1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)
Pin It

 

2015 11 the lottery

 

Утрото на 7 юни беше ясно и слънчево, със свежата топлина на ден от пълното лято. Цветята ухаеха обилно, а тревата беше пищно зелена. Хората от селището започваха да се събират на площада, между пощенската станция и банката, някъде към десет часа. В някои от градчетата вече имаше толкова много жители, че лотарията отнемаше по два дни и трябваше да бъде започвана на 26-ти, но в това селище живееха само около триста души и цялата лотария отнемаше към два часа, така че можеше да започва в десет часа сутринта и все пак да бъде привършена навреме, та жителите да успеят да се приберат вкъщи за вечеря.

Децата се събраха първи, разбира се. Училището тъкмо беше приключило за през лятото и усещането за свобода се спускаше някак непривично върху повечето от тях. Събираха се тихичко за известно време, преди да се впуснат в буйни игри, а разговорите им все още се въртяха около класната стая и учителя, около книги и порицания. Боби Мартин вече беше напълнил джобовете си с камъни и останалите момчета скоро последваха примера му, като избираха най-гладките и най-обли камъни. Боби, Хари Джоунс и Дики Делакроа – тукашните хора произнасяха името му „Делакрой“ – по някое време направиха голям куп камъни в ъгъла на площада и ги пазеха от похищенията на другите момчета. Момичетата стояха настрана, говореха помежду си, поглеждаха през рамо към момчетата, а най-малките деца се валяха в праха или висяха, вкопчени в ръцете на по-големите си братя и сестри.

Скоро започнаха да се събират и мъжете, наблюдаваха собствените си деца, разговаряха за сеитба и дъжд, за трактори и данъци. Скупчваха се заедно, настрана от купа камъни в ъгъла, а шегите им бяха тихи, последвани само от усмивки, не и смях. Жените, облечени в овехтели домашни рокли и пуловери, пристигнаха малко след мъжете си. Поздравяваха се една друга и си разменяха дребни клюки, докато се присъединяваха към съпрузите си. Скоро жените, застанали до мъжете си, започнаха да привикват децата си, те пък идваха с нежелание, налагаше се да ги викат по четири-пет пъти. Боби Мартин се изплъзна от сграбчващата ръка на майка си и побягна със смях обратно към купа камъни. Баща му се обади рязко и Боби бързо се върна, като зае мястото между баща си и най-големия си брат.

Лотарията се провеждаше – както и танците на площада, клуба на тийнейджърите и програмата за Хелоуин – от мистър Съмърс, който притежаваше времето и енергията, необходими за посвещаване на граждански задължения. Беше кръглолик, приветлив мъж и се занимаваше с въглищарския бизнес, а хората го съжаляваха, защото нямаше деца, а жена му беше кавгаджийка. Когато той пристигна на площада, носейки черната дървена кутия, сред жителите се понесе лек шепот, а той помаха с ръка и каза, „Малко закъснях днес, хора“. Пощальонът, мистър Грейвс, го следваше, в ръцете му трикрако столче, после столчето беше поставено в центъра на площада и мистър Съмърс положи черната кутия върху него. Жителите се държаха по-далечко, оставяйки разстояние между себе си и столчето, а когато мистър Съмърс каза, „Някой от вас, драги, да иска да ми помогне?“, настъпи кратко колебание, преди двама от мъжете, мистър Мартин и най-големият му син, Бакстър, се приближиха, за да крепят кутията стабилно върху столчето, докато мистър Съмърс разбъркваше хартийките вътре в нея.

Оригиналните принадлежности за провеждането на лотарията бяха се изгубили преди много време, а черната кутия, която сега лежеше върху столчето, беше поставена в употреба даже още преди Старецът Уорнър, най-старият човек в градчето, да е бил роден. Мистър Съмърс разговаряше често с жителите за нуждата от правене на нова кутия, но никой не харесваше идеята да се промени дори такава миниатюрна частица от традицията, каквато представляваше черната кутия. Носеше се история, според която настоящата кутия била направена с някои от частите на предишната черна кутия – онази, която била измайсторена по времето, когато първите заселници се установили, за да създадат селище тук. Всяка година, след лотарията, мистър Съмърс започваше отново да говори за нова кутия, но всяка година темата се оставяше да заглъхне без да бъде направено нищо. Черната кутия ставаше все по-опърпана с всяка отминаваща година; в момента вече съвсем не беше изцяло черна, а грозно цепната от едната страна, където се виждаше първоначалния цвят на дървото, а на някои места поизбледняла или оплескана.

Мистър Мартин и най-големият му син, Бакстър, придържаха здраво кутията на столчето, докато мистър Съмърс разбърка хубаво хартийките с ръката си. Понеже толкова много части от ритуала бяха вече забравени или изоставени, мистър Съмърс беше успял да утвърди използването на хартиени бележки вместо дървените плочки, използвани в течение на поколения. Дървените плочки, беше твърдял мистър Съмърс, са били много наред когато селището е било мъничко, но сега, когато населението е нараснало до повече от триста души и вероятно ще се разраства все повече, било необходимо да се използва нещо, което по-лесно се побира в черната кутия. В нощта преди лотарията мистър Съмърс и мистър Грейвс правеха бележките от хартия и ги поставяха в кутията, след което тя се отнасяше в сейфа на въглищната компания на мистър Съмърс и се заключваше там, докато мистър Съмърс беше готов да я изнесе на площада на следващия ден. През останалата част от годината кутията стоеше празна, веднъж на едно място, друг път на друго. Беше изкарала една година в плевнята на мистър Грейвс, друга – на пода в пощенската станция, а понякога я полагаха на някоя от лавиците в бакалията на Мартин и я оставяха там.

Имаше доста неща за уреждане, преди мистър Съмърс да обяви лотарията за открита. Трябваше да се направят списъци – на главите на семейства, главите на домакинства във всяко семейство, после членовете на домакинството във всяко семейство. След това от пощальона трябваше да се извърши подходящото клетвополагане на мистър Съмърс като официален ръководител на лотарията. По едно време някои от хората бяха си припомнили, че е имало един вид изложение, изпълнявано от ръководителя на лотарията – повърхностен, глух речитатив, измърморван надлежно всяка година. Някои от тях смятаха, че ръководителят на лотарията трябвало да стои точно по определен начин, докато го казвал или изпявал, други пък предпочитаха той да крачи сред хората, но още преди много години на тази част от ритуала беше позволено да изчезне. Беше имало освен това и едно ритуално приветствие, с което ръководителят на лотарията е трябвало задължително да се обръща към всеки човек, идещ, за да изтегли жребия си от кутията, но с времето това също се беше променило и сега вече се смяташе за нужно само ръководителят да говори с всеки приближаващ се участник. Мистър Съмърс беше много добър във всичко това. В чистата си бяла риза и сини джинси, с ръка небрежно положена върху черната кутия, той изглеждаше много пристоен и важен, докато разговаряше ту с мистър Грейвс, ту с Мартинови.

Точно когато мистър Съмърс най-после спря да разговаря и се обърна към насъбраните жители, мисис Хътчинсън се появи забързана по пътя към площада, пуловерът ѝ преметнат през раменете, след което се мушна на мястото си някъде отзад в тълпата. „Направо си забравих кой ден е днес“, каза тя на мистър Делакроа, който стоеше до нея. И двамата се позасмяха. „Мислех си, че моят старец е отзад на двора, да подрежда дървата“, продължи мисис Хътчинсън, „после погледнах през прозореца и видях, че децата са изчезнали, и тогава си спомних, че е двадесет и седми, та хукнах“. Тя изтри ръце в престилката си, а мистър Делакроа каза, „Все пак дойдохте навреме. Те все още си приказват там отпред“.

Мисис Хътчинсън изпъна шия за да види през тълпата и откри съпруга си и децата почти най-отпред.

Тя потупа мистър Делакроа по ръката на сбогуване и започна да си проправя път през тълпата. Хората се разделяха добродушно, за да я пропуснат; двама или трима казаха, с едва доловими през шума гласове, „Ето я и мисис Хътчинсън“ или „Е, все пак успя, в края на краищата“. Мисис Хътчинсън стигна до съпруга си, а мистър Съмърс, който беше изчаквал, каза приветливо, „Мислех, че ще трябва да започнем без теб, Теси“. Мисис Хътчинсън каза ухилено, „Е, няма да си оставя чиниите в умивалника я, нали така, Джо?“, и сред тълпата се понесе тих смях, докато хората заставаха отново в позиция, след пристигането на мисис Хътчинсън.

„Добре, значи“, каза мистър Съмърс със сериозен вид, „викам да почваме, да свършваме с това, че да си продължим работата. Някой да липсва?“

„Дънбар“, казаха няколко души. „Дънбар, Дънбар“.

Мистър Съмърс се вгледа в списъка си. „Клайд Дънбар“, каза той. „Вярно. Счупи си крака, нали? Кой ще тегли вместо него?“

„Ами аз“, каза една жена и мистър Съмърс се обърна, за да я види. „Съпругата тегли вместо съпруга си“, каза мистър Съмърс. „Нямаш ли голямо момче да тегли вместо теб, Джени?“ Макар че мистър Съмърс и всички останали в селището знаеха отговора повече от добре, работата на ръководителя на лотарията беше точно да задава такива въпроси формално. Мистър Съмърс изчака с учтиво-заинтересован вид, докато мисис Дънбар отговаряше.

„Хорас още не е навършил шестнадесет“, каза мисис Дънбар със съжаление. „Предполагам, че аз ще трябва да поема вместо моя старец тая година“.

„Правилно“, каза мистър Съмърс. Той си отбеляза нещо в списъка, а след това попита, „Момчето на Уотсън ще тегли ли тази година?“

Едно високо момче сред тълпата вдигна ръка. „Тук“, каза то. „Аз ще тегля за майка ми и мен“. Примигна нервно и присви глава, докато различни гласове откъм тълпата се обаждаха, „Добро момче, Джак“ и „Радвам се да видя, че майка ти има мъж, който да го стори“.

„Добре“, каза мистър Съмърс, „мисля, че това бяха всички. Старецът Уорнър ще може ли?“

„Тук“, каза един глас и мистър Съмърс кимна.

Над тълпата се възцари внезапна тишина, когато мистър Съмърс прочисти гърлото си и огледа списъка. „Всички готови?“, подвикна той. „Сега, аз ще прочитам имената – главите на семейства първи – след това мъжете идват и теглят бележка от кутията. Дръжте бележката сгъната в ръката си, докато се изредят всички. Ясно ли е всичко?“

Хората бяха го правили толкова много пъти, че почти не слушаха указанията. Повечето от тях бяха притихнали и облизваха устни без да се оглеждат наоколо. След това мистър Съмърс повдигна високо ръка и каза, „Адамс“. Един мъж се отдели от тълпата и се приближи. „Здравей, Стив“, каза мистър Съмърс, а мистър Адамс отговори, „Здравей, Джо“. Усмихнаха се един към друг безизразно и нервно. След това мистър Адамс бръкна в черната кутия и извади сгъната хартийка. Държеше я здраво за единия ъгъл докато се връщаше бързешком на мястото си в тълпата, където застана малко настрана от семейството си, без да гледа към ръката си.

„Алан“, каза мистър Съмърс. „Андерсън… Бентам“.

„Сякаш между лотариите вече няма никакво време“, каза мистър Делакроа към мистър Грейвс в задната редица. „Сякаш последната приключи само миналата седмица“.

„Времето вярно тече бързо“, каза мистър Грейвс.

„Кларк… Делакроа“.

„Ей го, отива моят старец“, каза мисис Делакроа. Тя стаи дъх докато мъжът ѝ отиде напред.

„Дънбар“, каза мистър Хътчинсън и мисис Дънбар се приближи без колебание към кутията, докато една от жените казваше, „Давай, Джейни“, а друга добави, „Само така“.

„Ние сме наред“, каза мисис Грейвс. Тя гледаше как мистър Грейвс се приближи отстрани към кутията, поздрави мистър Съмърс строго и избра парче хартия от кутията. В този момент из цялата тълпа вече се виждаха мъже, държащи малки сгънати бележки в големите си ръце, преобръщайки ги нервно насам-натам. Мисис Дънбар и двамата ѝ сина стояха заедно, мисис Дънбар с парчето хартия в ръка.

„Харбърт… Хътчинсън“.

„Давай, Бил“, каза мисис Хътчинсън и хората около нея се засмяха.

„Джоунс“.

„Ама наистина разправят“, каза мистър Адамс на Стареца Уорнър, който стоеше до него, „че горе в северното селище мислели да се отказват от лотарията“.

Старецът Уорнър изсумтя. „Банда тъпанари“, каза той. „Слушат младоците, нищо не е достатъчно добро за тях. Току виж започнали да искат да живеят обратно в пещери, никой да не работи повече, да си поживеят така за известно време. Едно време имаше такава поговорка, ‚Лотарията през юни, жътва очаква ни‘. Първото, което ще се случи е, че всички ще ядем парен мокричник и жълъди. Винаги е имало лотария“, добави той ядно. „Достатъчно тъпо е да се гледа как младокът Джо Съмърс там отпред се лигави с всички“.

„По някои места вече са се отказали от лотариите“, каза мистър Адамс.

„Нищо хубаво няма в това“, отвърна Старецът Уорнър непоколебимо. „Банда млади тъпанари“.

„Мартин“. И Боби Мартин загледа как баща му излезе напред. „Овърдайк… Пърси“.

„Ще ми се да побързат“, каза мисис Дънбар към най-големия си син. „Ще ми се да побързат“.

„Почти са готови“, отвърна синът ѝ.

„Приготви са да изтичаш и да кажеш на татко си“, каза мисис Дънбар.

Мистър Съмърс извика собственото си име, пристъпи напред и си изтегли бележка от кутията. След това извика, „Уорнър“.

„Седемдесет и седма година, откак съм в лотарията“, каза Старецът Уорнър, докато вървеше през тълпата. „Седемдесет и седми път“.

„Уотсън“. Високото момче се приближи тромаво през тълпата. Някой каза „Не бъди нервен, Джак“, а мистър Съмърс каза, „Няма нужда да бързаш, Джак“.

„Занини“.

След това се възцари дълга, задъхана пауза, докато мистър Съмърс, държейки бележката си високо в ръка, каза, „Айде сега, хора“. В продължение на около минута никой не се помръдна, а след това бележките бяха отворени. Внезапно всички жени започнаха да говорят една през друга, питайки, „Кой е?“, „Кой го получи“, „Дънбарови ли са“, „Уотсънови ли са?“ А след това гласовете започнаха да повтарят, „Хътчинсън е“, „Бил е“, „Бил Хътчинсън го изтегли“.

„Иди да кажеш на баща си“, каза мисис Дънбар на най-големия си син.

Хората започнаха да се оглеждат, за да видят Хътчинсънови. Бил Хътчинсън стоеше мълчаливо, гледайки към хартийката в ръката си. Внезапно Теси Хътчинсън изкрещя към мистър Съмърс, „Ти не му остави достатъчно време да изтегли бележката, която искаше, Видях те. Не беше честно!“

„Затваряй си устата, Теси“, каза Бил Хътчинсън.

„Е, хора“, каза мистър Съмърс, „свършихме доста бързо, сега трябва да побързаме още малко, та да сварим навреме. „Той разгледа следващия си списък. „Бил“, каза той, „ти теглеше за семейство Хътчинсън. Имате ли други домакинства у Хътчинсънови?“

„Има ги още Дон и Ева“, изрева мисис Хътчинсън. „Нека и те да опит шанса си!“

„Дъщерите теглят със семействата на съпрузите си, Теси“, каза мистър Съмърс меко. „Знаеш го толкова добре, колкото и всички останали“.

„Не беше честно“, отвърна Теси.

„Мисля, че всичко е честно, Джо“, каза Бил Хътчинсън със съжаление. „Дъщеря ми тегли със семейството на съпруга си, това е справедливо. А аз нямам други членове на семейството, освен децата“.

„Тогава, що се отнася до семействата, ти си наред“, каза мистър Съмърс пояснително, „А що се отнася до домакинствата, то пак си ти. Така ли е?“

„Така е“, каза Бил Хътчинсън.

„Колко деца, Бил?“, попита мистър Съмърс формално.

„Три“, каза Бил Хътчинсън. „Бил младши, Нанси и малкият Дейв. После Теси и аз“.

„Добре тогава“, каза мистър Съмърс. „Хари, взе ли обратно бележките им?“

Мистър Грейвс кимна и показа парчетата хартия. „Сложи ги тогава в кутията“, отреди мистър Съмърс. „Вземи и онази на Бил, сложи и нея вътре“.

„Мисля, че трябва да проведем всичко отново“, каза мисис Хътчинсън, колкото се може по-тихо. „Казвам ти, не беше честно. Не му даде достатъчно време да избере. Всички го видяха“.

Мистър Грейвс беше събрал петте бележки и ги постави обратно в кутията. Пусна всички останали на земята, където вятърът ги поде и понесе.

„Слушайте, всички“, говореше мисис Хътчинсън на хората около себе си.

„Готов ли си, Бил?“ попита мистър Съмърс и Бил Хътчинсън, хвърляйки бърз поглед към жена си и децата, кимна.

„Помнете“, каза мистър Съмърс, „вземайте бележките и ги дръжте сгънати, докато всеки е изтеглил неговата. Хари, ти дръж малкия Дейв“. Мистър Грейвс взе за ръка малкото момченце, което с готовност го последва до кутията. „Извади бележка от кутията, Дейви“, каза мистър Съмърс. Дейви пъхна ръка в кутията и се засмя. „Вземи само една бележка“, каза мистър Съмърс. „Хари, дръж я вместо него“. Мистър Грейвс хвана ръката на детето, взе сгънатата бележка от юмручето му и я задържа, докато Дейв стоеше до него и го оглеждаше неразбиращо.

„Нанси, ти си следващата“, каза мистър Съмърс. Нанси беше на дванадесет и училищните ѝ приятелки дишаха тежко, докато тя пристъпи напред, отметна полата си и извади изискано бележка от кутията. „Бил младши“, каза мистър Съмърс и Били, лицето му зачервено, краката му натежали, почти преобърна кутията, докато вадеше бележката си. „Теси“, каза мистър Съмърс. Тя се поколеба за миг, оглеждайки се предизвикателно, после стисна устни и приближи до кутията. Сграбчи една бележка и я задържа зад гърба си.

„Бил“, каза мистър Съмърс, и Бил Хътчинсън се пресегна към кутията, потърси малко, после извади ръката си с последната бележка в нея.

Тълпата мълчеше. Едно от момичетата прошепна, „Надявам се да не е Нанси“, а звукът на шепота достигна края на тълпата.

„Не е както беше едно време“, каза Старецът Уорнър високо. „Хората вече не са каквито бяха“.

„Добре“, каза мистър Съмърс. „Отворете бележките. Хари, ти отвори вместо малкия Дейв“.

Мистър Грейвс отвори бележката и откъм тълпата се долови всеобща въздишка, когато той я повдигна и всички видяха, че е празна. Нанси и Бил младши отвориха своите в един и същи момент. И двамата грейнаха и се засмяха, обръщайки се към тълпата и държейки парчетата хартия над главите си.

„Теси“, каза мистър Съмърс. Възцари се кратка пауза, мистър Съмърс погледна към Бил Хътчинсън. Бил разгърна бележката си и я показа. Беше празна.

„Теси е“, каза мистър Съмърс и гласът му прозвуча глухо. „Покажи ни бележката ѝ, Бил.“

Бил Хътчинсън се приближи до жена си, измъкна насила хартийката от ръката ѝ. Върху нея имаше черна точка – черната точка, която предната нощ мистър Съмърс беше направил с тежкия молив в офиса на въглищната компания. Бил Хътчинсън я вдигна и тълпата се размърда.

„Значи така, хора“, каза мистър Съмърс. „Да свършваме бързо“.

Макар че жителите бяха забравили ритуала и изгубили оригиналната черна кутия, те все още си спомняха добре как се ползват камъни. Купът камъни, който момчетата бяха направили по-рано сутринта, беше готов. Навсякъде по земята имаше камъни, по тях ветреещи се парчета хартия, дошли откъм кутията, Мисис Делакроа избра един толкова голям камък, че трябваше да го вдигне с две ръце, и се обърна към мисис Дънбар. „Хайде“, каза тя. „Побързай“.

Мисис Дънбар имаше малки камъни и в двете си ръце, и отговори задъхано, „Уф, изобщо не мога да бягам. Вървете напред, аз ще ви настигна“.

Децата вече бяха се приготвили. Някои от тях подаваха на малкия Дейви Хътчинсън дребни камъчета.

Теси Хътчинсън вече се намираше в центъра на пространство, разчистено от други хора и кършеше ръце отчаяно, докато жителите се приближаваха към нея. „Не е честно“, каза тя. Един камък я улучи отстрани по главата.

Старецът Уорнър подвикваше, „Хайде, хайде, всички“. Стив Адамс стоеше в най-предната редица, мисис Грейвс до него.

„Не е честно, не бива така“ изпищя мисис Хътчинсън, и те се нахвърлиха…

Pin It
Шърли Джаксън

Шърли Джаксън (1916–1965) е американска писателка, най-добре позната с разказа си „Лотарията“ и готическата хорър-история „Свърталище на духове“. Малко  позабравена след смъртта си, днес тя отново се радва на по-широка популярност, особено сред образователните среди (разказът й е утвърдена част от американската училищна програма). Оказала е силно влияние върху някои от най-известните автори на съвременна готическа фантастика, като например Стивън Кинг, Нийл Гейман, Найджъл Нийл и Ричард Матесън.

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 12 часа
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Културен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 6 дни
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 1 седмица
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сладур! 

    Едно време... преди 1 седмица