Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2016 05 cherry

 

Идваха откъм насипа над железопътната линия. Единият държеше топка под мишницата. Ръкомахаше със свободната ръка, а другата всеки момент сякаш щеше да изпусне топката. Тя обаче така и не падна до края. Другият изглеждаше видимо по-голям с две-три години и с превъзходство разсеяно подритваше истински и въображаеми камъчета, или каквото имаше по земята. Не бързаха, говореше единият, другият се съгласяваше или просто отговаряше лаконично. Гласовете се губеха, разтваряха се в обедната мараня, а момчетата повишиха тон само докато влаковата композиция преминаваше с оглушителен шум, скърцане и трясък.

После въздухът отново затрептя, необезпокояван от друго, освен от стъпките им.

– Ще тръгнем някой ден по линията, искаш ли? Така ще разберем къде се пресича, стига ли до Централна гара или свършва в някоя глуха линия.

– И да вървим пеша по линията до края?

– Е, не съвсем до края, но поне да опитаме да стигнем донякъде. Въпреки че много искам да стига до морето. Линия, която свършва в морето. Фююююююу и цоп във водата.

– Знаеш ли разписанието?

– Ще го проверя в интернет довечера, но това са само два или три влака, чували сме ги.

Влакове тук минаваха рядко, линията беше товарна и навремето е обикаляла селото. Откакто стана квартал на града, вагоните с цистерни, на които пишеше „Сярна киселина“, натоварените с дървени трупи вагони или затворените, за които гадаеха какъв е товарът вътре, вече пресичаха квартала между къщите, затова постепенно потеглиха по други линии, завиваха кой знае накъде, но не тук, където сега рядко профучаваха – като трамвай в права отсечка – не повече от три пъти на ден. Колкото градът се разрастваше и поглъщаше малките села наоколо, толкова линията запустяваше. Между траверсите, сред камъчетата и около релсите растеше трева, цъфтяха анемични макове през май и лайката се смесваше с бурените в красиви отдалеч цветни петна.

Стигнаха бързо до мястото, въпреки че вървяха разсеяно в горещия следобед, беше към два, ваканция, чудеха се дали да не се изкъпят в изкуственото езеро наблизо и дали това ще ги разхлади. Високият свали в движение раницата от гърба си и извади найлонова торбичка. После ловко метна раницата отново назад.

– Сладки са – пликът беше пълен с череши. – Взех ги от нас.

– Мити ли са? – Малкият се пресегна със свободната ръка и взе няколко. Едвам ги напъха в устата си и като ги повъртя, изплю костилките като залп.

Двамата се разхилиха. Решиха да седнат на височината над езерото и да се състезават кой по-далеч ще изплюе костилката си.

Изкатериха се, седнаха. Прежуряше. На отсрещния бряг имаше ресторант с тераса и барака за лодките, скутерите и водните ски, които се даваха под наем. Имаше дървета – макар ниски, хвърляха някаква сянка, но не им се отиваше чак толкова надалеч. Носеха шапки с козирка, а за шише с вода не се бяха сетили – нали излязоха само да се поразходят.

– Дали да не идем до изоставената къща? – малкият дори не се обърна, като попита, а съсредоточено гледаше къде ще цопне костилката на другия.

Големият се позабави, явно се прицелваше, източи шия и изплю. Беше добър – костилката излетя отчайващо надалеч. Приятелят му веднага изстреля своята. Продължиха, но другият все печелеше и на малкия почна да му омръзва. Големият изплю пак.

– Сестра ми е сама, трябва да се прибирам. И без това майка ми всеки път бучи, че все съм навън, а у нас стоя на компютъра.

– Като че ли някой прави друго.

– Какво разбираш ти! Сами сме, аз трябва да гледам сестра ми. Поне баба да имах. Знаеш ли какво, понякога, като лежа преди да заспя, мисля какво да кажа на баща ми, като се върне. Обаче той не се връща. Трета година не се връща. В началото пращаше пари. После в Испания вече нямало работа и търсел къде да отиде. Направо се чудя на майка ми как издържа. Ако бях аз, досега също да съм заминал.

Малкият го погледна за пръв път от много време. Не каза нищо, а пое дъх и изплю поредната костилка. Този път почти постигна „равен“. Намести топката под мишница и дръпна приятеля си за ръкава на фланелката да тръгват. Изтупаха панталоните и взеха полупразния плик с череши. Къщата с падналия покрив и полуразрушени стени беше наблизо. Устата им лепнеха от черешите и малкият плахо попита:

– Дали пък да не се изкъпем, а? Знам, че е забранено… Нашите непрекъснато ми повтарят, че е опасно.

– Вашите – презрително се изсмя приятелят му, – аз в тоя гьол колко пъти съм се къпал… И момичета съм водил, като на плаж, даже една и в къщата я заведох, но тя се изплаши. Само се целувахме, но на никой да не си посмял да кажеш. Щото написах във фейса, че съм спал с нея. То почти стана, ама като се развика, чак отсреща са чули сигурно. А и тия с водните ски точно тука правят завоите… Ако не беше още светло, щях да ѝ запуша устата и да си вика тогава. Има страшни цици, много я харесвам, но не ще вече да идва тук.

– Какви са циците ѝ? Само майка ми съм виждал понякога, и тези по плажа.

– Не лъжи, нали скоро ме пита за порносайтове в нета… За лаптоп като твоя само ще си мечтая… Твоите родители, дето си построиха тоя палат в квартала, не виждат ли какво е наоколо… И всичко ти купуват, хич не са наясно с нещата.

Момчето се нацупи, избърза напред. Първо влезе в къщата. Преливаше от боклуци. Стисна топката по-здраво и разбута с крак близките пластмасови бутилки от бира. Навътре не му се влизаше. Мислеше за циците на онова момиче, как ли са изглеждали тогава, в края на деня. Чудеше се защо приятелат му я е водил точно тук, в мръсотията, могли са да стоят навън, където бяха одеве, беше доста приятно.

– Защо си дошла? Кой ти разреши, пикло, нали казах да си стоиш в стаята? Марш обратно да играеш на компютъра! Тук идваш само ако аз ти разреша, ясно ли е? – Големият натърти на „аз“ и на „ясно“, почти извика.

– Исках да изляза и те търсих – разплаканият глас на сестра му го подразни. – Вече не ми се стои самаааа…

– Не ми реви, ами изчезвай веднага обратно! Тука е за момчета, разбра ли? Вземи черешите и чупката!

– Ще кажа на мама, като се върне, ще кажа…

Гласът заглъхваше, явно тя се изнасяше тичешком обратно. Малкият остана още няколко секунди в прикритието на стените и тогава се подаде навън.

Без да говорят, тръгнаха обратно към мястото, на което седяха одеве. Вече не беше същото, нямаше череши, слънцето падна ниско и блестеше в очите, като гледаха към водата. Езерото още беше пусто – горещината беше изплашила водните скиори, оттук не се виждаха добре масите под тентата на ресторанта, комари и други, непознати за тях насекоми, се появиха заплашително над водата.

И на баща си да каже, и на който ще, малка мърла, ще ми се влачи тука, ще ме следи, край, писна ми, няма да я гледам повече, ще взема да ѝ хвърля един бой, да се научи най-после – приятелят му си мърмореше ядосано под носа и поглеждаше изпод козирката в посоката, в която избяга сестра му. Парче от роклята ѝ на червени ягодки се ветрееше, закачено на близкия храст.

Тъкмо малкият мислеше да му каже вече да си тръгват и се чу да минава вторият за деня влак. Когато спирачките изскърцаха, големият хукна с всички сили по насипа към линията. Нямаше как хората от масите в ресторанта да видят нещо, нито малкият можа да види, докато не изтича след приятеля си, без да изпуска топката под мишницата. Всички чуха само звука от триенето на колелата в релсите, скърцането на спирачките и нечовешкия вик на големия.

Топката се търкулна надолу по насипа.

Силвия Чолева
Силвия Чолева е отговорен редактор на редакция „Култура“ на програма „Христо Ботев“ на БНР и водеща на предаването „Артефир“. Тя e автор на ежемесечните обзори на нови книги в списанията „Хайфлайтс“ и „Его“, главен редактор на сп. „Алтера“ (до март 2009, когато списанието е закрито). От края на 90-те до закриването му през 2003 г. Чолева съосновава и води заедно с Иван Теофилов сп. „Сезон“. Преподавала е курс Писане на есе в НБУ. Сценарист е на „Майка ми“, късометражен филм на режисьорката Светла Цоцоркова (2005).
Други статии от този автор
Посетители: 126

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 16 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 час
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица