1 1 1 1 1 Оценка 88% (5 гласувания)
Pin It

16.

2015 10 orlov mostМеханизмът за изнудване, в себе си той го беше нарекъл „съдебна такса“, бе така рационален и логически обоснован, че щеше да действа безотказно и до днес. На Павел обаче му писна да припечелва по десетина-петнадесет хиляди евро на всяко дело, отдавна замисляше сериозен удар, с който искаше да се съизмери с Карагеоргиев и да впечатли най-вече себе. Имаше нужда от някакъв решителен и уникален успех не защото му трябваха пари или беше алчен, а за да докаже пред себе си, че е точно такъв – човек на парите и на успеха. На големите пари и на тихия успех въпреки всичко и на всяка цена.

Тогава се появи онова заплетено дело за винарската изба и хилядите декари качествени лозя покрай нея. Павел се свърза с височайшата мутра, той и досега избягваше да изговаря името му и се срещнаха в неговия чифлик. Освен че се занимаваше на едро с дрога оня беше нещо като феодал в един доста обширен район в южна България, там колеше и бесеше, назначаваше кмета и общинската управа, полицейския комисар съдиите, бе въвел деспотичен почти комунистически ред в околията. Сред пищните къщя с чердаци в стил Арбанаси пиха петдесет годишно френско вино, по обяд и привечер две сладурани им правиха масаж, „дълбок тайландски масаж с оригинални екзотични масла“, яздиха породисти арабски коне с проклет нрав и зли очи и в цялата тази бъркотия Павел едва намери време да му каже, че делото за винарската изба е невъзможно, направо безнадеждно, но той би могъл да го спечели срещу двеста-двеста и двадесет хиляди евро.

Мутрата го изгледа почтително и удивено, ухили се, но не каза нищо… долната му устна беше сцепена, някакъв дълбок белег я разсичаше на две и подчертаваше особеното усещане за несериозност, за изплъзващата се несериозност и неовладяната жестокост на този човек. Вечерта от близкия град надойде местния оркестър, три народни певици и танцовия състав, пяха им на уше македоснски песни, танцуваха им шопски, родопски и странджански хора, на силната жар до кладенеца се печаха чевермета, няколко агнета сукалчета. Павел спа лошо, цяла вечер се потеше, болеше го глава от преяждането и от петдесет градосовата ракия, от различните вина и трагичните хайдушки песни. На сутринта оня мутрафон го изпрати до огромната кована с едри клинци порта и тихо, сякаш говореше повече на себе си, му каза:

– Виж какво, градски, ще ти дам двеста и двадесет хиляди евро, но ако ме подведеш, ако не спечелиш това толкова ясно и лесно дело моите хора ще те намерят ако щеш да се скриеш в миша дупка, ще ти откъснат топките и с тях ще зарадвам ето тоя хубавец – той погали огромният булдог до себе си, който имаше сбръчкана кожа, дишаше тежко и излъчваше единствено мъжественост и омраза. Павел се уплаши, но страхът беше част от играта, няколко нощи сънува разпасания и олигавен булдок, който напомняше песа от рисуваните филмчета на „Том и Джери“.

В басейна на хотел „Принцес“ Павел успя да придума върховният съдя и срещу могъщия рушвет от сто и петдесет хиляди евро той склони да превърне мутрата в законен и единствен собственик на прочутата винарска изба. Само че Павел се беше надценил, защото двеста и двадесет хиляди евро беше огромен залък и съвсем не бяха джобни пари, те предизвикваха уважение и специално внимание, някой, или мутрафонът или върховният съдя бяха предали Павел на Карагеоргиев и той беше разкрит, трагично разконспириран и изобличен. Помнеше нечовешкия вой, с който се втурна Карагеоргиев в притихналата и задрямала по обед кантора, той крещеше и се давеше, ръкомахаше несвястно с двете ръце, припукваше яростно с тирантите си, лицето му буреносно се беше сгърчило, от устните му капеше пяна, възмущението му беше толкова яростно и искрено, че без да иска Павел се разсмя.

– Ти идиот, ти гад, ти мръсник искариотски… аз те гледах като син, а ти да ми извъртиш такъв номер. Ще те смачкам като гнида, ще ти изпия кръвчицата, ще те унищожа… – и се опита да го ритне. Само че го направи толкова комично, неговият огромен и дебел колкото нормален човек крак се повдигна на петдесетина сантиметра от земята и се фрасна в бюрото на изумената и смъртно изплашена секретарка Олга.

– Недей да риеш, дай с рогата, с рогата – посъветва го Павал и се ухили, той вече знаеше, че всичко е загубено, че Карагеоргиев никога няма да му прости, че няма да го остави на мира докато не го види на улицата, прогонен от гилдията, от могъщите приятели, дори от враговете на мастития адвокат, защото заради някое си младо адвокатче те не биха желали да влязат в излишен конфликт с вездесъщия и вбесен до глупост Карагеоргиев. За няколко секунди от човек, от когото можеш да имаш полза, Павел се беше превърнал в човек, който носи и причинява вреда и това мигом се изписа по лицата на наизлезлите от кабинетите си адвокати.

17.

Шест месеца Павел трескаво се оглежда за работа, докато най-сетне не попадна на съобщението във вестник „Труд“, че детективска къща „Успех и Доверие“ търси да назначи специалист юрист. Той се яви на посочения адрес, отвън, а сетне и отвътре детективската къща му приличаше повече на погребална кантора, бай Симеон се оказа невероятен професионалист и страхотен симпатяга, а когато Павел влезе за първи път в мрачното помещение, той си сипваше коняк в чая.

– Юрист ли си? – попита свойски бай Симеон и го изгледа от

височината на своето бюро.

– Завършил съм право с отличие и имам десетина години стаж в адвокаттската кантората на Карагеоргиев.

– Оня Карагеоргиев, дето е за затвора ли?

– Да!

– Браво! Това, че си юрист е хубаво. А пиеш ли?

– Не!

– Това е лошо. Женен ли си?

– Не! – усмихна се Павел.

– И това е хубаво… Виждаш ли, две хубави неща и едно лошо, допадаш ми, пасваш на извъредно взискателната ми ценностна система и май ще те взема на работа.

– Благодаря… радвам се, надявам се, че ще заслужа Вашето доверие.

– Седни – едва сега той му посочи старинния кухненски стол и го покани да седне. – Тук понякога падат прилични, добри пари, но няма да те лъжа… като платя наема и тока, остават колкото за хляб, за сирене и за едното пиене. Ама за яко пиене.

Той подаде огромната си лапа, здрависаха се приветливо, после отключи тайнствената каса с бронзовия лъв, тя беше сериозна огнеупорна машина от началото на миналия век, отключваше се едновременно с ключ и с шифър, но в утробата си пазеше единствено шепа мрак и непроветрен въздух. И един пищов, малък, дамски броунинг, гравиран, невероятно красив и с кокалени чирепи. Бай Симеон го извади, обърса го нежно в пуловера си и духна в дулото му.

– Това е за теб – каза той, – от десет метра е точен, от двайсет можеш да уплашиш гаргите, дано не ти се налага да го използваш, но ако се случи… може да те отърве от белята. Нашата професия е такава, че непрекъснато се навъртаме около белята, играем си с нея, галим се с нея, но тя не разбира от внимание. От утре почвам да те водя на стрелбището, за две седмици ще те направя шампион по стрелба.

– Благодаря за доверието, господин Пръвчанов!

– Дай възпитано да опростим нещата… наричай ме бай Симеон. Ти си юрист, за две седмици трябва да си извадиш разрешително за това бижу, защото както се казва, законът си е закон.

Слава богу, Павел се научи да стреля прилично, но предпочиташе да използва ума си, а не оня благороден, ала вманиачен в насилието красавец. Беше го скрил в комина на новия си апартамент, където държеше и новите мастити пачки с вмирисани на удоволствия евро. На тях им беше уютно, чувстваха се добре охранени, а и броунингът си лежеше до тях благороден, притихнал, с излъскани от пипане чирепи и вмислен над предназначението си да пази.

Работата в детективска къща „Успех и Доверие“ понякога беше интересна, но най-често те се занимаваха с порочните, мазохистични и изтощителни бесове на човешката ревност. Обикновено по-възрастни и заможни съпрузи се топяха от подозрения по отношение на младите си и красиви жени, които караха огромни джипове, скъпарски мерцедеси и БМВ-та от S класа. В тези общо взето повтарящите се ситуации Павел постепенно разбра, че в деветдесет и девет процента от случаите тази истерична ревност не означаваше страдание от наранена любов, не беше болката на хора, които обичат, а на хора, които са загубили собствеността си или върховната си власт. Те бяха именити и богати, следователно животрептящата младост и красота на половинките им принадлежеше априори. Повечето от тези мъже имаха любовници измежду нароилите се манекенки, всякакви миски и плеймейки, към собствените си жени изпитваха леко презрение и търпеливо безразличие, с тях обичаха да се представят в обществото, както с грамадните си къщи в Бояна, с яхтите си в Созопол или с поредния си безсмислен майбах, осигуряваха им безгрижен и празен живот, всъщност една удивително луксозна, разнообразна и напластяваща се като прах скука и те считаха, че това е достатъчно, за да упражняват смазващата си, чудовищна и ненаситна власт цял живот.

Изневярата на никоя от съпругите не предизвикваше любовна мъка, а параноичен гняв и жестокост. Големите пари им бяха създали илюзорното усещане, че са богоподобни същества, че тяхното измамно могъщество и неизразима власт се разпростира върху целия им привидно свръхбогат, но всъщност мизерно беден свят. Някои от жените се разпадаха, алкохолизираха се или захващаха да се лекуват с наркотици, други просто не издържаха на този тормоз да живеят толкова охолно и нещастно.

А с бай Симеон се разбираха добре, той беше професионалист, полицай с четирдесетгодишен опит и вършеше черната практическа работа. Павел оценяваше правната страна на проблема и участваше в проследяванията със своето съсвем ново и лъскаво БМВ.

В една ледена сутрин преди два месеца в детективската къща най-неочаквано влезе Топчиев, той беше един от най-младите и надеждни адвокати в кантората на Карагеоргиев.

– Радвам се, че те виждам, скъпи – каза бодряшки той, – а още повече се радвам, че те сварвам жив и сам.

– И аз се радвам, че те виждам – отвърна неуверено, толкова неуверено Павел, че другият се ухили.

Печката едва се разгаряше и в детективската къща беше дяволски студено, Павел беше седнал зад бюрото, но не беше свалил нито балтона, нито шала и ръкавиците си.

– Гледам, закъсал си го – ухили се Топчиев.

– Изглежда зле, но не е чак толкова лошо.

– Не е чак толкова лошо, но е ужасно студено – Топчиев се засмя на шегата си.

Беше напълно оплешивял на своите четирдесет години, имаше червеникав цвят на лицето си, странни, избелели очи и в спомените на Павел, непрекъснато се занимаваше с ноктите си. В кабинета си държеше цял набор от най-фини инструменти, всякакви пилички и ножички. Иначе беше прекрасен юрист, умен и сдържан, той по неволя се беше нагодил към безпардонния стил на Карагеоргиев.

– Праща ме Карагеоргиев – изрече провлачено и някак тържествено той.

– Праща теб, защото бяхме приятели в ония години?

– Защото предположи, че мен поне ще ме изслушаш!

– И какво предлага Негово неповторимо и царствено величество?

– Предлага ти мир! Да изпушите лулата на мира и да свършите една работа заедно.

– Мир след като ме изтърбуши и ме изхвърли като въшливо коте от свещенното право и прогнилата съдебна система – Павел усети колко наивно патетично прозвучаха думите му и се намръщи.

– Ето в това се състои цялата тънкост и аз няма да те мъча, ще ти го кажа веднага.

– Не съм сигурен, че бих искал да го чуя.

– Но аз съм сигурен – цепеницата в камината изпращя и го стресна.

Топчиев унесено се вгледа в ноктите си, но не извади познатия и страшно скъп несесер на Пиер Карден, който обикновено носеше със себе си.

– Ти си циник, драги, млад, умен и завършен циник. Не зная на какво разчита Карагеоргиев, но аз разчитам на това. Познавам те добре и точно по тази причина се съгласих в тоя кучи студ да бия пътя до тук.

– Прав си, циник съм, завършен и всякакъв… Карай направо.

– Карагеоргиев предлага да възстанови правата ти, да те върне в „свещеното право и в прогнилата съдебна система“, ако му помогнеш…

Павел усети тъпа болка в главата си, от възбудата му се зави свят. Беше очаквал всичко, но подобно предложение от оня дебелак и нравствен урод му се видя прекалено, направо невъзможно, той очевидно очакваше някаква отплата. Топчиев, който го наблюдаваше внимателно, с почти психиатрична съсредоточеност, разчете нарастващата му тревога и побърза да го успокои:

– Това, което иска Шопа не е чак толкова страшно.

– Но е пределно мръсничко, подличко и гадничко нали?

– Наистина е гадно, но доколкото аз разбирам… няма да трае дълго.

– Е, това е утешение, да скоча набързо и за кратко в лайната.

– Месец-два в лайната, но след това адвокат за цял живот. Връщаш се завинаги, запомни завинаги! Възможно е да откриеш собствена кантора, някои от клиентите на Шопа още си спомнят за теб.

Нещо в Павел настръхна, бореше се, съветваше го да се откаже, но друга, вече много по-непреклонна и похабена част от него ликуваше. Той, с простичкия си и ясен начин на мислене, с неговата безнравствена философия се беше оказал отново нужен, по-точно незаменим и щеше да се върне на бял кон в попрището си, в същността си, в сложността и удобствата на живота си. „Смертию смерть поправ“… направо щеше да възкръсне от мъртвите.

– И какво трябва да направя?

Топчиев усети едва сдържания възторг в гласа му и въздъхна облекчено, съзнаваше, че беше изпълнил мисията си, беше успял да сломи ината и привидната му гордост и да го придума. Отново се вгледа в ноктите си вече почти лениво, някак отвлечено и бавно.

– Попитах… какво трябва да направя?

– В момента вървят протести срещу правителството – Топчиев направи дълга психологическа пауза, за да го изнерви.

– Е, и?

– Има една група протестиращи, наричат ги „меки националисти“, разбираш ли?

– Не…

– Уредено е ти да овладееш групата и да ги поведеш.

– Не се виждам като водач за справедливост. Абсолютно нищо не разбирам!

– Към тази немощна група от петдесетина меки ще се присъединят трийсетина…

– Твърди? – засмя се глупаво Павел.

– Виж как започна да се досещаш… трийсетина мускулести, твърди и зли юнаци, които ще изпълняват, каквото им кажеш. Например ще предизвикват побойща, при нужда ще всяват анархия и всякакви безредици.

– А те защо ще ме слушат? Защо изобщо трябва да ме слушат тия яки и изпълнени с лоши мисли маргинали?

Топчиев го изгледа иронично и съблече балтона си, в кантората беше станало душно като в баня.

– Защото ще им плащаш, скъпи!

Павел залитна, изведнъж в главата му светна, беше разбрал всичко. Той също свали ръкавиците и балтона. Навън беше изгряло слънце, в разреждащия се полумрак лицето на Топчиев беше станало още по-страдално розово.

– Не очаквах да е чак толкова гадно – въздъхна Павел.

– И аз – прибави с искрена въздишка Топчиев.

В кантората настъпи лепкава и влажна тишина, ледените до скоро стени се бяха изпотили, тавана беше обсипан с едва забележими капчици влага.

– И кой ще дава парите? – попита Павел, за да спаси поне някаква част от самочувствието и гордостта си.

– Аз ще ти ги нося в края на всяка седмица.

– Ти ще ми ги носиш, драги, но кой… кой ще ги дава?

Топчиев изглежда очакваше този унищожителен въпрос, ала убийствената му простота го затрудняваше. Червенината на лицето му стана нетърпима.

– Не зная, скъпи, кълна се в децата си, че не зная.

– Добре, кой все пак предполагаш?

– Безмислено е да гадая… но може да е някой с много пари или някои с много пари. – той духна в ноктите на дясната си ръка. – Могат да са руснаците, могат да са американците, може да е Сорос или някой мастит роден олигарх, може да е някоя от любимите ни и изнервени от стоенето в опозиция партии. Да е всяка партия освен управляващата.

– Според теб Карагеоргиев знае ли кой стои в дъното?

– Съмнявам се – отвърна предпазливо Топчиев, – играта изглежда доста мистериозна и е много дебела – той духна в ноктите и на лявата си ръка. – Е?

– Какво… е?

– Съгласен ли си да поемеше най-меките и най-твърдите националсти?

Мълчаха дълго и неприязнено и двамата бяха изнервени, защото съзнаваха, че се забъркват в нещо напълно чудовищно и несправедливо.

– Каква гаранция ще получа от Карагеоргиев, че ако нагазя в лайната и изпълня тази мръсотия после той няма да се отметне?

Топчиев запази хладнокръвие, бръкна дълбоко във вътрешния джоб на изрядния си костюм, извади миниатюрен диктофон, превключи функциите му от запис на възпроизвеждане и го остави на бюрото пред Павел. Гласовете им бликнаха, бяха ясни и достатъчно силни, целият им разговор беше записан перфектно.

– Даде ми го самият Карагеоргиев – каза Топчиев с типичната си физиономия на лека отврата, – той беше сигурен, че това ще е първото, което ще попиташ.

„Това е най-сигурната му гаранция – каза ми той, – предай на оня алчен кретен, че аз няма да сложа напразно главата си в торбата.“

Из Пета глава

8.

Когато се събудиха навън беше вече пладне, денят беше ясен и пропит със слънце, от прозореца ги обливаше безбрежната синевина, толкова дълбока, ярка и чиста сякаш огромен сапфир беше осветен отвътре. На хоризонта морето и небето се сливаха, небето изглеждаше малко по-бледо и по-сиво. Двамата пиха с хазайката кафе, тя беше махнала книжките от косата си и сега имаше точния вид на изкуфяла и истерична жена, която е останала вдовица няколко години след сватбата си и не беше изневерила нито веднъж – беше го споделила с Павел в пристъп безизходна искреност, – на своя съпруг, капитан на рибаски кораб. Снимката му беше размножена, беше закачена на всички стени и подпряна по лавиците във вдовишката ѝ стая.

Слънцето навън беше толкова ярко и стоплящо, сякаш беше късна пролет, старият град в острова наистина беше пуст, преизпълнен с летовници през лятото, навярно в сезона тук се побираха няколко десетки хиляди, сега нямаше повече от двеста жители. Това създаваше наистина усещането за призрачност, сякаш Юлия и Павел бяха единствените живи същества в множеството живописни улички между крепостните стени, възвисили се в далечния пети век. До обяд той я разведе да видят част от черквите – „Света София“ или Старата Митрополия построена също в пети век, Базиликата „Богородица Елеуса“ от шести век, през „Свети Спас“, над абсидата ѝ преминаваше фриз от свастики – символи на соларния култ, „Свети Климент“ отрупана с прекрасни, съхранени във времето стенописи до „Свети Стефан“ или Новата митрополия от единадесети век. Навсякъде ги придружаваше морето, ярко синьо, почти разумно, излъчващо едновременно мириса на тленност и на непреходна вечност.

Юлия му разказа за баща си и как той напусна дома им с двата стари, претъпкани куфара, за ония „ужасни мъже Никола и Стенли, които едва понасях и никога не успях да обясна на Милена, защо ги търпях у дома си“.

– Дръж ме – каза му тя, а от сутринта той не беше изпускал ръката ѝ.

После Юлия го помоли и той ѝ разказа за дома им в Яна с лехите, със срамежливите покривчици и перденца на майка му, за това как повлечен в копнежа си да прави добро, баща му загуби и къщата, и спестяванията си, за това как ненадейно и ужасяващо се беше нахвърлил срещу майка му и я беше заблъскал с юмруци и после как десет минути по-късно съседите я бяха видяли да виси на лоста за изтупване на килими. Лицето му бе пребледняло, бе преизълнено с някакво тихо и все още непреживяно страдание, той вървеше все по-бързо, ръката му несъзнателно стискаше дланта ѝ и ѝ причиняваше болка.

– Ти се измъчваш – каза тя.

– Не – каза той, – искам да знаеш всичко за мен.

– Никога не ме лъжи – помоли тя.

– Затова искам да знаеш всичко за мен.

– Не бих могла да го понеса.

– Точно по тази причина ще ти разкажа целия си живот.

Бяха достигнали началото на острова, там, където тесният асфалтиран път го съединяваше със сушата. Срещу тях се беше ширнало яхтеното пристанище на Несебър изпълнено с красиви и ярко, някак болезнено бели яхти.

– Това е мечтата ми – въздъхна той, спря се я погледна в очите, – един

ден да имам яхта.

– Ооо – провлече тя.

– А каква е твоята мечта? – попита Павел.

– Тя е още по-скъпа и невъзможна – въздъхна искрено и щастливо

Юлия – днешният ден да не свършва.

Навлязоха отново в Стария град и поеха по калдаръма нагоре.

– Сега както е обезлюден Несебър, не ти ли прилича на пощенска

картичка? – попита тя.

– На десетки пощенски картички, които са нахвърляни пред очите ни –

съгласи се той.

На един ъгъл съзряха старица, беше седнала на малко столче и се препичаше на слънце, в скута ѝ имаше няколко кълбета, възлестите ѝ ръце държаха иглите, те се почукваха една в друга, но движенията ѝ бяха така вглъбени и живописни, сякаш заплиташе в бримки самото безкрайно време и го превръщаше в брюкселска дантела.

– Искаш ли да си купим нещо от нея? – попита ненадейно Павел.

– Ще бъде прекрасно – отвърна тя.

Жената видимо се зарадва, надонесе им кръгли, елипсовидни, квадратни и правоъгълни покривки, разстилаще ги една по една пред непревзетото им възхищение, наистина бяха прозрачно фини и изящни. Павел спазари набързо две по малки и една огромна.

– За твоята маса в кухнята – каза той.

– Ако можеше майка ти да види – прибави тя.

– Знаеш ли, това е първата ни обща покупка – каза той, сякаш това

беше страшно, направо съдбовно важно, сякаш във внезапно обзелата я непосилна жажда, той ѝ беше подал вода. И двамата сведоха глави, бяха се засрамили.

Нощта падна самотна и доверчива, като че ли същата възрастна жена с възлестите пръсти беше завършила своята покривка. Вечеряха в единствения отворен ресторант, свръхлуксозен, почти тържествен, но с невероятно бедно меню, предлагаха само скара и слава богу, няколко вида риба. На тромавия и замаян сервитьор Павел поръча бутилка Каберне реколка 2005 от избата на братя Минкови, осолен паламуд и две порции пържен калкан. Юлия не беше яла калкан от дете, беше опияняващо вкусно. Допиха втората бутилка вино и Павел поиска трета. Една компания с дебеловрати момчета се измете и те останаха сами в ресторанта. Изглежда през цялата вечеря той се беше подготвял за нещо, което непрекъснато отлагаше да сподели, нещо, което го измъчваше, но и удължаваше тяхната взаимна нежност, будността им пред запалената на масата свещ. Най-сетне той направи голямо топче от хляб, изтъркаля го на покривката и поиска от задремалия келнер пура. Смукна няколко пъти едновременно властно, но и изпълнен с неудобвство.

– Не искам да ме лъжеш – каза тя.

– Обещавам – отвърна той.

– За нищо.

– Никога и за нищо, дори когато истината няма да ти хареса.

И тогава бавно и напоително, дори някак лениво той ѝ разкри новата си философия, в която вярваше сякаш тя беше дълбинно религиозно учение, което беше обзело ума и грабнало сърцето му. Когато чу опозициите, продължени от „1984 „ на Оруел, тя се смя, дори на „кражбата е производство“ и „партиите са спасение“ изръкопляска. После подробно и сякаш обзет от лека упойка, той ѝ обясни, че него вече не го интересува дали нещо е нравствено, дали дадена постъпка или ярък човешки жест са морални, а единствено дали същото това нещо е полезно, дали от него може да се спечели и какъв е риска да се загуби. Той вече не се интересуваше дали подобен начин на мислене е справедлив или е несправедлив, нравствените пречки вече нямаха значение, защото вината и отговорността за този свят не бяха негови, бяха ги поели други!

– Този свят е отвратителен, не зная дали има Бог, но аз не съм го

измислил, а трябва да живея в него. Да живея без майка и баща, без елементарна подкрепа и душевна топлота, да живея в него забравен, отвергнат и безнадеждно сам.

Юлия се протегна и внимателно го погали по ръката. Той сякаш не забеляза жеста ѝ или го прие някак разсеяно, сега очите му блестяха, но бяха изпълнени не с тъга, а с някаква заплаха. Павел разпали яростно пурата и продължи:

– В невероятния си роман „Името на розата“ Умберто Еко пише нещо

подобно: „розата умира, остава само името“! Когато прочетох това аз изпаднах в паника, уплаших се, загубих съня си и в трети курс смених името си. Казвах се Павел Попов, ала с известни усилия по съдебен ред се прекръстих на Павел Премянов. Хареса ми това Премянов, в самото име се съдържа метафора за нещо което е пременено, следователно щастливо допълнено и обновено.

Тя отново погали ръката му, но вече не така настойчиво и нежно.

– Отначало Павел Попов и Павел Премянов не си обръщаха внимание,

не се забелязваха един друг, сетне взеха да не се харесват, най-после се намразиха. Те все повече се отдалечаваха в пространството, а сякаш и във времето. Животът на Павел Попов беше завършил с една зловеща и трагична случка, в един изпълнен с потрес миг той беше загубил майка си и баща си завинаги и едновременно. Животът на Павел Премянов беше изпълнен с успехи в университета и в чутовната кантора на адвоката Карагеоргиев, а по-късно и с печелене на пари, на лесни, незаслужени и точно затова хитроумни и безценни пари.

Юлия все повече помръкваше, лицето ѝ прибледня, тя мълчеше, но слушаше внимателно, беше изпълнена със съчувствие, ала очевидно и с нарастващо неъгласие.

– Знаеш ли какво означава съзнателно да убиеш част от себе си, за да

нахраниш друга част от себе си. Сега вече, скъпа – той смукна от пурата и едва се усмихна, – Павел Попов и Павел Премянов нямат нищо общо помежду си, те са си чужди, направо не се познават. Павел Попов е сякаш нещо дочуто отнякъде, разказано и изстрадано от някой друг, Павел Премянов е жив, той съществува, диша въздух, в момента пие вино и пуши пура за петдесет лева.

– Не ти вярвам – каза тя и се усмихна, сякаш беше зърнала безкрая,

беше надникнала във врящата и мускулеста плът на морето.

– Защо? – попита удивен той.

– Защото ти не си такъв. Просто не може да си такъв!

– Какъв? – той приличаше на човек, който се събужда, но все още е

овладян от съня и виденията си.

– Не съм какъв?

Юлия се замисли, челото ѝ красиво се сбърчи, но очите ѝ се окъпаха от радостното прозрение и се проясниха.

– Добре, ще те попитам по друг начин – каза страшно тихо тя, – аз съм

част от този свят, тогава искам да зная полезна ли съм за теб, какво можеш да спечелиш от мен и колко можеш да загубиш?

Павел се взря в нея, долната му челюст направо се откачи и провисна, той очевидно беше не просто смутен, а смазващо, до жестокост объркан. Смукна от пурата, в него очевидно се бореха някакви сили, зли или благородни тя не можеше да прецени, но го бяха помели и оставили без дъх, без всякаква съпротива.

– Обичам те – изрече той, – на никоя жена никога не съм го казвал…

обичам те!

– Зная – каза тя, – добре, че го разбрахме, за малко и двамата да

полудеем.

– Желая те – каза някак пресипнало той – неистово, веднага, сега.

– И аз те желая, устните ти, кожата ти, връхлитащата те несигурност.

Тя стана от стола и се извърна, за да не види той как се изчерви, докато надипляше на масата едрите банкноти.

 Публикува се със съгласие на автора

Pin It
Владимир Зарев
Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1973 г. работи в списание „Съвременник“ като редактор, завеждащ отдел преводна литература, зам.главен редактор. Понастоящем е главен редактор на списанието. Автор е на шестнадесет книги, десет от които са романи, между които трилогията „Битието“, „Изходът“, „Изборът“ и, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Разруха“, „Светове“. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, романите „Хрътката“ и „Хрътката срещу Хрътката“ излизат в бившия Съветски съюз в 200000 тираж, а романът му „Денят на нетърпението“ е отпечатан в „Роман газета“ в 1 300000 тираж. През 2006 г. романът „Разруха“ на Владимир Зарев е преведен в Германия и издаден от “Кипенхойер и Вич“, и по мнение на радио „Дойче Веле“ е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. Във Франкфуртер Алгемайне цайтунт „Разруха“ е наречен „романът на промяната в цяла Източна Европа“, а авторът – “българският Балзак“. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика, за нея излизат над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии. В предаването си “Фьоникс“ ZDF излъчва филм за Зарев. През май 2009 година в издателство “Дойтике“ във Виена е отпечатана и първата част от трилогията на Владимир Зарев „Битието“, като още първата седмица за романа се появяват положителни отзиви в австрийските радио и телевизия, и в най-престижните немскоезични вестници „Ди пресе“, „Стандарт“, “Тагес Анцейгер“, “Нойе Цюрхер Цайтунг“. Вторият и третият романи от трилогията, “Изходът“ и “Изборът“ ще излязат на немски език, отново в превод на Томас Фрам, съответно през 2011 и 2012 година. През 2008 Владимир Зарев получава от баварския министър на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом “Вила Конкордия“ в Бамберг, през 2010 е поканен в творческия дом в Кремс край Виена. Авторът е имал десетки четения в Европа и участия в най-престижните европейски литературни форуми. Владимир Зарев е и баща на три дъщери.  
Други статии от този автор

Посетители

36

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 19 минути
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 2 часа
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 2 часа
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 2 часа
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 2 часа
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 2 часа
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 3 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 4 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 4 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 4 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 4 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 4 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 5 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 5 дни
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още

    доц.Николай Колев,MD,... преди 5 дни