Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 80% (4 гласувания)

 

2016 04 Unhappy love

 

Стоях в кафенето при басейна почти сама. Мъжът ми преглеждаше служебната си поща и разпределяше задачите, контролираше фирмата си. Димът от цигарата улавяше мислите ми и плетеше с тях паяжината си. Странна беше вчерашната среща.

Бях се зачела в летните повърхностни анализи и прогнози, когато се сетих, че закъснявам за часа за масаж. Скочих от шезлонга. Омотах набързо прозрачното тюркоазено парео около тялото си и хукнах. Подскачах по стълбите. По пътеката срещу мен вървяха двама мъже, нови лица в хотела. По-ниският се закова на място. Забавих малко крачката си – не отива на петдесетгодишна жена да топурка като малко момиченце. Минах покрай вкаменилите се непознати фигури, нахълтах във фоайето и ги забравих.

Вечерта се засякохме при асансьорите. Познах го по смутения му поглед. Поздравихме се. Огледах мъжа: среден на ръст, с посивяла коса, слепнала към темето от оредяването, с уморени сиви очи, които шареха ту към мен, ту мигновено се стрелкаха към обувките. Не го познавах, но държането му подсказваше…

Отпих от кафето. Дръпването от цигарата вгорчи глътката ми. Да не би да е… Паяжината на дима стоеше близо над главата ми, притисната от жегата. Нещо в очите му ми напомни за едно момче преди много години. Не можеше да е… Колкото и да ми беше трудно да свържа този образ със спомена за Иво, да, това беше той.

Срещнахме се на една лятна почивка, по-скоро майките ни се запознаха, а покрай тях и ние. Аз бях на шест години, а той – на осем. Баба му ни наглеждаше в парка край аязмото и ни правеше мечета от хляб и сирене за закуска. Докато нашите майки лекуваха сърцата си в басейна с лековитата вода, ние играехме покрай баба Ана. Тя си беше намерила за събеседник един възрастен господин. Двамата пиеха Bitter Lemon със сламки от бутилки, купени от малкия магазин в началото на парка. Мъжът често клатеше глава и твърдо повтаряше „Така е на запад от рая“. Не знаех какво означават тези думи, нито пък ми говореха нещо посоките на света, а още по-малко разбирах какво е рай. Тъжно горчив и гневно обречен, мъжкият глас се разпадаше на парцали и се утаяваше в паметта ми. Притичвайки между баба Ана и скривалищата ни в градината на баба Яга, дочувах думи, които се закачаха като фиби в разрошените кичури на мислите ми. Тогава за първи път чух за радио „Свободна Европа“, за Пражката пролет и българските танкове, за Студената война…

Иво беше застанал сред игликите и настойчиво ме викаше. Хвана ме за ръката и ме поведе към края на градината. Посочи ми едно зелено цвете с яркозелени мъхести листа и ми каза, че е омагьосано и че ще цъфне, ако го погаля. Протегнах ръка. Иво я сграбчи и я притисна върху зелените листа, за да ги смачка върху пръста… Смееше се победоносно и крещеше: „Покажи си ръката! Червена ли е? Гори, нали?“. Така познах копривата. Ръката ми беше пламнала, но не го забелязвах. Стана нещо в мен, но тогава не знаех още какво. Сълзите ми напираха. Не ги пуснах отвъд ръба на клепачите си. През останалата част от почивката продължихме да си играем с Иво, без да му проговоря повече.

Няколко години след това нашите майки си разменяха картички за празниците и колети за рождените ни дни. И толкова.

* * *

Като част от трупата бях заета с подготовката на студентския театрален фестивал. Репетициите бяха забавни. Освен основната постановка подготвяхме и пиеса на Уди Алън, в която щяха да участват представители от всички гостуващи формации. Бях на сцената, когато Иво прекъсна репетицията с целувката си за здравей. Стоях изумена. Не очаквах такава среща. Бях гледала списъците с гостите за настаняването им и за разпределението на ролите… Не бях обърнала внимание на присъствието му.

Седна на първия ред. Стойката му излъчваше самочувствие. Когато погледите ни се срещаха, показваше часовника си и вратата. Още с приключването на репетицията Иво ме грабна за ръката, обяви на колегите, че в пиесата той е драматургът, а аз – секси философката, подхвърли зад гърба си „Дерзайте!“ и ме измъкна навън.

Вечерта изкарахме в алафрангата. Ресторантът събираше местната интелигенция. Говорехме разпалено за подготвяната от всички пиеса. После сцената се разрасна, както и заявката на афиша: театър в театъра и никакви искрени чувства; квадратура на кръга и Любовта, която ражда Доброто, Размишлението и Свободата; какво толкова е кръгът – без начало и край, и все пак така завършен; вектори, ъгли и заобикалянето им; възползвахме се и от О. Хенри – „Природата се движи в кръг. Изкуството – по права линия.“ Нямаше как да подминем секса, но фалцетът в гнева ни натроши изкуствената светлина на многоцветни точки. Спорехме дали истинската любов и изкуството изискват взаимност и смъртта на героя естетска чувствителност ли е, или е просто deus ex machina… и голото женско тяло смачкан чаршаф или репродукция е…

Не помня кога сме напуснали кръчмата, кога сме прекосили площада и града, но помня, че Иво заваляно-елегично цитираше Бродски „…дъждът е единственото, напомнящо Хегел…“ Нямаше как да не отговоря с драматична интонация като една нова Сара Бернар. Категорична, рецитирах „Ода на западния вятър“ на Шели. Не довърших – беше твърде дълъг текст за момента, а и започвах да губя гласа си, както и театралния ефект. Иво падна на колене: „Ти си моето момиче. Нека те отведа на запад от рая!“

Някак си свършихме в леглото. Беше неубедително и набързо… Топлата струйка се стичаше по бедрото ми като жалко извинение.

След месец получих от Иво писмо. Прочетох го, докато пиех Bitter Lemon в сладкарница „Венера“ близо до университета. Смяташе, че дъждът го погубва. Беше стигнал до своята истина, че няма тук истина. Заминавал на Запад. Не можел да разбере моята идея за свободата в мехура на рибата. Предпочитал възможностите на Запада пред тези на Vesica piscis, каквото и да значело това.

* * *

„Съдбата отново ни срещна.“ Когато и да чуя израз от сорта, се бунтувам от сценария… Но ето, случва се, на мен се случва… Какво ли е станало с Иво?! Наистина ли е заминал тогава, на запад от рая.. Толкова е обран, предпазлив и сив! Дали да му се обадя? Но пък ще трябва да обяснявам на мъжа си за него… Гледам към другия край на басейна, където се е настанил Иво, до него виждам релефа на женско тяло… Останало е съвсем малко от старото момче в този толкова чужд мъж.

Съпругът ми остави таблета върху хавлията си и отиде да се разходи по плажа. Жената до Иво влезе в хотела. Изтълкувах това като знак от съдбата. Да, и вътрешният ми глас се изсмя на измислената наивност. Ако сега не говоря с Иво, може повече да не се видим. Утре си тръгвахме.

Отидох до него, но бях онемяла. Той се направи, че не ме забелязва. Ядосах се на себе си. Сега гласът ми прозвуча твърдо и дрезгаво. Попитах го дали е той, или съм се припознала. Когато казвах имената му, спазъм в гърлото ми ги насече. Иво, без да ме погледне, прошепна „Не.“

Не знам какво съм очаквала, но определено не беше това. Излегнах се край басейна, а в главата ми звучеше гласът на възрастния господин от детството ми: „Така е на запад от рая“. И така да ми се пиеше Bitter Lemon!

Мими Михайлова
Мими Михайлова е завършила специалностите „Българска филология“ и „Психология“. Автор на две стихосбирки: „Жива вода“ и „Целуната от изгрева“. Издала две книги с критика: „Кризата на прехода. Митични и културно-антропологически наративи“ и „Пътят на неофита“. Пише разкази и есета. Има публикации в печата и в електронните медии. Член на Дружеството на писателите – Пловдив и в управителния съвет на НПО – Клуб на дейците на културата – Пловдив.
Други статии от този автор
Посетители: 140

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 16 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 час
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица