1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Топла пролетна вечер. Град като град. Ама немски! Принципно много харесвам немските градове, особено този, само да не бяха толкова пълни с немци... Този специално на всичкото отгоре беше фрашкан и с китайци. За турците няма нужда да споменавам – дюнерът безпощадно е превзел крепостните стени на дойчовските хранителни трактове, карайки всичките му там видове вурстове да се сринат до самочувствието на соеви кренвирши с комплекси за размер. Поимва и мароканци. И поляци, ама айде те са извинени – и териториално, и исторически. Аз лично ги извинявам няколкократно и заради факта, че благодарение на тях наоколо могат да се видят и хубави жени. Като се замисля и българите не сме чак толкова малко.

Абе, защо въобще са решили, че това е немски град?!

Немците все пак са твърде много за вкуса ми.

Тук май, преди да продължа по същество, е мястото да кажа, че не съм расист. Имам един приятел расист – и той там живее – дето е луд фен на Body Count. Но както и да е.

Аз не съм фен на Body Count. Аз съм фен на сръбската плескавица. И на шкембето с неопределен балкански произход. Но както и да е.

Шкембе в този немски град общо-взето имаше на едно място в центъра на града. При един турчин. Аферим! Хубаво беше. Особено в пет сутринта след запой на поредното беге парти с евтин алкохол и много гнусна чалга, която дори не е с балкански произход.

Но както и да е.

Не за шкембето става въпрос, нито за плескавицата, или пък за сплесканите немски вурстове. Всъщност къри вурстът става! Обичам къри вурст. То кърито май не е много немско...

Става дума за онази топла пролетна вечер в този красив и богат на история (и на немци, за съжаление!) град, в който двама около 23-годишни младежи от видимо български произход стигат до заключението, че най-подходящият естествен заместител на плескавиците трябва да са сръбкините. Единият от тези двамата съм аз. Хопала! Другият не съм аз. Но и аз да бях – на кого му пука точно в тази топла пролетна вечер с мирис на имагинерни плескавици, цвърчащи върху стегнати нежни сръбски пъпчета. Всъщност с мирис на шоколад, носещ се от близката фабрика на „Lindt“. Разправят, че шоколадът бил афродизиак. Не знам, мароканците да му мислят, на мен евродизиак ми трябва! Южнославянски евродизиак! Споменах ли за плескавицата? Не звучи ли хипер еротично – „плескавица“? Плес! Плес! По стегнато сръбско дупе.

Аз съм извратен! Нуждая се от специализирана помощ!

„Ама, докторе! Какъв сплошинг? Аз разглеждам плескавицата като деликатна метафора на живия живот – само дето тя е правена от умряло месо. И реално погледнато е не по-деликатна от шкурка. Ама точно това е острият момент в метафората – сблъсък на крайни противоположности, като самата същност на живота. И без това секс с плескавици може да се види само в немски порно филм, евентуално.“

Сръбкини, от друга страна, могат да се видят най-сигурно на Балкан Експрес Парти в Кьолн. Така си мислихме ние тогава. (Интересен факт: сръбкини се римува с бикини. Българка пък се римува със Зорба Гърка. Не е честно!). Балкан Експрес Партито представлява нещо като техно и денс парти в основата си, поръсено с няколко шепи лют червен пипер, прясно набран от необятните фолклорни нивя на полуострова, комично кръстен на ловешки завод за (хронологично!) самолети, коли, велосипеди и джапанки. Джапанките пак са някаква тъпа метафора, макар че не съм съвсем убеден в метафоричността ѝ.

Двамата, измежду които съм и аз, осъществихме юнашка покупка в най-близкия „Lidl“ – бира „Veltins“, сикспак – и се затътрихме щастливо и със зле прикрит трепет към централната ж.п. гара на малкия немски град с голямата расова и верска разновидност. До пристигането на нашия влак и отпътуването му към Кьолн – градът, известен с концентрация на еднополови същества в неравностойно положение едно към друго (с други думи – обратни), където щяхме да рутим бикини... тъй, де, сръбкини – имаше цял час. Седнахме кротко на пейките пред входа на гарата и зачакахме возилото към нашия звезден миг. Небето ясно ни подсказваше, че сме на прав път – беше изпъстрено със звезди от всякакъв калибър. Имаше немски звезди, полски звезди, български звезди, вероятно няколко марокански. И един турски полумесец. Голямата мечка се беше пльоснала върху катранено-черния кадифен чаршаф като една гигантска сочна плескавица с много чесън. Чесънът миришеше на шоколад. От фабриката, нали!

Решихме да не отваряме все още бирите, не защото пред входа се бяха изтъпанили полицай и полицайка, а защото се страхувахме полицаят и полицайката да не поискат да си пийнат и те от нашите пива. Поне в това отношение уважавам немците – нямат нищо против хората да си пият по улиците. Разрешено е официално. По-добре да си къркаш на улицата или в парка, отколкото да се насвяткаш у вас и да излезеш на площада да повръщаш. Така, като си пийваш навън, докато ти се прииска физиологически да видиш какво си ял през деня, вече ще си си в къщи, а там можеш да си драйфаш уютно и на спокойствие, дори да рисуваш modern art абстракции с чушки и шунка втора употреба и цацики с много чесън, ако ти се отдава и имаш ищах. Един вид – социализираш се навън, сред себеподобни и после културно се отърваваш от цялото празно безсмислено говорене, което се е просмукало дълбоко в тънките ти черва и е превърнало стомашните ти сокове в рициново масло.

Полицаят и полицайката не стоят пред входа току-така. Проверяват. Всеки, който се отправя към коловозите на електрическия метален червей, който знае само да вика „Какъв?-Такъв!“ и „Ту-туууууууут!“, макар че гони 301-вата си годишнина на този свят, бива подложен на проверка на личните документи. Двамата блюстители на реда поглеждат картите за идентичност и с усмивка ги връщат в ръцете на хората, пожелавайки им „Приятен път“, или „Angenehme Reise“. На мен пък в главата ми пониква песен на Рамщайн:

Reise, reise, Seemann, reise
Jeder tut’s auf seine Weise
Der eine stößt den Speer zum Mann
Der andere zum Fische dann.

Демек – пътуват си моряците, разбираш ли, и всеки по свое му си се оправя с инструмента си, така де, с морското си копие за ловене на едра риба. Един се цели да бодне риба, друг – другарчето си...

И ние се надяваме да боднем нещо. По възможност не плескавица! Същевременно ме боде едно такова странно чувство, леко притеснение се самороди някъде в ниските части на стомашната кухина, но бързо намира пролука навън към царството на кислорода под формата на сероводороден сурогат.

Въпреки необичайните проверки, двамата останахме спокойни – бяхме чисти, и откъм съвест и според всички стандарти на хигиенното здраве. Моят човек, чието име от съображения за сигурност ще заменя с творческия му псевдоним Agro Dude (по нашему – Аграрния, ама не щото цял живот е бъхтил с мотиката, а защото имаше едни такива несъразмерни с кльощавото му тялото дебели пръсти), всъщност притежаваше физическо изражение на леко безпокойство, скътано в десния му чорап (по-малко от грам), но никой от нас не възнамеряваше да се стяга ни най-малко заради това.

Дебелите стрелки на огромния грохнал стар часовник, кацнал върху сградата на гарата като парче пица върху разкошен бял кожен диван (или като плескавица върху бяло стегнато... не, не! Стига, де!), изскърцаха така, че само малкият кокетен фонтан отпред ги чу. Няколко пръски разсеяна вода полетяха грациозно и паднаха върху рамото на Agro Dude. Противно на всички неписани закони на драматургията и романтичните сюжетни похвати, това не доведе до никакви последствия.

До последствия доведе следващото наглед невинно и съвсем простичко действие.

Половин час се беше изнизал в сладки приказки. Аграрния, възпитаник на математическата гимназия в град, комично кръстен на някакъв древен пазар за арпаджик, доказвайки, че образованието му не е било съвсем напразно, изчисли, че до влака остават само още 30 минути. Аз, в качеството си на възпитаник на езиковата гимназия в град, странно кръстен на нечия любов към Швейцария (Love-CH), не възразих нито поетично, нито прозаично. Абе въобще не възразих, с една дума. (Добре, де – с четири. Заедно със „с една дума“ – седем). Грабнах найлоновия плик с цвят на залязващо слънце в условия на постапокалиптично свечеряване и със съдържание от шест пенливи течности в стъклени зандани, и двамата с Аграрния тръгнахме бавно към входа на гарата, където полицаят и полицайката вече ни се усмихваха заговорнически.

– (Билети и карти за п... така де...) Може ли документите за самоличност, момчета? – полицайката беше дори симпатична. Сигурно бе от полски произход. В Полша дали ядат плескавици?

– Заповядайте! – двамата в учудващ синхрон извадихме и подадохме двете винилови плочки с красивите ни български физиономии върху тях. А шкембе дали ядат в Полша? Тая и полякиня да е, едва ли ще ми каже.

Очаквахме, както на всички други, да ни върнат личните карти до 30-тина секунди и да ни пожелаят „Angenehme Reise, Jungs!“. Вместо това пожелаха да ги придружим в един фургон, намиращ се в близост до главния вход, малко встрани. Преди да пожелаят това, разговаряха дълго по радиостанциите си, взираха се в смешните ни славянски имена и ги диктуваха, буква по буква, на някого отсреща. Този факт не успя да помрачи доброто ми настроение, дори намерих сили да пусна някоя и друга шега (с немец шега не бива – буквално, спаружват се, шегите, още във въздуха и бягат надалеч с писъци). Известни притеснения изпитвах за моя приятел (в чийто чорап се криеше миниатюрна зелена частица Холандия), но не по-сериозни от касова Холивудска екшън-комедия с Уил Смит в главната роля. Уил Смит отстъпи място на окървавения Редник Райън в момента, в който потеглихме към фургона.

– Къде отивате?

– Кьолн.

– Кога ви е влакът.

– След двадесет минути.

– Има време. Елате с нас ей там в оня фургон!

У пичку!

Като по филмите!

Само че аз съм главен герой – при това от лошите! Дето винаги ги бият едни големи полицаи... И Стивън Сегал, разбира се!

Брех, мама му стара!

Предположих, че наистина е стара, но това сега нямаше значение. Вкараха ни – любезно – във фургона. Всеки в отделно помещение със заключваща се врата. Все едно се явявахме на интервю за работа. Само дето приемното помещение беше малко... фургонно.

– Няма да ви задържаме много. Ще си хванете на време влака. – каза полицаят. Полицайката остана отвън да чака. Язък! Тъпа полска плескавица!

Аграрния го натикаха в съседната стая, където имаше други двама полицисти. И при мен бяха двама, забравих да отбележа.

Сваляй, викат, якето! Свалям. Оставих го на едно легло, като тези във фелдшерските кабинети. До тук добре! Обаче бирите останаха без надзор. А оня пак – сваляй! Свалям. Започна да ми става леко неловко, но запазил присъствие на духа, продължавам да се бъзикам дружелюбно. Пита ме какво е това в чантата – с усмивка. Викам – бири. Да ги вземем, вика. А-а, ще ги вземете вие, отговарям, с усмивка – десет евро! Голям лаф пада.

Заедно с лафа продължават да падат и дрехи. Останах по пликчета – бели, прани, незахабени... е, може би малко. 

Докато си седя по бельо и развивам социалните си умения в екстраординерна ситуация с единия полицай, другият ми бърка в якето. Джобовете му бяха пълни с какви ли не изпокъсани и раздърпани артефакти от забързаното всекидневие. Докато този до мен ми разправя някакви по немски смешни неща (останал по слипове, се чувствам все едно тоя ме сваля), другият изведнъж казва с равен тон, все едно току-що е пуснал казанчето на тоалетната и се поздравява за добре свършената работа:

– Това ли е всичко?

Все ми се струваше, че по-логично бе аз да бях задал този въпрос. Няколко частици от секундата се чудех какво ли пък значи това, после още няколко обмислях остроумен майтапчийски отговор (нямах време да съобразя, че беше обречен на неуспех), а после цяла вечност зяпах с празен поглед в малкото пакетче с трева, увиснало като пост-еякулационен пенис между палеца и показалеца на дясната му ръка.

Тоя побъркан дойчо извади от якето ми джойнт!!! Трева! Наркотик извади, heilige Scheisse!

У пичку!!!

Загазих! Сгазих лука! Hab’ die Zwiebel getreten! Have stepped on the onion! Jесам печатал лук, или както е там на езика на плескавиците!

А най-тъпото беше, че аз никога не бях купувал трева. Никога не бях носил трева в себе си. Никога не бях пушил. Е, последното почти никога... Откъде се взе това нещо в джоба на якето ми, беше по-голяма мистерия и от имената на македонските владетели в периода между Александър Велики и Самуил. Чудих се каква лъжа да измисля, но вместо това стъписан промълвих най-правдоподобното:

– Не е моя! Сигурно е на някой мой приятел...

– Да, да, разбира се! – ухили се полицаят и я постави на леглото.

Доброто ми настроение емигрира като интелектуалец през 90-та. Мислено вече прехвърлях различните варианти, които биха могли да ме сполетят от тук нататък. Отиде ми следването, отиде ми разрешението за пребиваване... Отидоха и сръбкините, барабар с бикините си.

Но нещата не спряха дотук.

Оня се приближи, нахлузи набързо една латексова ръкавица и вика „Сваляй гащите!“

Горе ръцете, долу гащите! Не вярвах, че ще го чуя точно в такава ситуация.

Какво да правя – свалям. На зеленоуниформения не му стигна това забавление (егати забавлението, поне да бях полякиня!), ами реши да продължи гаврата и заповяда през потиснат хилеж: „Zieh die Hoden hoch!“. Мислено припаднах. Hoden е разговорна дума и означава „топки“. Ама не футболни. Hoch е обратното на runter. Превеждайте си сами. Ситуацията беше абсурдна, тъй като от лекия хлад и стреса реално нямаше какво да надигам... Хитлер да ви се прероди дано, канцлер да ви стане!

Тъкмо мислех, че всичко е приключило, когато тоя изкомандва да се обърна и да се наведа. Почувствах се като Деветашката пещера в разгара на туристическия сезон. Познатият ми досега само от телевизията израз „cavity search“ придоби личен смисъл. Очаквах всеки момент да почувствам властната ръка на немския закон, синтезирана в един латексов показалец...

Размина ми се!

Пфу!

В съседната стая, както разбрах после, се осъществяваше същият ритуал, само че в сюблимния момент придружен от репликата: „Спокойно, не съм испанец!“

Венсеремос!

Вдигай гащи, обличай се – все едно нищо не се е случило. Усмивки грееха по лицата и на двамата. Дружелюбни, искрени, приятелски усмивки. Изправих се отново в цялата си бутафорна и неестествена от гледна точка на природата дрешна пищност. Полицаят вдигна леко пакетчето с тревата и внимателно го върна обратно в джоба на якето.

Бре!

Същото се е случило и с моя приятел, Аграрния. Слава богу, Германия не е Испания. Каквото и да означава това.

И тогава ми просветна – направо открих огъня наново. Барабар с колелото и парния двигател. Няколко седмици преди това Аграрния беше у нас на гости. Пихме ром и слушахме Tenacious D, Eric Clapton, Холера... Ей такива работи. Agro Dude беше донесъл със себе си малко тревица, купена от близката Холандия, за да си я изконсумира в приятна компания. След като се наконсумирахме – който на каквото – той си тръгна, но си забрави „материала“ в къщи. На следващия ден се разбрахме да му го занеса. Пъхнах го в джоба на якето си, отидох у тях, пихме ром, слушахме Tenacious D, Eric Clapton, Холера... Ей такива работи. И зеленото пакетче така си остана в мен – дори самото то не подозирайки, че е там.

Излязохме от фургона, не смеещи да срещнем погледите си от страх да не прочетем там нещо, което никак не ни се искаше да узнаваме. Все още никой не беше разказал на другия за случилото се във фургона на мълчанието. То всъщност нищо не се случи и това беше най-радостното. Но бяхме на ръба на пропастта. Каква ирония – бяхме се запътили за Кьолн, градът на педалите.

Кьолн!

Оставаше по-малко от минута до влака. Забравили за съществуването на понятието предпазливост, ние се втурнахме към коловоза директно през релсите. Това при други обстоятелства сигурно щеше да ни коства още един престой във фургона. Ха-ха.

Хванахме влака на косъм – запъхтени и зачервени. Настанихме се в едно от купетата втора класа. Бирите бяха с нас. Двадесет минути мълчахме и се гледахме гузно. Ха-ха.

А бяхме тръгнали да сваляме сръбкини. Ха-ха!

След първоначалния шок, успяхме да се отърсим с по една хмелова лимонада и завързахме някакъв непринуден весел разговор. Докато стигнем до партито, вече бяхме забравили за случката. Пихме, танцувахме и се веселихме.

Не свалихме сръбкини. Нямаше.

Имаше германки. Не ги свалихме. Слава богу!

Единствената германка, която съм свалял, я свалих с юмрук в лицето – без да искам. На един купон, в разгара на танците.

Не ядохме и плескавици, но не сме и възнамерявали да ядем, така че това поне беше в рамките на нормалното.

На връщане, минавайки покрай въпросните фургони, само се спогледахме с някакви изкривени усмивки. Разбрахме се никога да не говорим за това пред себе си и пред други хора. Особено пред други хора.

Така че моля ви – не четете този разказ!

Благодаря!

Pin It
Цветозар Цаков
Цветозар Цаков е роден в Ловеч, учил в Германия, а в момента завършва журналистика в СУ „Климент Охридски“. Живее и работи в София, публикува в различни български онлайн-медии.
Други статии от този автор

Посетители

57

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Моят учител за... преди 2 часа
  • Пендо писа Още
    За младежките... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Един напълно... преди 2 дни
  • Марина Московкина писа Още
    Наслада бе за мене да... преди 4 дни
  • Стефан писа Още
    Приемането на исляма... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, толкова... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Развълнува ме, бате... преди 1 седмица
  • Д-р Георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Аплодисменти от... преди 1 седмица
  • Милена Бончева, Кава... писа Още
    Не искам да обиждам... преди 1 седмица
  • драган събев,търгови... писа Още
    Кво не дадах от... преди 1 седмица
  • Белия капитан писа Още
    Защо сте забравили да... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Златко, все пак съм... преди 2 седмици
  • Песимист писа Още
    "Компирите", като и ако... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Защо Бай Тошо реши 99 %... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из днешния „Ню Йорк... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Опитах търсачката на... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ха стига толкова, от... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    За Златко, който ни... преди 3 седмици
  • цвятко цеков писа Още
    Абе оставете най... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Още две думи:
    Не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Във фразата „В... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Както се казва в един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Да бе, Кунчо, че и тебе... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско около 2... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    В нашето всекидневие... преди 3 седмици