От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 02 begging

 

Едно е да влезеш в пандиза за пет-шест дози хероин и съвсем друго за няколкостотин хиляди лева, мислеше Тръпчо, докато прекосяваше площада към ъгъла на хотела. Беше размисъл за възможностите, които представя живота на различните хора, а също и за смисъла му. Имаше ли значение разликата, поне за него, продължаваше разсъжденията си Тръпчо. След като беше много по-вероятно да попадне – където и да е – за някоя доза херо, отколкото да спечели стотици хиляди. Такова беше положението. И нямаше да се промени. Въпреки сравненията и отрезвяващата оценката на евентуалните си възможности Тръпчо се чувстваше сравнително добре. Слънцето беше се появило в дъното на улицата и го чакаше да застане срещу него, за да стопли лицето му. Трябваше само да промени посоката, в която се движеше. Вече не вървеше към хотела, а се отправи към дъното на улицата. В такива моменти на почти безпричинно доволство Тръпчо притваряше очи и спираше, а заедно с него спираше и времето. Тогава мигът на блаженство ставаше продължителен. И за дълго непокътнат.

Сега само подръпна смъкнатите си дънки и продължи да върви, навлязъл в пространството между паркираните коли и църквата. Слънцето изчезна зад отсрещните сгради като осветяваше само горните етажи. Повече не го интересуваше. По-важно беше, че входа на църквата беше свободен. Вероятно нямаше служба. Тежката външна врата зееше и можеше да застане отпред за някоя стотинка. Веднъж един брадясал му даде десет лева. Извади дебела пачка, поразрови я и му ги пусна в ръката. Случи се преди доста време, месеци бяха минали оттогава. Но не забравяше как дълго не му се вярваше, че стиска в юмрука си хартиени пари. За известно време имаше чувство, че прави нещо важно. Дава възможност на хората да се почувстват благородни и милосърдни. После всичко стана каквото винаги. Чакаше някой да му пусне някоя стотинка в шепата.

Доскоро пред църковната порта не беше трудно да се намери свободно място. Даже и когато се събираха повече просяци всеки си намираше място. Настина, понякога се караха. Но само за кратко. Опасяваха се да не правят лошо впечатление. По едно време имаше един старец с бастун и бяла брада, който постоянно му крещеше като на пиле „къш-къш“. Насочваше към него металния връх на бастуна и размахваше другата си ръка, тънка и костелива, щръкнала от широкия ръкав на балтон. Пешовете му се разминаваха, тръгнеше ли срещу него и голите му колена се показваха. От стареца не го беше страх. Щом го приближеше вадеше камък от джоба и той отскачаше назад като блъснат в гърдите. Имаше и една жена, преструваше се, че може да се движи само на четири крака. Ръцете ѝ бяха увити в парцали, влачеше краката си в мукавени кутии. И тя му съскаше заедно със стареца. От нея пък съвсем не се страхуваше. Не я чуваше. А и не я забелязваше. Останалите просяци лесно се примириха с неговото присъствие. Нямаше значение, че беше дребен на ръст. Винаги имаше камъни в джобовете и можеше да им пукне главите. Заплашваше ги, без да е сигурен дали ще го направи. Дълго време беше достатъчно само да им ги покаже.

Положението стана опасно откакто се появи Слепеца. Изглеждаше само няколко години по-голям. На ръст също не беше нищо особено. Но имаше бяла и много дълга метална пръчка. Още докато се чудеше откъде беше се появил и защо ли очилата му са правоъгълни, а не кръгли, както са обикновено на слепците, го излющя по бедрата. Без предупреждение, без да го заплашва. Такава болка изпита за първи път. Сълзите буквално пръснаха от очите му. Стоеше приведен и не можеше да помръдне. Направо беше го парализирал. Щеше да го удари още веднъж, но Тръпчо се сви на топка и дори се претърколи, за да е по-далече. Дойде на себе си и като масажираше удареното място се изправи.

– Тъпанар, какво искаш бе? Защо ме удари? Нищо не съм ти направил. Счупи ми кокалите с този бастун.


Small Ad GF 1

– Не е бастун.

– Каквото ще да е. Дай да те ударя, ще видиш как боли.

– Пръчката е моя.

– Ти само ми я дай за малко.

– Повече да не съм те видял тук.

– Откъде-накъде. Прося на това място от година и половина.

– Вече само аз ще прося.

– Има и други. Тях как ще прогониш? Нали си сляп.

– Тях вече ги прогоних. И не съм сляп. Само нося тъмни очила.

Оттогава щом го видеше Тръпчо предпочиташе да му отстъпи най-удобното и печелившо място, където бяха му дали десет лева. Там богомолците все още се кръстеха, някои се обръщаха и се покланяха. И ако тогава си до тях са значително по-щедри. Само за два-три часа можеше да събере почти същото количество пари, десет и повече лева, от стотинки. Сега застана там и протегна ръка. С голямо недоволство почти веднага забеляза приближаването на Слепеца. Преди секунда никакъв не се виждаше, а вече идваше към него с дългата си метална пръчка.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Изчезвай веднага! Предупредих те!

– Защо ти можеш да просиш тук, а аз не? Не мога да разбера.

– Аз имам жена и дъщеря. Ти нищо нямаш.

– Имам. Себе си.

– Не, нямаш нищо. Казах ти да изчезваш. Иначе пак ще те изплющя

Тръпчо само докосна с длан двата гладки камъка в джоба на смъкнатите си дънки. Нямаше желание да задълбочава конфликта. Слепеца беше опасен не само заради металната пръчка. Беше му казал, че ако е нужно щял да го издебне в гръб, когато най-малко очаква. Пък и пред църквата бяха само двамата. Едва ли скоро някой щеше да им даде каквото и да било. Постоя, без да го изпуска от поглед и отлепи гръб от стената. Беше му станало студено. Същевременно осъзна, че позатопли мястото и Слепеца щеше да го използва. Отдалечи се на няколко крачки. За всеки случай отстъпи още малко. Там нямаше как да го достигне колкото и дълга да беше металната пръчка. Постоя да разбере какви намерения има. Облегна се на неговото място, както и предполагаше. Вдигна рамена и тръгна по улицата.

Скоро откри слънцето, скрило се между зелените дървета отсреща и високите сгради зад тях. Светеше, ясно беше къде се намира, но е се виждаше. Майната му! – помисли Тръпчо. Когато нещо ти трябва, дори да е само слънцето, което всеки ден изгрява, почти винаги го няма. Майната му! – каза още веднъж той, вече не толкова ядосано. Нямаше основателни причини, така прецени. Нека Слепеца кибичи като ненормален пред черквата. Какво ще спечели. Вероятно нищо. Едва ли ще излъже някого с тъмните си очила и дългата пръчка. Хората да не са чак такива балъци. Със сигурност сега той беше в по-добро положение. Ето, вървеше, нямаше никакви грижи, а пред себе си забеляза и невероятно красиво момиче.

Изравни се с нея, повървяха редом, без тя да го погледне. И по-добре. Отново изостана на няколко крачки. Предпочиташе да я наблюдава от разстояние. Сега не му беше нужно слънцето, нито съжаляваше, че Слепеца отново го прогони от хубавото място пред черквата. Ако беше останал там щеше да изпусне такава невероятна красота. Продължаваше да върви след момичето, бръкнал дълбоко в джобовете на дънките, и наблюдаваше как тя се поклаща като тръстика от нежен ветрец. Стъпваше на пръсти и се чувстваше необичайно лек, като перце. Всеки момент щеше да се понесе над тротоара. И се понесе. Вече летеше. За съжаление, дори ако се обърнеше, момичето едва ли щеше да разбере какво беше станало.

Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.

Pin It

Прочетете още...

Храната от вчера

Мая Кисьова 04 Окт, 2011 Hits: 11310
Всичко, което правеше за него, беше хубаво.…