ембрионът на чудовищната Римска империя, поверието е, че тръгва тя се ражда точно тук. Наблюдаваме двама бряга и снимаме от мостовете над ленивия Тибър, който въпиещо се нуждае от дъжд. Жълтеникаво-зелен е, но все още има снага и тяга да прекарва редки корабчета. Мързеливо е. Слънцето прежуря, почти хапе, усещам зъбите му в прасеца на крака си, докато снимам от моста Гарибалди. Трябва да завали, реката го иска, хората го очакват. „Така както я гледате кротка, често през ноември препълва коритото и прелива“, разказва Румен. Не е за вярване, че това гигантско корито може някога да бъде напълнено. Има такива дни, в които водата направо се излива от небето като завеса. Тибър на приливи и отливи. Жаден тигър, който очаква пиршество.

Попадаме в Трастéвере, латините не смеели да отидат отвъд реката, където било мощното царство на етруските. Евреите в по-късни времена били концентрирани и оградени по заповед на папата в едно огромно гето. Кварталът е гигантски. Най-интересният, най-живописният е този квартал. Тук е сърцето на стария, носталгичен Рим. Вслушваме се в него и тръгваме по тесните и криви улички. Поемаме към вила Фарнезина, която обаче, на втория ден след големия празник Успение Богородично, продължава да бъде затворена. Ще се разминем с Тициан и Рафаел, със Сънят на Психея… Отминаваме и художествената галерия на Академията за изящни изкуства, защото иначе рискуваме денят да свърши тук. А е вече 2 часът след обяд. Днес ще предпочетем живота пред картините и поемаме курс към Санта Мария ин Трастéвере. Църквата с мозайките.

 

2017 08 Evd Rim16
Санта Мария ин Трастевере

 

Отминаваме плакати с червени петолъчки: vota comunista, налепени върху тенекиени ограждения и пристъпваме в божествената хлад. Това е една от най-странните катедрали във византийски стил, в които съм попадала някога. Изящни и невероятно добре запазени златни мозайки, православни икони, католически статуи и живопис. Кандилца и бели продълговати свещи. Двата християнски свята тук са събрани в едно. Това си е католическа църква, не униатска, но… странна е някак с търпимостта си към православния иконографски канон. Ние, православните, изглежда сме затворени в догмата си. Те ни признават, ние тях – не Колкото повече човек пътува и среща хора, вери, култури и светове, си дава сметка за очевидната (по-скоро допустимата) истина, че Бог е един – където и да влезеш, в който и храм да се помолиш. Живителната хладина на Санта Мария ин Трастевере обаче не може да трае до безкрай, твърде голям лукс е това за ограниченото ни време.

Излизаме на площада, където съзираме прелестен, но пресъхнал фонтан и… Попадаме на снимачна площадка. В отсрещното бистро снимат филм, цялото пространство е завардено от гардове на снимачния екип, момчета с баджове и мускули се опитват да ограничат преминаването през арената на снимките, други разпъват бяло платнище, което хвърля мека сянка върху актьорите, режисьорът, с вид на хипи от края на 60-те, в шарена риза, дълги проскубани коси и брада, кръгли очила, панталони чарлстон, ги готви за поредния дубъл. Творческа шумотевица и суетня. Разглеждаме участниците и се опитваме да познаем какъв е филмът. Край нас преминават дебели лелки, облечени като домакини, с кошници, престилки, чанти и забрадки, с басмени рокли и дълги елеци. Опитвам се да разгадая епохата. Въпреки че и тези пред, и тези зад кадър са облечени еднакво странно. Момиче с дънки чарлстон, шарена риза, превръзка през индианската прическа, дъга спусната коса, на колело, профучава край рамото ми. Високи платформи тип сабо и танк, дебели токове, шарени рокли на волани. Предизвикателни италиански актриси, ексцентрични актьори. Пълничък господин произнася монолог, прилича на герой от пулчинела или комедия дел арте, в ръце държи живо куче, насреща му компания от явно художници му показват портрета на същото това куче. Хохот и смях. Небрежно преминават домакини, лелки, бабки, кошници, има и един францискански монах с гигантско шкембе, който широко се прозява. Според мен снимат някаква комедия. На снимачната площадка се правят злощастни опити за въдворяване на някакъв ред. Актьорите кръстосват площада на длъж и шир. Карат ни се, че снимаме. Туристите зяпат, смеят се, непрестанно се опитват да се омесят във филма. Връщат кадър след кадър. Всички са тъй причудливо облечени, че вече му губя края кой е актьор, кой режисьор, кои са от техническия екип, кои са туристи или случайно преминаващи граждани. Комедия Италия. Обикаляме целия площад, за да се измъкнем, защото Румен вече ни звъни за следобедна среща. Пламен щраква един доволно ухилен младеж, който явно заработва като статист-сервитьор. Откровено щастливи (Пламен е направил своята жътва за деня, а може и за пътуването), пооткраднали някой кадър и авторски права от Чинечита, се изхлузваме от площада и хлътваме в най-близкото бистро за по следобедна лаваца кон лате.

 

2017 08 Evd Rim17
На снимачната площадка

 

Накрая, за десерт, Румен ни повежда към хълма Джаниколо, „защото – казва – това е задължителният подарък, който правя на всичките си приятели, дошли в Рим.“ Повежда ни с дяволски пъргавия Фиат по улички, тесни, „колкото два фиакъра да се разминат“, пътуваме и се хоцкаме по калдаръм, по павета, правим резки завои и изкачваме на спирала хълма. Учудвам се, че пропуснахме да метнем по нагорнище и едно стълбище, но другия път… Хълмът на героите Джаниколо представлява нещо като еър мюзеум, където са изложени бюстовете на особено важни герои-основатели на италианската република. А и на европейската история. Тръгваме по алеите, след като сме обиколили паметника на Гарибалди с надписа: Roma o Morte! Кратко и искрено. Три думи, които казват всичко. В този паметник е побрано цялото преклонение и благодарност на поколенията. Вървим по алеята на гарибалдийците – унгарски генерал, полски офицер, руси, чехи и много, много велики италианци. И там, в центъра, на алеята, на най-видно място, с поглед, обърнат към хартата на италианската свобода и голямата панорама на града (оттук Рим се вижда като на длан), гордо ни гледа нашият Капитан Петко Войвода. Най-личният, най-юначният гарибалдиец. Велика чест е това. Румен поизчиства камъка от гълъбови пиршества-и-след-това. Снимаме се за спомен и отдаваме чест.

 

2017 08 Evd Rim18
С Капитан Петко

 

На сутринта летим. Не обичам да си тръгвам откъдето и да е. Мразя и когато друг си тръгва. Но пък обичам завръщанията. Не е едно и също. Пътувайте. Пропуснете някой филм, отложете четенето на книга, но пътешествие не отлагайте. Ни-ко-га. Обещаваме на Румен, че ще отидем на Божи гроб. В най-скоро време. „Ето, това в никакъв случай не отлагайте за после, за старини. Поне веднъж в живота си човек трябва да види трите световни града: Йерусалим, Рим, Константинопол. И колкото по-навреме, по-добре.“ Е, в Истанбул със затворени очи ще те разходим, приятелю! „Искаш да кажеш Константинопол? Такива са времената, че втори път едва ли бих отишъл…“

Никой не може да се окъпе два пъти в една и съща вода. И да отиде два пъти в един и същи град, та бил той и Вечен. По пътя към Варна слушаме по радиото за атентата на Ла Рамбла. Искали са да взривят Саграда Фамилия. Новите варвари… Рим ще ги надживее, за него вече съм спокойна. Но ние дали ще ги преживеем? Установяваме, че сме изгубили диоптричните очила на Пламен. Моята златна верижка от ръката. От жегата на печката ли, от шаренѝята и възторзите ли, от лазура ли, не знам, но… Изгубихме си ума по Рим. Сърцата ни открадна. Което означава, че ще се върнем отново. Със сигурност, защото един поет ни очаква там. Към Рим тръгнахме тъжни, изгубили преди дни най-скъп приятел, Яни Милчаков. Миналото лято правехме планове заедно да пообиколим Италия. Да тръгнем с ферибота за Бари и… Довиждане, до другия живот, Яни! Завръщаме се с нов приятел – и той е зодия Близнаци, и той голям сладкодумник. Майстор на римски истории от стари и нови времена. (Римски истории – разбирай буквално бивалици и небивалици, разказвани без начало и без край, нещо като приказки от хиляда и една нощи, масали, Благолажки чудесии…) Подхванах ги и аз по римски, въпреки, че предпочитам непосредствено и доказано преживените. Които преживяваш, за да разказваш. Господ ни взе Яни, а ни даде Румен, казано по елинпелиновски. И си мисля, че сигурно смърт няма. След като се уверихме в нееднозначни доказателства за безсмъртното.

В последните августовски дни на 2017

 

Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор
Посетители: 87

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 14 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици