Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)

 

2016 08 Dobermann

 

Прекоси задния двор на пететажния жилищен блок. Седна на ниската метална оградата в най-далечния край. Беше обичайното му място. Тук, скрит от хората в блока зад двете високи тополи, можеше да го намери всеки, на когото беше нужен. Иван стоеше с наведена глава, изглеждаше дори задрямал, а всъщност чакаше търпеливо. Най-вероятно скоро щеше да се появи шефката от големия магазин на ъгъла. Снощи беше му казала, че очаква половин камион с картофи. Били в чували, лесни за пренасяне. Каза ѝ, че знае къде да го намери. Нека се обади пристигнат ли. Но вече се молеше да не се появи точно сега. В двора от страничния вход, който излизаше от двора направо на улицата, бяха се появили двете най–важни за него същества. Маша беше изчезнала за цели четири дни. Иван напразно обикаляше и я търсеше в най-тайните кътчета на двора, където преди беше се случвало да се крие.

В началото изпитваше безпокойство, а после направо страх, който с време се засилваше и все по-често се смесваше с отвращението и жалостта, които очакваше да изпита, видеше ли я. В началото я търсеше само в двора, по-късно обикаляше навън, пресичаше трамвайните линии, внимателно ги оглеждаше. Успя да се промъкне в обществения паркинг. И там нямаше следи от Маша. Възможно беше да се е закачила за скарата на някой трамвай, когато е пресичала. Понякога обикаляше уличките на съседните квартали. Но винаги се връщаше при него. Трамваят вероятно я е отнесъл далече, или още беше там, ако не бяха забелязали размазаното ѝ телце. Представяше си с ужас в какво беше се превърнала. Не по-малко отвратително щеше да е, ако през нея беше преминал автомобил. Виждал беше десетки премазани кучета и котки.

Сега Маша се оглеждаше суетливо, наостряше уши, отново ги свиваше. Не беше сигурен, че го забелязва. Повдигна муцунка и закуцука към него. Макар да не се движеше кой знае колко бързо изпревари със ситни крачки Грета. Въртеше възбудена опашка и подтичваше по-бързо на три крака като остатъка от четвъртия също се движеше. Достигна го, изправи се на задните крачета, после изигра около него обичайния танц, с който засвидетелстваше приятелството си. Накрая легна в краката му. Малкото остроносо жълто кученце с бели петна около врата, наредени като гердан, правеше насрещни движения с глава срещу ръката му. Издаваше тихи звуци в отговор на въпросите му. Иван продължи да я гали, питаше гальовно:

– Къде изчезна, момиченцето ми? Ще кажеш ли на най-добрия си приятел. Кой ти е сложил тази каишка на врата, миличко? Да не си намерила стопанин? Ще ми разкажеш ли? Безпокоях за тебе, търсих те. Искам да знам къде си била.

– И какво като научиш? – попита Грета, която нарочно се движеше съвсем бавно. Все още беше далече от тях двама и ги наблюдаваше. Накрая спря с отпуснати ръце, изглежда нямаше желание да приближи повече, и само добави: – Нищо не можеш да направиш!

– Ще се опитам да ѝ помогна.

– Майка каза, че си напълно безпомощен. Не успя да помогнеш на Маша, когато големия черен пес ѝ отхапа крачето.

– Прогоних го от двора.

– Само си въобразяваш. Още го виждам да се разхожда по съседните улици. Все едно нищо не е направил. Гони другите кучета.

– Оттогава не смее да влиза при нас. Маша може свободно и да тича, и да се припича на слънце, и да спи нощем в бараката.

– Да, но майка каза, че не си успял да направиш важното. Важното ти се изплъзнало. И винаги щяло да бъде така. Става ли дума за нещо важно ти няма да го правиш. Или ще се намесваш прекалено късно.

– Плаках, когато видях какво беше направил черният пес.

– Майка каза, че в подобен случай сълзите нямат никакво значение. Тя каза, че е безсмислено да плачеш за когото и да било, ако сам си за оплакване.

– А ти, какво ѝ отговори?

– Аз не отговарям, само я слушам. И докторът, и учителката ме съветват да слушам каквото ми казва мама.

– Правилно, трябва да я слушаш. Нали ти е майка.

– Затова се прибирам.

– Искам да поговоря с тебе.

– Не, ще послушам мама, и се прибирам вкъщи. Ти си стой в двора с Машка.

– Остани още няколко минути.

Иван вдигна поглед и я загледа. Тя разпери ръце и направи движение, сякаш искаше да ги плесне една в друга, отново ги разпери, и повтори същото движение високо над главата си. От сплетената на стегнат плитка коса, опъната назад над челото ѝ, провисна дълъг кичур. Грета промени стойката си, пренесе тежестта на тялото си върху другия крак, и този път махна пред лицето си с ръка. Нещо не беше както преди миг, когато се чувстваше по-уверена, постави ръце на кръста си, завъртя се кръгом на пръсти. Широката ѝ рокля се изви около пълните бедра, изостана от движението на тялото и се очертаха двете полукълба на едрия ѝ задник. После отново увисна свободно над закръглените ѝ колена, по-дълга от едната страна, изпъстрена с дребни маргаритки. Тръгна с решителни крачки към входа на кооперацията. Майка ѝ беше излязла на балкона. Отгоре, заради двете тополи, тя не виждаше Иван. Но беше сигурна, че Грета е била с него, затова заговори ядосано:

– Предупредих те, дете, да не приближаваш този скитник.

– Той ме обича.

– Не, той иска да те използва. Казала съм ти го! Ще те употреби, ще се подиграе с теб, и ще те захвърли. Не разбираш ли, детето ми?

– Не съм дете. Аз съм голямо момиче. – Грета направи няколко активни движения с ръце, като начало на маршировка, спря пред входа и постави юмруци на кръста си. – Предложи ми да се оженим.

– Той не е добре с главата. Не разбираш ли?

– И аз не съм добре.

– Но за теб се грижа аз, лекарката, с учителката също се занимаваш всекидневно. Полагат се огромни грижи, не разбираш ли. А той е обикновен скитник.

– Не е обикновен!

– Точно такъв е. Жалък скитник! Спи на площадката в мазето.

– Защото там е топло. Може да спи и в бараката при Маша, но в бараката става течение и сутрин го боли кръста.

– Грети, качвай се горе!

– Няма!

– Иначе ще трябва да направим каквото са направили с кучето.

– Значи Машка няма повече да има бебенца. Вярно ли е?

– Няма

– Бяха много сладки нейните бебенца. Винаги си мисля за тях. И като спя си мисля. Искам ги, малките и милички кученца.

– Повече никога няма да има. И ти няма да имаш.

При тези думи Грета отпусна ръце и се завъртя наляво-надясно като малко момиченце. Ръцете ѝ изоставаха от движението на тялото, после го изпреварваха. Обърна се като ударена и побягна обратно. Роклята ѝ се развяваше от вдигнатите високо колене. Иван още седеше на старото място, скрит за майка ѝ от двете тополи. Навел глава, смръщил гъстите си вежди, целият беше настръхнал. Не искаше да пропусне нито една дума, колкото и обидни да му се струваха. Едва сега беше разбрал какво представлява каишката на Маша. И допълнително се ядоса, че сам не се сети. Продължи да я гали с върховете на пръстите. Движенията му бяха резки, нервни. Кучето усети промяната и вдигна към него острата си муцунка.

Грета отново стоеше близо, пред двете тополи, и майка ѝ не я виждаше. Кръглите ѝ бузите блестяха като полирани от сълзите. Постоя известно време, разтвори ръце и се спусна към Иван. Той се изправи навреме и я посрещна с прегръдка. Притисна я, лицето му се измокри от нейните сълзи. После тя го отблъсна, отстъпи и го загледа с големите си мътни от сълзите очи.

– Кажи, че ще имаме бебенца.

– Ще си имаме – отговори той, без да помръдва, макар да му се искаше отново да я прегърне. – Поне две-три деца.

– Не, искам да са като на Машка. Много. Пухкави и милички.

– Добре.

– Заклеваш ли се?

Той завъртя утвърдително глава, без да откъсва очи от нея. Грета се обърна и побягна към входа да посрещне майка си. Беше сигурна, че се носеше надолу по стълбите. Идваше да я прибере. Затова не чу, че от мястото, където бяха Иван и Маша, се носеха тихи звуци. Нещо като разговор без думи. След известно време двамата не разговаряха, а тихо завиха. Тъжен, протяжен, кучешко-човешки вой.

Палми Ранчев
Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.
Други статии от този автор
Посетители: 132

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 16 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 час
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица