Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Лицето му беше продълговато, замислено, но очите сияеха като на осветено от фарове горско животно. Вероятно бяха зелени. Или сини. Дори жълтото би им отивало. За съжаление страницата с куражлиите, които бяха добавили към писмото си и снимка, беше черно-бяла. За да не изглежда съвсем като рубрика „некролози“, от редакцията на „Морско танго“ бяха оградили сватовническите анонси с рамка от стилизирани сърчица, чието ляво предсърдие беше хипертрофирало спрямо дясното.

Търся приятелка, до 35 години, да не пие, да не пуши, да ме разбира. Сериозни намерения.

Р.Д.

Следваше адрес на пощенска кутия в Търговище.

Красимира погледна през прозорците на офиса и две дебели котки от вътрешния двор моментално надигнаха глави с надеждата, че някой остатък от сандвич ще полети към тях. Замисли се и за да мисли по-добре, си отвори пакет сухи пастички. Р.Д. явно беше леко задръстен, но добродетелен. Търся приятелка звучеше добре, до 35 години звучеше зле, особено ако си на 38 и се готвиш да му отговориш. Да не пие, да не пуши – лоша работа, но не е чудо голямо – просто в началото няма да се пие и пуши. „Ако на някои от нас все още им е възможно“, помисли си тя и се почеса по изпотения гръб с химикалката. Все пак очите му бяха забележителни, сякаш някой му беше присадил фосфорни очи. Фосфорни очи със сериозни намерения.

С надеждата, че поне още петнайсетина минути ще остане сама в офиса, Красимира се приведе да пише отговор зад саксиите с магнолии, струпани като укрепителен вал по ръба на бюрото й.

Здравейте! Казвам се Красимира и работя във Варненския аквариум. Аз съм ихтиолог, но макар да обичам призванието си, чувствам самота. Гледах първо да се наложа в професията, а после да търся сериозна връзка. Но сега съм на 34 и вече не знам дали съм постъпила правилно.

Тук съм се снимала с кучето на едни мои приятели.

Ще се радвам, ако ми пишете.

Красимира

В този момент влезе Стефана с драматичен път под формата на гръмотевица през средата на прошарената си глава и тъкмо да стигне до бюрото си, направи рязка обходна маневра и се изправи пред Красимира.

– Я да видя аз, какво пишеш на тази лилава хартия! – прогърмя тютюнджийският й контраалт.

Красимира дръпна листа, но Стефана успя да го хване, двете се вкопчиха в него и накрая Красимира го пусна, защото не искаше да го скъса. Стефана го зачете, отначало с демонстративно победоносно изражение, после с нарастващ интерес.

– Я, Варненския аквариум! Скъпа, ние сме координаторки във фондация за социални помощи, ако още не си забелязала. Какъв аквариум те гони?

– Какво толкова, нали и ти веднъж по телефона се представи за генерал Дашев? – ядоса се Красимира. – Освен това аз почти си бях завършила дисертацията за популациите в Камчия и ако не бяха толкова мижави заплатите, щях и досега да си работя в аквариума.

– Да им храниш сафрида – поправи я Стефана.

– А тука им попълвам бланки. Това въобще аз ли съм?

Красимира грабна обратно лилавото си писмо, добави снимката и се захвана да преписва адреса. Стефана се надвеси над рамото й, за да контролира дейността. След последната буква поклати глава и каза „лоша работа“.

– Хайде бе, Стефке, остави хората да живеят – възропта Красимира, този път вече на ръба на искреното ядосване.

Стефана доби вид на гражданин, несправедливо уличен в кражба. Отиде до бюрото си, но отново не седна, а този път примъкна стола си срещу Красимира.

– Значи ти отговаряш на някакъв тип, дето не го познаваш, а? – попита тя.

– Ми да, какво, нали преди да се запознаеш с някого, ти, тъй или иначе, не го познаваш.

Стефана стисна устни, заклати глава и накрая реши да подкрепи несъгласието си и с думи.

– Глупости говориш.

Твърдостта, с която беше изказано последното твърдение, премахна поне двайсет градуса от юнската жега. Стефана си пое въздух за дълго разяснение.

– Съсед на моя братовчедка бил търговец на хранителни продукти и често пътувал по работа. Хората от квартала го знаели като кротък и услужлив човек – ако някой закъсвал вечер за захар, тичал при него и той вадел от мазето. Продавал им олио, кашкавал, че и месо от кенгуру на изгодна цена, защото бил генерален дистрибутор за България.

Една нощ се чули женски викове откъм къщата му. Повикали полиция. Звъняли и блъскали поне петнайсет минути по вратата му. Накрая той им отворил. Бил облечен с чисти дрехи, но по косата му имало кръв. В мазето му открили една жена, вече в безсъзнание, закачена на кука от тавана и шест глави, заровени в пръстта на пода – без телата.

– А стига бе!

– Да! Но най-гадното кое е? Че той не бил никакъв търговец. Имал си пари от имоти, а когато се правел, че пътува, седял затворен в мазето с поредната си жертва. Продуктите купувал от борсата, за да се прави пред съседите, че ги има подръка.

– И кенгурското месо?

Стефана стисна устни.

– Ха, колкото аз съм кенгуру! На всичкото отгоре по онова време ходих на гости у братовчедка ми и ядохме шницели.

Сладкият дъх на магнолиите струеше в жегата като звуците на детски църковен хор. Едно бяло листенце се търколи на бюрото и спря до червените нокти на Красимира.

– И какво общо има това с моето писмо? – попита накрая тя.

– Нали точно това се опитвам да ти кажа! Той си намирал жертвите от чат-румовете по интернет.

– Пък аз си намерих моя Р.Д. от вестника – каза Красимира и започна да се приготвя за тръгване.

В това време телефонът иззвъня и Стефана го вдигна. Красимира подвикна от вратата: „Това са пълни щуротии“, а Стефана каза:

– Не, не, не, училища не подпомагаме, само инвалиди и детски градини.

Но „не“-то беше много категорично, натъртено и се разпростря отвъд инвалидите и детските градини, а погледът й, вперен в излизащата си Красимира, не остави съмнение за кого бе предназначено то.

Първата работа на Красимира беше да мине през пощата и да пусне писмото, за да не се окаже, че Стефана й е повлияла. После гледа един филм сама. Когато излезе от салона, слънцето вече напускаше града, повличайки лятната жега зад себе си някъде далече на запад. Красимира сви неочаквано към подлеза и тръгна да се прибира през морската градина, което не беше правила от единайсти клас насам. Седна на една пейка, обели си шоколад и се загледа в морето. То напредваше и се отдръпваше като човек, който не може да вземе решение въпреки огромните си килограми. Беше съвсем потъмняло и само от време на време през мръсно-пенливата му повърхност преминаваше по някое безжизнено водорасло, изтръгнато от тихия си залив и завлечено от теченията. После всичко се завърташе с преобръщането на вълната и същото водорасло повече не се появяваше. Или не можеше да се разпознае.

Както повечето хора, които живеят край морето, Красимира рядко го забелязваше. Тази вечер обаче старателно го гледаше, представяше си, че то е развълнуваната й душа, и се опитваше да предвкуси надеждата и вълнението от запознството с тайнствения красавец. Вместо това обаче, и въпреки жегата, я побиха леки тръпки. Стори й се, че една тъмна ръка се протяга от Търговище и я сграбчва за гушата.

– Пълни щуротии – каза отново тя, този път сама на себе си и стресна двойка влюбени, които се целуваха на съседната пейка. След като и вечерното дихание на вълните не можа да пренастрои надигащите се съмнения, тя стана и тръгна с все по-бързи крачки към къщи, за да си накисне краката в топла вода със сол.

Над легена обаче я прониза най-страшната мисъл. Не можеше да отмени срещата. На плика беше написала собствения си адрес и беше добавила снимка. Наистина, отпреди 10 години, но съвършено точна. Значи онзи можеше да се надигне с влака и за два часа да й пререже гърлото, освен ако не отиде първо в аквариума. Трябваше да напише ново писмо, но какво? Че следобеда е премислила и вече не иска да се срещат? Не, това само щеше да събуди подозренията му.

Взе молив и подложка и, оставяйки мокри следи от крака по балатума, се върна обратно в легена и написа:

Уважаеми г-н Р. Д.,

Господин ли сте, другарю ли – не ви се бъркам. Случайно влязох в кабинета на Красимира и видях Вашия адрес от вестника, ограден с кръгче, а тя се беше привела до саксиите и пишеше нещо. Реших, че Ви пише на Вас и затова Ви предупреждавам – не се занимавайте с нея. Не Ви трябва таралеж в гащите! Като човек Ви го казвам. Аз съм неин колега, ВиК инженер по професия, и много добре си я знам мойта (нашта) колежка Краси. Тя пуши като комин и освен това са я виждали по митинги на БСП

Красимира спря за момент и се помъчи да се сети за какъв кмет гласуваха в Търговище последния път. Задраска БСП и написа СДС. Задраска митинги на СДС и написа:

политически митинги, а също и с чужденци пред хотел „Черно море“.

Замисли се и отмъстително добави:

Заедно с приятелката й Стефана. Ако беше стока, досега да се е омъжила.

 

 С уважение: Иван Асланджиев

Последното беше името на шефа й от офиса. Веднъж и той да й свърши някаква работа. Прочете писмото отново и реши, че личността, описана в него, би погнусила и сериен убиец. На всичкото отгоре тази личност доста повече приличаше на нейната. С олекнало сърце, като пациент, който е изплакал тайните си на доктора, тя заспа, а на сутринта преди работа пусна писмото.

Първото нещо, което забеляза в офиса, бе, че вестникът с адреса на Р.Д. лежеше на бюрото на Стефана. Тя преписваше протоколи на компютъра с бързината на тъкачен стан и от ъгъла на устата й димеше фас. Когато видя Красимира да влиза, направи няколко неясни по предназначението си широки движения, при което успя да премести протоколите върху вестника.

– Я, какво прави вестникът ми с убийците на твоето бюро?

– Е, какво, какво, позачетох се и открих някои интересни неща вътре – отговори Стефана, без да спре да печата.

– Да не са от Търговище?

– Бе я ми се махай с твоя тип от Търговище. Мразя мъже със светли очи.

Красимира си прибра вестника и подозрително премери с поглед колежката си, която изглеждаше претрупана от работа. Седна на бюрото си и дълбоко огорчение сви сърцето й. Беше предадена. През следобедната почивка изтича до пощата и написа:

Мили Р.Д.,

На работното си място имам врагове. Днес, когато дойдох на работа, видях, че вестникът с адреса ти е изчезнал. Цяла нощ мечтах как ще се срещнем край морето и ще разказваме житейските си истории един на друг, докато слънцето залезе. Но сега ме е страх, че нещо или някой ще се опита да застане между нас. По коридора се разминах с Иван Асланджиев, един скот, който никога не може да съди за една жена по интелекта, а само гледа физическата й красота. Той ми се изсмя в лицето и каза: „Някой май нещо крои, ама ще я видим ние тази работа“.

Страхувам се. Страхувам се за отношенията ни още преди да са започнали.

Чакам с нетърпение отговора ти!!!

Твоя: Красимира

Запечата плика и пусна писмото. Стефана беше проклета кучка. Тя никога не действаше направо. Опитваше се да омотае човека в думи и после да отмъкне каквото й трябва. Но грешката беше поправена. През целия следобед Красимира си татаникаше „Дилайла“ на висок глас, а Стефана й хвърляше загрижени погледи. На края на работния ден тя закопча сакото си и каза:

– Виж какво, не че съм длъжна, но искам да знаеш, че и аз драснах едно любовно писъмце.

– Стефана! Как можа!

Лицето на Красимира се зачерви и други думи не можаха да изскочат от устата й.

– Че какво? Вестникът е публично достояние. Понякога си невероятно дребнава.

Изчака на вратата Красимира да излезе и заключи офиса. Красимира не каза довиждане и блъсна външната врата.

Гледа още едно кино и се върна в офиса. На етажа не беше останала жива душа. Коридорът сякаш издишваше изразходвания от деня въздух през хрилете от папки, натрупани до стените. Отключи със своя ключ и седна на компютъра на колежката си. Стаята беше потънала в сенки, но поради затворения прозорец още пазеше резливия парфюм на Стефана и лек дъх на застояла пот. Тъй като повечето от файловете й бяха кодирани, тя отвори нов файл и написа:

Миличък,

Моля те, изпрати отговора си до мен на адреса на приятелката ми Красимира, тъй като съпругът ми вчера започна да души из нещата ми и може да стане подозрителен.

Целувам те по върха на нослето: Стефана

Последната закана Красимира бе чула лично колежката си да казва на шефа им, когато му поднасяше общия подарък по случай рождения му ден. Стефана с дебелия глас към шефа с дебелия нос. Такива думи не се забравят.

Изпрати писмото, прибра се у дома, а понеже имаше чувството, че не е казала всичко, драсна едно писмо и от свое име.

На другия ден Красимира цяла сутрин не обели нито дума, въпреки че Стефана напразно я подкачаше. Накрая каза: „Какво толкова, и аз писах на човек, когото не познавам, но честно казано, като те видях тебе, и се окуражих.“

– Окуражи се, а? И какво си каза? Тя, Красимира, и без това е дебела, той при всяко положение ще избере моя мършав задник.

Стефана вдигна потресен поглед от папките.

– Как? Че аз не съм му писала на твоя! Нали ти казах, че мразя мъже със светли очи. Как можа да си помислиш за мен такова нещо!

Ситуацията изискваше ново писмо.

Мили Р.Д.,

Една моя колежка помолила свой приятел да й пише на моя адрес, пък се объркала и адресирала писмото до…

Що за глупост? Откъде-накъде тази колежка ще адресира писмото си до Р.Д.? Красимира си даде сметка, че дори да успее да обясни смяната на адресите, нещо като обвинение в сводничество остава да висне над нея. Взе нов лист и написа:

Уважаеми Р.Д.,

Пише Ви отново Асланджиев. Онзи ден се опитах да Ви предупредя за нещо, дето не знаете докъде му стигат корените. Но днес разбрах, че и аз не съм ги знаел докъде стигат. Стефана, приятелката на въпросната Красимира, е всъщност моя законна съпруга. Бих искал да Ви пиша „другарка в живота“, но, уви, при нашите отношения това вече е невъзможно. Аз отдавна я подозирам, че крои нещо зад гърба ми, ама не мога да разбера какво. Значи тя е оградила с кръгче адреса Ви, а не Красимира. Вчера я пораздрусах и тя всичко си призна. После обаче хукна навън и сега сигурно е при приятелката си, защото с това посинено лице другаде няма да посмее да иде. Вижте какво, предупреждавам Ви много ясно.

СТОЙТЕ НАДАЛЕЧ ОТ СТЕФАНА!

Че може и кръв да се лее.

А после написа и друго писмо, на лилава хартия.

Скъпи Р.Д.,

Все още непознат, а вече толкова близък. При мен е приятелката ми. Тя е отчаяна. Мъжът й, това чудовище, й е насинил окото. Преди няколко дена тя писала на свой приятел от детинство – адвокат, за предстоящото й бракоразводно дело, но мъжът й заподозрял нещо, започнал да претърсва къщата и тя се уплашила. Така и не успяла да му каже, че е търсила адвокат за разтрогване на нелепия им брак. Мълчала, докато той преобръщал личните й вещи, а накрая изтърпяла и един ужасен шамар. Ето този шамар ще му коства апартамента, помни ми думата!

Сега Стефана живее при мен. Странно е обаче, че досега още не е получила отговор от адвоката си. А те от деца са отрасли заедно, той не би я подвел. Толкова са сладки двамата – все „миличък така“, „миличък онака“ – от малки така се обръщат един към друг. Не, той не би я подвел. Предполагам, че писмото й се е загубило. Всъщност на мен ми изчезна един надписан плик с твоя адрес, та не знам какво да мисля. Е, ако писмото на Стефана е попаднало у тебе, не се притеснявам, лошото щеше да бъде, ако моето писмо за тебе попаднеше у адвоката. Все пак ние си говорим интимни неща.

Целувам те, моя любов:

Краси

Беше петък и Асланджиев беше изчезнал още от обяд. Стефана, която вярваше, че не бива да се работи тайно и зад гърба на ръководството, си прибра багажа около половин час след него. Красимира дописа писмото, разръчка с химикалка пръстта под вечно жадните магнолии, заключи офиса и се отправи към пощата. Слепоочието я болеше, а под сърцето й, като бъдеща глава на снежен човек, нарастваше буца от нерви. Докато пускаше плика в процепа, в съзнанието й се подреждаха думите на следващото писмо, още по-тревожно от предишното.

Седна в близката сладкарница, за да се поразсее, и си поръча сметанова торта. Един мъж я поглеждаше изпод вестника си от съседната маса, но Красимира не беше в настроение да се занимава с глупости. Тортата се топеше с утешаващия си крем в устата й, но докато паднеше в стомаха, някаква пагубна химична реакция я превръщаше в сняг и тя се добавяше към буцата под сърцето й. Нещата вървяха на зле, да, много зле се развиваха. Остави тортата недоядена, върна се у дома и написа:

Скъпи,

Вече не знам какво си мислиш за мене, но животът ми вече не е същият. От няколко дена живея в ад, който ме кара да губя надежда, че един ден всичко ще се оправи. Съдбата ме забърка в обстоятелства, които не ми принадлежат, и сега ми остава само да чакам ужасната развръзка. Стефана е до мен, плаче по цял ден, а аз й давам кураж да продължи да се бори с живота. Но тя е сигурна, че много не й остава. Мъжът й държи брадва в мазето, и неведнъж я е заплашвал. А за развод и дума не дава да се издума. Той вече се обажда по телефона на няколко пъти. Иска от нея да се прибере обратно вкъщи. Но как? Как след всичко, което се случи между тях? „По-скоро бих умряла“, така ми каза Стефана. А той: „Избирай, сама ли ще си дойдеш, или аз да дойда да те прибера.“

Асланджиев е бивш военен. Може и пистолета да си е запазил, не знам. Знам само, че ще защитя приятелката си с каквото мога.

Твоя – сега и завинаги:

Краси

Хвърли се на леглото и се разплака. Така и заспа, без да изчисти петъчния си грим.

На другия ден Красимира първо изтича да пусне писмото, пренощувало до нея на леглото. Беше все още влажно от сълзите и намачкано според части от тялото й. После се прибра у дома, дръпна плътните завеси, направи си кафе и остана на тъмно. Слънцето й пречеше да разсъждава. Караше я да мисли за безгрижното лято на курортистите, които подскачаха на плажа по плувки, подхвърляха си надуваеми топки и живееха в един четиринайсетдневен нереален свят. Обели си шоколад, извади бял лист и написа:

Любов моя,

Писано ни е било нашата обич да е обречена от самото начало. Коя ли кукувица ме е закукала точно когато съм най-близко до щастието, то да е най-далече!

Асланджиев вече направи един опит да влезе в къщата ми. През нощта чух, че вратата проскърцва, а той я пробвал с рамо. Станах тихо и му казах да си върви. А той като заблъска! Двете със Стефана избутахме шкафа за обувки, за да я подпрем отвътре, а вратата пращеше под ударите на чук ли, бухалка ли? А може да е дошъл и с брадвата! Обадих се на полицията, но докато те дойдат, той си отиде с нови закани. Какво ще правим, не знам.

Скъпи, ако ми е било писано сега да умра, само искам да знаеш, каква светлина ми беше през тъмните нощи, в които със страх чаках да дойде денят. Само исках да знаеш, че винаги съм те обичала.

Желая ти щастие и не ме забравяй!

Твоя: Краси

Неделята Красимира прекара на затворени пердета, а в понеделник намери сили да отдиде на работа по обяд. Беше с подпухнало лице.

Стефана се смая.

– Ама душице, какво ти става? Асланджиев те търсеше под дърво и камък! Казах му, че си по детските градини на мониторинг. Леле, леле, как си се докарала. Плисни си малко студена вода.

– Моля те, Стефке, остави ме на мира – каза тя и потъна зад магнолиите.

Вечерта на следващия петък, точно когато Красимира се готвеше да излиза, на вратата на дома й се позвъни. „Идвааам“ извика тя с фиба между зъбите и отвори. На прага стоеше прошарен мъж с притеснен вид. Огледа се подозрително и полушепнешком попита:

– Всичко наред ли е?

– Кое да е наред?

– Всичко – повтори той.

– Вие да не сте за водомера?

Човекът, пристегнат в сиво сако в жегата, имаше още по-озадачен вид.

– Търся Красимира – каза той. – Аз съм Радуш Динков.

– Аз съм Красимира – отговори тя още преди да успее да излъже. И постепенно разбра кой стои на прага й.

– Красимира, всичко наред ли е? Аз щях по-рано да дойда, ама първо отидох в аквариума. Оттам колегите ти ме лъжат, казват, че отдавна си напуснала. Ясно, че не ме знаят кой съм, и те прикриват. Но аз веднага ги усетих, че не умеят да лъжат. Удобно ли e да вляза? – попита той и отново се озърна, вероятно за да се предпази навреме, ако има нужда.

Красимира отстъпи само до средата на антрето. Непознатият имаше малки сближени очи и се беше вчесал на крив път с намерението да камофлажира леко олисяващото си теме.

– Ти хич не си приличаш на снимката – каза Красимира.

– Е, тя не е и моя – засмя се той. – Представяш ли си, ако ме видят в Търговище изтипосан в „Морско танго“, какъв майтап ще настане…

– А на кого е снимката?

– На Питър ОТул като млад, мисля. Отде да знам, изрязах я от едно списание. Но какво да говорим, външността няма значение, по-важно е какъв си отвътре. А как да си сложа вътрешна снимка, а? Рентген ли да си сложа? И ето, намерихме се… – каза Р.Д. и направи малка пауза, за да огледа мощното телосложение на Красимира по-подробно. Личеше си, че и той е малко изненадан, но беше готов да поеме удара.

Красимира отвърна унило на погледа му. Той все пак беше строен, висок.

– Знаеш ли, Радуш, мисля, че те познавам добре. Но аз съм вече нов човек. Намерих сили да изпълзя от пропастта. Преодолях кризата. И сега мисля, че между нас всичко свърши.

– Какво? – каза Радуш и се опита да седне на шкафа за обувки. Красимира предугади намерението му и го подхвана с две ръце под мишниците, за да го върне обратно до вратата. – Знам, сигурно идвам късно, но... Писмата докато дойдат… А ние двамата…

– Не, дума да не става – каза Красимира и го избута с вратата навън. Вече закъсняваше за среща. Стефана щеше да я чака в сладкарницата на „Черно море“. Беше завъртяла ново гадже и имаха много да си разказват.

Кристин Димитрова
Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.
Други статии от този автор

Посетители

25
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сложна... преди 16 часа
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 16 часа
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 18 часа
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 1 ден
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 1 ден
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 2 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 3 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 4 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 5 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 5 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 2 седмици
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 2 седмици
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 2 седмици