Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2016 10 reward

 

Не пиша вече отдавна. Не че не знам защо – обхванала ме е една такава токсична вълна, смесица от непреодолимо отвращение и почти също толкова непреодолима леност, които ме ядат отвътре като тумори – но „разбирането“, разбира се, не помага особено много. Продължавам да наблюдавам в тъп ступор как всевъзможни хора и хорица откъм блатото, което споделям с всички, се боричкат за и около нещо си – и, доколкото мога, гледам да не преставам да върша рутинната си работа, в която е единствената ми надежда за оцеляване сред цялата тая отровна дандания…

Но да не губим повече време. Бикът имал рога, казват, та хайде значи да го (под)хващаме. „Литературните“ кавги от последно време не оставиха и мен безразличен, ако и да опитвах да се държа настрана, да пази господ от битки в блатото! Но това вчерашно писмо на едно младо момче, което не се е поколебало да стане и да защити учителя си, при все младежка наивност и гола емоционалност, вече ме накара да се поразмърдам. Не може така, Златко, засрами се малко! Стига толко пъшкал тъжовно в язовската си дупка, стига толко бръмчал като ручило на гайда, време е и ти веднъж да си отвориш устата, да кажеш ясно и разбираемо какво мислиш за всичко това. И то не защото „те“ трябвало да го чуят, ами защото го дължиш на себе си. Не може хем така, хем така, това го знае всеки. Изчисти душата и мисълта си от объркани пориви, заеми позиция, а след това си понасяй камшичетата и стреличките, както си му е редът. В края на краищата, хората, които предизвикват яда и раздразнението ти, не правят нищо друго, нали така?

Та да си дойдем на думата. Началото на историята, това с онази гнусна [sic!] разправия в присъствие на адвокати и нам кво още, в името на запазване на някаква литературна „власт“ в България, ме запокити моментално на страната на „старите“. Не че имам и най-малка представа от това как са разпределени властовите карти и ресурси сред софийската интелигенция, опазил ме Господ, но в замяна на това познавам един-двама от участниците в битката и никак не ме учудва това, примерно, че Данчо Ефтимов се появява с адвокат, докато отсрещната страна дори и не полага някакво сериозно усилие да се побори. „Литературен вестник“, „Либерален преглед“, голям праз. Властта, естествено, няма нищо общо с неща като тия тук. Но пък борбичките между хората, които въртят траектории из българска литературна вселенка, съвсем не са толкова безсмислени и лишени от смисъл, ако не за друго, то поне като басни, от които човек може да извлече и немалка поука, ако само намери време и желание.

А поуките тук са немалко и никак не маловажни, о да! И то защото – о, колко удивително! – след първоначалната фаза на (донякъде справедлив) гняв по отношение на подличките стратегии, избрани от едната страна в тази битка, нещата получиха един друг, съвсем различен обрат, който – отново, о, колко удивително! – изведнъж се развихри на съвсем ново, протуберансно ниво, че и предизвика далеч по-голям интерес и вълнение у будната българска общественост, доколкото мога да почувствам нещата оттук. Изведнъж от битката между „стари“ и „млади“, в която носителите на някакво достойнство се оказаха старите, нещата се превърнаха в лайняна буря, съсредоточена изключително над главата на един от „младите“ – Георги Господинов – който, така ми се струва, е имал неблагоразумието да се обвърже с една сравнително недостойна битка, но пък, отново така ми се струва, е бил и май-май единственият от „младите“, който е отказал да се бори със зъби и нокти (просто си е мълчал), в резултат на което беше обявен за „путьо“ (а от това вече ме заболя, защото обичам бат Румен истински и хич не ми е хубаво да гледам как гневът, колкото и справедлив, го довежда до нива, които никак, ама никак не са му по ръста).

Но това, оказа се, беше само началото. Оттук нататък нещата напълно изгубиха връзка с началния повод и се превърнаха в истински отвратителна история, издържана основно в тон „Аааа, пак ли тоя бе? Не стига, че обира всичките награди под носа ни, ами и на аджамия ще ми се прави, а? Бе аз мога ли или не мога?“

И се започна тя… Гласове, гласове, гласове. От откровено гнусни чак до лицемерно-„неутрални“ (аз с никого не се карам и към никого нямам отношение, само дето тоя Георги, еееееей…)

Няма какво да обяснявам. Нещата се изродиха напълно – и напълно логично. От „каузата“ стана „пауза“, ама толкова дълга, та чак вече на менопауза го обърна. Из пространството хвърчат лайна, публиката гледа и се кефи като римския плебс по безплатните места в Колизеума; спорадичните гласове, призоваващи към разум, звучат абсурдно (какъв разум посред гладиаторската битка бе, човек, тук става дума за голо оцеляване. Изобщо, имало ли е време, в което в тази страна да е ставало дума за нещо друго?) А моя милост, нарицателното голо дупе в коприва, се чуди накъде да се обърне, та да го жули по-малко, колкото и далечни, че и безсмислени да са всички тия неща…

Но стига толкова! Във всичко, което казвам, няма нищо ново, нищо оригинално, нищо, което да си заслужава четенето. Онова, което бих искал да ви кажа, започва оттук нататък и то се състои в собственото ми решение на задачката за квадратурата на кръга, тоест, как, аджеба, човек може да се избави от тия отровни пориви отвътре, да се развърти така и да зашлеви шумно и публично този или онзи, това или онова, за да облекчи душата измъчена, която блъска и блъска, и блъска, а отплата за блъскането комай не види никаква. Защото това и само това е обяснението за ляйняната буря, разбира се. Не че Георги е дал някому повод за ненавист и омраза, по-различен от личното неудовлетворение и завист, които изпълват всеки от нас, когато полага усилия, които му/ѝ се виждат недостатъчно възнаградени. Не у Георги е причината, та дори не и поводът, нееее! Причината и поводът са все едни и същи – и от тях не е избавен никой човек, който очаква отплата и възнаграждение за труда и мъките си, особено пък на попрището духовно. Културата, духовността, изкуството – това са все неща безкрайно субективни, безкрайно неподлежащи на точни измерения и оценки, в резултат на което всеки човек, който е сложил главата си в тяхната торба, просто няма как да очаква неща като „обективност“, „справедливост“ или дори – о да, о да! – „отплата“. Няма такива неща в духовността, там всичко е борба на всевъзможни умонагласи и разбирания, въртят се нещата във вихър необозрим и единствено времето – ако изобщо! – е в състояние да я проясни тая мътилка, обикновено далеч след като участниците в нея са разчистили терена за следващите гладиатори. (Впрочем, да пази Господ от „успех“ в сферите на културата и духовността, имам предвид успех приживе, но това май е съвсем друга тема, която и не е за моята уста лъжица, щото, отде да знам, може и просто да говоря за онова грозде, дето никога не успява да стане сладко)…

И все пак човек трябва да намери някаква опора, някакъв източник на енергия, някаква бензиностанцийка по този път, има си хас! Никой от нас не е перпетуум мобиле, никой не е в състояние да блъска до безкрайност, никой не може да се влачи до изнемога през пустинята, ако не би се намирал тук там по някой оазис, някое кладенче, някое място сенчесто, където да седне и да отдъхне, преди да заблъска отново. Но къде, къде по дяволите, сенчесто място или кладенче насред блато бе, човек? То поне пустиня да беше…

Ами има, има го това място, хора! И, както обикновено, то не се вижда точно по простата причина, че се намира директно под носовете ни, в най-буквалния смисъл на думата. Цялата тайна на безкрайната и неизчерпаема житейска енергия, поне според собствения ми ограничен опит, се състои в простата смяна на оптиката. А именно: преставате да очаквате награда отвън – и готово. Точно толкова ясно, точно толкова просто. Човек трябва да е пълен кретен, за да се съмнява в простичката истина, че, колкото и спорно да е влиянието му върху околната среда и човешко обкръжение, то влиянието върху самия/самата себе си е напълно безспорно. И в това, и единствено в това, се състои несъмнения смисъл на духовната работа (отново напълно лично, напълно субективно мнение). Какво ще се случи с „тях“, това е божа работа. Виж, какво ще се случи със самия или самата теб вече е нещо напълно различно – и, повтарям, неговото естество е напълно безспорно, напълно неотрицаемо. Духовната работа ще те издигне, ще те облагороди, ще те направи по-малко зависим/а от камшиците и стрелите на света, ще те снабди с броня и забрало срещу човешките нападки, а също и с крила – о да, о да – с които да си летиш наоколо, пък ако ще и единствено в собственото въображение, ако ще и само насън.

И в това, повтарям, е решението на „неразрешимия проблем“. Награди, признания, успехи. Уфффф, дай боже всекиму (ама и дупе да му/ѝ е яко след това). Но, хора, толкова ли нямаме за по две стотинки ум в главите, та не можем да разберем, че наградите се дават не отвън, абе, хора? Бил взел Георги всичките награди. Ами изпитва го господ колко му е силата, затова му ги дава. (А, поне засега, той се справя отлично, за разлика от пискливия Милен Русков например). Ние останалите, „невъзнаградените“, трябва да намерим силата и мъдростта у себе си да гледаме не към него, не към „имащия“, а към самите себе си, да открием съкровищата и наградите вътре в себе си, а не да настояваме да му бъдат отнети неговите, колкото и символично.

Ей това е всичко, което исках да ви кажа. Няма смисъл в завистта и неудовлетворението, от тях само инфаркти и раци или диабети, друго няма да прихване човек. Не че вярвам, че е толкова лесно едни тъй прости думички да бъдат взети на сериозно; най-доброто, на което се надявам е поне да си кажете, „широко ти е около врата там в Германийката, живееш си като червей в сланина, та затова си тръгнал така да раздаваш акъли, ама я да те видя да поживееш малко тука, та да те послушам след това“. Че и право ви давам хора, точно така е, щото всеки път като се прибера в България, след това съм болен по една-две седмици. С какво точно ме отравя тая страна не мога да кажа, но си е факт, че ме разболява, всяка година по за две седмици, ей Богу! Ами хубаво, и с това ми се налага да живея, преглъщам накриво, поопъвам малко врата и продължавам да си тегля юлара, къде ще ходя?

А от думите си не се отказвам, въпреки това. Не знам колко време ще успявам да удържам още, щото машинката, колкото и да я обгрижва човек, се поизносва с годините и вече май-май започвам да чувствам, че се уморявам не на шега от цялото безсмислие и безвремие, в което ни е потопило времето ни българско. Но награда има, в това съм напълно уверен. Може и да не ти прати Господ признание и успех, но пък в замяна ще ти пратя я някоя млада и силно любеща жена, я друга някоя благинка, дето никога не си вярвал, че може да я има. Номерът е само да успяваш да държиш очите и душата си отворени за наградите, дето се стоварват отгоре ти, а не да риташ като инатесто магаре и да ревеш непрестанно, че нищо не си получавал/а…

Амчи да, вий кво си мислите? Има, има, има…

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 152

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 17 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 час
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица