Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2016 04 fallen angel

 

На М. П.

2016 04 COVER Zalivut na IfigeniaБлестяща проза! Разказите и повестите на Костадин Костадинов са увлекателни, четат се на един дъх и са написани с безупречна вещина. Изповедите на неговите герои ни хващат за гърлото със своите любови, страсти и магика, завихрят ни в приказна спирала от случки, които не ни оставят на мира, докато не ги съпреживеем и ние. Литература от висока класа, която пречиства.

Емил Андреев

В литературата се връща след дълго мълчание един от най-добрите майстори на истории – Костадин Костадинов. Писането му прилича на умението на капитан да води лодка в бурно време - сякаш няма нищо по-лесно под небето на този свят, сред вятъра на дните, през морето на куража. „Заливът на Ифигения” пренарежда редицата с български разказвачи, които ще четем с несмутимо удоволствие.

Александър Секулов

Костадин Костадинов сякаш изследва битието с чувствителното за фрагменти чукче на археолога, но в същото време го гледа и с окото на съвременник, обръгнал на кинематографична динамика. Като цяло текстовете му са пълни с чудеса и романтика, и са потопени в митологична аура, освен това са плод на перо, което отдавна е надраснало самолюбуването. Значи – си струват четенето.

Бойко Ламбовски

Светла и искрена книга в най-добрите традиции на българското разказване. Като приказка, понякога тъжна, понякога смешна, понякога болезнена, но винаги лична. Книга за влюбване с образи за обичане. Книга за историята и историите, реални и магични, населяващи сънищата и ежедневието ни. Книга, която може да ни спаси. От самите себе си и нашите демони. Книга топла и чиста. Книга за четене и споделяне.

Светлозар Желев
– Ти ли, курво балканска, ще ме вкараш в затвора? – кресна Фриц Щок и ме шамароса с опакото на ръката.

Едва се задържах на краката си – тежах точно 54 кила, а той – поне два пъти повече от мене. Беше набит и як като товарен кон.

– Повтарям ти – надигнах и аз глас, – че ако до три дни не ми дадеш парите, дето съм си изкарала, наистина ще те натопя в полицията.

Фриц ме сграбчи с две ръце като с клещи и ме отлепи от земята. Костите ми изпукаха.

– Ще ме натопиш, значи… – изсъска той, а луничавото му лице поаленя. – Първо трябва да излезеш жива оттук.

Аз съм дребничка, но жилава. Успях някак да си измъкна едната ръка и впих пръсти в дългия му рижав перчем.

Фриц Щок изрева и ме тръшна върху голямата спалня. После някак се озова зад мене и успя да стегне гърлото ми със свитата си в лакътя десница.

Няколко минути напразно опитвах да си поема дъх, а след това осъзнах, че се унасям в сън.

Фриц беше изпечен мошеник. Имаше голяма дърводелска работилница, в която произвеждаше фалшиви антични мебели. Плащаше мизерни надници на двайсетина нелегални работници – поляци, румънци и българи. Бизнесът му беше прост и доходоносен. Обикаляше цяла Германия и Холандия и изкупуваше старите греди на обявени за разрушаване средновековни сгради. От тях дърводелците черноработници правеха пред очите ми гардероби, бюфети и спални. После се включвах и аз, като резбовах върху мебелите прочутите „ахенски лилии“ или фризове с така наречените „кучешки опашчици“. Накрая колекционери от цял свят плащаха луди пари за „античните“ мебели.

Когато отиваше да декларира доходите си в данъчното, а и на срещите с потенциални клиенти, Фриц обличаше дрипави дрехи и се представяше за прост вехтошар. Всъщност, печалбите му бяха космически. Задържах се при него, защото освен заплатата получавах правото да обитавам един прашен ъгъл в огромното му хале. Там през свободното време можех да си правя моите дървени скулптури.

Събудих се, защото някой поля със студена вода темето ми.

– Добро утро – чух гласа на Фриц Щок.

Отворих очи, но ми трябваше време, за да осъзная

къде съм. Оказа се, че лежа по корем върху спалнята, а двете ми ръце бяха привързани със сизал плътно за желязната табла.

Фриц се наведе и заговори на ухото ми:

– Мария, ти си най-привлекателната и най-интересната жена, която съм срещал. Ако ми станеш любовница, обещавам да уредя живота ти.

Много жени биха казали, че Щок притежава в изобилие мъжки чар. Имаше могъщи плещи и буйна къдрава грива, дълга до раменете, огнена на цвят. Но аз не си падах по такъв тип мъже.

Фриц реши, че обмислям предложението му и продължи да ми говори:

– Освен това признавам, че си много талантлива. Сигурен съм, че можеш да правиш съвършени копия на дървени разпятия. После само трябва малко да ги състарим и ще изкараме луди пари.

– Дъхът ти е лош – извиках на Щок, извъртях се и го изритах с все сила в слабините.

Той се преви от болка и изръмжа. После измъкна отнякъде една дъска, хвана я с две ръце и започна да ме налага с нея.

– Значи ще го направим по гадния начин – повтаряше. И ме налагаше. Направо побесня.

За мой късмет точно в тоя момент телефонът в другата стая иззвъня. Фриц остави дъската и отиде да се обади.

Когато след няколко минути се върна, беше чисто гол и държеше в ръка ножица.

– Отпусни се, скъпа – каза и облиза ухото ми със сухия си език.

След това седна върху бедрата ми, както бях просната по корем, и започна бавно да разрязва роклята ми – отдолу нагоре по цялата дължина. Кръцна и бикините, и сутиена. После проникна в мене.

Колкото повече се опитвах да му избягам, толкова повече ме болеше. Пищях с пълно гърло, хем знаех, че няма кой да ме чуе, защото най-близката къща беше на петстотин метра.

Накрая рижавият нерез цялата ме оцапа със семето си.

– Признай си, че ти хареса – изкиска се Фриц, стана и бавно започна да се облича, без да ме изпуска от поглед.

Бях толкова уплашена, че не посмях нищо да отвърна.

Както стоеше пред зейналите врати на гардероба, той изведнъж взе да изважда подредените вътре дрехи – заедно с окачалките, и ги натрупа върху канапето. После отряза с ножицата сизала, който ме привързваше към таблата на леглото, но така, че китките ми останаха стегнати една към друга. Вдигна ме, занесе ме до гардероба и ме хвърли вътре. Затвори вратите и ги заключи, а малко подир това чух как ги заковава.

Мракът ме обгърна.

По някое време осъзнах, че стана много тихо. Разкрещях се:

– Фриц, какво правиш? Пусни ме! Моля те! – виках и блъсках с пети стените на гардероба.

Напразно. Нямаше кой да ме чуе. Успях да се изправя на крака и да проуча затвора си. Само една тънка бяла ивица светлина ми напомняше, че съм жива. Гардеробът бе масивен, от старо дърво, което с времето се беше втвърдило като стомана. Блъсках го с рамо, с колене, с пети – но не открих слаба сглобка, която поне малко да поддаде. После насочих цялото си внимание върху възела на китките ми. Бавно и търпеливо разделях с език и зъби сизала на отделни нишки – така по-лесно ги претривах с резците си. Накрая успях да освободя ръцете си.

По някое време процеждащата се през процепа светла ивица взе да помръква и бавно се разтопи в мрака. Обзе ме леност. Изтегнах се по гръб и се отпуснах. Боже, докъде я докарах! Великата скулпторка Мария Попгеоргиева – лауреат на престижни международни награди, лежи, погребана жива в гардероб. Като преди това са я понабили и поизнасилили.

Мрак и нафталин.

Никога не съм се бояла от тъмното. Когато бях хлапе на десетина години, много обичах да се крия в един огромен гардероб, пълен със странни одежди. Притаявах се в него след всяка по-грандиозна беля и чаках да отмине напрежението.

Родена съм в Кюстендил – като повечето ми любими наши художници. Татко беше назначен да управлява тамошния обувен завод. Явно и той, и майка имаха много грижи, затова ме изпратиха в Търново да ме отглежда баба ми. Израснах в стара, влажна къща, кацнала на отвесни скали, високи двайсетина метра – точно над Янтра. Можех да съзерцавам движещата се вода от балкончето на стаята ми. По онова време реката менеше цвета си като в приказките. Най-често течеше черна или червена, според нуждите на социндустрията.

Гардеробът, в който се криех, беше забутан в ъгъла на едно необитаемо помещение, иззидано от камък, натъпкано с разни вехтории. То стърчеше над самата къща и имаше излаз към улица „Гурко“. Наричаха го яхър, защото в него навремето били отглеждани коне.

Вътре в гардероба миришеше на нафталин. На рафта отгоре бяха подредени няколко огромни капели и един черен цилиндър. По закачалките висяха два смокинга, фрак, дантелени рокли, кринолин и корсети. Напъхвах се между тях, притварях вратичката и потъвах в тишината на мрака. Представях си, че съм истинска принцеса, облечена в дълга червена рокля с воали. Танцувах валс върху лъскав паркет, а над мене блестеше кристален полилей.

Можех да си мечтая така часове наред.

Един ден баба успя все пак да ме намери в скривалището. Отвори вратата на гардероба, хвана ме с два пръста за вратлето и ме измъкна навън. Последва обичайното наказание – тя никога не ме удряше с ръка, вместо това сграбчваше едно кичурче косми на слепоочието ми и болезнено го теглеше.

– Ти ли пусна гълъбите? – просъска баба и не спря да ме скубе, докато не си признах всичко.

Същата сутрин тя бе уловила два гълъба и се канеше да си ги свари на супа, но аз ги освободих от коша. Това беше моята беля.

След като разбра, че се крия от нея в гардероба, баба заключи вратите му и прибра някъде ключа. Така никога повече не можах дори да надзърна вътре в скривалището си.

Тя беше зла и проклета, затова я мразех. Дядо, за разлика от нея имаше благ характер. Въобще, двамата бяха пълна противоположност един на друг. Баба – едра и кокалеста, стърчеше една глава над него и все фучеше нещо, докато той – хърбав и жилав, с тънки глезени и китки, я гледаше отдолу нагоре и преглъщаше с усмивка цялата й лошотия. Тя имаше буйна гъста коса, като кошница на главата, а той – плешиво теме без един косъм.

Дядо беше дърводелец. Работеше сам, без помощници. От него наследих любовта към дървото. Носеше му се славата на добър майстор и не оставаше без поръчки, хем частниците по онова време не ги обичаха много. Имаше си запазена марка – само той в целия окръг правеше маси за моникс. Това е игра като билярда, но с повече топки и дупки. Работилницата му беше от другата страна на улицата. Обичах да кисна там и да изследвам потайностите й. С часове ровех из разни сандъчета, пълни с чудати джаджи.

Точно над тезгяха висеше едно шкафче. Дядо го наричаше цайграм. Вътре в него си беше наредил длетата и бургиите. Цайграм… Звучи ми като немска дума. По-късно доста напреднах с немския, но така и не разбрах какво означава. Веднъж се вдигнах на колене върху тезгяха и успях да опипам най-горния рафт на шкафчето. Намерих смачкана на топка, прежълтяла хартия от стар вестник. Когато я разгънах, отвътре изпадна едно кокалче с изсъхнал, сбръчкан нокът накрая.

– Какво е това? – изпищях.

– Не се ли сещаш? – ухили се дядо и разпери пръстите на лявата си ръка. – Виж!

Много добре знаех, че показалецът му е без нокът и по-къс с една фаланга. Когато бил млад чирак, той се разсеял веднъж и банцигът отхапал част от пръста му.

Дядо уви пак кокалчето във вестника и го върна на мястото му.

– Моля те, Мария – каза. – Запомни добре, къде го слагам. Аз съм по-стар от тебе. Искам, когато умра, да ми го поставиш в гроба. Обещаваш ли?

Обещах, но не си изпълних обещанието. Не можах да отида на погребението на дядо, защото той почина, докато бях нелегална емигрантка в Германия. А кокалчето сигурно още стоеше на рафта в цайграма, увито в прежълтял вестник.

Представих си скелета на моето тяло – положен върху дъното на гардероба на Фриц Щок. Костите белееха, а ноктите ми блестяха, лакирани в розово.

През лятото след 6-и клас ми оперираха апандисита. Дотогава бях убедена, че ще стана лекарка. Ходех в читалищната библиотека и часове наред прелиствах един атлас по анатомия на човека. Беше на руски. Почти нищо от текста не разбирах, но и досега цветните илюстрации на кокалите и мускулите са запечатани в съзнанието ми.

Докато лежах след операцията, успях да намразя докторската професия и се отказах от нея. В болницата имах много свободно време за убиване, затова започнах да рисувам. Оказа се, че това ми харесва. После един комшия художник похвали драсканиците ми и ми даде няколко урока. Толкова се възгордях, че реших да нарисувам истинска картина. Изтръсках от касичката всичките си спестявания и си купих маслени бои и две четки „Пенка Михайлова“.

Една сутрин намерих в яхъра рамка от сито и опънах на нея с кабърчета зебло от чувал. Бях чувала, че платното се грундира, затова сварих десертно нишесте в голямата тенджера и намазах дебело розовата каша върху зеблото. Когато грундът (нишестето) изсъхна, поседнах върху дувара на комшиите и започнах да скицирам прочутите търновски къщи, накацали една върху друга. Неслучайно си избрах това място – там вече бяха заели позиции 5-6 художници – студенти от факултета по изобразително изкуство в Търновския университет. Докато те рисуваха, младият им учител внимателно ги наблюдаваше и напътстваше, като не пропускаше да хвърля по едно око и към моята картина, без да крие ироничната си усмивка. Сигурно съм била интересна гледка – за палитра използвах парче счупено стъкло, а боите си разреждах с олио, което нишестето жадно попиваше.

По обяд вече бях позапълнила платното и трябва да кажа, че нарисуваното очевидно приличаше на нашата улица. Точно тогава върху зида пред мене се излегна любимият ми котарак Бончо (съкратено от Бонбончо). Реших да го изтипосам на преден план в творбата ми. Той пък сякаш се вживя в ролята си на модел и близо час дори и не помръдна. Най-старателно изрисувах райетата по козината му – от муцунката до върха на опашката. Вече привършвах картината си, когато на улицата се появи достолепен среброкос мъж с подстригана късо брада. (Тогава малцина носеха бради.) Той разгледа пейзажите на студентите и каза по нещо на всеки един от тях. Те го слушаха внимателно. Явно им беше преподавател – обръщаха се към него с „другарю професор“. Накрая посребрелият мъж спря и пред моята картина, а студентите се скупчиха зад гърба му. Той ме заговори и като научи как съм си грундирала платното и за какво използвам олиото, се позасмя и каза:

– Браво, ти си родоначалник на ново направление в изкуството – да го наречем „кухненски арт“. Все пак запомни, че маслените бои се разреждат с терпентин или ленено масло.

Студентите избухнаха в смях, а моите уши пламнаха и поаленяха.

– Не се смейте! – стана изведнъж сериозен професорът. – Вижте колко добре се е справила. Вярно, тепърва трябва да се учи, но е безспорно, че Господ я е целунал. Запомнете ми думата – ако продължи да рисува, това момиче ще удари в земята всички търновски художници.

В тоя миг взех съдбоносно решение – да ударя в земята всички търновски художници. И не само тях.

Първата ми маслена картина обаче нямаше добра съдба. Седмица след завършването й олиото граняса и тя започна да смърди неприятно. Наложи се да я изкарам на двора – украсих с нея кокошарника.

Котаракът Бончо така и не успя да се порадва на портрета си. Същата вечер след като го нарисувах, той бе обладан от зли сили. Докато вечеряхме на двора, скочи на масата и открадна от чинията на баба цяло пилешко бутче. Тя не прощаваше такива неща, успя да го застигне с няколко скока, а после го обеси с тел на чардака – за назидание на цялото котешко общество.

Така загина моделът, вдъхновил първата ми картина.

Събуди ме някакво тракане. Отворих очи и осъзнах, че всъщност тракат собствените ми зъби. Бях се свила на кълбо върху дъното на гардероба и се тресях от студ. Скочих на крака и започнах енергично да се разтривам. После направих десетина клякания и усетих как кръвта ми се раздвижи. Явно Фриц Щок беше спрял отоплението и студът щеше да става все по-осезателен. През процепа отново се процеждаше ивица светлина, значи навън вече бе утро.

Взе да ме мъчи жажда.

Затворех ли очи, спомени от разни години започваха да се движат като цветен филм върху екрана на клепачите ми. Странното е, че аз хем участвах като герой в тях, хем и можех да наблюдавам самата себе си малко отстрани и отвисоко.

Разбрах, че съм вещица през първата пролет след падането на Тодор Живков. Тогава бях 35-годиш- на. Вече правех дървени скулптури и рисувах върху тях с акрил. Зад гърба си имах две успешни изложби в галерията на „Раковски“ 133 и участия във всички престижни национални изложби. Бях получила и една национална награда по скулптура. Мои работи се продаваха в Холандия, Германия и Англия.

Точно когато посрещахме 1990 година, по телефона ми се обади един галерист от английския град Бат и ми поръча бронзов кон в естествена големина. По онова време вече се бях оженила за голямата си студентска любов Явор. Двамата заедно ползвахме ателие в Подуяне. Там нямаше как да вкараме добиче, затова наехме къща с двор до гробищата във Филиповци. За модел си харесах едно конче от махалата, казваше се Цочо. Стопаните му усетиха, че съм на зор и ми искаха много пари. Като знаех колко ще изкарам, бях готова на всичко и плащах за циганския кон като за гол модел. Водеха ми го всяка сутрин и го връзваха за джанката по средата на двора. Цочо още не беше скопен и не можеше да стои мирен на едно място. Много ме измъчи, но фигурата му се получи.

Отляхме я в Малашевци, а после ми я върнаха във Филиповци, за да я дооправя.

Точно на другия ден след като я довърших, в двора влетя стопанката на жребчето и се развика:

– Цочо умря.

– Как така умря? – питах я.

– Умря – ревна циганката. – Както си ходеше, падна и умря. Посред площада. Ти си виновна! Ти го урочаса! Веднага да ми го платиш!

– Жалко за кончето – казах, – ама не разбирам защо аз да съм виновна.

– Ти извади душата на моя Цочо и я сложи в ей туй

– циганката посочи бронзовия кон. – Ти си душевадка.

– Какво значи душевадка? – попитах.

– Значи, че си прокълната и имаш лоши очи. Не се прави, че не го знаеш! Сигурна сам, че и друг път си го правила. Аз ги разбирам тия работи. Затова така гледаше кончето ми… Извади му душата и сега трябва да я платиш!

Циганката беше вдигнала пред лицето ми черните си нокти – готова да ми издере очите. Тука Явор се намеси:

– Разкарай се, иначе ще отвържа кучето! – каза й.

– Достатъчно пари ти дадохме.

Напъдихме някак циганката, но тормозът не спря. Всеки ден пред портата се трупаха роми на тумби и сипеха клетви. Наложи се, след като вдигнаха скулптурата, да зарежем хубавата къща във Филиповци и да се върнем в подуянското ателие.

Фигурата на бронзовия жребец ми отвори вратите на най-добрите галерии в Англия. Години по-късно Цочо – вече под името „Младият Буцефал“, беше препродаден в „Сотбис“ и собственикът му изкара добри пари.

Думите на циганката, че съм прокълната и имам лоши очи, не ми даваха мира. Прехвърлях разни случки от предишни години и все повече се убеждавах, че тя сякаш е казала истината. Тогава си припомних и за трите орисници от моето кръщене. Те поне бяха документирани черно на бяло.

За абитуриентския ми бал в Търново се събраха най-близките роднини. Вуйчо ми Стоил от Лясковец донесе един олющен прожекционен апарат. Той беше любител кинооператор и имаше заснети на 8-милиметрова лента всички по-важни събития на рода Попгеоргиеви. Вечерта преди бала вуйчо опъна един чаршаф за екран и ни прожектира десетинаминутно черно-бяло филмче от далечната 1956 година. На него беше запечатано моето кръщене в кюстендилската църква. Ах, колко млади и красиви бяха майка и татко, а на дядо още му стърчаха остатъци от коса по главата. Изгледахме филма веднъж, но понеже нямаше звук, видяхме само, че хората си говорят нещо, а аз – в ролята на бебе, явно рева непрестанно. Тогава ми хрумна чудна идея – изтичах и доведох съседа Пламен. Той беше глухоням и можеше да чете думите по артикулацията на устните. Пуснахме отново прожекционния апарат, а комшията се зае със симултанния превод.

Интересното се случи в края на филмчето. На излизане от църквата майка ме носеше на ръце, а татко извади шише ракия и взе да черпи. Пред входа се бяха наредили три циганки – седяха на земята, вдигнали ръка за просия.

Първата каза на баща ми:

– Бате, дай некой лев да му наричам на детето хубави работи!

Татко й хвърли една банкнота от 3 лева. Видя се ясно – 3 лева беше. Тя му се поклони и рече:

– Да ти е жива и здрава щерката! Най-голяма красавица да стане!

После баща ми даде три лева и на втората просякиня.

– Наричам й – каза тя и ме погледна, – с каквото и да се захване, да е най-добрата. Другите да й дишат във врата!

– Мерси – рече татко и тръгна да си ходи, защото в тоя момент аз се разревах.

– А мене защо ме забрави? – обади се третата циганка.

– Свърших парите – усмихна й се баща ми и вдигна ръце.

– Дай нещо! – дръпна го тя за шлифера.

– А бе, я се разкарай! – обърна й гръб той.

– Чуй ме, не бягай! – подвикна циганката след него.

– Запомни, че орисвам щерка ти да стане душевадка. Така да знаеш.

– Душевадка – повтори глухонемият Пламен. – Точно това каза. Не знам какво означава, но ясно го разчетох по устните.

Когато чу тая история, Явор я коментира така:

– Мангалска екзотика с привкус на мистицизъм…

– и се ухили. – Знаех, че си най-красивата и най-талантливата, но чак сега разбрах, че си душевадка. Ще те помоля никога да не ме рисуваш.

На мене не ми беше до смях. Често превъртах през главата си това, което си спомнях за различните ми модели и направо ме хващаше страх.

Първата ми напълно завършена и отлята в бронз фигура беше моята дипломна работа – казваше се „Пирует с бухалки“. По онова време у нас популярност набираше художествената гимнастика и аз се подчиних на модата – изваях леко облечена гимнастичка в естествена големина. За модел използвах една от девойките, които тогава позираха срещу заплащане на студентите в академията. Тя се казваше Кремена. Имаше тънки кости и прозрачна кожа. Не обичаше да говори и можеше да стои неподвижна часове наред. Сякаш се изключваше и от нея оставаше само обвивката – погледът й блуждаеше, а съзнанието й явно се пренасяше на друго, по-добро място. Един от горните й предни резци беше облечен със златна коронка и призрачно проблясваше.

Моделирах Кремена в студентското ателие на скулпторите на улица „Шести септември“. Всеки път след работа я канех на гости в моя таван, който се намираше на една пряка – на „Славянска“. Там купонът течеше без спирка, а и колегите ми много си падаха по моделката. И всеки път тя отбиваше поканата ми с хладна усмивка и едни и същи думи:

– Мерси! Имам други планове.

Фигурата на гимнастичката се получи, имах само малък проблем с баланса й. С нея участвах в националната изложба „Човекът и трудът“, което за дипломант си беше голям успех. Месец по-късно я отличиха и с годишната награда на комсомола. После общината на Кюстендил я откупи, отля я в бронз и я монтира в една градинка срещу градския стадион. Така през пролетта на 1980 година получих първия си хонорар за скулптура. Платиха ми 2200 лева, които по онова време се равняваха на десетина средни заплати. Дотогава не бях виждала толкова пари накуп.

Поводът си заслужаваше да почерпя. Заех се да организирам голям запой. Един колега илюстратор осигури терен – тежкарски апартамент в „Младост“.

Реших да поканя и Кремена. Позвъних на домашния й телефон. Вдигна сестра й. Когато чу, кого търся, помълча малко, а после каза сухо:

– Кремена я погребахме преди два месеца.

Смъртта й била нелепа. Тя паднала в шахтата на

асансьора в техния вход. Летяла десет етажа надолу. Точно в деня, когато довърших отливката на „Пирует с бухалки“.

Десетина години по-късно някой открадна за скрап бронзовата ми гимнастичка. В градинката пред стадиона в Кюстендил остана само постаментът с един кух женски крак, срязан над глезена.

Ясно си спомням още един случай с фатален край от лятото на 1988 година. Вече с Явор бяхме семейство. Поканиха ни заедно на симпозиум в едно село под Кресненското дефиле. Тогава за първи и последен път работих камък, но такова беше условието на организаторите. Аз съм слабичка, ръцете ми са като клечки и нямам сила да блъскам с чука. Както и да е – реших да направя една глава с част от торса. Избрах си да ми позира един местен чичка – бай Манчо. Викаха му Голямата мастика. Той носеше на майтап и често го подпитвахме:

– Кажи сега, откъде ти идва прякорът?

– Навремето – ухилваше се Манчо, – ми излезе име Мастиката, защото пиех много мастика. После обаче, когато синът ми изкласи и започна да посръбва редовно, взеха да му викат на него Малката мастика. И тогава, за да ни различават, прякорът ми порасна и стана Голямата мастика.

Не само прякорът – всичко у бай Манчо беше пораснало голямо. Той стърчеше една глава над всички, имаше мечи лапи и ръцете му висяха почти до коленете.

През цялото време, докато го скицирах и ваех, мислех да нарека скулптурата „Неандерталецът“. Сигурна съм, че първобитните диваци са изглеждали точно като него – с дълги и криви, сплескани носове, огромни уши като мекици и груби, масивни челюсти. Всяка вечер в селската кръчма бай Манчо демонстрираше колко обича прякора си, като изпиваше по пет-шест големи мастики. Това количество само леко го развеселяваше и по никакъв начин не се отразяваше на вестибуларния му апарат. Моят мъж също се наливаше и между двамата се започна едно негласно съревнование по алкохолна издръжливост. Стигна се дотам, че една вечер, след като дълго се препираха кой носи повече, бай Манчо обяви на Явор дуел по надпиване.

– Който падне пръв – каза Голямата мастика, – ще почерпи сабахлем с каса бира. Та да си оправим махмурлука.

– Дадено – съгласи се мъжът ми.

Двамата седнаха един срещу друг на голямата маса под асмата и побиха по шише мастика върху жълтата мушама. Само Явор си поръча мезе. Започнаха със страховито темпо – за час и нещо изпиха по една бутилка и си поръчаха втора.

Цялата кръчма следеше двубоя и окуражаваше състезателите с подвиквания и закачки. Местните подкрепяха бай Манчо, групата на скулпторите поддържаше Явор.

Веселбата вървеше добре, но по някое време настроението взе да става тягостно. Пиячите започнаха да гледат страшно, явно никой от тях нямаше намерение да се отказва. Кръчмата лека-полека се изпразни, само нашата маса остана шумна.

Някъде посред нощ бай Манчо сграбчи бутилката пред него, надигна я отчаяно и я допи. После се олюля и удари глава на масата. Съселяните му скочиха:

– Мастика, що стана?

Стана това – Голямата мастика умря. Умря върху масата. Как ли не се опитваха да го свестят – вече си беше труп, сърцето му не биеше. Докато се суетяхме около бай Манчо, забравихме за другия пияч – за Явор. По някое време го погледнах и изтръпнах. Крепеше се някак на стола, блед като мъртвец, а погледът му сякаш бе обърнат навътре. Чух се, че изкрещях:

– Яворе!

И бутнах шишето с мастика пред него. То се разля, отърколи се и падна от масата, но мъжът ми дори не трепна.

– И тоя е пътник – каза някой.

Свлякохме го на земята. Опитах се да напъхам пръсти в устата му, за да го накарам да повърне, но той отчаяно стискаше зъби.

Донесоха кофа студена вода и я плиснаха върху главата му… Никаква реакция! Беше се оцъклил, но още дишаше.

– Студената вода няма да помогне – каза кръчмарят. – Трябва да се изпоти, та да му излезе отровата. Дайте го вътре!

Четирима мъже грабнаха Явор за ръцете и краката и го пренесоха в една стаичка като килер – с рафтове, натъпкани с разни продукти. Подложих под него едно одеяло и го завих с дебел, розов юрган. Проснах се отгоре му да го топля. Кръчмарят домъкна огромен калорифер, включи го и затвори вратата. Само за няколко минути вътре стана като в сауна. Съблякох се гола, беше толкова топло, че от мене направо потече вода. Явор също започна да се поти, но други признаци на живот така и не проявяваше. От време на време отварях вратата и поемах дълбоко въздух.

Не знам колко дълго сме изкарали така в стаичката, не съм и сигурна дали това беше правилното лечение, но Явор оживя.

Навън вече беше пладне, когато той отвори очи и изпи две чаши вода. Чак тогава спрях калорифера и заспах, залепена за мокрото му тяло.

Когато на другия ден се изправих пред главата на неандерталеца, осъзнах, че тя си е напълно завършена. Нямаше нужда от доизкусуряване, беше направо съвършена.

По-късно скулптурният портрет на бай Манчо Голямата мастика се озова в най-добрата дюселдорфска галерия – на госпожа Кьопке, и ми докара много слава и регулярни поръчки.

След алкохолния дуел Явор няколко дни се влачи като пребито псе. Никога повече не помириса мастика. Прибрахме се в София, но нещо сякаш продължи да го гризе отвътре. Загуби съня си и се носеше, начумерен като черен облак.

Една нощ се събудих и го заварих да пуши на прозореца.

– Защо бродиш като сомнамбул? – попитах. – Какво ти става?

– Ще ти кажа – той загаси фаса и легна до мене. – Не ми излиза от ума оная селска кръчма… Там, докато се надпивахме с бай Манчо, имах странно видение. -

Явор забърса с опакото на ръката потта по челото си, пое въздух и продължи: – Нали си седяхме на масата и се наливахме с мастика… Изведнъж нещо стана. Не мога да го обясня точно, но разбрах, че е настъпила някаква промяна, почти неосезаема. Музиката заглъхна. Всичко утихна. Започна да се разсъмва, за минути просветля, а още нямаше слънце. Огледах се – на масата бяхме останали само двамата с бай Манчо.

– Къде изчезнаха другите? – попитах Голямата мастика.

– Откъде да знам? Сигурно са отишли да спят – усмихна се той. Изглеждаше напълно трезвен.

Тогава вдигнах глава и видях как през полето пред кръчмата право към нас приближава самотна фигура на мъж. Той крачеше бавно сред стелещите се призрачно утринни изпарения. Беше заметнат с ален плащ, който се влачеше по земята. Имаше посребрени коси, дълги до раменете. Когато влезе в двора, станахме на крака.

– Ти кой си, бе? – попита го бай Манчо.

– Аз съм Архангел Михаил – отвърна мъжът и изпод плаща му просветнаха златни доспехи. – По вашия край ме наричат още Душевадник. Рано или късно се срещам с всеки един от човеците по земята. И на тебе ти нося нещо – той извади една златна ябълка. – Дръж! – извика и я подхвърли на бай Манчо.

Голямата мастика хвана ябълката с две ръце и се ухили до уши. Тогава изведнъж мъжът се озова над него, измъкна с десницата си извит като змия кинжал и рязко замахна. Не разбрах какво точно се случи, видях само че бай Манчо, както си беше усмихнат, положи глава върху масата, а душата му остана в лявата ръка на архангела. Успях добре да разгледам душата на моя приятел. Приличаше на дребно трийсетинасантиметрово човече, с полупрозрачно, безполово телце.

После Архангел Михаил отстъпи крачка назад и впери поглед в мене.

– И моят ред ли дойде? – попитах.

– Ти днес достигна до границата, но няма да преминеш отвъд нея – усмихна ми се ангелът. – Има още сили в земното ти тяло, затова сега ти казвам довиждане, но знай, че рано или късно ще дойда за душата ти, а от тебе зависи докъде ще я съпроводя.

Като каза това, той разпери над главата си две огромни криле, размаха ги и отлетя.

След срещата си с архангела мъжът ми се чална и стана много набожен. Започна да се кръсти и да пали свещи, четеше само православни книги, спазваше постите. Намери си духовен учител, който го въведе в лоното на църквата. През есента на 1991 година се разведохме и Явор стана послушник в Дряновския манастир. Оттогава не съм го виждала, само чух, че вече се е замонашил.

Така на 36-годишна възраст останах сама. По онова време България се тресеше от революционни промени. Всеки ден площадите се пълнеха с народ. Държавните поръчки за нашего брата скулпторите секнаха и всеки се оправяше поединично. Аз лично не можех да се оплача от липса на работа. Вече ме познаваха в Англия и Германия. Госпожа Кьопке често ме канеше в Дюселдорф – там много харесаха дървените ми фигури и ги подкарах като на конвейер.

Купих си къщичка в едно радомирско село – Кондофрей, и рядко ходех до София. Местните ми викаха „жената с резачката“, защото постоянно бръмчах с един верижен електрически трион. Спрях да работя от натура, за да не дърпам дявола за опашката. Вдъхновявах се от разни литературни образи, правех предимно глави – те се търсеха повече.

Един слънчев ден, докато бачках с резачката на двора, пред портата ми спряха два луксозни автомобила – голяма лимузина и джип. От тях първо слязоха няколко здрави момчета с настригани глави, облечени с еднакви черни анцузи. После се появи и младеж в лъскав костюм, с вратовръзка на цветя, явно шефът. На дясната си ръка носеше четири пръстена с различни по големина камъни.

Той любезно ме попита:

– Вие ли сте скулпторката?

Кимнах с глава.

– Вас търся.

– Заповядайте! – настаних госта си на масата до тезгяха. Охраната му остана отвън. Той се представи така:

– Казвам се Петър Стилянов. Сигурно сте чували… По вестниците ме наричат Пеци Острието. Всъщност, имам съвсем законен бизнес.

– Да ви предложа кафе? – прекъснах го.

– Не, благодаря! – поклати глава младежът и продължи: – Потърсих ви, защото ми казаха, че сте най- добрият български скулптор в момента. Идвам при вас по повод смъртта на брат ми Иван. Застреляха го преди месец в Чехия, но си го докарахме тука и го погребахме в Търново. И ние сме от Търново, имаме къща над Самоводската чаршия. Знам, че сте много заета, но искам да ви поръчам да направите един красив паметник за гроба на брат ми.

– Никога не съм правила паметници – промърморих. – Едва ли ще се справя…

– Не говоря за обикновен паметник – надигна глас гостът ми. – Става дума за истинска скулптура. От бронз, в цял ръст. И цената няма значение. Брат ми беше шампион по борба. за всички възрасти. Вижте! – той извади купчина черно-бели фотографии, на които неизменно присъстваше момък по борческо трико, държащ разни купи. – Ще ви оставя тези снимки, за да го направите по тях. Искам го в стойка, изправен, но и леко приведен. Такъв трябва да го запомнят – очите на Петър Стилянов се наляха със сълзи.

– Бронзът е много скъп – казах, – а напоследък циганите го крадат за скрап. Ще го вземат от гробището.

– Не берете грижа за това! Никой няма да посмее да открадне нещо от Пеци Острието – усмихна се младежът, после се изправи, хвърли тестето снимки на масата, каза: – Чао. Ще се виждаме често – и си тръгна енергично.

– Чакайте – скочих подире му. – Не съм споменавала, че съм съгласна. Трябва да го обсъдим.

– Само смей да ми откажеш! – скръцна със заби Острието, качи се на колата си и отпраши с мръсна газ.

Такива бяха новите поръчители на изкуство в България. Какво можех да направя? Наложи се да спра доходоносните дървени фигури за госпожа Кьопке, докарах глина и се заех да вая паметник на борец в стойка.

Признавам, че дори тази мускулеста поръчка някак ме вдъхнови и доста се постарах. Пеци Острието през няколко дни контролираше докъде съм стигнала. Накрая, когато монтирахме бронзовата фигура в гробището на Търново, той ни наблюдаваше отстрани, седнал на една лята чугунена пейка и на няколко пъти повтори:

– Много прилича на братока, нали? Много прилича.

Щом свършихме, пристъпих към него и му казах:

– Петьо, толкова време работя по фигурата, а още не си ми дал и един лев. Може ли вече да ми платиш?

Острието леко се извърна, бавно изнесе назад ръката си с пръстените, рязко замахна и ми удари шумен шамар.

– Да си чула да плащам на някого, а? Не аз плащам. На мене ми плащат – развика се Пеци. – Даже трябва да си ми благодарна, че не ти взимам процент за всяка продажба в чужбина… Изчезвай и да не съм те видял повече!

Прибрах се пеша до старата ни къща на улица „Гурко“ и цяла нощ ревах на балкона над Янтра.

На сутринта, преди да си легна, направих няколко скици с молив на Острието, докато образът му още се пазеше в паметта ми. Бях решила да проверя дали съм душевадка.

Щом се върнах в Кондофрей, започнах да дялкам голяма дървена фигура. Кръстих я „Меки Ножа“. Върху нарисувания с акрил торс от чинар насадих бронзова глава с чертите на Пеци. Добавих и един тънък бронзов нож в дясната му ръка, украсена с пръстени.

Когато завърших фигурата, още същия ден вечерта по новините съобщиха, че Острието е взривен с гранатомет на околовръстното шосе край София, а това впоследствие предизвика гангстерска война в подземния свят.

Така окончателно се убедих, че съм се превърнала в сериен душевадец.

Изпратих „Меки Ножа“ в Дюселдорф и госпожа Кьопке го избра за плаката на бъдещата ми изложба. Премиерата й беше насрочена за 7-и септември 1993 година – точно на рождения ден на Тодор Живков. За беля, двайсетина дни преди откриването немската ми виза изтече, а от посолството в София отказаха да я подновят. Така и не разбрах по какви причини. Сигурно не без известно право ме подозираха, че имам връзка с престъпните босове у нас.

Така се намерих в небрано лозе. Ако не отидех на откриването, Кьопке щеше да се откаже от мене и щях да загубя най-сигурния си източник на доходи.

Няколко дни си стисках главата и реших да емигрирам нелегално в Германия. Какво ме задържаше в родината? Живеех сама като кукувица, а така и не се очертаваше да изкарвам пари като скулптор в България. Затова заключих къщичката в Кондофрей, закарах инструментите си в яхъра в Търново, сбогувах се с нашите и се заех да организирам бягството си на Запад.

Свързах се с един каналджия. Той се представи като Гошо от Карнобат и обеща срещу 350 марки да ме включи в група за прехвърляне от Чехия в Германия.

Групата се състоеше от моя милост, две изрусени проститутки и един младеж донаборник, който не гореше от желание да постъпи в родната казарма.

Една сутрин Гошо ни натовари в стар, очукан бус. Бях си събрала багажа в оранжева раница със самар. Като я видя, каналджията ми се развика:

– Не сме тръгнали на пикник, ма! Така ще те видят от пет километра.

– Ще я покрия с якето – промърморих.

За да си уплътни курса, Гошо натъпка в автомобила още четирима туристи, които оставихме в Прага. Разстоянието дотам взехме без почивка – пътувахме цял ден и цяла нощ. Втората нощ преспахме в Пилзен и поехме към границата преди съмване. Добрахме се до едно село – Розвадов, подминахме го и след още няколко километра, посред някаква гора, Гошо спря колата и каза:

– Стигнахме. По нататък има постове.

Слязохме и всеки си грабна багажа. Каналджията

посочи с пръст една пътечка и обясни:

– Тръгвате в тази посока. След пет-шест километра ще стигнете до една река. Това е границата. Преджапвате я и сте в Бавария. Завивате леко наляво и след още няколко километра ще видите първото немско село. Казва се Вайдхаус.

– Няма ли ти да ни водиш? – попитах.

– Да не сте малки – засмя се Гошо, качи се на буса и отпраши обратно.

Поехме енергично по пътечката в колона по един. Гората беше стара, с дъб и габър. Най-отпред вървеше младежът. Озърташе се страхливо, без да обели дума. Курвичките все го успокояваха, че няма нищо страшно. Обясниха, че за втори път минават по тоя канал, но ги хванали в Мюнхен в неудобна ситуация и ги екстрадирали. Те не носеха багаж, щяла да ги чака кола до Вайдхаус.

По някое време пътеката се изгуби, но продължихме в същата посока.

Някъде по обед стигнахме реката. Беше си доста бърза и пълноводна.

– Мисля, че надолу има по-удобно място за преминаване – обади се една от русите мацки.

– Аз ще я пресека тука – казах. – Нямам търпение да се добера до Германия.

Време беше да се отцепя от групата. Притеснявах се от спътниците си, защото бях натъпкала по джобовете си над три хиляди марки.

Казахме си чао и тримата тръгнаха надолу по течението. Повече не ги видях.

Събух си панталоните и обувките, метнах ги върху раницата и нагазих в реката. Дъното беше каменисто и хлъзгаво. На едно място водата ме заля до кръста, едва се задържах на крака. Когато излязох на немска земя, изчаках да изсъхна, облякох сухи дрехи, обух се и поех отново. Изкатерих един баир и пред очите ми се откри Вайдхаус – голямо село, пръснато в равнината. Реших да го заобиколя под прикритието на горичките и да вляза в него по улицата от юг. След още час ходене се озовах на едно асфалтирано шосе. С възможно най-нехайна походка тръгнах към центъра на селището. Първия местен жител, когото срещнах, беше един чичко. Той подрязваше храстите край пътя и щом го доближих, спря работата си и подозрително ме изгледа. Усмихнах се лъчезарно и му пожелах приятен ден. Добрият ми немски сякаш го успокои.

Улиците на Вайдхаус бяха опразнени от следобедната жега. По интуиция намерих автогарата. За мой късмет един автобус се канеше да тръгне и побързах да се кача на него. Нямаше значение къде ще ме откара, важното беше да се махна по-далеч от границата.

Изложбата в Дюселдорф мина с голям успех. Снимки на „Меки Ножа“ се появиха в няколко вестника. Изкарах добри пари, но се оказа, че няма начин да си наема квартира. Апартаменти се отдаваха, но не и на чужденци с неустановен статут. На всичко отгоре не можех да докажа, че имам постоянна работа.

Наложи се да почукам на вратите на имигрантски- те служби. Там на опашки се редяха стотици бежанци, предимно от Балканите, които се надяваха да получат някакви социални помощи. Повечето от тях имаха окаян вид и предварително бяха репетирали своите сърцераздирателни разкази за това какви репресии е трябвало да изтърпят.

Аз реших да не лъжа и сбърках. Обясних на комисията как гражданските ми права никога не са били нарушавани, похвалих се какъв творец съм и се оплаках, че заради настъпващата демокрация съм спряла да получавам щедри държавни поръчки. Безспорно, успях да впечатля чиновниците. Те ме изслушаха с широко отворени очи, но накрая решиха, че след като не съм политически репресирана, трябва да спазят закона и да ме изпратят в бежански лагер в Мьонхенгладбах. Обещаха да ми осигурят голяма каравана с ток и вода.

Какво пък – казах си, ще мога на воля да рисувам, ще си чета книги…

Оказа се, че лагерът е паркиран в една ливада на триста метра от покрайнините на града, а в голямата каравана освен мене беше настанено семейство сръбски цигани с дребно, ревящо чаве.

Започнах да рисувам с акрил, но работата не ми спореше много, защото навън денонощно ехтеше чал- га на всички балкански наречия плюс цигански. Иначе дните в лагера минаваха еднообразно. Сутрин на централния плац кипеше търговия с крадени вещи, в ранния следобед той се изпълваше от подпийнали хора, които хвърляха гюбеци, а след мръкване започваха шумните кавги и побоищата.

– Всъщност, те се чувстват много добре – казвах си понякога. – Аз съм различната.

Купих си на старо голям пикап и в него държах рамките и готовите платна. Веднъж го разбиха, но никоя от картините не липсваше – явно обирджията беше решил, че те не представляват някаква ценност.

Фриц Щок се появи една сутрин в началото на есента. Почука ми на прозорчето на караваната и направи знак да изляза.

– Ти ли си тази, която прави дърворезби? – попита.

– Сигурно става дума за мене – казах. – Аз съм скулпторка и работя с дърво.

– Имам дърводелски цех – усмихна се Щок, – и ми трябва майстор за по-специалните детайли. Ако се справиш, ще изкараш добри пари.

Още същия ден Фриц ме заведе до халето, където се произвеждаха „антични“ мебели. То стърчеше сред едно поле, на час път от Мьонхенгладбах. Не изгарях от желание да резбовам лилии и кучешки опашчици, но имах голяма нужда от ателие, в което да си правя дървените статуи. Те се бяха превърнали в моя запазена марка и се продаваха добре в Европа. Като видя как се справям, Щок ми даде един ъгъл от халето и ми разреши да използвам инструментите му. Договорихме се три дни от седмицата да работя за него, а през останалото време – за себе си. В продължение на два месеца обаче не получих от Фриц и една марка. А вместо да ми плати, той ме погреба жива.

Прекарах в гардероба му точно две денонощия.

Вече бях загубила надежда, когато до слуха ми достигна говор и кънтене на стъпки. Скочих на крака, развиках се и заблъсках с лакти стените на затвора си. Гласовете се приближиха, после чух как ключът в ключалката на вратата на гардероба се превърта. В следващия миг ме обля светлина…

Спасиха ме трима поляци от дърводелците на Щок. Откриха ме обезводнена и премръзнала, вмирисана на собствените си лайна. Действаха така, сякаш бяха карали курсове за планински спасители. Тръшнаха ме на леглото и ме разтриха със шнапс. После ме завиха с няколко одеяла. През минута ми наливаха в устата глътчица вода – повече не можех да преглътна, задавях се.

След като се поокопитих, разказах набързо какво ме е сполетяло. Немски знаеше само единият от поляците – Яцек – симпатичен, русоляв гигант. Той преведе на колегите си моите думи и между тях избухна караница. Говореха си много бързо на полски и почти нищо не разбрах.

– Какво става? – попитах.

– Вчера Фриц ни събра – започна на немски Яцек,

– и обяви, че ще ходи за един месец в Италия при жена си, за да посрещне там Коледа. Освободи ни от работа до края на януари. Значи не е искал само да те сплаши. Ние минахме случайно оттук, защото си забравихме нивелира. Ако не се бяхме върнали, щеше да умреш в тоя гардероб.

– Не съм си и помисляла – казах, – че Щок иска само да ме сплаши.

– Ако повикаш полиция, ще си загубим работата – изплю камъчето Яцек. – Ще ни мъкнат по съдилища, може и да ни върнат в Полша.

– Няма да се обаждам в полицията – успокоих го. – Сама ще се справя с Щок.

Яцек преведе какво съм казала. Тримата продължиха да обсъждат оживено ситуацията. Накрая гигантът влезе в гардероба и го заключиха отвън. Миг по- късно той изби с трясък вратата от пантите.

– Сега – обясни ми, – Фриц ще реши, че сама си се измъкнала.

Откраднах от Щок един дебел пуловер – като го облякох, ми покриваше коленете. Взех си за спомен разрязаната рокля и си тръгнах. Слава Богу, пикапът ме чакаше, паркиран пред халето. Поляците ми помогнаха да натоваря в него моите инструменти и малката дървена фигура, която бях започнала да работя.

Явно трябваше да си търся ново ателие…

Престоят в гардероба не се отрази на физическото ми здраве. Не хванах дори настинка.

Десетина дни по-късно ме споходи невероятен късмет. Една сутрин реших да потърся спасение от чалгата и излязох да се поразходя из гората край лагера, която започваше на триста метра от последната каравана. Беше широколистна и труднопроходима. Поех по запустял горски път, после по някое време реших да свърна по тясна, едва забележима пътечка. Не бях направила и двайсетина крачки и изведнъж се озовах пред малка къщичка, иззидана от камък. Тя имаше един прозорец и една врата, до която водеха три каменни стъпала. Сякаш бях попаднала в приказка на Братя Грим. Портичката зееше – побутнах я и се отвори, скърцайки. Прекрачих бавно прага, промуших се под огромна паяжина и надникнах вътре. Явно много години преди мене никой не беше влизал. Къщата имаше една-единствена голяма стая с огнище в ъгъла и изтърбушен сламеник до него. Подът й беше гладък, от отъпкана червеникава пръст.

Без да умувам много-много, реших да превърна изоставената хижа в ателие. Трябваше пак да се захвана с работа, иначе щях да полудея. Оказа се, че горският път е сравнително равен и можех да стигам с пикапа почти до входа на къщичката. Направих набързо няколко подобрения. Разчистих боклуците, ремонтирах покрива, запалих огън в огнището. Накрая овесих на вратата огромен катинар. Нямаше как да докарам ток и се наложи вместо електрическата резачка да използвам бензинова.

Реших да започна мъжка фигура в естествена големина, намерих си и подходящ материал – дебел дънер от ясен. Статуята, която замислих, не беше обикновена. Вече добре знаех на какво съм способна. Канех се да създам прекрасно произведение на изкуството и едновременно с това да извърша най-съвършеното преднамерено убийство в историята на криминалистиката. Жертвата ми се казваше Фриц Щок. Прицелих се хладнокръвно в него и го взех на мушка.

Работата ми потръгна. Движеше я мощен допинг, наречен омраза. Ръката ми не трепваше, длетото не грешеше. Светлата част на деня прекарвах в новото си ателие, а вечер се прибирах да преспя в караваната при циганите.

Хрумна ми да включа фигурата на Щок в композиция със заглавие „Прелюбодеецът“. Избрах банален сюжет: прелъстител се измъква от гардероба на любовницата си. Той трябваше да бъде гол и да се вижда ясно колко миниатюрен е мъжкият му атрибут в сравнение с напомпаните мускули. А гардероба купих от магазинче за мебели втора ръка. Прешлайфах го и го изрисувах целия с акрилни бои. Вътре – в черно, отвън – на големи, ярки цветя, малко в стил мексикански соцреализъм.

След около месец къртовски труд изведнъж вдъхновението ми секна. Бях стигнала почти до края – до лицето на прелюбодееца, а не знаех как да завърша самодоволната му усмивка – всеки грешен удар на длетото можеше да изпорти цялата работа. За беда, не си бях направила скици на Фриц Щок, а спомените ми за него поизбледняха с времето.

От дърводелците му научих, че след престоя си в Италия той се е върнал в цеха. Трябваше пак да го погледна с лошите си очи. Не смеех да го срещна – не знаех как ще реагира, беше избухлив и можеше да ме убие. Затова реших да го издебна от засада.

Нямаше как денем да стигна незабелязано до стърчащото сред полето хале, можех да го доближа само по мрак. Една вечер паркирах пикапа в съседното село, извадих от багажника велосипеда си и го подкарах към имота на Фриц по тясна пътечка през полето. Светех си с челник, на няколко пъти едва не се пребих, пресичайки разни вади. Двеста-триста метра преди цеха зарязах колелото и продължих пеша. Носех си клещи и поорязах малко телената ограда, колкото да се промуша под нея. Продължих на прибежки и пълзешком. Добрах се незабелязано до кучешката колиба в средата на двора. Докато се шмугвах в нея, вратичката й издайнически изскърца и сърцето ми заби лудо. В тая барака през есента живееха два грозни мелеза. Щок много ги обичаше, хранеше ги по-добре от работниците. За песовете се грижеше един наш помак, всеки ден ги решеше, като че бяха топмодели. Една сутрин намериха кучетата умрели – незнайно защо. Това вбеси Фриц. Той спука от бой помака и го натири да си търси другаде работа. Слава Богу, бараката на помиярите вече беше празна. През прозорчето й можех спокойно да наблюдавам стаята на Щок – стаята с гардероба, в който щях да умра. Тя бе на разстояние не повече от двайсетина метра, а и нямаше пердета.

Само десетина минути след като заех място в наблюдателницата, Фриц влезе в стаята, съблече се и легна на кревата да гледа телевизия. Така и не успях да зърна лицето му. Час по-късно той загаси лампите и всичко потъна в мрак. Нямаше смисъл да вися повече на студа и си тръгнах.

На другия ден отново заех позиция в кучешката барака. Този път късметът ми се усмихна. На гости на Щок беше дошъл един негов приятел източногерманец. Двамата пиха вино, после пуснаха музика, взеха да танцуват блус и да се разсъбличат един друг. Оказа се, че съм свидетел на любовна среща. Няма по-грозна гледка от космати мъжаги, които си разменят ласки. Аз обаче хладнокръвно си вършех работата – успях добре за запаметя сластната усмивка на моя модел. Когато се прибрах в караваната, му направих набързо няколко скици и чак тогава си легнах.

Щом завърших „Прелюбодееца“, веднага го закарах в Дюселдорф, като така си осигурих и перфектното алиби. Предполагах, че Фриц ще бъде застигнат от насилствена смърт. Той беше измамил множество хора и все някой от тях – мислех си, ще го гръмне в челото за отмъщение. Не познах. Щок си умря мирно вкъщи от сърдечен удар. Черноработниците му го намерили в клозета, проснат на пода до тоалетната чиния, със свалени гащи. Вече бил изстинал. Повикали линейка и докторът казал, че Фриц е издъхнал за секунда, без да се мъчи.

Подробностите не ме интересуваха.

Композицията „Прелюбодеецът“ предизвика фурор. За нея ме отличиха с една от най-авторитетните световни награди за скулптура – „Джакомети“. Само осем души я бяха получавали преди мене и всички те имаха статут на знаменитости. Вестниците се скъсаха да пишат за мене. Няколко телевизии ме каниха за пространни интервюта. Всички ме представяха като „артист, който живее и твори в Германия“, а чак после ставаше дума, че съм с български корени. Поръчките заваляха.

Чувствах се като Пепеляшка – през деня работех в горската хижа с бензиновия трион или длетото, а вечер се гримирах, обличах официална рокля и се включвах в светския живот.

Много често клиенти и журналисти проявяваха желание да видят ателието ми и се налагаше да измислям разни езотерични дивотии – обяснявах, че не допускам чужди енергии да влияят на аурата ми и т.н.

Веднъж шефът на фондация „Джакомети“ – господин Ян ван Буртен, също ме помоли да го поканя в ателието си, за да разгледа новите ми неща. Наложи се да му призная, че работя в примитивни условия.

– Няма проблем – усмихна се той. – Виждал съм всякакви ателиета.

Беше виждал всякакви ателиета, но когато видя моето, буквално се хвана за главата.

– Ти дори нямаш електричество – само това можа да каже.

– Нямам – признах.

– Мария, мислех, че печелиш достатъчно пари… – промърмори Ван Буртен.

– Не става въпрос за пари – отвърнах и обясних на моя меценат, че със статута си на бежанец не мога дори гарсониера да си наема.

Няколко дни по-късно Ван Буртен ми уреди аудиенция при културния децернент д-р Макс Талер, който, като чу историята ми, привика в кабинета си шефовете на паспортния отдел и на службата по имиграция. Тримата единодушно решиха, че властите са допуснали сериозна грешка, третирайки един творец от световна величина наравно с ромите, просещи социални помощи. Бежанският ми статут бе прекъснат и ми издадоха работна виза като художник. Важна роля за това изигра и трудовият ми договор с галерията на мадам Кьопке.

Ван Буртен продължи да се грижи за мене и ми уреди да наема една къща с голям хамбар в покрайнините на Фирзен, току до холандската граница. Така един ден си натоварих партакешите в пикапа, казах чао на мангалите, заключих горската хижа и се преселих в цивилизацията.

Сякаш с едно замахване на магическа пръчица успях да се справя с всичките си битови неуредици. Това обаче не ме направи щастлива. Дебнеше ме беда, заради която не можах да се зарадвам нито на връхлетялата ме слава, нито на новото ми ателие.

Бях бременна.

Знаех и кой е бащата. В продължение на две години не ме беше докосвал мъж, с едно изключение – и то против волята ми…

Носех детето на Фриц Щок.

Първо се опитах да го махна с разни бабешки илачи, после отидох на лекар. Оказа се, че страдам от неприятна женска болест и категорично ми отказаха аборт. Наложи се да раждам на 39-годишна възраст.

Извадиха бебето с цезарово сечение точно на 9-и септември 1994 година. Сенките от миналото ме преследваха.

Когато ми го донесоха за първи път и зърнах щръкналите му рижави коси и висящата пишка, разбрах, че го мразя и отказах да го кърмя. Целият медицински персонал беше възмутен, но останах непреклонна.

Кръстих детето Христо. Името избра една родилка от съседното легло. Когато й се оплаках, че не знам как да нарека бебето, тя каза:

– Какво има да му мислиш? Щом ти си Мария, как иначе да се казва, освен Христо.

След като излязох от болницата, имах нужда някой да ми помага за отглеждането на бебето и наех една туркиня от Разград. Казваше се Йълдъз. Тя по цял ден дундуркаше дребното ревливо същество, тъпчеше го с пюрета и му сменяше памперсите. Аз нямах сили да работя с верижния трион и само рисувах.

Един следобед Йълдъз почука на вратата на ателието и влезе вътре с ревящото бебе на ръце.

– Моля ти се, Мария – каза. – Синът ти плаче за тебе. Той има нужда понякога да го гушнеш, да му по- гукаш, да го погалиш.

– Остави ме на мира – викнах, без дори да обърна глава. – Имам си работа.

– Само го цункай и ще видиш как ще се успокои…

– Имам работа – повторих.

– Каква майка си ти? – промърмори Йълдъз.

При тия думи ми кипна. Хвърлих й заплатата на масата и казах:

– Свободна си. Ще си намеря друга гледачка.

Йълдъз бавно си облече палтото, взе си парите, а на тръгване каза само:

– Кучка! – и ми затръшна вратата.

На другия ден натоварих бебето в пикапа и заминах за Холандия. Ван Буртен ме беше поканил по телефона да гостувам в замъка на фондация „Джакомети“. Спрях да пренощувам в Утрехт. До Коледа оставаха десетина дни и градът блестеше с празничната си украса. Наех си стая в хотела срещу катедралата. Целия следобед разхождах количката из тесните улички. Вечерта приспах бебето и си отворих бутилка пастис. Легнах пред телевизора и взех да се наливам.

Сигурно съм задрямала, но по някое време ме събуди рев – копелето ми плачеше истерично. Станах и се помъчих да го успокоя. Какво ли не опитах, така и не успях да му затворя устата. Накрая се развиках:

– Млъквай или ще те дам на Торбалан.

Бях си спомнила, че така ме плашеха като дете. Бебето явно не ме разбра и продължи да се дере. Наложи се да му обясня, че Торбалан отнася в торбата си непослушните деца и със сигурност вече чака долу на улицата. Синът ми изобщо не се впечатли от моите заплахи, затова го грабнах заедно с горната част на количката, в която си лежеше, и го понесох навън. Слязох на бегом по стълбите на хотела, после пресякох катедралния площад и се озовах пред централната фасада на църквата. Там, току до входа, беше подредена скулптурна композиция, изобразяваща раждането на Христос в яслите.

Оставих бебето си на тротоара точно пред нозете на Богородица.

Дали от чистия въздух, или от среднощния хлад, но то изведнъж спря да плаче и взе любопитно да върти глава.

– Торбалан ей сега ще дойде – казах му, – айде, чао!

Огледах се – жив човек не се виждаше наоколо, и побягнах към хотела.

Качих се в стаята си и застанах на прозореца, за да видя какво ще се случи с детето ми.

Не минаха десетина минути и на площада се появи самотна фигура – беше младеж на не повече от двайсет години. Както си ходеше нехайно, той явно чу хленченето на бебето и се насочи право към него. Щом го зърна и осъзна какво вижда, момъкът се хвана за главата. После се огледа страхливо и хукна нанякъде.

„Колко си тъпа, Марио! – казах си и на мига изтрезнях. – Сега момчето ще повика полиция, а още утре ще те разкрият, че си изоставила бебето си и ще те вкарат в затвора.“

И хукнах пак надолу по стълбите, и точно навреме успях да си грабна детето от тротоара пред Богородица. Само секунди след като се прибрах във входа на хотела, на площада долетя пищяща линейка, но пациентът беше изчезнал.

Замъкът на фондация „Джакомети“ беше на около 40 километра югозападно от Утрехт. Докато карах натам, бебето не посмя и да гъкне – навярно среднощната торбаланска заплаха все пак имаше някакъв ефект. Пристигнахме по обед, посрещна ни лично Ван Буртен. Настани ни в голяма стая с балконче.

Замъкът беше истински, от ХV-и век. Стърчеше насред полето, на километър от най-близкото село. Ограждаше го канал с неподвижна черна вода, покрита с водна леща. Навсякъде по стените му висяха два реда портрети на поколения барони. Днешните наследници на благородническия род бяха избрали да живеят в Амстердам и да получават достоен наем за семейната крепост.

– Израснал съм в дворец, подобен на този – каза Ван Буртен, докато ме развеждаше из стаите. – Той си има един недостатък – през зимата навсякъде е хладно. Има и едно предимство – през лятото навсякъде е хладно.

По време на вечерята домакинът ми направи официално предложение да остана да работя в продължение на 6 месеца в замъка. За целия престой фондацията щеше да поеме пълната ми издръжка. През това време трябваше да произведа композиция в естествена големина, която да намери място в един от парковете на Амстердам. Там вече бяха експонирани за постоянно работи на останалите лауреати на наградата.

– Ако се съгласиш – добави Ван Буртен, – денонощно ще имаш на разположение детегледачки, които ще ти помагат за бебето.

Попитах:

– Темата на композицията зададена ли е предварително?

– По принцип, не – отвърна домакинът ми, – но днес те наблюдавах как носиш момчето на ръце и ми хрумна да ти предложа на направиш Богородица с младенеца.

– Добре – съгласих се на мига. – Благодаря за поканата.

Възможността да ме отглеждат мене и бебето, до- като работя на спокойствие в продължение на цели шест месеца, не беше за изпускане. На таванския етаж на замъка имаше просторно ателие, оборудвано с всевъзможни инструменти. При по-топло време можеше да се довършва нещо и навън на двора.

Само с един курс с пикапа успях да си прекарам целия багаж. Посрещнах Коледа и новата 1995-а година в Холандия.

В замъка цареше пълно спокойствие. Тишината се нарушаваше само от рева на верижния ми трион или от рева на сина ми Христо. Изключение правеха два-три дни в месеца, когато залите на първия етаж се отдаваха под наем за разни семинари – тогава паркингът се изпълваше с автомобили, а по алеите излизаха да пушат младежи, облечени в скъпи костюми. Имението се управляваше от иконом – господин Руут Берген. Той живееше със семейството си в една пристройка на замъка, точно до моста на входа.

Композицията ми щеше да стои навън, затова ре- ших да я направя от дъб. Цяла седмица обикалях да търся подходящ материал. Бях си наумила статуята да има по-православно, византийско излъчване. Вдъхновението обаче не ме спохождаше – такова нещо ми се случваше за първи път. Винаги преди това предварително знаех какво ще направя, но нямах подходящите условия, а сега, когато всичко ми беше осигурено, направо блокирах. Образите от скиците се получаваха съвсем безлични и гледаха тъпо. Затрупах се с книги с репродукции на икони, но и това не помогна.

Ван Буртен мина да ме види и му се оплаках от липсата на вдъхновение.

Той ми донесе от избата на замъка прашасало стъклено шише без етикет и каза:

– Опитай с това! Може и да помогне.

Отвъртях капачката на бутилката и помирисах течността вътре. Ухаеше на ракия. Повдигнах многозначително вежди.

– Това е мексиканска текила – обясни Ван Буртен. – Направена е от рядък вид агаве. Производството й по принцип е забранено, защото има халюциногенно действие. Който художник я е опитал, не се е оплакал. Само не прекалявай, моля те!

Още същата вечер, докато си драсках в скицника, полегнала на дивана, изпих една чаша от текилата. Глътнах я на гладно и главата ми веднага се замая. Сякаш задрямах и ме връхлетя видение – пред очите ми бебето, което бях оставила да се търкаля на пода, започна бързо да наедрява. Само за минута се превърна в дете, а после в юноша. Косата му порасна, алена като огън. Младежът се изправи на крака, усмихна се и по бузите му се появи рижав мъх. След това момъкът още наедря и стана зрял мъж с чертите на баща си – Фриц Щок. Той се надвеси над мене, както си лежах на дивана, и ме попита:

– Мамо, нали съм ти дете, защо не ме кърмиш?

Преди да успея да кажа и дума, рижавият мъжага разкъса с две ръце блузата ми и впи зъби в зърното на гърдата ми.

Събудих се среднощ с тъпа болка в тила. Озърнах се. Бебето спеше на пода, а край дивана лежаха разхвърляни няколко листа от скицника. На тях беше изрисувана една и съща сцена от различни ракурси. И композицията, и лицата имаха идеални пропорции. Младенецът поразително приличаше на моя невръстен син. Ликът на Богородица също ми се стори познат… Вгледах се в него – имаше моите черти.

Веднага осъзнах, че това са фигурите, които можех да извая така, че да станат съвършени.

Следващите няколко дни опитах наново да скицирам други лица, но резултатът беше плачевен. Нямаше смисъл повече да се мъча.

Е, какво пък – казах си, удава ми се случай да се отърва от копелето? Нали това исках? А мене – вълци ме яли. И без друго, как щях да живея като детеубийца?

След като избрах моделите, работата ми потръгна с бясно темпо. Ръката ми не трепваше, всичко се получаваше от раз.

Монтирах в ателието три огромни огледала. Оставях бебето да се търкаля голо върху едно одеяло на пода и не свалях очи от него, докато ваех в дървото и най-малката извивка на пухкавото му телце.

Обикновено следобед детегледачката отнасяше Христо и аз се захващах с образа на майката. Тогава, на свой ред се събличах гола и се въртях като Нарцис пред огледалата.

В средата на февруари привърших оглаждането на дървото и започнах да рисувам върху него с акрил, а две седмици по-късно бях почти готова.

Тогава се спрях и реших да почина ден-два.

Вечерта преди първи март се появи Ван Буртен и като видя композицията ми, загуби дар слово, а от очите му закапаха едри сълзи. По някое време успя да си поеме дъх и каза:

– Самото съвършенство!

Обясних, че фигурата не е завършена и ми трябва още време да я доизкусуря.

На сутринта Ван Буртен си тръгна, а аз застанах с четчица в ръка пред Богородица. Оставаше ми една точица в зеницата на майката и работата ми щеше да е завършена, но нещо ме човъркаше отвътре. Така и не посмях да направя последния щрих.

Това се повтори няколко дни поред.

През нощта срещу 8 март заваля сняг и до сутринта натрупа половин метър. Полето побеля, отнякъде долетяха черни гарвани.

Закусих бавно и изпих голяма чаша кафе. После обърнах за кураж една чашка от забранената текила и повлякох крака нагоре по стълбите към ателието. Бях решила този път да довърша фигурата, пък каквото ще да става.

Точно когато застанах с четка в ръка пред Богородица, някой почука на вратата. Помислих, че икономът е решил да ме навести.

– Влез – извиках и обърнах глава.

Тогава в рамката на вратата се появи непознат, красив мъж, облечен в елегантен сив костюм. Носеше куфарче в ръката си.

– Добро утро! – каза той на български и се усмихна. Беше абсолютно копие на актьора Джак Никълсън. – Може ли да вляза?

– Заповядайте – промърморих аз, – но не си спомням…

В ателието се разнесе ухание на колендро.

– Идвам, защото се канеше да ме повикаш – обясни мъжът. Това, че веднага премина на „ти“ ме подразни и му се сопнах:

– Има някаква грешка.

– Няма грешка – каза той. – Трябваше да направиш само още една точица, за да завършиш статуята, нали? Е, аз съм Архангел Михаил, а ти се канеше да ме призовеш, за да ти взема душата. Твоята и на детето ти.

Нищо не казах, само приседнах на стола, защото краката ми се подкосиха.

– Много си ми симпатична, затова реших да ти дам право на избор. Това не е обичайната практика, но ме гложди чистото любопитство… Понякога хората са непредвидими. – Архангелът сложи куфарчето си върху тезгяха и го отвори. Вътре имаше златна ябълка и блестящ кинжал, извит като змия.

– Вече разбрах кой сте – казах. – А какво трябва да избирам?

– Пред тебе има два пътя. Ти самата ще решиш по кой от тях да поемеш – Джак Никълсън приседна до мене. – Ако завършиш фигурата, ще трябва още днес да взема душата ти – твоята и на детето. Но пък така ще постигнеш безсмъртна слава. Тази статуя – той кимна към Богородица и младенеца, – ще бъде обявена за шедьовър. Няма да я експонират в градинката на Амстердам. За нея ще наддават най-големите световни галерии и накрая ще се озове в залите на „Метрополитън“ в Манхатън. Колекционерите на изкуство ще издирят всичките ти предишни работи, а цената им ще скочи главоломно. Името ти ще влезе в учебниците. Нали към това се стремеше, нали затова изтърпя толкова лишения?

– Обаче първо трябва да умра, така ли? – промърморих.

– Да – отвърна архангелът. – Ще издъхнете с бебето почти едновременно, покосени от екзотична африканска инфекция. Мистериозната ви смърт ще предизвика полемика – историците ще извадят стари текстове, за да докажат, че още от Средновековието този замък е бил прокълнат и така нататък. Всъщност, това ще те направи популярна, чак после ще обявят, че си гениален творец.

– А какво ще стане, ако не завърша статуята? Кой е другият път? – попитах.

– Другият път е банален – усмихна се тъжно архангелът. – Ще продължиш да си дялкаш фигурите, но интересът към работите ти ще изтлее, защото в тях няма да има нищо необикновено. Ще си намериш мъж – един нелош художник, който отдавна мечтае да се запознае с тебе. Той ще те гледа влюбено и ще се съгласи да ти отглежда копелето. Ще се прибереш при него в България. Там скулптурите ти още по-зле ще се продават, затова ще се наложи да проектираш мебели по поръчка. Синът ти ще порасне, но не чакай от него кой знае какво. Той е зъл и неблагодарен като баща си. Ще се изхранва с мошеничества на дребно, като препродава авточасти втора ръка, а вечер ще се налива с ракия. Ще се ожени за дебела рускиня, която ще му слага рога. Все пак ще те направи баба, така че се готви да гледаш и внуче.

В тоя миг един от прозорците се отвори с трясък и в стаята влетя снежна вихрушка. Чистият хладен въздух ме освежи. Застанах до перваза и прокарах пръсти по натрупания върху него пухкав сняг.

– Кой от двата пътя ще избереш? – попита архангелът.

Върховете на пръстите ми са много чувствителни. Винаги съм разчитала на тях – докато вая глината или заглаждам дървото. Дори на очите си толкова не вярвам. Досегът им със снега ме върна към един спомен отпреди години, към времето, когато бяхме гаджета с Явор. Веднъж с него се озовахме сами в някаква вила сред балкана. Натрупа много сняг и ни отряза обратния път към цивилизацията. Казано честно, не ни се и прибираше. Нямахме друга храна, освен кашон с консерви копърка. През деня събирахме от гората сухи клони за камината, а нощем се излежавахме голи върху губера пред огъня.

Една вечер, след бурни ласки и много коняк, двамата излязохме голи на студа и се отъркаляхме в дълбокия сняг. Отъпкахме целия двор с телата си, а после правихме любов в една преспа – като разгонени бели мечки.

– Кой от двата пътя ще избереш? – попита ме пак Джак Никълсън, а като видя как галя снега, допълни: – Какво предпочиташ – студенината на снега или творческото безсмъртие?

– Понякога – казах и си поех дъх, – снегът не е студен, а изгарящ.

– Как така? – впи в мене зелените си очи ангелът.

– Едва ли ще ме разбереш… – засмях се. – Рядко се случва, но има мигове, когато снегът наистина е изгарящ. Заради тях избирам да живея.

Изведнъж в ателието нахлу мраз през прозореца. Чу се пукот и дървената ми скулптура се разцепи по дължина надве – точно между очите на божията майка.

– Чао, пак ще се срещнем – рече Джак Никълсън, щракна с пръсти и се превърна в черен гарван гробар.

Птицата скочи върху тезгяха, направи няколко несигурни крачки, а после разпери криле и излетя с грак навън.

– Чао – казах и затворих след нея прозореца, защо- то ми стана студено.

Костадин Костадинов
Костадин Костадинов е български писател и издател, съосновател на издателство „ПАН“ – едно от водещите детски издателства у нас.
Посетители: 200

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 19 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни