От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Бяха двама имигранти. От старата интелигенция. Бяха от онези, които дестилират коняк от вехти книги, под бомбетата си крият облаци, а вечер главите им придобиват силуетите на птици с островърхи клюнове, вперени в настъпващата нощ. Ириней Петрович и Костадин Балкански се наслаждаваха на късния следобед в едно парижко кафене, отпиваха от чашите си, пушеха и оставяха света бавно, уморено да се свива около тях. Пиеха кафето на бавни глътки, след това разтваряха черния му вкус в едри кълба дим. Костадин Балкански оправи папийонката си, погледна деня, който сваляше последните си бронзови люспи навън и ги разхвърляше из парижките улици. След това се обърна, погледът му прие съсредоточен вид, и той посочи на своя събеседник оставената върху масата им книга.

– Пръстът на дявола! – изрече загадъчно, но зловещо, със сянката на недоловима ирония.

Ириней Петрович, който беше роден във влак, поклати глава и докато разбъркваше гъстото кафе в чашата си, отвърна:

– Пръстът на дявола не е повод за притеснение, още по-малко, когато е в книга. За страх и трепет, да, но аз не виждам нищо лошо в страха и трепета. Защо не гледаме на тях като на допълнителни сетива, Костадине, с които животът придобива малко повече... Как да кажа...

– Дълбочина – довърши събеседникът му, забил нос в книгата.

– Точно така, дълбочина.


Small Ad GF 1

– Ето тъкмо това прави нещата още по-тревожни – добави Балкански, докато продължаваше да прелиства книгата.

Ириней Петрович, който цял живот бе преследвал една жена из бордеите на Европа, продължи мечтателните си съждения:

– Тревогата е вълшебно цвете, облак дъжд в пустинята, нашият най-верен спътник в скритите врати на живота. Накратко – спасението. От това да останем завинаги привидения, машини. Аз лично търся тревогата, както в летен пек се търси чаша вода. Вълнението, Костадине, е в дъното на всичко, без вълнението, без вълните животът никога нямаше да напусне морските дълбини.

– Точно така. – обади се Костадин – Всичко е точно така, както го пише тук.

– Да не надценяваме силата на книгите!

– О, не, ни най-малко. Нямам представа, кой е направил това, но всичко е вярно.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Като твърдение ми харесва, макар и съмнителна истина. Всичко е вярно. Звучи някак убедително, красиво.

– Не. Не ме разбираш. Всичко е тук, в тази книга.

– И преди съм го чувал. Особено от устата на млади и наивни, запленени от отровата на буквите, читатели. Ще бъда откровен. Подобни приказки отдавна не отиват на възрастта ти.

– О, не, нямаше нужда да ми го казваш. Вече го прочетох, всичко е написано тук.

И Костадин вдигна странната книга с празни тъмни корици във въздуха, тъкмо пред очите на своя възмутен приятел.

– Виж какво, Костадине, книгите, противно на онова, което ни се втълпява от деца, са в състояние да причинят и сериозни вреди. И най-вече такива от здравословно естество. Виж например Дон Кихот. Виж лицата на писателите. Подобно на чума е.

– Бледоликите ловци на блянове – произнесе някак отнесено Костадин, все още заровил поглед между страниците.

– Взе думите от устата ми.

– Не, прочетох ги. На втора страница. Както казах, колкото и да е

невероятно, всичко е тук. Можеш и сам да прочетеш.

– Любопитно. – Ириней, който навремето напусна университета след като получи тайнствено анонимно писмо с почерк, който го накара да зареже всичко, продължаваше да се придържа към подигравателния тон, който обаче все повече заприличваше на отчаян опит за защита.

Каза, всмукна от лулата си и се намръщи.

– Виж например какво пише тук – и Костадин изрецитира, плъзгайки пръст по страницата: „Любопитно, каза Ириней, всмукна от лулата си и се намръщи.“

– Става все по-любопитно. А какво пише на първа страница? Интересно как ли започва тази твоя дяволска книга.

Без колебание Костадин прелисти назад и зачете на глас:

– „Бяха двама имигранти. От старата интелигенция.“ И малко след това: „Ириней Петрович и Костадин Балкански се наслаждаваха на късния следобед в едно парижко кафене, отпиваха от чашите си, пушеха и оставяха света бавно, уморено да се свива около тях.“

– Добре казано.

Но след кратка пауза Ириней отново се намръщи и добави:

– Всичко това, разбира се, е невъзможно без твоето участие. Ти си го направил.

– А, не, не. Книгата си беше тук още преди да седна и да поръчам кафе.

Освен това не изглежда никак нова. Нямам представа кой я е оставил тук. Кой би могъл да измисли подобна шега?

– Някой от другите. Алфонсо например. Той ни познава достатъчно добре.

– Но не достатъчно, за да предвиди всяка дума, всяко движение, нали? Освен ако не ни наблюдава отнякъде и не пише книгата точно в този момент.

– Но това не е възможно. За всеки случай не и за Алфонсо.

– Никой не е в състояние да ни наблюдава и да пише едновременно, и в същия миг, заедно с него, ние да четем онова, което е написал. Това, така да се каже, минава някакви естествени метафизически граници. И все пак, какво да правим с книгата? Не ми харесва нито да я задържим, нито да попада в други ръце. Може би най- добре е да я унищожим.

Ириней Петрович се замисли.

– Хм, не зная за границите – започна той, – но преди да унищожаваме каквото и да било, може да прелистим двайсет страници и да видим какво пише там.

– Двайсет страници напред? Сигурен ли си?

Ириней Петрович кимна.

– Да, защо не? Да продължим експеримента.

Костадин Балкански започна да отброява двайсет страници, шумно прелиствайки книгата.

– Вярваш ли в съществуването на Бог? – поде Петрович. – Нека допуснем, чисто хипотетично, че все пак някой е в състояние едновременно да ни наблюдава тайно, да записва всичко, което правим, казваме и мислим, докато в същото време ние вече четем онова, което той пише. За нас то вече е минало, написано е, а за него е настояще. Или пък всичко е написано предварително. Във всеки случай на такова нещо е способен единствено Бог. Но тогава защо ни го показва? Защо не си остане скрит и, така да се каже, невинен. Освен ако не е някакво ужасно, паякообразно, ехидно божество. В самото явяване има нещо демонично. Присъствието на тази книга върху масата, струва ми се, хвърля мрачна сянка върху цялата история.

– Както казах – пръстът на дявола.

– Какво? А, да. Страх и трепет.

– И дълбочина. Ако не го бях прочел, никога нямаше да се сетиш. Правилната дума щеше да ти убегне, но...

– Но не ми е убягнала щом го пише там, нали? Щом е написано, значи съм го казал.

– Бързо развиваш суеверия.

– Да, суеверието е техника на страхуване. Добър съм в това.

Отново настъпи кратко мълчание.

– Ето, точно двайсет страници след като Ириней Петрович настоява, че щом е написано, значи го е казал.

Кафенето беше окъпано в призрачна тишина, никой не влизаше, двамата мъже седяха сами на една маса под виолетовите лъчи на залязващото слънце.

Костадин Балкански зачете бавно и отчетливо.

„Нощта се спускаше над големия град. Безжизненото тяло на Ириней Петрович лежеше върху тъмната нюйоркска улица."

Замлъкна. Някъде от тъмнината долетя писък на птица. Или беше детски вик? След това всичко потъна далеч в градския шум, оставяйки двамата мъже сами всред тишината.

– Това не е възможно! И как бих могъл да се озова в Ню Йорк? Та аз дори нямам намерение да...

– Теоретично е възможно – възрази Балкански. – Помисли само, че целият презокеански полет може да е сведен в книгата до две-три изречения. Нямаме никаква представа за времето в тази книга. Като се сетя само за кратки изречения от рода на „ И отминаха три години“. Представи си – три години в три думи.

– И защо биха липсвали три години? Защо ще пише, че всмуквам от лулата, а цели три години ще бъдат спестени?

– Тук, приятелю, вече играе теологията. А и беше само предположение.

– Не, не! Това вече мина всякакви граници. Смъртта е нещо много интересно, приятелю, но тя няма място тук. Още по-малко в Ню Йорк. Чувството ми за хумор се изчерпва! – заяви тържествено обиден Петрович, ставайки от масата.

Но не можеше да се спре.

– И как можа да ви хрумне? Откъде накъде Ню Йорк?

После, очевидно възмутен отвъд всеки предел, добави:

– Поздрави Алфонсо и останалите, сигурно ще останат много доволни от малката ви книжка!

Отвори вратата, но преди да напусне кафенето се сети нещо, спря и подхвърли гневно под носа си:

– Ню Йорк!

И излезе, потъвайки в нощта.

Луната се наливаше като с мляко през стъклото, докато Костадин Балкански остана сам на масата, вперил поглед в сянката на своя приятел през прозореца. След няколко минути нощта претопи всички очертания навън. Във вцепенението си Балкански не обърна внимание на необяснимата пустота, завладяла кафенето в тези минути. По силата на неясни обстоятелства дори келнерът не се мяркаше никъде в този момент. Имаше само тишина, кафе и дим. И, разбира се, книгата. Обзет от смътното усещане за зловещо присъствие, Балкански потръпна. После се втурна изведнъж и излетя навън, като с всяка стъпка се отдалечаваше от книгата, която все така продължаваше да си стои с гладки тъмни корици върху масата в празното кафене.

Когато отключи вратата на апартамента си, Петрович се почувства донякъде успокоен от познатите къщни ухания, усещането, че всичко си е все така на мястото, тихото, но отчетливо цъкане на часовника в хола, книгите, грижливо подредени в библиотеката срещу прозореца и малката иконка на отсрещната стена. След няколко минути потъна дълбоко в пещерата на дома. Отвори бутилка от любимото си вино, постави в уредбата диск на Дюк Елингтън, настани се във фотьойла с чаша в ръка и отпусна глава назад.

It don't mean a thing if it ain't got that swing.

Топлите, неспокойни води на вътрешното море олюляха ума му в ритъма на джаза. Затвори очи и си представи, че е в Ню Йорк. Ето го, завива по Бакстър Стрийт, недалеч от Колъмбъс Парк, в Манхатън. Там, където през седемдесетте имаше тайна китайска пушалня за опиум. Влиза се през дълго помещение с перални машини, след това още навътре през тесен и мрачен бар, където смугли мъже с мустаци пият бира и накрая се похлопва на малка червена врата в дъното на бара, до тоалетната. В случай, че знаеш какво да кажеш, влизаш вътре и се отпускаш на един от широките удобни матраци. И ето, Ириней Петрович лежи на матрака, докато му поднасят дълга китайска лула. На съседното легло е опънал крака слаб мъж с очила, който не спира да се взира в тавана. Това е Уди Алън. Ириней Петрович си представя това много добре. Уди Алън изведнъж се обръща към него, усмихва се глупаво и възкликва:

– Ню Йорк, а?

Вместо да отговори, Петрович притваря очи и продължава да чува някъде от далеч суинга на Елингтън.

It don't mean a thing if it ain't got that swing.

От музиката го изтръгва отново гласът на Уди Алън.

– Можеш да отглеждаш гълъби под тази шапка. И защо не? Това е чудесно начало за една история.

Отново мълчание. Рефренът на песента се чува едва доловимо, все по- отдалеч и все по-тихо.

– И внимавай с опиума, момче! – обажда се още веднъж Уди Алън.

Под затворените очи на Петрович се разлистват алени листа, земята се обръща, погълната от огнените стъбла на невиждан цвят, чиито плодове се пръскат в адски експлозии, а соковете им образуват червени спирали, които се извиват подобно на дим високо в небето. Вселената, такава, каквато е позната, е погълната завинаги от флоралните езици на необясним ужас. Страх и трепет завладяват тялото на Ириней Петрович. Един от гълъбите, които отглежда под шапката си, се събужда.

Уди Алън се обръща, доближава се до него и го поглежда. Жалко, мисли си, след малко ще дойдат и ще го изхвърлят на улицата.

Точно тринайсет минути преди полунощ един балон се спука току под шапката на Ириней Петрович, където нямаше повече облаци, нито гълъби, а само снежно-бялата безкрайност на тишина, която бавно се обагря в черно. Почина от кръвоизлив, причинен от аневризъм в главния мозък. Аневризъм, който беше носил под шапката си през всички тези години. През всички тези места. Откриха го мъртъв в апартамента му в Париж. Времето не му бе стигнало дори за една чаша вино. На първия ден след като изчезна, приятелят му Костадин Балкански настояваше, че спешно трябва да го търсят в Америка. В Ню Йорк, казваше, Ню Йорк. Той е в опасност. Спомена и за дявола в някакво кафене. Или по-скоро не било кафене, а книга. Но каква била тази книга и той не знаел. Бълнуванията му нямаха край дори и когато намериха тялото, затова се наложи да спрат бръщолевенията на стареца с една инжекция веронал. Горкият дядо, помисли снизходително лекарят, докато вкарваше иглата, скръбта окончателно е замъглила разсъдъка му.

Тодор П. Тодоров (1977) е доктор по философия и преподавател във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски. Автор е на „Приказки за меланхолични деца“ (сборник разкази, Сиела, 2010). Разказът му „Ван Гог в Париж“ е отличен с наградата „Рашко Сугарев“ за най-добър къс разказ.


Pin It

Прочетете още...

Мамо, отвори!

Мюмюн Тахир 24 Окт, 2013 Hits: 6145
Сенките на струпаните по склона дъбове са…

Хей тамо лодка

Станислав Стратиев 12 Юни, 2008 Hits: 18324
Никога не съм мислил за ролята на лодките и…

Заливът на Ифигения

Костадин Костадинов 25 Мар, 2014 Hits: 11032
Бурята ме застигна изведнъж. Вятърът се…

Успех

Нели Лишковска 06 Сеп, 2011 Hits: 8505
Откакто се помнеше, винаги си бе задавал…