Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 55% (4 гласувания)

 

2016 09 Lottery

 

Вървеше по коридора към машината за лед. И през цялото време се оглеждаше за красивото момиче, което чистеше стаите. Постоянно мислеше за нея. Направи му силно впечатление още щом я видя. Мургава, с пълни устни и невероятно стройно тяло, с изразителна чупка в кръста. Приличаше на мулатка. Тънкият ѝ кръст беше стегнат с обикновено платнено коланче. Под него извивките на пълните с енергия заоблени форми бяха като изчислени. Нищо излишно, само колкото да предизвикват желание, което тлееше през цялата нощ. На сутринта, докато триеше очи пред огледалото, се присмя на себе си. Следващия път, когато я срещне, щеше да я заговори. Размяната на погледи засега му се стори по-важна. И заместваше думите.

Заобиколи металната количка с натрупани върху нея сгънати чаршафи и рула тоалетна хартия. Спря пред отворената врата и се ослуша. Не се реши да надникне в чуждата стая. Продължи по коридора. Щеше да се мотае около машината за лед докато момичето се появи. Тогава ще отиде направо при нея. Разменените погледи и напрежението помежду им беше като нужно предисловие. Приличаше на влюбване от пръв поглед. Сравнително лесно си обясняваше неочакваното чувство. Вече три месеца беше сам. Трудно понесе раздялата с Диана. Постоянно размишляваше какво беше се случило. Нямаше сили за друго. Колкото и да беше сигурен, че не иска да живее повече с нея. През цялото време се чувстваше като малко дете. Хлапе, на което постоянно предлагаха помощ. Диана беше една година по-голяма, но възрастта не беше единствената причина. Ставаше дума за особеност на характера. Вероятно всичко щеше да се промени по-късно, ако имаха деца. Но това не намаляваше раздразнението от покровителственото ѝ поведение. И постоянните грижи, пресилени, демонстративни и с времето много досадни. Сигурно затова напоследък по-често се караха или мълчаха начумерени, отколкото да правят секс.

Тогава спечели двайсетте хиляди лева от лотарията. По-точно двайсет хиляди сто и дванайсет. Вече беше започнал да си събира багажа. Предложи да разделят парите. Все пак, когато купи билета, желанието да си тръгне все още беше само неясно намерение. Диана категорично отказа, обърна му гръб. И когато отново спомена парите възмутена размаха ръце. Вдигна двата сака и слезе по стълбите четири етажа по-надолу. Там остави едната чанта при бабата, на която някога беше помогнал да изнесе стар и полу-разпаднал се шкаф от мазето. Другият сак, пълен с учебници и книги, беше значително по-голям и по-тежък, го изнесе навън и кой знае защо го заряза пред блока. Въпреки че още същия следобед намери подходяща гарсониера.

Следващите дни прекара в обиколки из околните кафенета и в градинката пред Народния. Наблюдаваше минувачите и играчите на шах и табла. Накрая направи каквото отдавна му се искаше. Качи се на влак до морето. Лесно избра хотела. Намираше се в края но комплекса. Като малък многократно беше минавал край него с чичо си Киро и мечката Мария. Тогава си обеща да прекара поне една нощ в него. Чичо му, нисък и набит мъж, с опряна брада в изпъкналите кокалести гърди, изглеждаше постоянно замислен. През по-голяма част от годината работеше на полето като седемте си братя и сестри. Дойдеше ли лятото зарязваше всичко и тръгваше по черноморските курорти. Придружаваше го почти седмица. Мария танцуваше на задните си лапи или се търкаляше по земята, докато чичо му Киро свиреше на гъдулка, а той гледаше отстрани. Вечер напускаха комплекса и продължаваха през полето. Откриеха ли подходящо дърво, връзваха Мария със синджир и издигаха брезентовата палатка. Накрая се появиха родителите му. Без да разменят дума с чичо му Киро го взеха със себе си. Вкъщи майка му дълго го къпа в коритото и повтаряше, че никога нямало да прости на баба му, която го оставила със смахнатия Киро и неговия звяр. Мария е мечка, не е звяр, възразяваше той с насапунисана глава.

На рецепцията поиска стая с номера на печелившия билет. Чувстваше го като задължение. Беше опит да продължи веригата от щастливи съвпадения. После пожела стая с номер като спечелената сума. Накрая му дадоха компромисната 2012. Изглеждаше, че усилията му бяха възнаградени, когато я видя. Трябваше веднага да ѝ разкаже как избра стаята. И как за пореден път спечели. Предишният път пари, сега неочаквана радост. Но тя само го погледна и изчезна по коридора.

Сега се връщаше с найлоновия плик, пълен с бучки лед. Беше близо до отворената врата, когато я чу. Вече познаваше гласа ѝ. Понякога разговаряше с другите две жени, които чистеха и подреждаха стаите. Спря до количката и остави леда върху чаршафите. Тогава мъжки глас попита насмешливо:

– И какво друго?

– Без значение. Важно е, че не стигат.

– Значи още стотачка.

Смехът ѝ прозвуча безгрижно, дори лекомислено. Не беше предполагал, че може да се смее по този начин. За него момичето беше част от съвсем естественото напрежение, или душевен подем, от които губеше желание да говори. Тогава думите, струваше му се, нямаха обичайното значение. И желанието да бъде по-близо до нея, да я докосне, да усеща как нежността изпълва съществото му, напълно ги заместваше.

– Значи две стотачки.

– Човече, започвам да се замислям. Не ме изкушавай!

– Тогава вдигам пода.

– Искаш да кажеш двойно.

– Два пъти пода. Значи четворно. В комара най-много обичам да печеля отведнъж. С един удар. Нали ме разбираш, момичето ми?

Буквално побягна обратно към машината за лед. В ръцете му ледените кубчета се движеха, бяха започнали да се топят. Изсипа плика, постоя с наведена глава, отново тръгна по коридора. Струваше му се обидно, че толкова красиво същество, с такива очи, с толкова невероятно тяло, водеше подобни пазарлъци. Отмина стаята със затворената вече врата. Скоро застана пред 2012. Постоя и продължи към асансьора. Слезе на рецепцията и поиска да му сменят стаята.

– Ама нали настоявахте за този номер.

– Оказа се, че не е печеливш.

– По-хубава стая ли искате?

– Не, само номерът да бъде различен.

Администраторката вдигна рамене, усмихна се неловко. Подаде му ключа на друга стая. Погледна го въпросително, дали ще одобри номера. Въобще не го погледна. Следователно нямаше нужда от повече обяснения. Още повече, той също не беше сигурен какво очакваше да се промени.

Палми Ранчев
Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 часа
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 8 часа
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 ден
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 5 дни
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 5 дни
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 1 седмица
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук, ако намерите... преди 2 седмици