Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 90% (4 гласувания)

 

2016 12 Chestnut Tree

 

Мъжът зад витрината помаха за сбогом, излезе и пресече към кафенето отсреща. Върна се с кафе и вестник, постави картонената чаша на уличното елтабло и запали цигара. Позяпа безцелно, допи и допуши, хлътна обратно в магазина, настани се в кожено кресло и разгърна вестника. Той се казваше Николай Щиплиев, за приятелите Нино, трийсет и петгодишен неженен управител на мебелен магазин, смугъл и черноок, в джинси и бежово велурено сако. Държеше спестяванията си в повече от една банка, пиеше умерено, ненавиждаше всяка проява на нетърпение и обичаше да пазарува извън сезона неща като плажна рогозка, фотопринтер, селска къща и коледна украса. Уж не съвсем в хармония с диктата на своята практичност, търговецът хранеше слабост към художествата и дискретно, но редовно посещаваше някои театри.

Колкото до магазина, от който притежаваше 50% (останалите 50 държеше Кирилка), това средище на уюта и удобството бе видяло и по-добри времена, преди големите вериги да завладеят пазара. Семплата червена фирма над входа отдавна се бе превърнала в познат акцент от еклектичната атмосфера на булеварда. Магазинът се помещаваше в стара, потъмняла от времето сграда, а вътрешното осветление прерастваше в гала или затихваше до икономичен режим според часа и сезона. За да се използва по-пестеливо пространството, мострите бяха наблъскани нагъсто, и ставаше така, че до кухненската мивка клечеше кожена мебел, до бюфета – градинска маса, а над нея бар-спотове, в случая включени. Нино кесеше по цял ден в почти галерийната тишина, предразполагаща към равносметки, а скучните му смени разтушаваха – в низходящ ред по своята настойчивост – клиентите, счетоводителката Лора, шофьорът Добри, Кирилка, мъжът ѝ, техниците и Финч, който веднъж-дваж в седмицата донасяше кафета от отсрещното заведение, които изпиваха с по цигара до елтаблото на ъгъла между 9:10 и 9:30 сутринта. Тези визити започнаха от една случка в парка, която онзи изглежда се бе почувствал длъжен да отбележи, но бързо загубиха своята формалност и се превърнаха в кратки срещи без цел, случайни отрязъци от време, характерни за места като казарми и болници. Не беше сближаване – Нино не помнеше на тези пушкоми да са разменили по повече от пет-шест приказки, в които влизаха сутрешният поздрав, отделни практически наблюдения и забележките, касаещи времето, което според Финч бе винаги приятно – независимо дали валеше мокър ноемврийски сняг или бе задушна лятна утрин, все едно, времето непременно бе „много приятно“. Колкото до случката в парка, тя бе по-скоро глупава.

Трябва да беше месец май, кестените тъкмо бяха цъфнали, и Нино седеше в личния си автомобил (съвсем обикновена и съвсем безупречна шкода Octavia 1.8 TSI, закупена от Уникредит лизинг с пробег от 30 000 км, на половината от каталожната цена, в предпочитания бял цвят) и чакаше Кирилка да изтегли парите за фабриката в Огняново, където всичко беше пунта мара и всичко се разплащаше в брой. Докато зяпаше младите майки, бутащи колички в кварталния парк, отнякъде се домъкнаха пет скинарчета или по-точно четири скинара и една малка кучка с обеца на веждата, всичките в зелени панталони, черни потници и кубинки. Та идват отнякъде тия с двете си пластмасови бири и не щеш ли, заграждат един циганин-клошар в син блейзър, което е тройна обида за порядките в малката скинарска вселена. Тегли си количката човекът и не ги поглежда, ясно му е всичко. Уж да се разминат, но един от младежите, върлинест и черновежд, бие шут на количката и тя се преобръща. Клошарят спира, връща се две крачки и започва да подрежда обратно смачканите кашони, когато друго от скинарчетата, набито и розово, му вкарва с грациозно завъртане шут в гърба, и клошарят пада на напред на длани и колене. Всичко е към края си, не остава много забавление, когато отнякъде се явява кой, кой, бай ти Финч и – право в кръгчето. Какво им е казал не се знае, но те мигом настръхват, свалят интереса си от клошаря, който използва ситуацията, за да се оттегли с количката, и го насочват към неканения рицар на правдата. Така, в рамките на минута, хуманистът успява напълно да замени своя унижен събрат, озовавайки се в центъра на вихрушката от кубинки. Нино слиза от колата и, без да забрави да я заключи, с бърза крачка се насочва през булеварда накъмто любителския насилнически театър. Подтичвайки между дърветата, изсвирва пронизително, скинарите го виждат и разбират, че към тях злонамерено се придвижва оператор на компетентни юмруци, защото хората, които се бият редовно, имат добре развито усещане за качествата на противника, така че зарязват обекта в прахта и се оттеглят със своите черни потници, синджири и пластмасови шишета. Обектът вече е успяла да се изправи, превръщайки се отново в субект, и се е захванал да си тупа косата и дрехите от прахта, а от сцепената му вежда се точи струйка кръв.

– Не ми се търчи, иначе такива ги таксувам безконтактно, направо с каиша – казва Нино, колкото да каже нещо.

Онзи му обръща гръб и, без да каже нищо, се отдалечава по алеята. Нино вдига рамене и се връща през парка, като маха с ръка на Кирилка, която нервничи около колата с една шапка пари.

На следващия ден пообиколиха с буса из Неврокопско, а на по-следващия Нино проследи иззад бюрото си как рицарят на унижените закупи две лаваци от кафенето отсреща, прецапа с тях през булеварда и потропа на стъклото му, зовейки го с жест навън. Търговецът излезе и рече:

– О-о Финч, как е хавата?

– Финч?

– Напомняш ми един актьор, Джон Финч. Гледал ли си „Полуда“?

– На Хичкок ли?

– Гледал си го, значи.

– Заповядай, кафето е за теб. Сметана?

– Да.

Мръднаха настрани и поставиха чашите на ревизионното електрическо табло зад ъгъла, за да запалят по цигара. Така възникна малкият ритуал, в центъра на който бе въпросното елтабло, удобно като барплот и почти толкова безопасно, и към който постепенно и независимо – в свои собствени часове – се присъединиха други служители от района, които не можеха да си зарежат работното място, но все пак имаха нужда от кафе с цигара: мацките от детския, момчето от книжарницата, фурнаджиите от пекарната, които заставаха там с белите си дрехи и шапки, приключили работния ден преди той да е започнал за останалия народ, и не беше ясно от пръв поглед хлебари ли са или хирурзи, излезли да пафнат между две планови операции. Както и да е, пишман рицарят нито спомена случката от парка, нито каза „мерси“, но пък се представи с името си, което в крайна сметка се оказа ненужно, защото вече бе Финч и толкова. Към онзи момент Нино не знаеше за него нищо, а и впоследствие не научи много повече. Живеел наблизо, в една мансарда точно под звездите. Първоначално, заради запуснатия му и изтерзан вид, го прецени като студент-непрокопсаник, което, не че се опроверга от времето, но не се и потвърди. Бе се вписал в местния пейзаж до степен, която някак си го вадеше от студентския стереотип. Такъв човек може да е само професионалист, пък бил той и професионален безделник. Кому би хрумнало да закусва баничка с бира?

Сред нещата, които Нино мразеше, бе и това да получава неща даром. Ликвидация, разпродажба, черен петък – окей, аванта – не. То бе по-скоро проява на присъщото му чистофайничество, някакво безобидно психично отклонение, отколкото осъзната политика. И двата предмета, оставени от Нино, се намираха сега наоколо, сякаш за да му напомнят за него: леко опърпан оригинален афиш на „Портокал с часовников механизъм“ над бюрото, 24х36 инча, графика на Лудвиг Ван, разместен в шията от невидим срез, сюртукът залян в червено. Този плакат, навит на руло, бе под мишницата на отбилия се почитател на кафето с цигара, но щом мебелистът оцени суровата автентичност на картината, онзи я подхвърли върху най-близкия скрин, сякаш бе някакъв флаер. Вторият предмет беше бензиновата запалка „Imco“, която изглеждаше като прегазена от танк, но работеше много добре; нея пък заряза на елтаблото, когато управителят бе останал без огънче, по своя ненатрапчив и невъзмутим начин, сякаш му оставя смачкана кутийка кибрит с две-три клечки, което горе-долу си беше точно така, и макар да имаше някаква невидима принадена стойност, още по-необяснима поради мимолетността на жеста, останал бе единствено предметът със своята полезност, без следа от други съображения.

За цялото време на познанството им не го видя в компания, женска или мъжка, делова или приятелска. Сбогуваше се едносрично и си тръгваше на мига. Изобщо бе нещо като Али Баба, който знае къде е пещерата на разбойниците и може да влиза там когато си поиска, но в тази пещера винаги има точно 2.50 и нито стотинка повече.

Бедността си е бедност и Нино не можеше да потисне отвращението си от износените обувки, от безформените дрехи, от общото впечатление за нищета и неуреденост, все явления, които благоразумният Нино ужасно ненавиждаше по принцип. Та затова и не можа да повярва на очите си, когато в едно сиво септемврийско утро до отсрещния тротоар спря открит автомобил, от който слязоха Финч и мацката, и седнаха в кафенето. Не бе го виждал от няколко седмици, но това, което го порази най-силно, по-силно от мацката, по-силно от ленените панталони на Финч, бе колата: ужасно червена и ужасно малка нова мазда. Да бе се появил в седефено бентли или в бронирано хъмви и с чалма на главата, по-нямаше да го шашне, отколкото в това смешно автомобилче без багажник. Мацката бе медноруса, с бретон, с лунички и чип нос, с плътни устни и трапчинки на бузите, не можеше да види цвета на очите ѝ зад слънчевите очила, но може да бяха гълъбовосиви, при този цвят на косата това често е така, с тънък кръст и закръглено дупе, гърдите по-скоро малки под лятната рокля.

Макар да не проявиха никаква интимност, в начина, по който тя извади цигара и изчака той да я запали, а може би в начина, по който седяха и мълчаха, се чувстваше близост и привична хармония, тоест те бяха вече една съвсем редовна двойка, в каквато двамина могат да се превърнат и за месец, стига да са влюбени.

Мацката допи кафето, загаси цигарата наполовина и стана, последвана от кавалера си, който вдигна ръка за поздрав към силуета на търговеца, очертал се зад матовото стъкло на магазина. Двойката се качи в кабриолета, а Нино ги изгледа с онази мигновената интензивност, с която се проследява голова възможност. Задните колела вещо пробуксуваха, вдигайки облачета прах, и любовниците за секунди, съвсем по рецепта, потънаха в залеза.

Нино изгледа задницата на отдалечаващия се спортен автомобил, почеса се по брадичката без да го сърби, и пресече булеварда. Върна се със сутрешния вестник и чаша кафе, която остави на елтаблото, изтръска от пакета една „Парламент“ и я запали с очуканата си запалка. Допи кафето, допуши цигарата и угаси фаса в капката на дъното на чашата, която хвърли в контейнера за боклук. Влезе в магазина, отвори вестник и се зачете за рисковете, на които мъжете подлагат сперматозоидите си, носейки мобилния си телефон в джоба на панталоните. По някое време стана да обходи магазина, като междувременно премести телефона си в джоба на сакото, върна се, остави телефона на бюфета и изчете някаква статия за заплетените връзки между бивш министър, фолк дива и чуждестранни мафиоти. За обяд си взе от малките вкусни пици, които правеха в пекарната, разговори се с един-двама от по-ориентираните посетители, помота се още малко и часът стана шест. Микробусът спря отпред с Кирилка и комплект кухненски шкафове. Нино попълни фактурата, като първо обърка датата, а после разликата между цената и капарото, та съдружничката вдигна вежда:

– Какво ти е, слънце, не си ли се наспал?

– Уф, аре да те изведа. За по едно в „Карамел“?

Веждата на Кирилка се повдигна с още сантиметър.

– Аз, душко, само да ти напомня, че през последните три години не само се омъжих, ами и дете родих.

– Как е Васко?

– Добре е.

Закараха мебелите в някакво ново блокче в „Овча купел“, качиха ги на третия етаж с помощта на клиента, пъргав дебелак, и се прибраха за има-няма два часа. Паркираха буса във вътрешния двор, пусна Добри да си ходи, угаси главното осветление, оставяйки само няколко плафониери по стените, приседна зад бюрото и поседя така, зазяпан във вечерния булевард. По някое време стана, удари ключа и отпраши към дома. Реши да не си търси повече компания за вечерта, някак неприлично ставаше, но не се прибра, ами наистина отиде в „Карамел“, намери си свободен стол до барплота и си поръча уиски, вода и ядки. Звучеше приятен, ненатрапчив асид-джаз, той отпиваше на малки глътки от едва разреденото питие, мяташе по някоя ядка в устата си и мислите му постепенно се уталожваха.

Какво толкова бе станало? Някакъв улав студент, шматка безобразна, не съвсем познат, не съвсем приятел, дошъл, заминал, беден бил, разбогатял и се преместил. Странен бил, кой в днешно време не е странен? Наистина, известна загадка оставаше, и тя се съдържаше в начина, по който се бе получил този внезапен възход – защото не ставаше дума толкова за пари, каквито човек може да придобие от наследство, хонорар или далавера, а за непознати способности, вкусове и най-тревожното – наклонности.

Нино продължи да се подпира с лакът на бара, да пийва и да чувства отдалеч как часовете минават, да побутва с крак кашоните, подредени в умствените му складове, проверявайки за двусмислени съображения, като например тайна ревност, закотвеност в установеността, разни такива. Нека има кинти момчето, нека има и готина мацка, нека има бърза кола. Нужно е да се срещат и авантюристи, и положителни личности, кой е казал, че трябва всички да сме шушумиги?

Не, не беше завист към новия, триумфален Финч – на кабриолет и медноруса мацка всеки може да се качи. А на тавана – не. Не и през зимата. През оная ми ти капандура как ли вее… От гледна точка на стила – а от стил Нино разбираше – бедният опърпан Финч бе някак по-въздействащ, цялостен, непоколебим.

Или пък… Някъде през фините малцови изпарения пробяга руски мотив, нещо за това как обичаме някого, докато е гламав, а когато неочаквано поумнее, ни става противен. Но Финч не бе му опротивял. Беше си същият пич. Или почти.

Впрочем Нино съвсем ясно съзнаваше, че съображения няма, съображения липсват, няма какво повече там да се търси, и все пак нещо продължаваше да го човърка, да се оплита в лицето му като паяжина, някакво усещане, че нещо се е изгубило необратимо, като бляскава метафора, породена от алкохола и погинала в тръните…

Някой го тупна по рамото и изпълни полезрението му с широка усмивка.

– Как е, Щиплиев?

– 60 на 40.

– Сам си пиеш?

– Ами…

Нино огледа събеседника си, който, оказа се, наистина си имаше компания: изпод мишницата му се усмихваше кестеняво миньнонче. Това някак си го очарова и той омекна, идентифицирайки хората: бяха от някогашна студентска компания в Лесотехническия, и тогава си бяха гаджета и се казваха Алекс и Алекс.

– Какво да ти кажа. Свърших работа и си викам: абе стига вече с тва бачкане, аз да не съм някакво муле? Бачкането не е всичко в този живот, нали така?

– Определено.

– И ей ме на: седя си тук и си пийвам.

– Капитан си.

– Чао, Алекс.

Той донякъде се отврати от ролята си, но донякъде отврати и другите, което вече беше друго нещо. Така нещата придобиваха смисъл. Сякаш. Все едно…

Нищо съществено не се измени в живота на Нино през последвалите месеци, не настъпиха никакви особени промени. Мацките от детския магазин попитаха веднъж какво стана с онова момче, дето идваше тук, нещо се изгуби, а също и барманът от кафенето отсреща. „Не съм го чувал,“ свиваше рамене Нино. Появиха се, незнайно откъде, няколко драскотини в дотогава безупречната сметанова белота на Октавията – на левия калник и на шофьорската врата – нещо крайно нетипично, както и фактът, че така и не си направи труда да ги поправи. Продължи да се засича с Алекс и Алекс в „Карамел“, и дори ги почерпи веднъж карибски ром с касис. Иначе казано – живот културен, премерен и градски, с една-две драскотини по фацата.

Вергил Немчев
Вергил Немчев е автор на книгите „Перилата на срока“, „Голямото глезене“, „Радио. Роман“ и „Излишната част“. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“. Английската версия на сборника разкази „Голямото глезене“ („The Big Pampering“) е издадена през 2006 от дъблинското издателство „Scotus Press“. Текстове на Немчев са публикувани в различни периодични издания, между които „Литературен вестник“, „Капитал“, „Страница“, „Алтера“, „24 часа“, „Vice“.
Други статии от този автор
Посетители: 83

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Самуил писа Още
    Крадците на миналото се... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Открих този... преди 22 часа
  • Борислав Гърдев писа Още
    Това, че Вагенщайн е... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Наистина, това е... преди 2 дни
  • Емил Коен писа Още
    Филмът е наистина... преди 2 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    И аз да кажа нещо за... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Златко, не се ли срамуваш... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Добре направи, че... преди 2 дни
  • Рафаело Казаков писа Още
    Златко: за пръв път... преди 3 дни
  • Мария Касимова-Моасе писа Още
    Нямам проблем с тезата в... преди 3 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Този текст ме кара да... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хората се поразпалиха,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Разреших си да го постна... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Да, това е смислена... преди 4 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Само че де факто тази... преди 4 дни
  • Екатерина Чамурлийска писа Още
    Браво! преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Това е вярно, де юре. Де... преди 4 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Все пак - можете да... преди 4 дни
  • Емил Измирлиев писа Още
    Браво, Златко!!! Прави ти... преди 4 дни
  • Николай Василев, Гренобъл писа Още
    " Както казва... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Чудовищата са... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 5 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 5 дни
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 5 дни