Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (6 гласувания)

 

2016 10 jesus rio

 

 

Седяхме и съзерцавахме природата. Отсреща – високата скала осветена от слизащото слънце, като уста на кит. Последните топли дни. Казах: Това пространство тука ми напомня на „Факултета“, (така се нарича една циганска махала в София) – малката ни къща в бяло, тази неравна отъпкана полянка пред нея, струпаните дърва, пепелта от снощния огън, лятната импровизирана кухня между дърветата и най-вече прането на дългото въже. Циганите се перат много. Там във „Факултета“ във всеки двор имаше проснато пране. И трите пъти когато съм ходил там. Първия път ме заведе Джони Пенков. Циганите го познаваха от телевизията, от филми. Той водеше една французойка от Париж, от някакъв международен комитет за правата на човека. Взеха ме от къщи с кола. Шашнах се. Няколко километра само от центъра на София – и изведнъж си като че в друг край на света. Малки къщи с по няколко пристройки от дъски или тенекии, сред тях и големи къщи – на по-богати цигани – или неизмазани, или недовършени, с балкони, с балюстради, няма огради, или има огради, малки дворчета, криви улички, кални, една главна пак кална, пак крива, по нея се разминават от време на време циганчета, яхнали кльощави коне, по две на кон, срещу тях – лада или тузарски мерцедес, вътре – шестима цигани, каруца с гумени колела минава – конят сляп или полусляп. Тук-там сергия, търговска будка от шперплат, павилион, редки минувачи…Но навсякъде шарени пранета… Втория път заведох сина си и съпругата му. Тогава ни поканиха в една къща на кафе. Схлупена, но вътре чисто, стените измазани неравно, розови, с репродукции по тях, персийски килим във вестибюла, скъпа гарнитура „ретро“ – диван с два огромни фотьойла и по всички ъгли между стените и тавана и по отвесните ъгли – светещи лампички в прозрачен маркуч, като за коледна елха. На пода в единия ъгъл върху електрически котлон се пържеха картофи. Кафета ни донесоха в пластмасови чашки от павилиона наблизо. Домакините разказваха как при съкращенията на работници, а тогава имаше вълна от приватизирани предприятия, първо съкращавали циганите, а после никой не ги взимал на работа… Третия път когато отидох, един циганин поет ме покани в дома си, чете ми от книгата си стихове, разказа ми за приятелството си с царя на циганите, който живеел в Румъния, за дисидентството си, за боя, който ял в милицията… Тогава ми показаха и залата за сватби. Огромен хангар в центъра на махалата, със сцена И то в момент на подготовка – в средата бяха събрани всичките маси на заведението (30-40 маси) в голям правоъгълник, покрит отгоре с прозрачен найлон, върху найлона – планина от кайма и отстрани приготвени купчини подправки – сол, черен пипер, кимион, грамада нарязан лук. Предстоеше омесването на каймата. Обясниха ми – с крака ще бъде – „Както и гроздето, нали се тъпче с крака в каруцата-кораб по гроздобер?“ За да приготвят 3000 кюфтета. Три хиляди! Щяло да има много гости. И това – за сватбата на сина на един циганин, който аз, оказа се, познавах – той и жена му бяха готвачите в ресторантчето на третия етаж на еврейския дом на площад Възраждане. Той е същият, когото после срещах често като хамалин на площад Македония. Там беше борсата, където можеше (и сега май че може) да се наеме камионче и хамали. Заговаряше ме и ми даваше листче с неговия джиесем. Ако ми потрябвал хамалин. Понеже дълго чакат някой да ги наеме, ако въобще се появи такъв, на хамалите им става скучно. Когато минавам ме спират, съобщават ми кой филм последно са гледали по телевизията, повтарят моя реплика от филма, например „Тука е! Тука е!“ от „Края на песента“, винаги подчертават колко голям артист съм (най-големия!) и ме питат няма ли да почерпя по ракия, или поне по кафе. Веднъж ме спряха, за да ми кажат, че моят приятел, този от Еврейския дом, е починал внезапно, неизвестно защо, и те били изненадани, млад човек, така както си стоял и починал. Разсъждавахме известно време за тленността, скърбяхме… Дали не е било за да почерпя за „Бог да прости“, сега си мисля. Защото на другия ден самия той ми се обади по телефона, за да ми каже, че не е вярно, че бил умрял, че е жив. Съвсем добре си бил, даже не бил болен и се гневеше на ония – „уж колеги, как не ги е срам!“ – и ако имам нужда от пренасяне нещо… Помнех „Факултета“ като мое откритие, смятах, че е чудо, защото при единия от пътите заварих сватба. Техните сватби траят с дни. И във всеки от дните – дълъг ритуал, но във всички ритуали участва цялата махала. Плюс гости от други краища. Шествия с музиканти, с тъпан и танци, бавно движеща се маса от хора заедно с танцуващите в средата – към дома на булката, после обратно – към момчето, после към … най-различни посоки. Дощя ми се да заведа даже Харолд Пинтър във „Факултета“. От „Отворено общество“ ме направиха член на комитет по посрещането на Харолд Пинтър. Разчуло се е, че сме приятели, а всъщност само бях получил ръкописен отговор на едно мое писмо до него и аз го показвах, фуках се. Бях му писал защо ми е харесала постановката в Лондон на неговата „Ничия земя“. В нея той играеше една от двете главни роли. Намери билети Аглика Маркова, културният ни аташе, и като свърши представлението тя си прати дипломатическата визитна картичка до Пинтър и той ни прие в гримьорната си и там в малката стаичка го поканих в нашия „Театър зад канала“ да гледа „Завръщане у дома“ (бях упълномощен), която се играеше трети сезон един или два пъти седмично. „Трети сезон?“, смая се Пинтър. Така се зарадвах на онази „Ничия земя“ … След нея вече знаех, че аз съм бил правият в споровете как трябва да се играе Пинтър… Та на заседанието на комитета (Руси Чанев беше, който го доведе в България и организира всичко) предложих да има посещение на „Факултета“. И май приеха – влезе в програмата. Но Пинтър после отказа. Той се чувстваше неловко тука в София. Мисля, че затова все искаше да пие бяло вино. Да се спаси от притеснението си. В Англия вече беше излязъл май от мода, считаха го за елитарен, за прекалено интелектуален, а тука – слиза от самолета и почести, почести, шум. Из цяла София нагъсто разлепени плакати – в огромен размер – неговото лице, 7-8 постановки на негови пиеси в софийските театри, от провинциални театри бяха дошли да го играят. В „Театър зад канала“ вече четвърти сезон – „Завръщане у дома“. В Лондон се събира трупа за една пиеса и ако издържи 30 представления (в 30 вечери една след друга), за колкото е договора – пак добре. И край с тази пиеса. А тука!.. Най се смути (и се е изумил навярно) на творческата среща с българските писатели в Градската библиотека. Дойдоха много малко хора. Уводно слово от водещия Шурбанов и после – „Имате думата за въпроси“. Мълчание. Подканяне от Шурбанов. Пълно мълчание. Второ подканяне. Безкрайно дълга тишина, стори ми се. Трето подканяне. И седящият на първия ред Божидар Божилов, прочут поет, вдигна ръка и каза: „Колко брака е имал Харолд Пинтър?“ Преведоха му въпроса. Пинтър се вцепени в първия миг, после се разгневи, усетих, на наглостта, после, разбрал, че трябва да е великодушен каза „Два“. И като че ли беше решил да приключи с това, но не се сдържа и попита: „А вие?“ А каква пламенна реч произнесе в Софийския университет срещу Съединените щати! Как Америка смачкала Никарагуа тъкмо когато се възраждала управлявана успешно от сандинистите. Бяха го провъзгласили за доктор хонорис кауза. Добре че не стана това отиване до Факултета. Нелепо щеше да бъде. Щяхме да обидим циганите. „Посещават ни за да разглеждат мизерията ни“. О, чакайте. За пръв път… Не е вярно… Всъщност такава махала „бидонвилска“ бях виждал вече през 86-а, само че отдалече. В Рио Де Жанейро. Показа ми я една жена, не млада вече, пълничка… Много висок хълм, гледахме го застанали с гръб към океана. Амфитеатрално накацали къщурки, стотици. Догоре, до върха. Гъсто една до друга, една над друга… Свечеряваше се и заблестяваха по прозорците светлинки. Какви прозорци? Къщите нямаха прозорци. Имаха отвори. Тя каза: „Там не смее да припари дори полицията“. Поисках да се разходим по пясъка на брега зад нас. Невъобразимо просторен плаж. „В никакъв случай! Тук стават най-бруталните ограбвания на хора по това време, привечер.“ Запознах се с нея в Ню Йорк. Бях се спрял на тротоара да слушам един певец, акомпанираше си сам на електронна клавиатура, имаше си и микрофон и излизаше идеално, очарователно. И понеже висеше фотоапарат на врата ми, една жена от публиката, бяха се събрали доста хора, ме помоли да го снимам и като се върна там откъдето съм дошъл, да ѝ изпратя снимката. Снимах. Даде ми визитната си картичка. Беше от Рио де Жанейро. И наистина от София ѝ изпратих снимката. (Тогава не бяха дигитални). И тя ми писа и ме покани в Рио де Жанейро. Така е прието, вежливо е, си казах. Но не заради нея се оказах в Рио де Жанейро. Не. Отидох на гости на Фигейредо. Но в Бразилия бях не заради Фигейредо, а при моята леля Роза (танти Роза) в Сао Пауло и после… Драматургът Фигейредо. Как се случи ли? Някога в София се правеха международни писателски срещи. И ми се обадиха да изсвиря в една от вечерите в бара под Съюза на писателите на Ангел Кънчев 5 някое парче. В този бар никога не се свиреше, но сега за световните гости… Искали са да им покажат колко артистично си живеят българските писатели… Ще ми акомпанира композиторът Стефан Драгостинов. Не бяхме свирили заедно. Импровизация… Срещнахме се там и си уговорихме парчето. „Чардаш“ от Монти, разбира се. Изсвирваме го. Идват и ми казват: Гилерме Фигейредо, бразилски писател, ви моли да седнете на неговата маса. И ме завеждат. И заговарям с него на шпаньолски (еврейския испански) и той го знае, се оказва. Където не става на шпаньолски – на френски. И той чува историята на неговата пиеса „Езоп или лисицата и гроздето“ в бургаския театър от 1957 година, (бяха я открили в съветско театрално списание) и как тя е била първа стъпка на една нова трупа с новатори водачи със смели идеи за инакъв театър, не ретрограден социалистически реалистичен. За мене тази пиеса беше много важна. Събитие. Първа роля с Леон Даниел. Много лутания… Играех древногръцки философ не знам от коя школа. Поучава, философства, има ученици. Един ден си купува роб и този гърбав роб да излезе поет, остроумен, мъдър, съчинител на басни. Името му – Езоп. И философът му краде историите, които слушат вкъщи с жена си и с тях блести пред учениците и колегите си, и понеже жена му съблазнява роба, а той отказва да я обладае, отблъсва ласките ѝ, тя озлобена лъже мъжа си, че Езоп посегнал да я изнасили. Накрая на пиесата Ксант (философът) става причина уличеният в кражба Езоп – а той нищо не е откраднал, абсолютно нищо! – да бъде хвърлен от скалата в пропастта. Колко гъсто го разказах! На няколко места в постановката осветлението изведнъж ставаше зелено, цялото зелено, актьорите произнасяхме репликите си не един към друг, а обърнати към публиката. И те добиваха нови коварни значения. Сега виждаме какви ли не волности по сцените, но тогава това беше небивала дързост… Фигейредо беше белокос, с буйна коса. Поканих го на банкетчето дето групата артисти от „Лунната стая“ си гласяхме, защото бяхме получили някаква колективна парична награда. Да я изядем и изпием заедно. Взех го с кола от хотела. Малко се напи, беше се зачервил, стана му весело, пяхме му песни, свирих на цигулка, разчувства се, рецитира наизуст провансалски поети от 15-16 век. Бил ги открил сам в парижки библиотеки. Разменихме си адреси. После си писахме писма… и преди да тръгна за Сао Пауло му се обадих. И той каза непременно да се отбия в Рио де Жанейро. И такъв билет си купих – с три дни в Рио де Жанейро на връщане. (Какво нещо! Сега като изписвам имената на тази страна, на тези градове особено чувство ме обзема. Както преди да ги посетя. Имат ореол. Едно е когато си там, къде по-прозаично е, а съвсем друго като го прочиташ, като го произнасяш, като го пишеш: Бразилия, Рио де Жанейро, Сао Пауло… някакво сияние излъчват самите думи. Митове…)

Та ето ме кацнал (със самолет) на летището на Рио де Жанейро, чака ме лично Фигейредо, шумен, енергичен, друг мъж ми качва куфарите в голяма черна кола, после сяда зад волана. Шофьорът на ректора. Фигейредо ми казва, че е ректор на някакъв университет. Не знаех! Подава ми напечатана цветна покана: среща на професорите и студентите с „големия режисьор, актьор, певец, диригент, цигулар и композитор от България Ицхак Финци!“ Изпотих се. Не е вярно! Но е напечатано, размножено е, не може да се поправи! В тържествената зала на университета от 5 часа на следващия ден! Бил ми намерил вече цигулка и пианист. Кимам с глава. И не виждам изход. Следващото объркване беше в хотела. На рецепцията той си подава визитната картичка, казва ми тихо „Така ще разберат, че не си случаен“. И аз се сещам за предупрежденията на танти Роза да внимавам много, Рио де Жанейро е най-престъпният град на света, най-престъпният! Фигейредо си тръгва. Ще дойде да ме вземе утре за срещата. Хотелът е малък, но спретнат. Нареждам си в стаята нещата от куфара и се сещам, че нося 3000 долара в джоба си. 3000 без нещо. В живота си дотогава не бях притежавал такава сума. Долари! Самата дума „долар“ беше разтреперваща. Бяха от танти Роза – затова ме беше поканила в Бразилия, за да ми завещае спестяванията си. Аз съм ѝ любимият племенник, тя няма деца. Долу на рецепцията пишеше „не отговаряме за кражби, оставете ценностите си на съхранение при нас“. Но нали Рио де Жанейро е най-престъпният град в света? Как така ще ги оставя! Ще ги скрия тука в стаята. Но къде? С пачката в ръце се колебая, пристъпям към кревата, не, по-добре над гардероба, не, в сгъвката на фотьойла, не, под матрака в средата… ами в казанчето на клозета? Глупости! Нали всички места, които ми минават през ума, могат да минат и през ума на печения крадец. Не, не, не, трябва да измисля неочаквано място. Вече съм паникьосан. Не мога да реша. И изведнъж виждам през широките прозорци на стаята отсрещния висок и широк, направо грамаден жилищен блок. 20 етажа! Но аз съм наблюдаван! Това е Рио де Жанейро! Най-престъпният град на света! Невъзможно е да не ме следят отнякъде от етажите с бинокъл! Те следят кой какво прави във всяка стая на хотела! Сто на сто са ме видели с доларите в ръце… Ще сляза на рецепцията. Там е най-малкият риск все пак. Нали Фигейредо си беше показал визитната картичка. Аз съм човек на ректор на университет! Известен писател! Дадох си самоуверен вид и слязох, попитах, подадоха ми касичка, показаха ми как се затваря с два различни ключа – единия за мен, другия за тях, оставих всичко в касичката заключих и махнах с ръка. Каквото има да става – да става. Но не бях спокоен. Как не те е срам, си казах. Така да трепериш за пари! Забравих тревогите си, защото ме потърсиха от българското търговско представителство (Фигейредо ги осведомил, изискал внимание към мене), дойдоха с кола двама и ме заведоха чак до самите крака на Исус Христос – онази грандиозна статуя с разтворените ръце, която всички знаят. Толкова е висок хълмът, че 5 минути след като от върха успях да огледам сушата и океана, и островите в безкрая, облаците внезапно покриха всичко. Аз бях над облаците. Виждах само облаци. Над мене – Спасителят. Представяте ли си? Не, не ме спаси. Концертът-среща мина, не ми се разправя как. Много зле се усещах. Така надуто представен (Фигейредо държа реч), се чувствах като измамник. Ако разоблича лъжата (тия титли и суперлативи) – ще изложа Фигейредо. Или ще излезе като кокетство. Той го прави от добро сърце. В публиката ми се мярнаха интелигентни лица, любознателни очи, виждали голямо изкуство, финяги, не смея да ги погледна, цигулката – кофти, пианистът – не моят тип. Преводач няма. Пълно с хора. Богат бюфет. Какво ли нямаше за ядене. Утешавах се, че поне яко си хапваха. Заради мене! Наистина, май доста лакомо ядяха. Както у нас по приемите след 10 ноември. Ето, понеже съм бил подтиснат, сега не си спомням подробности. Спомням си, че след края, след шумотевицата един писател – приятел на Фигейредо, ни поведе с още няколко други писатели с жените им към дома си. И там, чак там, вкусил малко уиски, се отпуснах свободно върху широк фотьойл, сложих крак върху крак и се направих на интелектуалец. Отговарях на въпроси, задавах въпроси, слушах пийналите писатели и техните жени… И тогава научих, че Фигейредо е бил културно аташе не знам колко години в Париж, защото брат му по това време, генерал Фигейредо, е бил президент на Бразилия. Той го е назначил. Смееха му се – „е, да с връзки и баба знае“… Брат му бил последният президент от епохата на военната диктатура. Тя започнала след преврат през 1964-а. Той я отменил окончателно, позволил многопартийна система, нов парламент, така че следващият президент бил вече избран, а не назначен, както бил самият той. А когато напуснал властта и един журналист го попитал какво би искал да пожелае на бразилския народ, генерал Фигейредо отговорил: „Да ме забрави.“ Да го забравят!... Не е ли трогателно? Колцина са, които са способни на такава мъдрост? И това станало скоро, година преди аз да пристигна в Сао Пауло… А с онази жена със снимката от Ню Йорк се срещнах на следващия ден. Била начинаеща бизнесменка. Отскоро имала куриерско бюро. Бавно, но напредвала. Посвети ми цял ден, обядвахме в ресторант, разходихме се, показа ми разни интересни според нея места, но после аз ѝ взех акъла – заведох я в дома на Фигейредо – с него имахме уговорка. Беше поразена – запознава се лично с прочутия Гилерме Фигейредо! Била го чела, била гледала пиесите му. Но жив?! Той ни разведе из апартамента. Запомних огромната библиотека. Огромна! И навсякъде по стаите – книги. До тавана. Навсякъде. Показа ни стари издания от минали векове. Бяхме тримата. Неговата съпруга се скри в кухнята, не знам защо. Като се върнах в София с Фигейредо продължихме да си пишем. В едно от последните писма ми писа, че му било много трудно с препитанието и след като жена му починала направил дома си обществена библиотека. Читалище, значи…

Много бързо става студено като залезе слънцето. Есен е защото, късна есен. И ние се прибрахме в къщата да запалим печка.

София, 4 окт. 2016

Ицко Финци
Ицхак (Ицко) Финци, разбира се, не се нуждае от особено представяне, но може би не всички знаят, че покрай многото си други дарби той притежава и таланта на оригинален, добър разказвач. Тук го представяме именно в това му амплоа.
Други статии от този автор
Посетители: 125

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 15 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 час
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица