Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

„Не мога да го разбера твоето приятелче, всичко до което се докосне – и рита!“.  Преживявал си черна дупка, разказа ми Венко последните новини от София, (не попита обаче аз  в каква съм). Разярена посетителка от Журналистите, познавайки слабото ти място, стъпкала очилата ти на площад Гарибалди, оставяйки те за отмъщение съвсем безпомощен между релсите. Откраднали ти за кой ли път чантата със заплатата, и по-важно: Леля Берта ви била засякла с Мартина в къщата на улица Искър. Вдигнала неимоверен скандал, заплашвайки с  милиция и писма в службата.  В резултат на това – черната дупка –  и на още  няколко дребни скандала, пак престанали да те пускат в Писателите. „А за теб – примижа зад очилата загадъчно и започна да мънка  – М-м-м… Имам…Добри новини.“ „Какви?“ „На лято ще се разбере –  продължи да кима тайнствено Фушето, появил се  неочаквано в скования от студ морски град за някаква конференция. – Как върви книгата?“

– Да доживеем до лятото първо – въздъхнах.

– Защо. Какво се е случило?

Нищо. Не изпитвах ревност. Само мъка. Истинска мъка. За пръв път. Болката ме душеше и едновременно с това изпитвах мазохистката радост, че вече я познавам. Не, не  бях първият, нито последният мъж, познал рогоноството,  при това  сам си го бях докарал с лекомислието си. Отново бях стигнал дъно. Единствения начин да се измъкна бе да се оттласна от него, както някога, затова предложих да заминем да видим сина ни в Братислава. Сандра мълчаливо се съгласи...  Като разбра обаче, че ще пътуваме до Чехословакия, леля Берта ме закле да съпроводя нейния до немската граница и да те изритам оттатък. Прегърнати, майка и син слушахте Борис Христов, голямата тава с автограф:  „На Виктор Пасков с пожелания за световна певческа слава! Уверих я, че ще пожънеш не по-малка като писател.

– Всъщност, защо не прескочите с мен първо до Цайст?“ –  предложи ти. Замислих се, наистина, защо не? Колкото по далече, толкова по-добре!

На гарата проверяваха пътниците и багажите с ръчен металотърсач поради липса на стационарен,  че да ни прокарат всички за по лесно, ако могат, като през ярмомелка през него: българи, сърби, хървати, румънци, унгарци, чехи, немци,  поляци. Влакът беше нощен. Красива служителка в безукорно изгладена гълъбова униформа ни раздаде митническите декларации. Спомняш си навярно как, решен да я изведеш от позата й на високопоставен държавен служител, хвана с два пръста  вратовръзката й: „Ах, изкривило ви се е възелчето!“ 

Хубавата митничарка не каза  нищо. Изчака да отдръпнеш ръката си  без мускул да трепна на красивото й лице. Два часа по късно обаче, в полунощ, когато вече спяхме,  се върна. Нямаше нужда да пали дежурното осветление – очите й светеха като сини електрически крушки! След около час, когато вече се бе наситила да те кара да танцуваш по гащи сред куфарите – дрехите ти обърнати по седалките, по пода,  навсякъде – най-сетне   намери в портмонето ти един смачкан долар. Едва не спря влака, състави ти акт на място, а необявената сума събра в троен размер.

Не спахме цяла нощ заради един смачкан, забравен от теб  долар!

4.

Така че не може да се каже, че ми поолекна много от пътуването.

След последвалото мрачно утро, „Възелчето, а? Възелченцето!“,  Цаист ми се стори като от филм за войната.  В града имаше окупационен корпус: четиридесет години след победата в тъмните готически улички продължаваха да се  мяркат  силуети на съветски войници. С опърпания си вид те още повече допълваха потискащото  впечатление за разгром.

Ингрид и дъщеря ти живееха на третия етаж в половината от  отпуснатото на някогашния оперен бас обширно държавно жилище. „Paskoff“  аристократично се мъдреше все още на вратата. Лошото бе, че след разделянето на апартамента, последвало напускането на театъра от страна на бележития българин и завръщането му в родината, за да се посвети на литературата, извършено от общината с немска педантичност, банята бе останала в съседите, а отсам – само тоалетната. Ингрид ходеше да се къпе при родителите си, а осемгодишната си дъщеричка миеше в поцинкован леген, в който аз едва не си заклещих задника. Под преградната страна и надолу  потече мръсна сапунена вода, след което се чу гневна  немска реч. От нея разбрах само една дума, Schveinerei, и после трябваше да ходим да се къпем чак на закрития плувен басейн. Ти беше оскъдно окосмен за българин, имаше също като мен черно петно по рождение между плешките, което един ден щеше да ти създаде неприятности и пенис с особено ценна според теб форма: чук за вещици.

– Да беше осигурил баня в къщи, а не да ми размахваш патката си! –избухнах.

За отмъщение купи от валутния магазин на жена ми западен тоалетен сапун, който по ред разумни финансови съображения й бях отказал.  (Между другото със същия онзи смачкан долар). При това не пропусна да направиш от това малък театър: Скъперникът съпруг и Рицарят с широките пръсти. За останалото беше прав. Германия си беше Германия. Oще тогава продаваха презервативи в автомати по тоалетните, но я се опитай да си купиш от милата продавачка мил контрацептив без рецепта? Невъзможно. „Тя не може да възприеме, че искаш да си купиш нещо, което по принцип се отпуска  по лекарско предписание, Красимире, без рецепта, не разбираш ли? Без!“ Не разбирах. И всички немци изглеждаха някак недоспали, със запуснат вид. Младите хора, навлечени в канадки и анораци, девойките – с панталони и в туристически обуща. По цяла нощ гледаха западногерманска телевизия и не можеха да си простят, че са се родили отсам стената. В  кръчмите, по същата причина, безрадостно киснеха  пияници със сиви лица. Когато някой паднеше кротко на пода, келнерите тихомълком го извличаха навън. Подпрян до стената, падналият гледаше дълго, без да разбира къде е, а после постепенно му ставаше ясно – на изток от рая.

По същото време, 10 март 1985 година, събота,  почина и поредният съветски ръководител. След обяд извадих с вълнение презерватива, който ти  с цялата помпозност на която бе способен, ми купи от автомата в къпалнята. Нахлузих си го. Никой от двама ни със Сандра не беше употребявал, поне аз.  Любихме се за пръв път след обаждането по телефона, направо на пода, докато не се скъса. По западногерманската телевизия показваха погребението на Черненко. Любихме се и през нощта,  вече без него, презерватива (на мястото на покойния секретар избираха човек с белег на челото), любихме се дълго и страстно както в предишния ни живот – под леглото и на масата, наопаки, с главата надолу, като зверове от делтата, прилепи по дърветата, на един крак в тоалетната по войнишки, но не беше същото, един нов призрак бродеше над източна Европа – призракът на  Жан  Пол Белмондо! Негодникът, сложил ми рога, който толкова бил приличал на него…

5.

След Прага и краткия престой в Братислава отново на родна земя първи ме посрещнаха митничарите.  А кой друг – баба ми ли? Как можех да съм такъв  романтик!  Да искам да бъда прегръщан и целуван от ближните си вместо да ми  ровичкат в багажа и описват имуществото ми.  Да разказвам на всички приятели какво съм видял по Европа – Райхстага, Цвингера,  Томас Кирхе , органът на който свирил Бах, избата, където Мефистофел пял прочутата каватина, кукленския дом, в който се бе родил Кафка, – а не за кое колко струва! Бях  пил бира в кръчмата на Швейк, съзерцавал Дунав от хотел Гелерт, възпян от баща ми в единствената му задгранична командировка, бях се сдобрил с жена си, уверен в превъзходството над съперника ми, както и че  ще спра да руша семейството си, ала вместо това, когато се върнахме единствено спря токът…

И с него –  задграничното ми въодушевление.

Тръгнах за свещ.  И друг път бе спирал, последния път, през седемдесет и седма, също така угасна. А сетне земята започна да бучи, стените да се движат… Зачаках смирено за земетресение, но не последва.

Оказа се, че  този път само е гръмнала най-мощната електроцентрала в южната част на страната и отначало за по няколко часа, после редовно, обявиха режим. Два часа има, два часа не. Плъзнаха вицове. Зачестиха кражбите.  Вечерите бяха най-потискащи и за да не откачим съвсем, когато токът угаснеше, приспивахме малката и се просвахме голи на пода  върху коженото палто на жена ми, загледани в прозорчето на нафтовата печка. Уж всичко беше наред, от време на време пламъците лумваха и хвърляха през дупчицата причудливи отражения на стената като в калейдоскоп, но не ни беше спокойно на душите. Четях й едно твое стихотворение, което ми  подари в Цаист. От една папка, която открих захвърлена над кахлената печка в немския ви дом.

…Беше лятото дълго и слънчево, с насекоми и сенки в бръшляна,

То в часовника стенен остана в две посоки: студени, изтънчени,

Циферблатът ти шепне измъчено: лягай вече. Дванадесет стана.

 

И внезапно разбираш –  това е. Отминават години обидени,

Като сенки в чешма са зазидани във душата, която не знае.

Вероятно до смърт ще я смаят, щом решат в полунощ да си идат…

 

Стари неща, бе се намръщил ти.  Минало свършено.


Из „Студентът по хармония“, продължение на „Дневникът на една пеперуда“ от същия автор. Издателство СИЕЛА. Ноември 2012.

Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор
Посетители: 75

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018