Аз съм Собек, насред ужаса от него.
Аз съм Собек, който взема чрез ограбване.
Аз съм господар на покланящите се в Летопол.
Из КНИГА НА МЪРТВИТЕ
Заклинание за превъплъщение в Собек
(превод Теодор Леков)
Рибарят
Събуди ме пронизителен котешки писък. Скочих като пружина от леглото и излетях навън – както си бях гол, само по гащи, бос. На поляната пред бараката ми нямаше жива душа. Потреперих от утринния хлад. Слънцето наполовина се беше подало над Дунава. Над водата се стелеше пара. Росата по тревата блестеше.
Изведнъж се чу топуркане отстрани на бараката, откъм пътя. Втурнах се нататък. И видях как циганите ловят котараците ми. Точно бяха хванали рижавия Рижо и се мъчеха да го напъхат в сезалов чувал. По-горе, на пътя, беше паркиран стар москвич, а в отворения му багажник мърдаха още два чувала.
Циганите бяха петима: един на около 60, хърбав; един много як, на трийсетина години; две хлапета на по 15-16 и още едно по-дребно момче. Бяха специално подготвени за лов на котки – децата носеха големи рибарски кепове.
Хукнах мълчаливо право срещу дъртия циганин. Той ме видя, че съм бесен и извади от джоба си чекия с дървена дръжка. Превъртя я демонстративно между пръстите, да покаже колко е ловък, и бавно я отвори.
Острието блесна.
Циганинът се приведе, стъпи здраво и вдигна ножа напред. После се ухили и под тънкия му мустак лъсна златно зъбче.
Аз съм дребен човек, но още не съм загубил пъргавината си. Всяка сутрин правя по шейсет лицеви опори. В казармата бях десантчик и съм обучен да се бия срещу няколко души.
Налетях на циганина като оса. Набих му едно коляно в брадичката и го проснах като парцал. После седнах върху него, с левия лакът му натиснах врата, а с дясната ръка измъкнах чекията му с дървената дръжка и опрях острието й в гърлото му.
Когато вдигнах глава, видях, че младият здравеняк е току пред мене и се кани да ме ритне.
– Стооой! – ревнах. – И се разкарай, иначе сега ще го заколя като пиле! – и за да съм по-убедителен, накарах дъртака да изохка, като го натиснах болезнено с лакът.
Младежът се спря точно навреме. После бавно отстъпи няколко крачки назад, давайки знак и на циганчетата да направят като него.
– Ей, бате, за едно коте ли ще ме заколиш? – дрезгаво промърмори дъртият. – Не знаехме, че е твое. Мяза на помияр… Е сега ще го пуснем… Пуснете го, бе!
Циганчетата изтърсиха Рижо от чувала, котаракът се озова на свобода и се стрелна като светкавица.
– И другите – казах.
От чувалите в багажника на москвича изскочиха още две от моите котки, но аз продължавах да натискам главата на дъртака. Попитах го:
– Къде ми е белият котарак? От два дни го няма. Един едър… Чисто бял.
– Не знам – отвърна циганинът. – Честен кръст! Може да го е взел някой от колегите.
– Не ме баламосвай – креснах и го млатнах по главата с дръжката на ножа. – Защо ми крадеш котараците?
– Продавам ги по пет лева парчето – проплака дъртакът.
– На кого, бе?
– На Делибеев… Той отдавна ги изкупва. В целия окръг не остана жив котарак.
– Притрябвали са му на Делибеев котараци…
– Сигурно прави на жена си кожух – ухили се циганинът.
– Глупости – рекох. – Делибеев е толкова богат, че може да си поръча кожух от бели мечка или от бели тигри.
– Ама си купува котараци – рече дъртакът. – Разпитай натам-насам! Всеки циганин го знае.
Грабнах дъртака и го повлякох към москвича. Насадих го на шофьорското място, а аз седнах отзад и му опрях ножа:
– Карай! Заведи ме при тоя, дето си му продал белия ми котарак!
Москвичът бавно пое по пътя към селото.
Делибеев беше купил голям комплекс на бившия „Балкантурист“. Живееше в каменна кула – част от старо кале, която стърчеше на високите скали над Дунава. Някога тая кула беше хотел, там навремето карах абитуриентски си бал. После Делибеев изкупи земята около нея, изкупи стотици декари, огради се с висока ограда и вече пиле не даваше да прехвръкне над имението му. Когато ходех за риба нагоре към острова, можех от средата на Дунава да видя върха на кулата.
Москвичът страховито ръмжеше, очаквах всеки миг да се разпадне. Все пак някак стигнахме разклона за имението. Пред пътя към Делибеев имаше знак, че влизането е забранено, но циганинът ми смигна, пое по него и смело даде газ.
След около километър дъртакът дрезгаво промърмори:
– Ето ги пазачите!
Напряко на пътя, по средата, беше спрян голям прашен джип. Когато го наближихме, вратата му се отвори и от него бавно излезе як младеж, целият в черно, с остригана глава. Той явно разпозна циганина и щом набихме спирачки, го попита:
– Колко котки носиш?
– Не нося котки. Тоя ненормалник ми е опрял нож в гърлото – кимна с глава към мене дъртакът.
Хвърлих чекията на седалката и излязох от москвича с вдигнати ръце. Любезно казах:
– Добро утро! Искам само да попитам дали този циганин ви е продал преди два дни един голям бял котарак?
– Ъхъ – отвърна сухо младежът. – Толкова едър котарак не бях виждал…
– Трябва да си взема котарака обратно – усмихнах се. – Може ли да ме пуснете при Делибеев?
– Да те пуснем? – очите на младежа светнаха заплашително. – Я, се виж… По долни гащи!
– Ще си го платя двойно – рекох.
В тоя миг от джипа енергично слезе едно дребно човече, също облечено в черно, отвори задната врата, измъкна една бойна карабина калашников, зареди я шумно и я насочи срещу нас.
– Изчезвате! – просъска.
На мига се скрих в москвича. Циганинът запали, обърна с една маневра и запрашихме обратно.
Черното човече не се шегуваше.
Бях готов на всичко, за да си върна белия котарак, но трябваше да отстъпя и да премисля внимателно следващия си ход.
Белият котарак бе свързан с ред необикновени събития. За първи път го срещнах точно година преди циганинът да го открадне.
Една сутрин рано-рано влязох в реката да си събера мрежите. Както си бръмчах срещу течението, изведнъж усетих канска болка в корема – сякаш ме прободе нагорещено желязо. Дори не успях да извикам – свих се на кълбо и се отърколих на дъното на лодката. Не можах да спра двигателя, нямах сили да достигна руля. Всъщност, беше ми все едно накъде отивам, мислех си само, че е дошло време да се мре.
Не знам колко дълго съм се носил по реката – десет минути или час, но изведнъж лодката се блъсна с трясък някъде и се спря, а винтът продължи да се върти напусто. Явно бях заорал в полегат пясъчен бряг. Това хич и не облекчи парещата болка – все така не можех да помръдна, превит на кравай…
По някое време усетих, че някой ме наблюдава. Отворих очи. Току до мене, на дъното на лодката, седеше огромен бял котарак. Снежнобял. Имаше нещо странно в погледа му… Изведнъж осъзнах, че двете му очи са с различен цвят. Едното – яркосиньо, другото – жълто, почти оранжево.
Котаракът изчака да свикна с присъствието му, а после бавно направи няколко крачки и поседна върху корема ми.
Обля ме топла вълна. Котакът впи поглед в мене. Жълтото му око започна да пламти като факла, но синьото му остана вледеняващо студено.
Болката ми постепенно взе да намалява…
В един миг се почувствах здрав, но още не смеех да помръдна. Тогава очите на котарака спряха да блестят, той се изправи, протегна се мързеливо, а после с един скок се озова на носа на лодката. Полегна си там и се отпусна, сякаш си е у дома.
Аз леко-леко се надигнах. От болката нямаше и помен.
Спрях мотора и се огледах. Лодката бе се забила в пясъчната коса на един малък наносен остров от румънската страна на Дунава.
Боже, как беше се озовал тука белият котарак?
Около рибарската ми барака винаги са се въртели поне по пет-шест котки. Хранех ги зиме и лете, но вътре не ги пусках. Ако някоя опиташе да влезе, я наритвах.
Когато белият котарак за първи път стъпи на прага на къщата ми, той се поспря и ме погледна внимателно. Разбра, че няма да го напъдя и влезе вътре с царствена походка. С един скок се настани върху перваза на прозореца. Точно там, полегнал, вперил поглед в течащата река, прекарваше после времето си.
В рибарската махала живеем постоянно само петима стари ергени – кой в барака, кой във фургон. Останалите рибари си имат семейства и се прибират в селото – то е само на два километра.
Белият котарак се превърна в местната атракция. Той доста се отличаваше от събратята си. Обичаше водата и често плуваше навътре в реката. Демонстративно отказваше да яде подхвърлената му риба. Никога не се умилкваше и не разрешаваше да го докосват, дори на мене не ми даваше да го погаля. Обикновено се движеше бавно-бавно с вдигната високо опашка. Силата му личеше, дори рибарските песове го отбягваха.
Когато белият котарак идваше с мене на риболов, винаги имах слука. Той обичаше да застава неподвижно на носа на лодката, надвесен над водата, вперваше поглед напред и с кимване на глава ме насочваше накъде да поема.
След като ми го откраднаха, започнах да вадя празни мрежи… Бях забравил какво е празна мрежа!
Трябваше да си го взема.
Имението на Делибеев бе оградено от висок кльон с електрически датчици и безброй камери. Два дни го обикалях и реших, че вътре може да се проникне единствено откъм реката. Скалите под кулата стърчаха отвесно над Дунава, затова там бяха си спестили ограда.
Още преди съмване се добрах до подножието на калето и скрих лодката в едни шубраци. Щом взе да се развиделява, се залепих за скалата като гущер и запълзях нагоре. Имам известен опит в катеренето. Не исках да рискувам да си счупя главата, затова набивах в камъка алпийски клинове с карабинери и пусках въже. Така губех време, но трябваше да мисля и за връщането. Оказа се, че скалата е здрава и катеренето мина добре. Справих се за около два часа.
Успях да се кача горе преди стопаните на имението да се разбудят. Беше съвсем тихо. Пред входа на каменната кула патрулираше пазач с карабина калашников на рамо.
Трябваше да си намеря място за наблюдение.
Над двора се беше надвесила огромна липа. Изчаках охранителя да се поотдалечи, притичах до дървото, залепих се за ствола му и безшумно се покатерих горе в короната.
Тоя ден ми вървеше на катерене.
Настаних се удобно на един клон под върха на липата. Отгоре имението се виждаше като на длан. На равното пред кулата зеленееше голямо мътно изкуствено езеро, брегът му бе отдалечен на двайсетина метра от моя наблюдателен пост. Този гьол го помнех от едно време. Странно – сега езерото и ивица земя от едната му страна бяха оградени с яка двуметрова метална ограда. В далечния край – от вътрешната страна на оградата, току-до водата, блестеше стъклен павилион.
Дълго висях на дървото, но търпението ми бе възнаградено. По някое време вратата на кулата се отвори. Отвътре излезе една жена, която изтегли на двора инвалидна количка. В количката седеше самият Делибеев – бях му виждал физиономията по телевизията, но не знаех, че е сакат.
Жената бе поразително красива. Имаше гъвкаво тяло и грациозна осанка. Зъбите й блеснаха ослепително на слънцето, а яркочервената й коса се разля като вълна. Явно това беше самата госпожа Делибеева.
Красавицата отбута количката с мъжа си до брега на езерото, а после викна на пазача с карабината:
– Айде, Лъчо! Сигурно е огладнял!
Пазачът хукна нанякъде, но след пет-шест минути пак се появи. Сега стискаше в ръка дребничка сива котка. Както я държеше за врата, протегна се и я пусна зад оградата на езерото – точно върху ивицата суша, на метър от водата.
Тая котка не беше от моите. Тя се огледа и приседна на място. Не можеше да избяга, пред нея имаше вода, а зад нея – ограда.
Обитателите на имението застинаха неподвижни, вперили очи в спокойното езеро.
Изведнъж от мътната вода изскочи звяр с раззината чудовищна паст. Котето се изстреля нагоре като пружинка, но челюстите го достигнаха във въздуха и щракнаха.
Щях да падна от дървото. Това беше огромен крокодил. Той глътна котката, а после бързичко се върна заднешком във водата.
Мъжът на инвалидната количка, който беше с гръб към мене, дори не потрепна.
– Май една котка няма да му стигне – каза красавицата. – Има ли още!
– Има – рече пазачът с карабината и пак изчезна нанякъде.
Когато отново се появи, държеше в ръка моя бял котарак.
– Я да го видя! – разпореди красавицата.
Охранителят вдигна пред очите й котарака. Тя дълго го оглежда.
– Боже, какъв хубавец! – каза накрая.
Пазачът промърмори:
– Какво да го правя?
Красавицата кимна към езерото и каза:
– Дай му го! Жалко! Такъв хубавец…
Охранителят се протегна и пусна белия котарак зад оградата, после отстъпи няколко крачки назад.
Крокодилът се беше скрил някъде. Белият котарак стъпи здраво на ивицата земя и се обърна срещу мътната вода. Сякаш знаеше, че чудовището го дебне.
Изведнъж мъжът от количката се раздвижи и нададе протяжен гърлен вик…
Дали Делибеев видя звяра? Не можех повече да чакам. Кръвта ми кипна…
Красавицата
Когато бодигардът вдигна котарака пред очите ми, направо ахнах:
– Боже, какъв хубавец!
Животното имаше снежнобяла козина, а очите му бяха различни: едното синьо, другото – яркожълто. Беше необикновено едро.
Знам, че ако се вгледаш в очите им, котараците отклоняват погледа си. Реших да му направя тоя номер, но аз самата не можах да издържа на неговия втренчен взор и първа извърнах очи. Странно създание…
Бодигардът разбра, че се колебая и ме попита:
– Какво да го правя?
Крокодилът беше гладен и очакваше дажбата си.
– Дай му го – казах. – Жалко! Такъв хубавец…
Бодигардът прехвърли котарака през оградата. Закуската на звяра бе сервирана.
Изведнъж мъжът ми се раздвижи и извика нещо.
Едва не се разревах. Бях загубила вяра, че той отново ще заприлича на човешко същество, но понякога проблясваше надежда…
Всесилният доскоро Евгени Делибеев вече четири месеца почти не помръдваше. И денем, и нощем седеше неподвижно, с отворена уста и стъклен поглед...
С Евгени се познавахме от студентските години. Той следваше в консерваторията – специалност тромпет, а аз учех право в университета. Запознахме се на капитански курс за ветроходци на язовир „Искър“. После тръгнахме заедно по спортни лагери и регати на морето.
Той се беше сдобил още от детските години с прякора Крокодила Гена, защото като хлапак знаел наизуст руското филмче за Гена и Чибурашка. Можел със затворени очи да повтори думите на български, а на руски песничките от цялото филмче. После за по-кратко всички започнали да му викат Кроки. Той така и се запознаваше:
– Приятно ми е… Кроки.
Навремето малцина знаеха истинското му име.
Кроки беше забавен и духовит. Минаваше за развейпрах. Биваше го само във вятърничавите работи. Най-много го уважаваха ветроходците. Той рядко губеше регати, но повече се вълнуваше от силния крен и плавния поворот, отколкото от първото място. Тромпетът бе другата му любов. Джазмените все повтаряха, че свири като негър. Канеха го да стане член на най-добрите бендове, но Кроки предпочиташе да е гост-музикант и бродеше като единак от група в група.
Когато дойде да иска ръката ми от нашите, беше облякъл чужд костюм, взет назаем от негов приятел. Влезе в хола на къщата ни в Бояна и промърмори само, че искаме да се оженим…
Баща ми го огледа от глава до пети и каза:
– Добре, щом искате… Но музикант къща не храни. Затова като сватбен подарък ще ви купя една печатница. Ако я управлявате добре, ще се оправите. А тромпетът може да почака… Става ли?
Кроки само кимна тъжно.
Така се оженихме. Баща ми наистина ни купи печатница. Той беше голям началник през социализма, че и после. И постоянно се грижеше за мене, за единственото си дете.
С Кроки направихме семейна фирма. Кръстихме я „Собек принт“. Името го измислих аз – щеше ми се хем да е ефектно, хем да се връзва някак с прякора на мъжа ми. Дотогава Кроки не беше и чувал за Собек – древния египетски бог с крокодилска глава.
В началото на деветдесетте печатарският бизнес вървеше добре. И книги, и вестници се въртяха в стохилядни тиражи. Татко също помагаше – осигуряваше ни поръчки по партийна линия.
За три години яко бачкане събрахме пари за яхта. Само за яхта си мечтаехме тогава. После цял месец с Кроки обикаляхме европейските пристанища да си търсим подходящата лодка. Тогава на мода бяха яхтите с тясна кърма. Намерихме сравнително добре запазен картер на остров Кефалония в Йонийско море и то не като стандартните 9-метрови, а 10-метров. Продаваше го един французин. Спазарихме се и му броихме парите кеш... Като видя торбата с пачките, той се хвана за главата.
Лодката се казваше „Ла бон ви“. Ветроходците са суеверни и не е прието новият собственик да сменя името на яхтата.
– Щом лодката ни е „Ла бон ви“ – ухили се Кроки, – значи ние вече сме бонвивани.
Беше началото на май – сравнително хладен май.
– Да плаваме на юг – предложи Кроки, – та да си стоплим кокалите.
Имахме си наша лодка, тя се държеше перфектно на вятъра и можехме да ходим, където си искаме.
Обиколихме Пелопонес, после поехме покрай южния бряг на Крит. Но времето така и не се оправяше.
–Да прескочим до Африка, а? – предложи Кроки. – И без това сме в Либийско море.
– Глупости – казах. – Нали нямаме визи.
– А къде виждаш митници в морето? – позасмя се той.
И поехме на югоизток – към Египет.
Случихме на вятър – поддържахме средно 6-7 възела. Кроки дежуреше нощем, аз карах денем. Постепенно времето се затопли, слънцето напече.
Точно на средата на Средиземно море вятърът изведнъж спря. Спря напълно. Водата се укроти и заглади – като огледало. Лежахме неподвижно, голи, като тюлени. Час подир час. Само сянката пълзеше.
– Искаш ли – обади се Кроки по някое време, – да си живеем на яхтата? Ще разкарваме за пари туристи напред-назад по островите. Ще се носим, накъдето духа вятърът.
– А ако няма вятър? – попитах го.
Той се усмихна и каза:
– Аз си имам ангел пазител, който ми праща вятър. Зная как да го повикам.
Кроки измъкна тромпета си, изпъна се на носа на лодката и разцепи тишината с любимото си парче „Когато светците маршируват“. Надуваше здраво, а зелените му очи светеха.
Изведнъж, като по чудо, полъхна ветрец, а след минутка здраво си задуха.
Не беше за вярване!
На другия ден стигнахме Александрия.
След това поехме нагоре по най-западния ръкав на Нил. Движехме се на мотор. Оставихме лодката в град Розета и с влак се добрахме до Кайро. Видяхме пирамидите в Гиза и решихме да се прибираме. Слава Богу, „Ла бон ви“ ни чакаше невредима.
Точно срещу Розета – от другата страна на Нил, има едно малко градче. Там спряхме да заредим нафта. Момчето от бензиностанцията предложи да ни покаже местната забележителност – ферма за крокодили.
– Крокодили? Добре – каза Кроки, макар че не беше особено ентусиазиран.
Качихме младежа на борда и плавахме 5-6 мили срещу течението. После свихме по един канал и стигнахме до голямо блато, оградено с висока ограда. Това беше въпросната ферма. Посрещнаха ни любезно, поседнахме на една тераса точно над гьола, донесоха ни чай и наргиле.
Водата вреше и кипеше от крокодили, но сред тях нямаше по-едри от метър и половина. И всичките бяха еднакви по големина.
– Ако не са еднакви – обясни ни шефът на фермата, – по-големите ще изядат по-дребните. Отглеждаме ги, докато достигнат два метра. После кожата им се втвърдява и не става за нищо. Напоследък много се търси и месото им – зареждаме ресторанти в цял свят.
След това ни заведоха до басейн със стотици дребни крокодилчета, пак еднакви, дълги по 60-70 сантиметра. Те сладко се премятаха и боричкаха.
– Всяко от тези животинчета струва в Европа поне две хиляди долара – каза шефът, – а аз мога да ви ги продам по 800 парчето. Нилските крокодили са защитен вид и търговията с тях е забранена, освен ако не ви е издаден сертификат от официална ферма като нашата. Тези създания са много издръжливи, транспортират се лесно, дори и в куфар, стига кожата им да се поддържа влажна.
– Давам триста долара за едно от тия – каза изведнъж мъжът ми и посочи крокодилчетата в басейна. Дори не ме попита съгласна ли съм.
Веднага започна характерният за Египет пазарлък. Щом стигнаха цена 450 долара, Кроки и шефът на фермата си стиснаха ръцете.
– Избери си го сам – рече накрая арабинът.
Кроки посочи едно зверче, което дремеше с широко отворена уста.
– Искам това!
После шефът на фермата отиде да пише сертификат, а на нас ни сервираха печено крокодилско.
По някое време край масата ни се завъртя кльощав, белобрад мъж. Докато прибираше мръсните чинии, взе да шепне на лош английски:
– Хора, бягайте далече оттук! Не си купувайте крокодил! Аз съм християнин като вас, аз съм копт. Послушайте ме! Крокодилите са древни създания и понякога древни, страховити демони обладават телата им. Не си взимайте крокодил! Платете си обяда и си вървете щастливи.
Ах, защо не послушахме белобрадия копт.
Крокодилчето кръстихме Собек. Докарахме го до България без проблеми. Направихме му огромен аквариум и си го сложихме в хола. Докато беше по-дребно, го хранехме с разни насекоми, рибки и жабки, после минахме на бели мишки. Веднъж на две седмици му давахме по 7-8 мишлета, но дажбата растеше. За две години Собек стана метър и половина и взе да яде поне по 15 мишки.
По книгите пише, че нилските крокодили не са подходящи за домашни любимци, защото не се привързват към стопанина си, не изпитват никакви чувства и са гадни студенокръвни. Явно нашето крокодилче беше по-различно. Когато мъжът ми влезеше в стаята, Собек започваше да върти опашка и да се гали като коте. Двамата можеха да си играят с часове. Кроки хващаше мишлетата за опашката и ги пускаше направо в гърлото на зверчето… След като челюстите му щракнеха, го целуваше по върха на муцуната. После разтваряше устата му и с четка за зъби внимателно почистваше зъбките му. През това време Собек примигваше доволно и жълтите му очички се навлажняваха.
Междувременно се захванахме с истински бизнес. По времето на масовата приватизация направихме приватизационен фонд.
– Най-важното сега е да омаете повече хора – съветваше ни татко. – Обещавайте им, каквото ви хрумне! Не мислете дали после ще го изпълнявате.
Омаяхме доста хора. Изведнъж се оказа, че управляваме маса чужди пари. И започнахме да купуваме разни закъсали предприятия. Беше като игра – взимаме на кредит малко свежи пари, добавяме малко бонове и готово – заводът е наш. После го ипотекираме, взимаме нов кредит и купуваме 2 други предприятия. И така нататък. Обикновено приватизирахме фирми с почивни станции по морето, които веднага превръщахме в хотели. Тогава дойде хиперинфлацията и кредитите ни изведнъж се стопиха. Така „Собек груп“ стана реален крупен собственик. После година-две едва се крепяхме, но се появиха руски и украински фирми и приходите ни потекоха като река.
Кроки се хвърли с много хъс в големия бизнес. Постоянно бродеше из България, спеше само по четири-пет часа. Косата му посивя. Няколко поредни години не си взе и ден отпуск. Забрави морето и яхтата.
В един мразовит зимен ден четири яки момчета го причакаха пред къщи и го пребиха с метални тръби. Намерих го плувнал в кръв. Бяха му счупили левия крак точно под коляното.
– Кой и защо? – питах няколко пъти Кроки.
– Не ти трябва да знаеш – просъскваше той.
Оттогава на бузата му остана грозен белег – вместо усмивка.
След побоя беше опасно да оставаме в София. Наехме многобройна охрана и се преместихме да живеем в бившия комплекс на „Балкантурист“ до Дунава. Отидохме там и по друга причина – в имението имаше голямо изкуствено езеро, а Собек доста беше наедрял.
Ветеринарят, който наглеждаше крокодила ни в София, веднъж предложи:
– Това животно много порасна. Защо не си го препарирате? И пак ще му се радвате.
– Млък! – озъби му се Кроки и си намери друг доктор.
В имението крокодилът Собек се чувстваше прекрасно. Точно до езерото построиха за него отопляем стъклен павилион. Всеки месец изсипваха във водата цистерна с речна риба, а вече включваха в менюто му всевъзможни живи твари. Единствено Кроки се осмеляваше да влиза в клетката му и го галеше по зъбите, докато звярът въртеше предано опашка.
Междувременно преместихме офиса на „Собек груп“ в близкия до имението град. Заехме целия бивш ГУМ, а пред него сложихме голяма скулптура на древния египетски получовек-полукрокодил. После постепенно изкупихме повечето предприятия в района и хиляди декари земя. Кроки си поръча брониран ролс-ройс фалкон. Походката му стана наперена, пусна си корем, говореше бавно и цинично, особено с политиците, които неприкрито му се подмазваха. Дори на мене все по-често крещеше.
Веднъж, както си пиеше чист джин пред езерото и зяпаше зелената вода, Кроки каза:
– Знаеш ли, бях се унесъл в дрямка и изведнъж… така в полусън… сякаш започнах да виждам през неговите очи – той кимна към крокодила. – Плувах по дъното, край мене минаваха разни риби, а слънцето висеше над главата ми като огромно светло петно. Между другото, бетонното дъно на езерото е скучно и равно. Трябва да викнем някакъв архитект да нареди долу разни камъни, лабиринти, малко пясък…
За една Нова година успях да накарам Кроки да ме заведе на екскурзия до Мароко. Така се озовахме в Маракеш. Движехме се без охрана, само с един екскурзовод, който ни служеше и за преводач. Няколко часа бродихме из тесните улички на стария град – дрипавата тълпа ни блъскаше, а уличните търговци ни преследваха нахално. Изведнъж излязохме на големия централен площад. На това място може да се видят интересни неща – акробати, жонгльори, музиканти с дресирани маймуни или кобри. В един от ъглите на площада 50-60 души се бяха струпали в плътен кръг около една млада жена с открито, незабрадено лице. Тя беше поседнала на дървен стол и говореше. Само говореше – монотонно, напевно. Слушателите внимателно следяха движението на устните й.
– Какво става тука? – попитах екскурзовода.
– Тази жена разказва приказки, стари приказки – обясни той. – Шшт, трябва да пазим тишина!
Разказвачката на приказки извърна глава и ни огледа. Зелените й очи просветнаха. Изведнъж спря да говори. Не сваляше поглед от Кроки. Възцари се неловка тишина.
По някое време от тълпата явно я подканиха да продължи. Тя промърмори нещо. Преводачът ни преведе:
– Жената ни помоли да си тръгнем. Трябва да си ходим!
– Но ние не пречим – казах аз и демонстративно пуснах в кошничката на разказвачката една банкнота от 50 долара.
Жената се изправи и започна сопнато да обяснява нещо. Ето думите й:
– Вървете си! Моля! Не ви искам парите… Не мога да разказвам за любов, докато този – тя посочи с показалец Кроки, – стои до мене. Не виждате ли? Той е наполовина човек, наполовина звяр… Махни се демоне! Махни се демоне!
– Аз ли съм звяр? – попита мъжът ми, но нямаше кой да му отговори, защото тълпата враждебно ни наобиколи. Не ни оставаше друго, освен да бягаме.
После преводачът дълго се извинява, че може би не е превел точно думите на разказвачката.
Няколко месеца по-късно, в една дъждовна пролетна утрин, отново опитаха да убият Евгени Делибеев. Нападнали го с три джипа – пред входа на офиса му, на самия градски площад. Атакували го седем-осем мъже. Първо взривили граната, после започнали да гърмят с калашници… Застреляли на място шофьора и един бодигард. Кроки като по чудо се отърва само с една драскотина от куршум на челото и леко сътресение.
Той паднал като подсечен и от главата му рукнала кръв. Това го спасило. Нападателите решили, че са го убили и си тръгнали.
Кроки се прибра вкъщи на другия ден. Беше бесен. Когато посегнах да погаля бинтованата му глава, грубо ме блъсна и каза:
– Жив съм.
После слезе на двора. През прозореца видях как влезе в клетката на крокодила и поседна на брега на езерото, направо на пясъка.
След малко звярът изпълзя и кротко положи чудовищната си глава в скута му.
Кроки го погали и се разрева.
След нападението се затворихме в имението и удвоихме охраната. Не излизахме по никакъв повод. Кроки по цял ден зяпаше гьола и се наливаше с джин. От време на време крещеше някому по телефона.
Седмица по-късно се поусмихна и каза:
– Разбрах кой е поръчал да ме гръмнат. Петър Занев е бил.
Не можех да повярвам. Петър Занев беше наш съдружник в една трета от фирмите ни.
– Сигурно е – продължи Кроки. – Един от хората му се продаде… Представяш ли си? Пепи – тоя педал… Искал е да ме убие и после да ме обере.
След два дена непознати момчета докараха Занев в двора на имението ни. Измъкнаха го грубо от колата. Казаха, че го открили в някаква вила, в леглото на любовника му. Кроки им благодари и ги отпрати.
Петър беше облечен само с черни дамски прашки, отгоре с ефирни червени жартиери. Коремчето му смешно стърчеше напред. По цялото му тяло нямаше и един косъм.
– Пепи, защо ме поръча? – попита го Кроки.
– Ако не те бях поръчал аз – усмихна се тъжно Занев, – ти щеше да ме поръчаш. Исках да те изпреваря, това е. Но ти извади късмет.
– Не ми е и хрумвало да те махам – каза Кроки.
– Делибеев, отдавна съм разбрал, че си истински хищник. А хищниците не обичат да делят плячката си. Рано или късно щеше да ми дойде редът. Както дойде на някои други хора...
– Дрън-дрън – махна с ръка Кроки. – Ти си твърде незначителен.
– Добре – каза Петър. – Сега какво ще ме правиш?
Кроки се замисли. После изведнъж го попита:
– Можеш ли да плуваш?
– Не – отсече Петър.
– Поне малко?
– Хич.
– Чудесно – Кроки се изправи, сложи ръка на рамото на Занев и го поведе към езерото. – Каза, че съм имал късмет. И аз ще ти дам шанс… Повече, отколкото ти даде на мене…
Краката на Петър трепереха, той едва пристъпваше.
Кроки отвори вратата в оградата към езерото. Двамата влязоха през нея и застанаха на ивицата суша.
– Тоя гьол – обясни Кроки, – е дълбок метър, метър и нещо, но в него има две-три по-дълбоки ями, изровени с времето. Виждаш ли вратата в другия край, при стъкления павилион? Ако имаш късмет да стигнеш дотам, ще ти простя всичко. Но ако попаднеш в яма и не можеш да изплуваш, няма кой да те спасява. Айде, тръгвай!
Петър Занев се огледа недоверчиво и нагази във водата, пое с малки стъпчици към другия край на езерото.
Кроки излезе през вратата, заключи я с катинара и си седна на любимия стол. Наля си джин, отпи глътчица и впери поглед в човека, поръчал убийството му.
Така и не посмях да се намеся.
Петър не бързаше. Преди да пристъпи, внимателно проверяваше с крак дали дъното пред него е твърдо. На няколко пъти смени посоката си. Колкото повече се доближаваше до стъкления павилион, толкова повече се изпълваше с надежда.
Изведнъж мъжът ми се задави в гърлен кикот и каза:
– Пепи, виждам ти жартиерите. Ето, виждам ги…
Обърнах се към Кроки. Той изобщо не гледаше към Петър Занев, а и нямаше как да го види – беше със затворени очи и вдигнато към небето лице.
– Ида, ида – закачливо каза Кроки и се озъби.
Точно тогава от мътната вода зад Петър плавно се подадоха раззинатите челюсти на крокодила. Собек захапа през кръста човешката си жертва и енергично се завъртя около оста си. Чу се пукот като от прекършване на клон – звярът бе пречупил гръбнака на Занев. После водата изведнъж утихна, само червеното петно на повърхността продължи бавно да се разширява.
Хукнах към Кроки. Бях бясна и отдалече му се развиках.
Той не ми отвърна. Само се зъбеше срещу облаците и издаваше нечленоразделни гърлени звуци. Крещях, бих му шамари, после го прегърнах и се разревах…
Празен поглед, никаква реакция!
Така Евгени Делибеев загуби разсъдъка си.
От тоя ден насетне Кроки можеше да движи единствено челюстите си. Дъвчеше лакомо каквато и храна да пъхнеха в устата му. Дъвчеше и отделяше. Нищо друго. Купих му инвалидна количка и го разхождах из двора. Нощем той спеше дълбоко, легнал по корем. Когато се събудеше, изпъваше тяло, а пръстите му потрепваха. Нищо повече.
Десетина дни след случката в езерото татко доведе в имението свой приятел психиатър. Казваше се Норис Бохосян. Носеше панталон с ръб и пушеше пурети. Обеща да не си тръгва, докато не постави диагноза на Кроки. Разпитваше ме като детектив, упорито и досадно, часове наред. Особено любопитство проявяваше към крокодила. Постоянно носеше папка с бели листа, като на всеки лист, струва ми се, записваше отделна диагноза, а отдолу дописваше съответни аргументи. Любезно ми обясняваше какво означават разните психарски термини.
Един ден не се сдържах и го попитах:
– Има ли надежда мъжът ми да се оправи?
– Може да се оправи, но може да стане и по-зле – усмихна се тъжно Бохосян. – Вижте, в момента вашият мъж си мисли, че се е превърнал в животно. Тази мисъл го шокира… и буквално го вцепенява. Състоянието му се нарича психогенен ступор. Но метаморфозата още не е пълна, тоест господин Делибеев още не е напълно убеден, че се е превърнал в звяр. Навремето за хора в неговото състояние са казвали, че са обладани от зъл демон. Даже някои католически свещеници били специализирани в прогонването на демони. Тая практика се нарича екзорсизъм. Аз обаче не съм екзорсист и предпочитам определени медикаменти.
– Не разбрах, може ли да се излекува? – попитах.
– Има три възможности – каза тихо Бохосян. – Първата е, ако Делибеев реши, че е човек. Тогава има шанс да се излекува. Втората е да остане неопределено време в ступор. Третата е най-лоша. Може да реши, че е звяр. Тогава ще започне да се държи като звяр. Изведнъж ще се сдобие с неподозирана сила и ще стане опасен за себе си и околните – ще хапе, ще убива… Трябва да сте готови и за тоя вариант!
Доктор Бохосян изписа купчина лекарства и препоръча медицинска сестра, която да се грижи постоянно за Кроки.
– Въоръжете се с търпение! – каза на тръгване. – Аз ще се отбивам да го наглеждам всеки понеделник.
После минаха много понеделници, но състоянието на моя мъж си оставаше непроменено.
Изведнъж се оказа, че някой трябва оперативно да управлява стотиците предприятия от „Собек груп“. Кроки беше структурирал съвсем простичко групировката си. Всяко предприятие, което печелеше достатъчно, бе придобило висока степен на самостоятелност. А тези, които губеха, се обявяваха за продажба или се сменяше мениджърският им екип.
Добре, че бях съдружник на съпруга си във всички фирми и имах правото да се подписвам вместо него. Ако се разбереше обаче, че Кроки е загубил силата си, за броени дни хиените щяха да ни разкъсат.
Така аз се настаних на шефското място в офиса на „Собек груп“. На партньори и подчинени обяснявах, че господин Делибеев е решил известно време да не се появява на публични места от съображения за сигурност. Всъщност, не бяха много хората, които се осмеляваха да попитат каквото и да било за моя съпруг.
Беше лято, отпускарско време. Два месеца минаха някак си без напрежение, но все по-често взеха да ме подпитват за Кроки. Реших да спретна малък театър. Една сутрин натоварихме вцепененото тяло на моя мъж в ролс-ройса и поехме към офиса. Ескортираха ни три джипа с десетина здрави момчета в тях. Шествието тържествено пресече градския площад, но само ролс-ройсът влезе във вътрешния двор на офиссградата. Момчетата от джиповете демонстративно заеха позиции навън по улицата.
Целият град веднага разбра кой е дошъл. Голям цирк!
Качихме Кроки по вътрешния асансьор до кабинета му, като служителите предварително бяха предупредени да не се мяркат пред очите му.
Три часа по-късно ролс-ройсът прибра боса в имението му.
Ефектът от представлението бе неочаквано добър. Длъжниците ни започнаха панически да превеждат забавените плащания. Машината „Собек груп“ пое напред с пълна пара.
Наложи се вцепененият Евгени Делибеев да ходи по-редовно на работа. Поне веднъж седмично ролс-ройсът му пътуваше до офиса. Аз пък се научих да повишавам заплашително тон. Разбрах, че само така може да се управлява голямо предприятие. Но колко дълго можех да издържа сама? Рано или късно истината за Кроки щеше да излезе наяве.
Молех се най-сетне мъжът ми да се превърне в каквото ще се превръща – в човек или в животно.
И ето – докато белият котарак стоеше на брега на езерото, а странните му очи внимателно наблюдаваха мътната вода, Кроки се раздвижи и извика нещо нечленоразделно. Дали беше видял Собек или някак усети присъствието му?
Бодигардът Лъчо обърна глава към мене и каза:
– Чу ли? Босът каза нещо. Дали…
В този миг изпука клон и под липата до входа на кулата сякаш от нищото се появи дребен човечец в зелени камуфлажни дрехи. Той се втурна устремно право срещу нас.
Бодигардът успя да свали от рамо карабината си и я насочи срещу нападателя, но дребният мъж връхлетя като вихър. С едната си ръка той хвана цевта на пушката и в същото време подсече с ритник в коляното пазача. Лъчо се просна като чувал на земята, а карабината му се озова в ръцете на нападателя. Бодигардът изрева от болка и веднага опита да се изправи, но човечето го прасна по главата с приклада на пушката и го приспа. После ме стрелна с поглед и заповяда:
– Не мърдай!
Вдигнах уплашено ръце – като арестант.
Дребният човечец не ме удостои с повече внимание. Той зареди с рязко движение карабината, свали внимателно предпазителя й и я насочи срещу мътните води на езерото. Белият котарак за миг го погледна и помаха с опашка, а мъжът се разкрачи широко – за по-добра опора, и застина неподвижно с вдигната пушка.
Когато крокодилът изскочи над водата с раззината паст, котаракът се метна назад. В тоя миг се разнесе един-единствен изстрел.
Собек се просна на брега и повече не помръдна.
Дребният мъж заметна карабината на рамо, а после отвори вратата в оградата на езерото. Белият котарак излезе през нея с горделива походка.
– Госпожо, извинете, че нахълтах така – кимна ми мъжът. – Всичко стана толкова бързо… Нямах избор. Трябваше да го спася…
Отнякъде дотичаха три момчета от охраната и насочиха пистолетите си срещу дребния човечец. Той наведе рамо, за да падне карабината му на земята, а после вдигна ръце.
В този миг чух, че Кроки пак простена нещо. Обърнах се към него и що да видя: белият котарак се беше озовал в скута му. Лежеше си там кротко и не помръдваше.
Изкрещях:
– Махнете това животно от мъжа ми!
Единият от охранителите се спусна да изпълни заповедта.
– Момче, чакай малко! – извика му ненадейно дребният човечец, както си стоеше с вдигнати ръце, а после обърна глава към мене. – Госпожо, ако щете, вярвайте, но тоя котарак умее да лекува разни болежки. Не го пъдете оттам! Да си поседи малко. Поне няма да навреди. Ако мъжът ви е болен…
Дребният човечец не успя да си довърши изречението, защото и той видя това, което видяхме всички: изведнъж празният, блуждаещ поглед на Кроки се изпълни с разум, с човешки разум. Мъжът ми бавно се огледа, ококорен от учудване, после ме зърна, позна ме, усмихна ми се и съвсем ясно и отчетливо каза:
– Боже, какъв кошмар сънувах.
Щом чу тия думи, белият котарак скочи на земята, отиде при дребния мъж и се отърка о прасеца му.
Кроки пък опита да се изправи, но явно обездвижените му крака не бяха в състояние да го задържат и той рухна като подкосен в инвалидната си количка.
– Леле – извика, – какво ми е на краката!
Хвърлих се върху него и го нацелувах.
По някое време чух гласа на дребния мъж:
– Госпожо, вече може ли да си ходим?
– Може – казах му, а после заповядах на охранителите: – Закарайте тоя мъж и котарака му там, където пожелаят. И ще се радвам, ако приемат да ги закарате с ролс-ройса.
Белият котарак сякаш разбра думите ми – обърна към мене глава, размаха бавно опашка и примигна с оранжевото око.
Звярът
Събудих се, защото кръвта във вените ми изведнъж се сгорещи, а сърцето ми заблъска като огнена камбана. Сякаш ме извадиха от фризер и ме пъхнаха във фурна.
Отворих очи и първото, което видях, бе, че в скута ми се е излегнал огромен бял котарак. Топлината идваше от него. Той не помръдваше, не мъркаше, само ме гледаше някак странно.
Бавно се разсънвах… Постепенно осъзнах, че се намирам в двора пред езерото, седнал на някакъв инвалиден стол.
Бях сънувал отвратителен кошмар. Бях сънувал, че съм животно. Хищно, студенокръвно. И сега, на границата на разбуждането, ръцете ми още бяха покрити с люспи, а на пръстите ми стърчаха дебели закривени нокти.
Бавно се разсънвах… Една подир друга зелените люспи омекваха и се превръщаха в гладка, топла, пореста кожа. Ноктите ми пък се смалиха и порозовяха.
Собствената ми метаморфоза бе твърде вълнуваща, но успях да видя, че жена ми е до мене. Чух се да казвам:
– Боже, какъв кошмар сънувах.
Тези думи трябваше да оправдаят блуждаещия ми поглед. Щом ги чу, белият котарак скочи от скута ми и си тръгна.
Тогава се опитах да се изправя и разбрах, че краката не ме държат.
После ми обясниха, че не само краката, ами и мускулите на цялото ми тяло били отслабнали от дълго обездвижване. Разказаха ми, че няколко месеца съм движел единствено челюстите си, тоест, бил съм се превърнал в едно право черво – право черво с подлога.
И през цялото време всички се държаха с мене крайно умилително, та се налагаше често да повтарям:
– Добре де, вече не приличам на дебил, нали?
Междувременно трупът на моя домашен любимец – крокодила Собек, бе изчезнал дискретно. Махнаха и оградата около гьола – вече беше ненужна. После източиха водата от езерото, бетонираха наново дъното му, а накрая го напълниха с бистра вода и пуснаха вътре златни рибки.
Нямах си друга работа, освен да раздвижвам мускулите си. Постепенно започнах да ходя на два крака – като нормално човешко същество.
След това вкъщи се появи някакъв доктор психар, арменец. През ден той се затваряше с мене на последния етаж в кулата и дълго си събеседвахме. Питаше ме, разпитваше, но разговорът все опираше до юношеските ми години и моите първи сексуални трепети. На всичко отгоре докторът ме караше да пия по една шепа хапчета. Накрая той си призна, че ще напише дисертация за моя случай. Това леко ме изнерви и заявих на Нора – жена ми, че ако не разкара арменеца, отново с най-голямо удоволствие ще полудея.
Слава богу, послушаха ме. Явно Нора и тъстът смятаха, че съм започнал да се оправям.
Това ми даде повод да спра лекарствата. И веднага се почувствах по-добре, а пелената, покрила спомените ми от последните години, леко-леко взе да се вдига.
Една сутрин Нора ме помоли да отида с нея до офиса – за да ме видят, че съм оздравял. Качихме се на ролс-ройса и поехме към града, ескортирани от три джипа въоръжени до зъби момчета.
Накарах шофьора да спре точно пред скулптурата на Собек. Върху неговата крокодилска муцуна се беше настанил гълъб и го цапаше с екскременти, без да се съобразява с божествената му същност.
– Аз ще се поразходя малко и ще пия едно кафе – казах, – а вие си вършете работата. Нямам нужда и от охрана.
Нора взе да се озърта уплашено. Септемврийското слънце огряваше площада, кафенетата бяха пълни.
– Нали съм в болнични – рекох.
Жена ми се замисли малко и кимна с глава:
– Добре. Едва ли някои те очаква да се появиш...
Слязох от ролс-ройса, а Нора и охраната се прибраха в офиса.
Походката ми още бе несигурна. Пресякох бавно площада и седнах на една маса отвън в първото кафене.
По някое време се появи млада сервитьорка.
– Едно еспресо – поръчах.
Кафето, което ми донесоха, бе рядко и блудкаво. Само сръбнах и се нацупих. Реших да не го пия, а да отскоча до офиса да ми направят по-добро. Огледах се за сервитъорката. Когато срещнах погледа й, кимнах:
– Сметката моля!
Момичето ми донесе касова бележка и промърмори:
– Осемдесет стотинки.
Дадох й една десетолевка.
– Момент – каза тя и влезе вътре.
Минута по-късно от кафенето изскочи плешив, възпълен чичко. Дотича при мене, неумело се поклони и сложи десет лева на масата. Беше моята десетолевка, помнех я – чисто нова банкнота, още неопипана.
– Извинете, господин Делибеев, но момичето не ви позна.
– Моля?– казах и изведнъж осъзнах, че глъчката на площада е утихнала. Беше се възцарила мъртвешка тишина. Всички ме зяпаха и мълчаха като риби.
– Как така ще си плащате кафето? – попита чичкото. Говореше бавно, а по бледите му бузи изби пот.
– Не разбрах – промърморих аз.
– Нали – наведе глава чичкото, – все пак заведението си е ваше.
– А, да – казах, взех си банкнотата и сравнително бързо се добрах до офиса.
След тая разходка реших да се раздвижвам из по-безлюдни места – далеч от любопитни погледи. Всяка сутрин слизах по една стръмна пътечка до Дунава и хуквах по дигата. От ден на ден постепенно увеличавах натоварванията – тичах все по-далеч и все по-бързо. Обикновено ме следваха трима охранители – на двайсетина метра подир мене. Те бяха добре тренирани момчета, не успявах дори да ги изпотя. Веднъж с тях слезе и шефът на охраната. Викаха му Майора. Прякора си той носеше от едно време – беше служил като барета. Имах му пълно доверие.
Както тичах по дигата, ме застигна и каза:
– Шефе, искам да знаеш, че открихме момчетата, на които те беше поръчал Петър Занев.
– Какво? – попитах учудено аз.
Майора се спря и отчетливо каза:
– Разбрахме кои са тези, дето те стреляха с калашници. Сега трябва да решиш какво да ги правим. Те няма да стоят мирни.
Изведнъж усетих в устата си блудкав вкус на кръв. Кожата ми сякаш започна да се втвърдява. Чух се да казвам:
– Ще изчакаме малко, докато пак си стъпя на краката.
Този отговор сякаш не се хареса на Майора, но той ми кимна и си тръгна по обратния пък към имението.
Аз останах вцепенен на място. Бях вдигнал ръцете си и внимателно ги наблюдавах – по тях бавно започнаха да се оформят люспи. Вече знаех: заплахите ме превръщаха в животно. Трябваше да избягам от страха.
Трескаво се съблякох, свалих маратонките и нагазих в реката. Когато водата стигна до кръста ми, се хвърлих и заплувах. Право навътре. Загребвах плавно и мощно. Опитвах се да дишам равномерно. Хладната вода раздвижи кръвта ми – сякаш ме обля гореща вълна. Все повече се отдалечавах от брега. Когато силите ми свършиха, се обърнах по гръб, разперих ръце и се оставих течението да ме носи. Даже притворих очи, защото слънцето ме заслепяваше.
Водата ме влачеше. Бях абсолютно неподвижен.
По някое време тази част от мене, която съзерцава и мисли, сякаш се отдели от тялото ми и се издигна нагоре.
Така хем летях, хем наблюдавах отвисоко моето неподвижно туловище от сплетени кости, мускули и нерви. То се носеше по средата на реката – една тресчица по течението…
Когато бях на 12 години, семейството ми се пресели в София. Така и не разбрах защо родителите ми зарязаха спокойното градче, в което се бях родил, и голямата ни къща. Преместихме се във висок блок в покрайнините на столицата.
Новото ни местоживеене за мене имаше едно предимство – в градинките между панелките винаги беше пълно с деца. Софийските ми приятели веднага ме включиха в обичайните си игри, но трябваше да минат няколко месеца, преди да бъда посветен и да участвам в най-престижното състезание за момчетата в квартала – шампионатът на боевете с гущери.
Правилата на този турнир бяха въведени преди години от нашите батковци. За да стигнеш до него, трябваше да преминеш няколко предварителни кръга.
Първо всеки блок си формираше свой отбор ловци, който трябваше да организира хайки и да си улови гущери бойци. В нашия отбор аз бях единственият начинаещ. За хайка се събирахме поне 7-8 души. Излизахме по обед – тогава слънцето грееше силно и гущерите изпълзяваха да се припичат. С часове бродехме из горичките и полето край града. Движехме се във верига и внимателно се озъртахме. Ако някой видеше гущер, даваше знак и всички се юрваха да преследват влечугото. Ловяха се само едри екземпляри – дребните по принцип бяха оставяни да се спасят, за да си пораснат след време. Най-лесният начин да уловиш гущер е първо да го настъпиш, а после внимателно да го измъкнеш изпод ходилото с ръка, като внимаваш да не те ухапе, разбира се. Номерът е да не му скъсаш опашката – гущер със скъсана опашка не се броеше за боец. Затова задължително ходехме, обути с гуменки – с твърда подметка може да убиеш животинчето. Гущери с нови опашки, пораснали след старо скъсване, също не се признаваха за бойци.
Друго важно правило повеляваше, че уловеният от хайката боец принадлежи на този, който първи го е зърнал, а не на този, който го е настъпил и хванал. Това правило облагодетелстваше ловци-новобранци като мене – аз дълго време не смеех да настъпя гущер, защото се страхувах, че ще го смачкам, но пък като начинаещ имах късмет. Още при една от първите ми хайки току пред мене се изпречи огромен екземпляр – пропълзя по една скала, обла като морена. Видях го първи и се развиках, сочейки с пръст:
– Тука, тука, тука…
С момчетата оградихме камъка, а гущерът, щом ни видя, се изстреля като зелена светкавица.
Хукнахме да го гоним. На няколко пъти животинчето смени посоката, но накрая Цучо от първия етаж направи страховит скок и успя да го настъпи. Цучо беше най-добрият ловец в отбора. Той внимателно измъкна влечугото изпод подметката си, пъхна го в голям хартиен плик и въздъхна облекчено:
– Цял е.
После всички взеха да скачат възторжено и да ме прегръщат.
– Какво толкова? – питах.
– Тоя звяр е потенциален шампион – обясни ми Цучо. – Аз поне не съм виждал толкова едър боец.
Когато се прибрахме при блока, премерихме с линия гущера и се оказа, че е дълъг точно 41 сантиметра. Въпреки впечатляващата големина, изглеждаше твърде кротък. На цвят беше по-светлозелен от събратята си. Влачеше се тромаво и се оглеждаше страхливо.
– Хич не ми прилича на шампион – казах. – Но става за плашене на момичета.
– Ще го проверим – поклати глава Цучо. – Ще видиш, че съм прав.
За да накараш два гущера да се сбият, достатъчно е да им потъркаш десетина пъти муцуните една о друга. Те взаимно се озлобяват и като ги пуснеш на земята, веднага се захапват. Тъпи създания! Не се дебнат, не се блъскат, не се хапят – просто напъхват челюстите си една в друга, стискат ги като клещи и започват да се премятат странично. Първо се премятат на една страна, после на друга. И пак. Колкото повече се превъртат, толкова по-оспорван е боят. В един миг по-слабият се отскубва и хуква да бяга. Така се признава за победен. Няма нужда от съдии, победителят винаги е безспорен.
Моят гущер премина предварителните кръгове на първенството като на шега, а на финалния турнир направо освирепя. Най-трудно му беше на полуфинала – един ивичест дебелак доста се съпротивляваше, но накрая побягна с подвита опашка.
Последната битка се проведе в сухия фонтан пред читалището – беше се събрала голяма тълпа и всички искаха да гледат. Още от самото начало на схватката моят гущер усети, че е по-силен от врага си, но не го довърши веднага, а взе да го размята наляво-надясно за радост на публиката. Накрая противникът му все пак успя някак да се отскубне и хукна да се спасява, а тълпата ревна възторжено.
После победителят в турнира – моят дракон, бе обявен за цар гущер, а аз изведнъж усетих, че ме понасят и подхвърлят във въздуха.
Ето така всички забравиха, че съм смотан провинциалист и ме оградиха с внимание. Направо се превърнах във всеобщ любимец.
Когато народът си тръгна, извадих от джоба си кибритена кутийка и изсипах от нея – току пред муцуната на цар гущер, три скакалеца с отскубнати краченца.
– Браво – рекох, – добре се представи.
Моят дракон ги лапна, без да ме погледне. Тогава Цучо каза:
– Вече можеш да си го опитомиш. Цар гущер го заслужава. Само трябва да го държиш ден-два в ръка и той ще се укроти. Не в плик, а в ръка. Така се прави… Той ще свикне с тебе, ще те заобича, а после няма и да си помисли да бяга.
– Добре – рекох. И се заех да опитомявам цар гущер – взех го внимателно в шепата си и го понесох.
Носих го в ръка не повече от час – първо минахме през квартала, после и през училището – да оберем овациите.
Когато се прибрахме при блока и разтворих дланта си, цар гущер си остана неподвижен – дори не помръдна.
– Видя ли, вече се е кротнал – каза Цучо.
Пуснах гущера на земята, а той се обърна по гръб и вирна крака.
– Идиот – кресна Цучо. – Притискал си му тия дупчици отстрани, нали?
– Да – кимнах.
– През тия дупчици той диша. Ти си го удушил.
Така разбрах как дишат гущерите. Трябваше по-рано да го науча. Цар гущер не случи на човек. Вместо да го опитомя, го убих.
– Това не трябва да се разчува – промърмори Цучо, а целият отбор ме гледаше лошо.
Грабнах мъртвото тяло на шампиона и избягах.
Вечерта намерих в общото мазе права лопата и издълбах дълбок гроб в градинката до блока. Положих на дъното му животинчето и го покрих с няколко прежълтели орехови листа. Но когато се канех да хвърля отгоре пръст, шумата изведнъж се раздвижи и от нея се подаде главата на цар гущер. Опулените му очи се втренчиха в мене. Гледаха ме, без да примигват. Изведнъж тялото на влечугото взе да расте – сякаш някой го надуваше. Растеше и се надуваше, растеше и се надуваше. Когато стигна дължина около метър, се изправи бавно, подви назад опашка и се облегна на нея. И продължи още да расте. Два пъти по-високо от мене стана. Тогава протегна ръчичка и впи люспестите си пръстчета в гърлото ми. Започна да ме души. Безмилостно ме душеше, дъх не можех да си поема. Опитах да се освободя от хватката му, но хладните му пръсти стискаха все по-силно и по-силно. Пред очите ми притъмня. Отпуснах ръце и се предадох. И сякаш започнах да потъвам в мрака – все по-дълбоко и по-дълбоко.
По някое време успях да поема дъх. Отворих очи.
Около мене бяха се струпали някакви хора. Бях се излегнал на земята, а една лелка ме поливаше с вода. Накараха ме да изпия няколко глътки. После ми набутаха в устата парче шоколад – сдъвках го, без да се противя.
– Оправи се – каза някой.
Успях да се поусмихна. Реших да кажа, че съм добре, но когато отворих уста, невидими, хладни пръсти ме стиснаха за гърлото и вместо думи от устата ми излязоха нечленоразделни звуци. Пак опитах да кажа нещо и пак не можах – като че шията ми бе стегната с железен оглавник.
Изведнъж осъзнах, че съм онемял.
Минаха ден-два, мина седмица – така и не проговарях.
И се започна едно безкрайно ходене по доктори. Разни специалисти се опитваха да ме излекуват, но все по-неуспешно. Постоянно носех в джоба си един мърляв тефтер. Пишех в него възможно най-четливо, подавах го на събеседниците си, после пак пишех. Твърде досадно е писменото общуване – това запомних.
По времето, когато бях ням, започнах да свиря на тромпет. Свирех всеотдайно, по цял ден. Докато надувах тръбата, говоренето не ми липсваше.
Години по-късно, когато изнасях концерти, се опитвах да свиря така, сякаш съм ням. Сякаш трябва да кажа всичко с тромпета.
След като медицината не успя да се справи с безмълвието ми, майка реши да ми търси бабичка баячка – да ми лее куршум против уплах.
Една мразовита зимна събота се озовахме в някакво кюстендилско село. Местната баячка беше достатъчно прочута и лесно открихме къщата й. Оказа се, че не е бабичка, нямаше дори и 40 години. Беше мургава, с буйна къдрава коса – като кошница върху главата й. Посрещна ни с усмивка и ни покани в една стая на приземния етаж. Свари кафе в джезве, изчака майка ми да отпие глътчица и я попита:
– Кажи ми, ама точно, преди колко дни ти онемя момчето?
– Преди 36 дена, на 14 ноември – отговори майка.
– Браво – каза баячката, – ако бяхте почакали още малко, щеше да си остане нямо. Куршум се лее до 40-тия ден. А какво олово ми носиш?
Майка бръкна в чантата си, извади една смачкана на топка салфетка и внимателно я разгъна. Вътре имаше десетина сплескани куршума и шепа сачми.
– Тия куршуми са гърмяни, нали? – попита баячката.
– Гърмяни са – каза майка. – От стрелбището ги взех – при нас има стрелбище, под мишените ги събрах.
– Добре – рече домакинята ни, изсипа куршумите и сачмите в едно канче с бакелитена дръжка, а канчето сложи върху бумтящата пернишка печка. След това измъкна изпод леглото една голяма тава. Точно в средата й намести очукана зелена тенджера, пълна с вода, а около нея подреди ножица, голям ключ, игла за плетене и нож.
Когато оловото в канчето се разтопи, баячката покри главата ми с бяла кърпа. Вече нищо не виждах, но я чух да казва на майка:
– Вдигни тавата над момчето и я дръж здраво! Готова ли си?
– Давай! – каза майка.
Над главата ми се чу едно „пшшшш“ – явно баячката беше изляла разтопеното олово от канчето в студената вода на зелената тенджера.
– Сега – обясни тя, – оловото ще се стегне и ще заприлича на това, което е уплашило детето. Я да видим! Странно… като гущер е. Гущер с извита опашка.
Ако можех да говоря, щях да извикам: „Е, на какво друго да прилича?“
После баячката взе да дрънка с разните железа от тавата, като ги блъскаше о тенджерата. И бърбореше нещо. Редеше думите бавно и монотонно, без да надига глас:
– И ти, момче, като всеки човек, си имаш ангел хранител. Само той може да те избави от страховете ти, но още не е научил, че си в беда. Опитай се да си го представиш. Така ще го повикаш да дойде при тебе. Затвори очи, мисли за ангела си, опитай се да си го представиш!
Затворих очи и моят пазител наистина се появи. Беше най-обикновен ангел – с големи бели криле.
На другата сутрин ме събуди уханието на пържени филийки – в неделя майка обичаше да ме глези. Надигнах се и погледнах през прозореца – навън бе натрупало сняг. Станах и лениво започнах да се обличам. Тогава майка влезе в стаята ми. Усмихнах й се и проговорих:
– Мирише ми на пържени филийки.
Сбръчканото парче олово с форма на гущер остана десет дни под възглавницата ми. Така и не посмях да го докосна. После майка го хвърли в Перловската река.
Баячката ми помогна да проговоря, но от страха така и не се освободих. Минаваха години, а гущерът натрапчиво продължаваше да ме преследва. Изпълзяваше от най-невероятни места, когато най-малко го очаквах – ту дребен, колкото педя, ту огромен като тиранозавър. Покрай Перловската река изобщо отбягвах да минавам – там винаги ме дебнеше един цар гущер, монтиран като статуя върху бетонното корито. Съзнавах, че това е тъпа халюцинация, но всеки път, щом я зърнех, настръхвах. Спокойствие намирах единствено на лодка в открито море – там влечугото не можеше да пропълзи.
На никого не казвах, че ме преследват странни видения – щяха да ме вземат за луд.
Когато в Египет за първи път зърнах малкото крокодилче Собек, то ми се стори съвсем безвредно, даже мило. Припомних си думите на един приятел, който често повтаряше, че човек може да опитоми страха си. Той даваше пример със себе си. Като бил дете, някакъв пес щял да му отхапе тестисите. След тая случка започнал да изпитва панически ужас от кучета, не смеел да ходи по улиците. Подир години неговите деца някак го убедили да си вземат помиярче вкъщи. Моят приятел се влюбил в домашния си любимец и постепенно излекувал страха си от кучета.
Ето така стигнах до решението да си взема вкъщи крокодилче.
Цар гущер изведнъж изчезна – спря да се появява. Колкото повече се привързвах съм новия си домашен крокодил, толкова по-рядко си спомнях за гущера от кошмарите ми.
Собек беше дружелюбен и мил. Разбираше всичко, което му говоря и намираше начин да узнавам мислите му. Имаше силно и пъргаво тяло с безмилостна захапка, а хищническият инстинкт никога не му изневеряваше. Неслучайно дедите му бяха преживели стотици милиони години еволюция. Въобще, това създание беше въплъщение на съвършенството.
Бизнесът е джунгла, а големите играчи в него са безмилостни хищници. Спечелих много пари, защото Собек стана мой учител. Просто започнах да му подражавам, а той тихомълком ме направляваше. Първо се научих да се крия и дебна от засада. След това разбрах, че трябва винаги да съм защитен и да не вярвам никому. Накрая станах хладнокръвен и безчувствен.
Боже, защо ме остави да се превърна в чудовище!
Смрад на изгоряла нафта ме лъхна в носа и ми даде да разбера, че се намирам по средата на Дунава – гол и вкочанен. Докато се носех надолу по течението и назад във времето, моите охранители бяха намерили отнякъде моторна лодка и идваха да ме спасяват. Изтеглиха ме от водата, разтриха изтръпналите ми мускули, увиха ме с одеяло и ме накараха да глътна два аспирина.
Мълчах и се подчинявах. Имах късмет – след дългото плуване в реката се разминах дори без настинка. Въобще, тялото ми отново ме слушаше – въпреки преживяното, имах вид на физически здрав човек.
През последните дни жена ми постоянно ме уговаряше да започна да се появявам на публични места – да видели партньорите и конкурентите, че отново съм в добра форма. Все повтарях, че светските събития ме отегчават. Наближаваше обаче петдесетият ми рожден ден и се съгласих да присъствам на юбилея си, стига да го празнуваме вкъщи. Времето бе доста топло за началото на октомври и решихме да направим купона отвън.
Изведнъж имението се напълни с хора – напред-назад щъкаха охранители, готвачи, сценични работници. Наредиха маси из целия двор, издигнаха дървена платформа в средата на езерото, а върху нея построиха гигантска сцена.
На юбилея ми се домъкна целият така наречен елит на държавата – половината министерски съвет начело с началника им, депутати от разни партии и ред още хрантутници. Имаше и доста заможни персони, както и хора, които не помнех откъде познавам. Всички ми се усмихваха, ръкуваха се с мене и ми даваха подаръци.
Още по време на предястието започна музикалната програма. На сцената един подир друг се качваха естрадни певци, циркаджии и дори един фокусник. Храната бе великолепна, алкохолът щедро се лееше.
После се почнаха речите – добре подготвени, предварително написани поздравления. Никой не посмя да импровизира.
По някое време Нора набута в ръката ми чаша джин и каза:
– Отпусни се вече! Виждаш, че всичко минава добре. Наздраве и честито!
Чукнахме чаши и тя ме целуна. Това ми хареса и отпих от джина. Веднага усетих как алкохолът като топла вълна се разля по цялото ми тяло. После пак отпих и главата ми се замая. Картинката пред очите ми на няколко пъти се нагъна – като образ на развален телевизор. Разтърках очи и се огледах. И видях как гостите ми започнаха да се променят – главите им бавно взеха да се изкривяват и деформират. Сякаш всички бяха омагьосани – като в анимация. Голите им ръце се покриваха с козина, с люспи или пера, а човешките им лица постепенно добиваха животински черти – източваха се в муцуна или човка. Такива странни създания – с човешки тела и животински глави, бях виждал в рисунки от Древен Египет. Напомняха ми и Йеронимус Бош, и някои сюрреалисти.
Внимателно се взирах в гостите на моята маса – те сякаш не знаеха какво им се е случило и продължаваха спокойно да си бъбрят. Въпреки странните им метаморфози успявах да разпозная кой кой е. Всеки имаше муцуна или клюн на точно такова животно, която му подхожда – и по характер, и по поведение. Жена ми беше станала невестулка. Тъстът – лъв. Началникът на охраната ми – горила. Министър-председателят – черен пор. Вътрешният министър – чакал. Лидерът на управляващата партия – котарак. Шефът на коалиционната партия – сокол. Председателят на парламента – шаран. Финансовият министър – прасе. Всички богаташи бяха хищници. Повечето жени – разни бели птици, но имаше и змии.
Въобще, дворът ми се превърна в менажерия. Сред зверовете бродеха и хора, които още не бяха загубили човешкия си лик, но те ми бяха непознати.
Сервитьорът пак ми наля джин.
Изпих чашата, но тоя път кръвта ми сякаш започна да изстива, а сетивата ми се изостриха – осъзнах колко хищни създания има наоколо. Моите най-големи врагове бяха тук – сред гостите ми, може би на моята маса. Някои от тях таяха смъртна омраза и търпеливо ме дебнеха, очакваха подходящия миг да ме захапят.
Дали онази кобра не се кани да ме клъвне?
Знам, че оня слон мечтае да ме стъпче.
Защо хиените от съседната маса се кикотят? Явно се наговарят да ме нападнат.
Повиках един от моите гардове – с глава на носорог, и му наредих да ми пази гърба. Това не ме успокои особено. Чувствах се слаб и уязвим.
Поръчах си още един джин.
Докато пиех ледената течност, кожата ми започна да се втвърдява, а ноктите ми пораснаха, закривиха се, изостриха се. По пръстите ми се появиха корави люспи.
Вече бях свикнал на тая метаморфоза – превръщах се в звяр. Само така можех да се защитя.
Изведнъж почувствах нечий втренчен поглед. Обърнах глава и видях белия котарак. Беше се излегнал върху една от бойниците на върха на кулата и ме наблюдаваше с различните си очи. Не сваляше поглед от мене. Това беше единственото истинско животно сред озверялото множество, а само то не ме плашеше, даже напротив – сякаш ми вдъхваше кураж.
Зарязах масата и хукнах към него – нагоре по стълбите на кулата.
Когато излязох на терасата, ме лъхна влажният вятър, идващ от Дунава.
Белият котарак ме видя, скочи грациозно от бойницата и тръгна бавно към мене. Както си ходеше, започна да се надува и расте. С всяка крачка ставаше все по-голям – някак плавно и постепенно. Изведнъж спря и се изправи на задни крака, а тялото му започна да добива пропорциите и формите на човек… на мъж… на млад, добре сложен мъж.
Преди лицето на младежа да добие определени черти, на гърба му се появиха два израстъка – те бързо-бързо се превърнаха в огромни криле, които достигаха земята. Огромни криле, покрити с бели пера.
А си мислех, че вече нищо не може да ме учуди.
Крилатият мъж се усмихна и каза:
– Здрасти, аз съм твоят ангел-хранител. Хранител… в смисъл пазител.
Очите му бяха различни: едното синьо, другото – жълто, почти оранжево. Имаше къдрава руса коса, дълга до раменете.
– Здрасти – казах.
– Няма ли да почерпиш по бира за юбилея? – попита ангелът и се настани на пейката до голямата маса.
– Разбира се – кимнах.
В бара на терасата имаше голям хладилник. Порових из него и намерих еднолитрова бира в пластмасово шише. После грабнах две чисти стъклени чаши и тръгнах към специалния гост. Той беше изпънал пред краката си едното ангелско крило и старателно го облизваше.
– О, прощавай! – каза. – Напоследък добих някои чисто котешки навици, но ще се оправя.
Налях бира в чашите. Чукнахме се.
– Беше ме позабравил – промърморих.
– Не – рече ангелът. – Просто напоследък едва смогвам.
– Представях си те някак по-зрял, по-възрастен – казах. – Приличаш ми на 30-годишен младеж.
– Аз съм безтелесно, свободно същество – усмихна се ангелът. – Мога да се явявам под различни външни образи, но когато приемам човешки вид, най-малко плаша хората, пред които съм решил да се явя.
– Все пак си по-стар от мене – казах. – Всъщност, на колко години си?
– По-стар съм не само от тебе, но и от света, който очите ти виждат. Аз помня как се появиха първите прашинки на Вселената, помня как засияха звездите и Слънцето, помня как Господ оформи планините и океаните, а после създаде живите твари… – ангелът отпи една голяма глътка бира и пак се усмихна. – Съзнавам, че се изразявам архаично, но езикът на човеците твърде бързо се развива.
– Имам нужда от твоята помощ – казах. – Сигурно си разбрал, че виждам неща, невидими за другите хора. Дали не губя разсъдъка си?
– Умът ти още си е на мястото – отсече ангелът. – Твоят досег до демона ти отвори по-широко очите. Вече ще виждаш света по-иначе от останалите, ще познаваш с един-единствен поглед същинската природа на всеки срещнат. Тази нова способност е и предимство, и тежест. Приеми я спокойно! Не си нито първият, нито последният.
– Моите гости долу по масите са полузверове-полухора. Това ли е същинската им природа? – попитах.
– Когато Господ създаваше животните, прояви голяма фантазия. За всяко от тях измисли различно тяло и нрав. Вдъхна живот на същества тромави и пъргави, зли и плашливи, хитри и тъпи. После Бог се зае с човека. Първо оформи телесата му, като забърка коктейл от всички животински качества, които беше измислил дотогава. Но после дари хората с искрица от своя дух – тоест с душа. По тази искрица те се отличават от зверовете.
– Сякаш разбирам… – промърморих.
– Някои хора живеят така – продължи ангелът, – че искрицата им едва тлее. Затова те са загубили човешкия си лик и приличат на разни зверове. Повечето ти гости са такива. Животинското у тях е взело превес. Който има сетива, ги вижда на какво приличат.
– А как може да се разпали тая искрица? – попитах.
– Прави това, което е присъщо само на човеците – каза ангелът. – Лесно можеш да провериш дали казвам истината.
Огледах се. Пред погледа ми проблесна моят стар тромпет. Беше изправен на един от рафтовете зад барплота. Стърчеше самотно – като забравен сувенир. С няколко скока се озовах зад бара. Взех инструмента в ръце. Беше прашасал.
Щом допрях мундщука до устните си, срещнах погледа на ангела с различните очи. Той се усмихна и каза:
– Става.
Подхванах любимото си парче – „Когато светците маршируват“. Надувах яко, усещах как вените по шията ми се издуват до пръсване. И видях как коравите люспи по ръцете ми омекват и се стопяват, а под тях се появява човешката ми кожа.
Довършвах музикалната фраза, когато чух гласа на ангела:
– За това говорех. Значи си ме разбрал.
Обърнах очи към него и го видях как допива бирата си и се изправя.
– Благодаря, че почерпи – каза. – Време е да си тръгвам. Чао.
Не намерих думи да го спра.
Ангелът се качи на бойницата към Дунава, разпери бавно огромните си криле и полетя. Полетя нагоре срещу луната. Направи няколко плавни могъщи замахвания – някак театрални, а после изведнъж изчезна.
Отново повя хладният дунавски вятър и разбрах, че съм сам на върха на моята кула.
Изведнъж дочух подрънкване на чинии, кикот и дюдюкане. Тълпата долу още пируваше в моя чест.
Надвесих се над множеството и отново подхванах с тромпета марша на светците. Милите гости ме чуха и се смълчаха.
Когато свърших, всички бурно взеха да ме аплодират. Ръкопляскаха френетично, но аз чувах само чаткане на люспи и нокти.
