1 1 1 1 1 Оценка 76% (5 гласувания)

 

2016 02 mutra

 

Сега на някой, който ме познава от предишните години и още смята, че съм бизнесмен, ще му се стори смешно, дори жалко, че се търкалям в калта. Пробягвам на кратки спринтове между възвишенията, крия се зад стволовете на високите дървета и оттам преценявам дали пазачите са ме забелязали. Понякога си мисля, че не трябваше толкова дълго да се съпротивлявам. И по-рано да им дам парите. Щях да се спася поне от мъченията. Но онези, които са си залагали апартамента, за да имат първоначален капитал, и са печелили с труд всеки лев, ще ме разберат. Признавам, че в началото също имах свой номер. Дълго време се преструвах, че съм човек на Генерала. Няколко пъти го засякох в офисите на двете групировки, с които търгувах. Поздравявах го, той питаше за майка ми, с която са от едно село, и аз съответно му отговарях. Този контакт със сигурност ми е помогнал. И в продължение на две-три години работех почти необезпокояван.

Предполагам, че през цялото време са ме наблюдавали. Нападнаха ме точно когато направих една от най-сполучливите си сделки. Купих и веднага продадох с огромна печалба зърното на почти два окръга. Знаех, че разликата в цените се поддържа за други хора, което не ми попречи и аз да използвам ситуацията. Със спечеления капитал имах намерение да опитам в туризма. Там със сигурност всяка инвестиция се връща удвоена и утроена и значително по-бързо.

Но още същата вечер, малко след като разпределих и описах сумата банкнота по банкнота в трезора, трима с пистолети ме обградиха. Получих и първите удари. Побой, който продължи, с малки прекъсвания, цели два месеца.

– Ако още мълчиш – заплаши ме накрая Тихия глас, – ще ти счупим и другия крак.

– Предавам се! – казах, като в детска игра. – Повече не издържам.

– Отдавна беше време – обади се Грубиянина.

– Ще ви дам парите. Нали тях искате?

– Не е достатъчно – чух отново Тихия глас.

– И на никого няма да кажа.

– През цялото време децата и жена ти ще са на мушката – обади се Грубиянина. – Затова много внимавай.

Прекарах три месеца в болница. После още два месеца се придвижвах с бастун. И сега понякога го използвам. През цялото време мислих какво да направя. Не желаех да отмъщавам само за себе си. На парче, както се казва. Всичко трябваше да се оправи основно. Веднъж завинаги. Имах толкова важни намерения, че не можех да разчитам на полицията. Не само защото поначало е безсилна в подобни случаи. Но единственото, което видях през двата кошмарни месеца, прекарани с превръзка на очите, беше полицейска униформа, високи военни обуща и белезници.

– Симулирали са, че са от службите за сигурност – обясни ми следователят. – Не сте първият, когото заблуждават по този начин.

– И аз така предположих.

– Спомняте ли си други подробности?

– На единия му викаха Сержанта.

– Отклонявали са вниманието ви в лъжлива посока.

– Успяха да ми го отклонят – признах накрая. – През цялото време бях сигурен, че освен бандити, част от тези, които ме измъчваха, са полицаи.

– Имате ли доказателства?

– Имам единствено спомени.

– А преглеждал ли ви е психиатър? – попита следователят. – Може би, след всичко преживяно, имате нужда от добър психиатър.

– Всякакви лекари ме преглеждаха, господине. Ама наистина каквито се сетите. И заради тях съм окончателно разорен. Без да влизам в други подробности, ще ви кажа, че за последния абсцес, забравих точно на какво, трябваше да ми пуснат в системата някакъв специален антибиотик. Тогава температурата ми, според вече бившата ми жена, била над четирийсет градуса. А трябваше да говоря по телефона, да моля и да обяснявам, че мога и ще платя колкото искат. След като ме освободиха мутрите, лекарите ми се привиждаха като други, маскирани в бяло мутри.

– Не ми отговорихте – спомни си следователят и внимателно постави на бюрото белите си, с добре подържани нокти, ръце – Дали ви е преглеждал психиатър?

– Отговорих!

Скоро се сбогувах с него. И отнесох със себе си спомена за изпитателния му поглед. Не бяхме си казали нищо по същество. А, признавам, имах намерение да споделя с него идеята си да стана командос. Зрееше в главата ми още в стаята за мъчения. Представях си многократно, че само изчаквам мъчителите си да се отпуснат. И когато всички смятат, че съм останал без сили, ги нападам. Тогава не успях да осъществя намеренията си. По-късно, когато можех да ходя, се записах да тренирам карате, айкидо и джиу-джицу. И с времето придобих съответните способности. Постепенно възстанових душевното си равновесие. И преди известно време реших да действам.

Затова съм залегнал, подпрял се удобно на лакътя си, между двете височинки. Сега в окуляра на бинокъла виждам лице с тридневна брада, едри рамене и солиден врат. Опитвах се да го фокусирам, когато зад гърба си неочаквано чух:

– Ти пак ли си тука? Нали те предупредихме да не се мяркаш наоколо.

– Моля ви се, не ме бийте! – изкрещях, без да мога да се овладея, както ми се искаше. – Не и по главата!

– Следващия път наистина ще те набием.

– Но ще си имате работа с армията на недоволните – казах аз, след като се съвзех от първоначалната уплаха. – Недоволните от всичко, което стана през последните години в страната. Аз съм командос.

– За такъв ли се имаш, бе чиче?

– Сега сте трима срещу един – продължих стегнато. – Но да знаете, че със сигурност има още доста такива като мен.

– Кога ще ви събират?

– В най-скоро време.

– Добре, задоволи ни любопитството – каза брадясалият. – Сега си тръгвай. Но ако още веднъж те видим наоколо, ще извикаме психиатър.

– И следователят смяташе, че имам нужда – сетих се аз. – Защото си мислех, че полицаите са бандити.

Отдалечих се с виновно наведена глава. Още не бях достатъчно добър командос, щом пак ме откриха. И затова отидох направо в тренировъчната зала. Срещу огледалото, после на крушата и на боксовия чувал най-успешно засега реализирам чувството си за справедливост. Скоро се изпотих, задъхах се, но продължих интензивно да нанасям удари.

Неочаквано се появи бившата ми жена.

– Как си, скъпа? – попитах я и си избърсах лицето с ръкава на кимоното. – Изглеждаш добре.

– Хайде да се изкъпеш и да си тръгваме.

– Къде ще ме водиш?

– Вкъщи.

– Нали знаеш, че вече не живеем заедно. Не искам повече да рискувам твоя живот и живота на децата.

– Нищо не рискуваш, когато нямаш пари.

– Не си права.

– Никой не го е грижа за теб.

– Тренирам упорито, подготвям се всеки ден и ставам все по-опасен. Нали съм командос от армията…

– Три денонощия не си се прибирал – прекъсна ме тя.

– Само толкова ли? Имах чувство, че значително по-отдавна проучвам уязвимите части на високите зидове. И на палатите зад тях.

Най-накрая се съгласих да тръгна с нея. Защото и на командоса от армията – сещате се на кого, – понякога му се доспива. Нали чухте откога не съм се прибирал. Жена ми никога не ме лъже. И дори когато понякога изопачава истината, не съжалявам, че съм ѝ повярвал.