1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Решавам да ида на кино случайно. Чувствам се зле, уморена съм, ядосана съм, криво ми е.

Седях пред програмата поне десет минути, но не защото имах някакъв избор. Тази вечер имаше само един филм точно след 45 минути. Филм, който даже не беше планиран – късче от гръб на билет за метро се беше превърнал в миниатюрен афиш.

Казах си, че трябва да съм абсолютно луда, ако не вляза да гледам този филм – всичко около мен ме дърпаше навътре – случайното листче, ужасният ден, мазната депресия, и името, най-вече името на филма... Истинско заглавие – мечта.

Спрях пред касата, тръснах на земята тежката раница и попитах за билет. Продавачката веднага ми предложи ученически – отказах го. В това кино и друг път са ме пускали без пари и на мен вече ми става съвестно. И без това билетът е двойно по-евтин от обичайното кино в мола, казвам. Касиерката се усмихва, но само за две секунди. Работи за мизерни пари и се храни с истории. Знам го и без да ме поглежда в очите. Въпреки това след малко ми поднася едно от своите парченца горчилка и веднага си ставаме по-близки. Наше момче, българче днес също дошло при нея. Бил за кратко в България, искал да се нарадва на всичко ново и хубаво. Млад ли беше, попитах я. Млад, каза жената зад касата, тази година завършвал в Германия. И ще се върне ли, любопитствам аз, ще се върне ли тук, в България. Не, заковава жената, казал, че никога няма. Защото, обяснил той, тук при нас всичко било скъпо. Толкова ненормални му се видели цените, че той направо се чудел откъде имаме пари, за да дишаме, за да ходим на кино, да се обличаме. Там, при него всичко било къде-къде по-уредено. Няма страшно, смея се аз, вътрешно, няма страшно, ние така сме си свикнали. Жената ме гледа тъжно – тя се радва, че е намерила потвърждение на черногледството си и това поне за един ден я е направило щастлива и с няколко ноти нагоре по-човек. През очите на ужасения младеж, който ще избяга от България заради смешните заплати, високите цени и безсмислието на БГ дипломата, касиерката е видяла парченце от своята истина, а това сближава. Винаги.

Взимам си билета и отивам да търся храна. Давам 2,50 грешни пари за сандвич, който се оказва изненадващо вкусен. Докато ям си намирам повод да се разплача без изобщо да ми пука, че една жена седи срещу мен и се цъкли над някаква фанта. Плача си, защото нервите ми напоследък никакви ги няма. Докато се тъпча и бързам, за да не изпусна филма до щанда с храните се приближава старче. Прилично облечено, чистичко, но износено. Личи си, че има покрив над главата си и нищо повече. Брои стотинки в шепата си, после тихо пита продавачката за какво може да му даде срещу тях. Нищо, казва му тя, нищо. Старчето си тръгва, не спори, просто обръща гръб на лъскавата витрина и поема в обратна посока. Парче пилешко ми засяда и реввам. Не ми е за пръв път – стоя като парализирана и се чудя колко време ще ми отнеме този път да догоня старчето. Паникьосвам се, защото той сигурно ще се стресне – момиче, което плаче несвързано, му предлага малко парички, или, не, по-добре храна, да ти купя или, по дяволите...Срам ме е. Не искам пред всички, това си е между мен и него, нищо че той още не знае. В подобни случаи след малко вече плача от яд. Не защото съм го оставила с празни ръце и гладен, а защото съм разсъждавала какво точно и как да направя. Сякаш има място за правилни отговори между моя сандвич и неговата гладна ръка. Вместо това цивря и мразя всичко в държавата, което ме кара да сравнявам, да избирам, да се обвинявам, да се оправдавам, да се защитавам, и да мисля кой гладен е с по-голямо предимство в живота ми...

Тръгвам си още по-тъжна и забавям крачка точно пет минути преди началото на филма. Момче и момиче буквално са полегнали на стълбите. Обсъждат вечерята си и ме спират, за да ми скъсат билетчето. Влизам в залата. Празна е. Дочувам как персоналът говори за някакъв втори билет, ама той май бил закъснявал, или явно няма да дойде изобщо. Ами тогава ще има ли филм, питам аз. Да, ще има. Частна прожекция, усмихват ми се и наистина завъртат лентата. Странно.

Да седиш сама в тъмната зала на киното, в абсолютния център на София, в последния ден на май не пожелавам на никого. Не защото не ходя сама на кино, напротив. Но тишината на червения плюш от столовете никога не ме е цапардосвала така тежко, както тази вечер. Сякаш думите на момчето – студент в Германия бяха оживели – далечни и груби, но истински и истерично захилени – „Аз тук няма да се върна, няма”.

****

Честно казано – не. Така ми отговарят от киното на тръгване, твърдят, че чак пък един зрител не се било случвало. Но за мен това няма значение и дори им благодарих за търпението да останат още два часа на работа специално заради мен.

П.с.

Кожата, в която живея„, един филм на Педро Алмодовар

Източник