Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

– Снахата не дава да пуша, ама кой я слуша. Откакто жена ми почина, иззе функциите ѝ, командва, та знае ли се.

Мъжът драсна клечката кибрит и повтори за пореден път, че предпочита миризмата на фосфора пред миризмата на газ от запалка.

– Айде стига, тая газ не мирише – сряза го седналият отдясно, – не ти ли писна, щото на мен ми писна!

Не се разбра от какво му е писнало – дали от това, че приятелят му говори едно и също, или от това, че се оплаква. Останалите не ги слушаха, а обсъждаха мача, който още не беше игран, предвкусваха от сутринта вечерното удоволствие. Масата се оживи, когато петият член на компанията пристигна. Оставаше последният. Някои вече си бяха взели първата бира и отпиваха. Събираха се почти всеки ден към обед, но задължително в неделя, приказваха, разменяха си новини, коментираха, от известно време единодушно решиха да не говорят за политика, наговорили си бяха всичко и сега само се караха, а не беше това целта на срещите.

– Ей, ама не мога да разбера защо го няма, винаги е точен.

– Освен когато са му оставили списък за пазаруване.

– Тогава излиза по-рано, нали знам, най-много десет-петнайсет минути да закъснее.

– Чиновнически толеранс – всички се засмяха.

– Ще дойде с торбата и ще се заоправдава, вместо да удари по масата, мъж е все пак…

– А не само да поправя кранчетата да не капят…

– Добре че ме сети, водна шкурка да имаш?

– Аз и като ходех на работа, пазарувах, какво толкова, жена ми си беше сладка и си я щадях, сега тя мене щади. И пак е сладурана, мисля да ходим тая година до морето, тоест аз да я заведа. Внучето поотрасна. Ще вземем и него. Искате ли да ви кажа един виц? Оптимистът и песимистът се видели. Единият казал: „Както е тръгнало, ще трябва да просим…“ „От кого?“ – попитал другият.

– Ега ти тъпия виц.

Беше задушно и въздухът не помръдваше. Кестените отгоре пазеха сянка. Разговорът се измести към числата от тотото, после затихна. Не вървеше. На третата бира взеха да се въртят неспокойно, стана време да тръгват, приятелят им така и не дойде, но после пак заприказваха, двама се хвалеха с внуците си, отличници в училището до пазара, добро училище е, амбициозни деца, тц, тц, само вашите идеални, прекъсна ги друг, днес такива няма, виждам аз какво става, нали блокът ми е отсреща, преди пушеха отзад, да не ги видят, сега хич и не се крият, и трева пушат, подушвам ги, болна младеж, аз например до последно се криех от баща си, е, накрая на балкона, ама не пред него.

– Стига бе, криеше жените, дето ги водеше тайно, след като вашите заспят, не те ли помня…, ама от много столове, сега си сам.

– Ти трай, щото не си цъфнал с твоята, много е добра, няма що! Откакто си пенсия, съвсем ти се качи на главата. Махна ли ти кабелната – махна я!

– Ми той чака тя да си легне и пуска порното – разсмяха се едвам-едвам.

– Майната ви, тръгвам – от рязкото изправяне сгъваемият стол падна назад.

Настроението не се развали, просто се настройваха за обяда вкъщи. Масата се опразни и след малко там се настаниха с бира в ръка три момчета с мокри от пот фланелки и баскетболна топка:

– Тия кошове в училище вече за нищо не стават…

– Видя ли го тоя на пейката отсреща? Главата му беше клюмнала като на умрял…

Глъчката на пазара се беше увеличила и отговорът не се чу.

***

Излезе от къщи и внимателно затвори. Преди това беше проверил джобовете си за ключовете. Както обикновено тръгна към Ситняковския пазар, където всяка неделя на обед сядаха на по бира. Преди да излезе, се позамисли дали да обуе обувки, но махна с ръка и нахлузи чехлите върху чорапите. Само преди година, преди да се почувства като мечка на собственото си празнично пенсиониране, за нищо на света не би сторил това.

Пратиха го в пенсия веднага, не го оставиха и ден повече. Сякаш им беше досадил, сякаш не вършеше работата си с прецизността, с която всяка сутрин се бръснеше, връзваше вратовръзката върху снежнобялата яка на безупречно изгладената си риза, сресваше оредялата сива коса и се намръщваше срещу лицето, което виждаше в огледалото. Не познаваше това лице – с дълбоки прорези от бръчки, с развихрени косми, щръкнали от веждите, носа, ушите, които никаква ножичка не можеше да укроти. После слагаше сакото и накрая обувките – лъснати до блясък. Винаги носеше малко парцалче (за всеки случай) в джоба си, за да ги избърше, ако се накалят или внезапно завали, защото беше есен.

Днес от сутринта слънцето грееше вяло, нямаше изгледи да вали, но ставаше все по-топло. Затътри чехлите към пазарчето и по пътя погледна часовника си – минаваше дванайсет. Приятелите му вече чакаха. Трябваше да побърза, не обича да закъснява. Нещо го стегна в гърдите. Облиза пресъхналите устни и си представи бирата, която жената зад шубера ще му подаде, заедно с порция цаца. Да си припомним годините, когато ходехме на море – с извинителна усмивка ще седне на масата. Другите вече ще са изпили по една бира, ще разказват за внуците – по-възрастни са от него, ще шепнат, когато стане дума за някой порнофилм, тайно гледан на пресекулки по кабелната: тя се навежда със задника към него и влиза снахата да ми даде от десерта, тъкмо да… и… Разговорът се оживява на последната бира, гласовете се надигат, очите блестят. Време е да се приберат, да хапнат от неделния обяд, да си починат след това (120 минути сън), за да са бодри за първите новини по телевизията.

Така си ги представяше, когато задъхан зави край блока по малката уличка, после по другата, където минаваха маршрутките и автобусът. Видя празната пейка на спирката и му се прииска да седне, но потисна желанието и забърза ход. Когато между двете малки блокчета срещу училищния двор, точно преди да стигне пазара, видя още една празна пейка, не се поколеба да седне. Нека го чакат, ще постои. Уморено му беше. Размърда пръсти в чорапите и се загледа напред.

Силвия Чолева
Силвия Чолева е отговорен редактор на редакция „Култура“ на програма „Христо Ботев“ на БНР и водеща на предаването „Артефир“. Тя e автор на ежемесечните обзори на нови книги в списанията „Хайфлайтс“ и „Его“, главен редактор на сп. „Алтера“ (до март 2009, когато списанието е закрито). От края на 90-те до закриването му през 2003 г. Чолева съосновава и води заедно с Иван Теофилов сп. „Сезон“. Преподавала е курс Писане на есе в НБУ. Сценарист е на „Майка ми“, късометражен филм на режисьорката Светла Цоцоркова (2005).
Посетители: 152

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 17 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 час
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица