1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)
Pin It

 

2016 02 Logan Rock
Снимка: Jim Champion (Wikimedia commons)

На Ст. Д.

Една ранна утрин бавно крача по челото на Акямачкото било. Вятърът носи волната песен на чучулигата и попива умората от гърбовете на излезлите по нивите селяни да берат узрелите тютюневи листа. Въздухът е бистър и хладен, ухае силно на тютюневи съцветия – скъп ми е този аромат, вдишвал съм го дълго преди години. Отдавна не съм идвал по тези скъпи за мен места и навярно затова сега ми се струва, че дърветата, подредени като тютюневи стебла по отвесния склон към Дрангос дере, ме поздравяват с изящните си клони, разперени като криле на сокол, което ме изпълва с очарование. А отсреща снежнобелите къщи, кацнали по отвесните скатове и разпилени от хълм на хълм, привличат с изящната си магнетична сила, пък долу реката с прекрасните си меандри търси безкрайността.

Затаил дъх, съзерцавам притихналата под аромата на липите вода, която стига до черните остри скали и полита надолу като разплисква струи наоколо. Струите прегръщат дърветата и тревите, след което падат в коритото на реката, чиято сила миг след това намалява и тя обгръща нежно черните камъни, прави плавен завой и като се провира под земята се губи от погледа. Лъчите на утринното слънце срамежливо се промъкват през омарата, която покрива местността в светлото утро. Отразяващите се в синята вода благородни борове, церове и букове изпълват душата с радост и чистота. Ако си върху стена, намираща се над вода и си жаден, чувам думите на старият калеко, чието слово винаги течеше така, сякаш напояваше жадната земя, единственото нещо, което трябва да направиш е да хвърлиш тухлите от зида във водата, да утолиш жаждата си и отново да вържеш стената.

За миг се озовавам до реката. Не зная и не помня как! Това бе чудодеен миг, в който осъзнавам, че водата протяга ръка към камъните и ушите ми забучават. Мълчаливо сядам на огромната сянка на реката и гледам онемял този ослепителен поток и вече отблизо се наслаждавам на бистрата вода, прегръщаща камъка, сякаш са брат и сестра… Обичат се…

Мнозина може да си мислят, че съм сам в това запустение. Не, не съм сам. Намирайки се между реката и скалите разбирам, че някой си спомня за мен и усещам, че нещо обикаля около ми – чувам стъпки, дихания, гласове – първи, втори, трети. Повдигам глава и се обръщам към тях, но не виждам нищо, а ми се струва, че говорещите с ветровете са с мен, до мен. И докато слънцето гали отсрещните скали, истинските собственици на тези земи, почиващи отсам скалите, наблюдават всяка трева, всеки храст, всеки клон и въздишайки мълчаливо, завързват нов възел на моста на миналото към моста на бъдещето.

Не знам колко време съм останал на камъните край реката, но в един момент забелязвам как слънцето залязва както винаги зад острите канари, а луната обгърната с лека мъгла от фин воал се насочва към мен. Пак усещам прегръдките на камъните – съзнавам, че ме споменават и призовават. Учудвам се; не, удивявам се! Докато от покритата с тишина земя птиците се отдалечават от миналото към бъдещето и спояват стената на бъдещето, пред мен се появяват още видения. Не разбирам дали пред мен стоят хора или сенки; призраци или пък видения!? В този момент някаква сянка или облак, правейки чудни знаци с ръцете и главата, се приближава към мен. Струва ми се, че го опредметявам. Но дали го виждам? Чувам да казва:

– Камъкът, човече, символизира вечността на живота. С него може да се построи вечната сграда на света. Аз съм аз, защото съм растящият камък.

Седнал на възрастния камък на мъглявия бряг, прегръщам безмълвно времето и за сетен път си задавам въпроса да бъдеш или да не бъдеш? И проумявам, че не е важно дали те има или те няма на тази широка шарена земя. И това ще мине! Важното е да оставиш очите да си почиват сред ослепителните води и камъни, а по-късно и след тях. А после да разговаряш с безкрайния вятър и да тичаш към вечната светлина. Защото не е разумно да стоиш под земните руини, вместо да летиш над всекидневното и временното и стигнеш оная светлина, която няма край.

Нямам време да се опомня. Видението продължава:

– Да знаеш, камъкът сам за себе си не е годен за строеж. Нужно е той да се обработи, да се издялка, изглади и… Припомни си как Микеланджело занесъл на работа един голям мраморен камък и как един негов приятел го попитал какво е това, което носи.

– Ангел – отговорил той.

– Не е вярно. Това е само камък – възразил познатият.

– Това е ангел – повторил скулпторът. – Той е вътре в камъка. Аз трябва само да отстраня това, което е в повече.

Припомням си, но недоумявам защо трябва да си припомням… Сянката или призракът не спира:

– Хората трябва да се вграждат като живи камъни в духовните мостове. Докато живеем само за себе си и не се включим в зрението духовно, животът е празен, безсмислен, безплоден. Камъкът тежи на мястото си. Хайде човече, стой си мястото и давай на хората, каквото можеш…

Не зная какво да мисля и правя. Оглеждам се първо наляво, после надясно, но не виждам никого. Бе настъпила тишина. Безмълвие. И тогава дойде – звънна мобилният ми телефон. Обаждаше се професор Данчев, ректор на Университета на познанието. Каза ми, че заминава за известно време извън страната, за да посети свой приятел в Хафса, който преди време от тук се изселил, но неотдавна в друг свят се преселил… Казвал се Емин. Бил роден и дълго живял в някое, не си спомнял в кое точно Родопско село. Той и съселяните му живеели, кажи речи, така каза той, сносно. Отглеждали тютюн, после го продавали, после от получените пари строели къщи и изучавали децата си…

Бащата на Емин работел на каменните кариери като работник-копач. Такава му е била длъжността. Копаел и вадел черни камъни за бели къщи. Емин завършил средно образование по транспорт в града и започнал работа като автоинструктор, по-късно се задомил, родили му се две деца. Уредил живота си…

Но настанало… Някак неочаквано, изневиделица. Като хала! Авантюрата с имената вече била отминала. Но… Бащата на Емин, заподозрян в подготвян саботаж, един ден изчезнал безследно… Дълго го търсили, но не го намерили… Казали оттам, откъдето трябва, че е невъзможно да го издирят. Емин бил буквално и дословно сразен… Казват, че времето е най-добрият лечител… Не зная.

После настъпил онзи майски месец. Мълчаливо, без музика и тържество, без сбогуване и прощаване, с дъждовни очи, разпродали цялата покъщнина и в невъзможност да отпуснат душите, хората, качени на претъпканите автобуси и влакове, потеглили от спирките и гарите към другата държава. Картината била неизразима, неизказана, ужасяваща…

Емин натоварил в семейната кола двете си деца – едното на три години, другото – на два месеца. Тръгнали и те към неизвестното. Пътували дълго и мъчително; автокерваните били необозрими, хората – неспокойни, възбудени, но безмълвни… „От кого бягаме, тате?“ – попитало по едно време тригодишното му дете. „И това ще мине, татенце!“ – трудно промълвил Емин и му са загубил гласът.

Настанили се в Хафса… Минали месеци, години…, трудно свикнали с новата среда.

Приятелството между Емин и професор Данчев е било известно на хората и от двете страни. Докато слушали слънцето, с уважение и ентусиазъм казвали, че приятелството им е като планината. Как и защо като планината? – полюбопитствали едни. Защото слънцето не може да стопи планината, студът не може да я замрази, вятърът не би могъл да я повали, наводненията не могат да я завлекат… – отговорили други.

Професор Данчев ме попита какво да прави, когато отиде на гроба на Емин, тъй като не бил добре запознат с ритуала. Но преди да му отговоря каза, че ще мине през родния му край, откъдето ще вземе един камък и ще го положи на гроба му.

– Нека това да бъде камък от сърце! – отривисто подчерта професор Данчев.

Нямаше какво да му отговоря и решавам отново да се кача на Акямчкото било, откъдето през Шахтане да потегля към селото, за да видя мама. Не съм я виждал отдавна.

Камъкът тежи на мястото си гордо изправен. – Дочувам пак идващите от никъде гласове. – Нито вятърът, нито водата могат да го разрушат. Той е самото вдъхновение, поезия, безсмъртие, … Аз съм аз, защото съм растящият камък…

Pin It
Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 12 часа
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Културен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 6 дни
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 1 седмица
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сладур! 

    Едно време... преди 1 седмица