От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Бавно отвори очи. Клепачите му тежаха така, сякаш върху тях имаше прясно излят бетон, тъкмо започващ да засъхва. Усещаше тялото си като боксова круша, захвърлена на боклука, след като бе събрала всичката негативна енергия, която можеше да побере в парцаливите си вътрешности. В главата му бушуваше някаква футуристична симфония от звуци, които все още не бяха открити, за да им се дадат адекватни названия. Направи плах опит да се огледа наоколо, но вратните мускули отказаха да се подчинят. Скоро се оказа, че и останалите са горе-долу на това мнение, а действията им бяха напълно консолидирани с главния мозък. Една мисъл с мъка си проправи път между издаващите пронизително-оловни крясъци тромпети, флигорни и цуг-тромбони в мозъчната му кора, но едва вкусила свежия аромат на въздуха, се пръсна на хиляди малки отломки с формата на въпросителни знаци и се посипа ефирно по изопнатото в неестествена поза тяло. А то, тялото, лежеше там – сякаш в нищото и същевременно навсякъде – а светът се беше свил до размерите на една дребничка бегония, поклащаща огнените си коси току пред мястото, където той предполагаше, че се намира носът му. Инстинктивно сбърчи ноздри и покани фина струйка въздух да се поразходи във влажните им пещерни камери. Прашинки бегониев аромат се уловиха за крайчеца на въздушната пелерина и влетяха в дихателните отвори, ловко финтирайки два-три спаружени косъма. Омайното ухание дойде на обърканата му нервна система като свръх доза и двата пристанищни фара на крайбрежната ивица на Съзнанието отново хлопнаха кепенци.

Когато пак дойде на себе си, всичко си беше същото, с изключение на количеството бегонии, което бе набъбнало като дъждовна гъба след порой. А може би те винаги са били толкова много, но изнуреното му съзнание ги бе обобщило в една-единствена, за да спести на сивото му вещество допълнителна работа. Лекият пролетен ветрец довя няколко прашинки смелост, които лежащата на земята фигура жадно погълна. Напрегна всички съставни части на волята си и този път с облекчение установи, че краката му все още не са забравили основното си предназначение. Кръвта нахлу в главата му със зловещи бойни викове, като първата задача на милиардите малки червени воини бе да измие и пребоядиса двата огромни алено-розови прозореца в чисто бяло. След като основната работа бе свършена, кръвните телца се настаниха в кабината на мозъчния център, отговарящ за мисълта, и яростно заблъскаха по бутоните на генератора на панически въпроси.

Къде точно се намира беше по-малко тревожният въпрос, за който можеше да се сети. Повече го тормозеше фактът, че не помнеше нито как се е озовал тук, нито каквото и да било друго от преди болезненото му събуждане върху поляната с безкрайните бегонии, слели се в една-единствена малка ароматна вселена. Не беше от хората, които имат навика да се напиват безпаметно и да се събуждат на най-различни причудливи локации. Пък и цялостното усещане на ситуацията не наподобяваше ни най-малко махмурлук. И тези бегонии до ръба на хоризонта прибавяха допълнителна нотка на сюрреалистичност – сякаш беше попаднал в наркотичния сън на надрусан с ЛСД хипар. Почти чу в ушите си приглушено да звучи припева на Бийтълсовата „Lucy in the Sky with Diamonds“. Това като че ли го поободри – психеделичната шейсетарска импресия беше неимоверно по-добрият вариант за фоново озвучение в черепната му кухина от разстроения симфоничен оркестър от преди малко. Бийтълс! От мисълта, че в съзнанието му най-сетне изплува нещо познато и ясно дефинируемо, нивото на адреналин в кръвта се покачи като придошла река и се разля свободно из бреговете на цялото му тяло. Краката сами решиха да направят няколко бързи крачки напред, но устремът им бързо секна. Нещо привлече вниманието на очите му, които не бяха напълно сигурни дали да изпитат радост или тревога от това, че виждат нещо различно от необятен океан от бегонии.

В далечината забеляза няколко тъмни фигури, приведени над дървена масичка, които усилено размахваха ръце и крещяха нещо един на друг и сами на себе си. Около тях сякаш се носеше някакво странно глухо сияние – като от току-що загасена луминесцентна крушка. След миг колебание, той се отправи бавно към тях. Отблизо видя, че фигурите играеха карти. Всяко шляпане на карта по масата сякаш шляпаше направо върху сгърченото му чувство за адекватност.

– Извинете! – прокашля се тихо, сякаш по-скоро не желаеше да бъде чут, а само засвидетелстваше пред себе си, че е опитал да бъде комуникативен.


Small Ad GF 1

– Що ги пазиш, тия беги, бе, мамка му! Не виждаш ли, че ти чистя беги от половин час?! Тъпак! – кресна седящият отдясно.

– Тъпак си ти, льольо! Да те очистят, дано!

– Що въобще си губя времето да играя с некадърници? – поредната карта изплющя върху масата и накара прелитаща наблизо муха да кихне от изненада.

– Ха! Намерил се кой да го каже! Айде играй, не философствай!

– Ти ще ми кажеш дали да играя!

– Ъ... Извинете! Може ли... – направи нов, малко по-смел опит да отбележи присъствието си.

–Кво? Аааа. Ново попълнение! – каза разсеяно картоиграчът, без да обръща глава към източника на въпроса, и стовари нова карта върху масата, сякаш му беше сторила нещо. – Добре дошъл! Терца!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Да... – преглътна тежко и продължи – Може ли да попитам къде се намираме?

– Моля? Що ги пазиш тия беги, бе?! Що, бе?! Как къде? Не знаеш ли?

– Не. Събудих се тук преди малко. Ей там – на онази поляна с бегониите.

– Че къде другаде!

Почеса се неразбиращо.

– Ами... ъ... не знам... къде?

– Всички идваме от там. О...! Ти още не знаеш! Хвърляй тая карта, бе!

– Какво не знам?

– Всички тук сме като теб.

Дотолкова се обърка, че дори забрави да се почеше.

– Какво искаш да кажеш – като мен?

– Сещаш се! Абе, ти гледаш ли кво ти играя, бе? Изгнаници!

– Изгнаници?

– Да, изгнаници. Били сме на Земята, сега сме тук. Бега! Цял живот се борим, блъскаме се, напъваме се, късаме си задниците от напъване – и какво? Бият ни шута най-позорно и ни пращат тук да играем карти...

– Искаш да кажеш, че съм... мъртъв? Това раят ли е?

– В известен смисъл... Но не е никакъв рай. Раят трябва да е пълен с Поршета, а не с шибани бегонии!

– С пари! – провикна се друг от играещите, сякаш внезапно излязъл от наркотичен транс.

– С мацки! – извика втори.

– Със скъпи мезонети! – проплака трети.

В следващия миг въздухът се изпълни с езикови проекции на всякакви материални блага, за които човек можеше да се сети. Бегониите наоколо наостриха уши и се запоклащаха в ритъма на крясъците. Ошашавеният страничен наблюдател на тази гласова вакханалия разтърка инстинктивно очите си и с невярващ поглед откри, че самотната дървена масичка с четиримата разпалени картоиграчи сега бе само една от милиардите такива наоколо. Някъде измежду тълпата с мъка се провря гладко избръсната младолика физиономия, изтупа маниерно елегантния си черен костюм, и хвана потресения очевидец за ръката. От вцепенение от случващото се пред очите му, той дори не понечи да си я дръпне.

– Спокойно! – рече с равен и дружелюбен тон непознатият – Елате с мен. Вие не сте за тук.

Когато се огледа отново, всички останали маси с прилежащите им въодушевени картоиграчи бяха изчезнали така както се и бяха появили. Само онази маса, която първо бе съзрял, си стоеше кротко върху притихналата бегониева полянка, а около нея тъмните фигури все така разпалено играеха и си подвикваха един на друг. Костюмираният поведе своя пресен „улов“ в някаква неопределена посока. Когато минаха покрай картаджиите, погледът му за части от секундата се спря върху картите в ръцете им. Всички те бяха абсолютно еднакви и в горния десен ъгъл на всяка една се мъдреше някакъв символ, който – макар и да не можеше да се различи добре – той беше сигурен, че е бегония.

****

Двамата вървяха безмълвни, а покрай тях бегониите ги одумваха с тих цветен шепот. В главата на „новоизгнаника“ цареше абсолютен хаос. Хиляди разноцветни картини и оглушителни звуци се премятаха в цигански колела и се удряха оглушително в стените на черепа, превръщайки се в миниатюрни прашинки от спомени. Някои от тях случайно се докосваха, сплитаха се в любовен танц, от който се раждаха откъслечни избледнели сцени от нечий живот, а след това засрамени се отдръпваха една от друга и никога повече не се срещаха. Една интензивна поредица от такива сблъсъци, която стана възможна заради неравен участък от бегониевата полянка, майсторски сглоби образа на човешко същество, чиято усмивка караше лицето му да прилича на сочен презрял пъпеш. Човешкото същество бе обгърнато в сияйна светлина, която струеше от всяка пора на тялото му, но която никой друг не забелязваше. Щастливото същество цепеше въздуха около себе си, крачейки някъде напред, с устремен ясен поглед и увереност, чието ехо отзвучаваше във всяка негова стъпка. Вървеше така сякаш преследваше нещо или някого. Не, не преследваше – сякаш следваше нещо, чийто единствен смисъл бе да бъде следвано. Да бъде следвано докато не капне от умора и не се разтече по наклонените повърхности на собственото си съществувание. И дори тогава – разтекло се в милион посоки – отново да води, да води, да води... Като тихи речни води, които водят сами себе си към неминуемата, но бленувана гибел в зиналата паст на океана.

Нов случаен сблъсък на миниатюрни прашинки рязко и болезнено прекъсна хубавия спомен и го замени с друг. В него речните води не завършваха спокойния си ромолящ поход в океана, а с грохот се стичаха по огромна скалист урва, превръщайки се в най-красивия и същевременно обезкуражаващо тъжен водопад във вселената.

Той се сепна. Изведнъж осъзна, че това представляваше неговият собствен живот. Безгранично щастие и надежда, а след тях оглушително пропадане в бездънна пропаст. Пропаст, която явно свършваше тук, на това място, на което се беше озовал. Това ли е смъртта? Така ли изглежда отвъдното – гола поляна с безброй бегонии и потни картоиграчи? Мамка му! Ако въобще си бе представял какво би било отвъд, то със сигурност нямаше нищо общо с това. Със сигурност не толкова... скучно. И как стана?

– Как стана? – обърна се към водача си в черния елегантен костюм.

– Кое как стана? – попита костюмарът без осезаем израз на каквато и да е емоция.

– Как... умрях? Не си спомням нищо. Спомням си... водопада... така, де... спомням си нещо, каквото и да е то. Но не и как... и кога.

– А, това ли? – костюмарът се усмихна – Спокойно, не си умрял. Или поне не в този смисъл – не по начина, по който си свикнал да... (хм)... мислиш за това.

– Да не съм скапано зомби? Това да не е някакво чистилище? Преддверие? Ти ли ще решаваш дали да остана или да се върна на Земята?

– Ха-ха – изсмя се гръмогласно и искрено костюмарът – Винаги е много забавно в началото! Всъщност – ти не можеш да умреш!

– Как така не мога?

– Ами така – не можеш. Технически е невъзможно. Макар и морално погледнато светът да е пълен с мъртви твои събратя.

– За какво говориш, по дяволите? Всеки човек е обречен да умре един ден. Неизбежно е.

– Там е работата... – костюмираният се прокашля делово и продължи спокойно – Ти не си човек!

„Новоизгнаникът“ (каквото и да означаваше това) се вцепени от изненада. Не че му повярва – всичко в него крещеше „Човек!“, всяко негово действие и мисъл стенеше „Човешко!“. Това беше просто абсурдно. Това, че изведнъж, незнайно как, се беше озовал в някакъв побъркан рай (все едно изваден от сценарий на Дейвид Линч), или преизподня, или каквото там беше... а може би скапан нощен кошмар... Но всичко беше толкова реално, чак болеше. Но не с онази банална физическа болка. Болеше някъде под него, болеше някъде над него, болеше някъде далеч – на един милион километра от него. Сякаш той се беше слял с вятъра, а вятъра се пръскаше от болка по изгубената си младост.

– Не съм човек? А какво съм тогава? От къде са всички тези спомени как пия бира, как спя, как се смея с приятели, как правя любов...

– Всичко това действително си изживял. По-точно съпреживял. Като паразит... в известен смисъл.

– Паразит?! – почти изкрещя – Ти полудя ли?! Паразитите имат ли си имена? Защото аз си имам – Джон! – името изплува в съзнанието му като спукана гнойна пъпка.

– Точно така – кимна разбиращо костюмарът – Но ти не си Джон... – повдигна вежда замислено и добави – Технически.

– Технически? – стори му се, че това е най-противната дума, чувал някога. А днес му се наложи да я изтърпи вече втори път.

– Ти си негова мечта! Ти си Мечтата на Джон. – пресегна се отривисто и с акуратно движение оправи леко загънатата яка на ризата на ошашавения си събеседник – Разочарованата мечта на Джон.

Минутата, в която без да си го поставя за цел изпробва колко време може да не помръдва клепачите си, впити в горната стена на очните кухини, му се стори дълга колкото целия му живот. Целият му отминал живот. Всъщност, целия живот на някакъв си Джон, чиято идентичност, според думите на костюмирания, си беше присвоил без дори да съзнава. Ако той наистина беше просто една мечта – може ли да се говори изобщо за някакъв живот? Паразитен живот! Живот, посветен изцяло на някого другиго. Робия! Той беше един скапан, безгласен роб на тленната плът!

Беше ли наистина такъв?

– Тук е мястото, където идват всички мечти, оказали се непотребни на... да ги наречем „стопаните” си. Много хора вярват, че веднъж осъществили мечтата си, веднъж станала тя „реалност” (както лековато я отъждествяват), вече им е непотребна – вече е изпълнила предназначението си и може да отиде на боклука за изхабени мечти. Не биха могли да бъдат по-грешни! Истинската мечта е тази, с която човек продължава да живее дори и след като практически е постигнал условните ѝ смислови рамки. Защото една мечта може да има рамки само в представите на хората. Трикът е не да постигнеш мечтата си, а да живееш в нея. Това е като любовта – не изразходваш време и усилия да свалиш мечтаната жена, само за да се похвалиш с това на приятелите си и да отметнеш точка в графика си. Правиш всички тези усилия, за да направиш тази жена част от живота си. Другият, доста често срещан вариант, е когато „осъществят” мечтата си, да се окаже, че тя изобщо не е това което са очаквали. Или че просто никой няма да им позволи тя да се разгърне в пълнотата на замисъла си. Разочарована от самата себе си мечтата търси утеха при нас. Не че има друг избор – въздухът в човешкия свят за нея вече е смъртоносен. – костюмарът избърса челото си с малка платнена носна кърпичка – Аз съм от комисията по посрещанията. Нямам представа кой ми е шеф, правя това от цяла вечност. А мечтите тук не спират да се увеличават – всеки ден идват със стотици хиляди.

– А какви бяха онези картоиграчи, които заварих като се събудих? Каза, че не съм бил за там? Какво означава това?

– И тук си имаме своеобразна йерархия. Онези, които видя долу да играят карти, са материалните мечти. – костюмираният се ухили – И те са мечти, нали! Те са най-многобройните. Хората с материални мечти най-често ги изпращат в изгнание, смятайки, че мечтата се изчерпва с нейното осъществяване. Нищо подобно! Мечтите са живи докато човек е жив. Дори след това. Всъщност няма осъществени и неосъществени мечти. Мечтите са константно състояние на духа и са обречени на разочарование в мига, в който бъдат сбъркани с реалност.

– Чакай, чакай! Как така „онези, които съм видял долу“? Къде долу? Та на тази безкрайна поляна няма ни едно възвишение!

– О, препълнено е с възвишения, но идвайки от човешкия свят толкова скоро, ти все още не си привикнал към тукашните възприятия, за да ги видиш. В момента се намираме на второто ниво – общо са три. Тук са събрани личните мечти, свързани с духовното начало на човека, най-общо казано. Като теб. Над нас са глобалните мечти – тези които отричат себе си напълно в името на общото благо. Те са най-малко, но пък на новите попълнения се запазва място още с раждането им в човешкия свят. Тези най-висши мечти измежду нас са обречени да идват тук, без познато ни изключение.

Джон, или по-точно Мечтата на Джон, искаше да зададе толкова много въпроси, но дори не знаеше как да започне. За сметка на това „посрещачът” не млъкваше:

– Никой не схваща веднага, че е нечия мечта. Предполагам, че изглежда съвсем в рамките на нещата. Веднъж родени, мечтите стават неразделна част от човешкото същество – дишат с него, хранят се с него, смеят се с него и плачат с него. Дори любов правят с него. Дотолкова се срастват с плътта, че започват да възприемат себе си като човешко същество. Всъщност не е ли човекът сам по себе си една грандиозна мечта на някой висш разум. Вселенската мечта за съвършенство! Или пък просто мечтана постановка на галактически театрал-абстракционист, с наклонности към трагикомичния абсурд. Ако това не беше само метафора, сега щяхме да си стискаме приятелски ръцете и с тази мечта на по чаша чай... или пък ром! Както и да е. Какво бях тръгнал да разправям...? А, да – че никой не идва тук с ясното съзнание какво всъщност представлява. Затова ние прилежно следим всеки новодошъл и го посрещаме. Е, процедурата не е съвсем идеална, но и идеални мечти не съществуват.

Новоизгнаникът се почеса в опит да изтласка загнездилия се между сплъстените му коси пореден въпрос, но бързо разбра, че усилията му са напразни. Сякаш прочел мислите му, посрещачът каза:

– Да, и ние сме се питали как ли най-първата мечта, попаднала тук, е разбрала, че е такава. Но никой не може да си спомни да я е срещал някога – тук сме толкова много и толкова отдавна... Нито пък знаем коя е била. Може би мечтата на Адам за Ева... Звучи логично.

– Всички ли разочаровани мечти идват тук? Без значение на кого са принадлежали? Без значение на раса, пол, убеждения и социален статус?

– О, да, разбира се! Имаме си и знаменитости! Колкото щеш. Ето онази там, рошавата – пръстът му сочеше жизнерадостна фигура с бухнала бяла коса, която се бе опряла лениво на едно дърво и ближеше сладолед във фунийка – Това е мечтата на Айнщайн за атомната енергия.

– А това там да не би... – очите му се бяха впили в малко човече, седящо на ниска масичка, което като че ли рисуваше нещо върху жълт опърпан лист хартия.

– Точно така – това е мечтата на Хитлер! Мечтата за чистата раса в края на краищата също е просто една мечта. Мечтите тук не се делят на добри и лоши – те са само добри. Всъщност същото е положението и на Земята. Просто в човешкия свят всичко се пречупва през призмата на толкова много човешки фактори и условности... Строгите рамки на човешките възприятия приклещват в здравата си хватка аморфните по същността си мечти и ги моделират по свое усмотрение.

– И какво правят всички тези мечти тук, по цял ден?

– Чакат. Просто чакат.

****

Мина цял месец от пристигането на Мечтата на Джон в сметището за разочаровани мечти. А може би година. Времето тук като че не течеше – всъщност то наистина не течеше. Като всяко измислено от човешка мозъчна гънка понятие, тук време не съществуваше. Нито безвремие. Дори думата „съществуваше” не съществуваше. Както и всички останали думи. Встъпителният разговор между Джон и посрещача му, както и всеки друг подобен встъпителен разговор тук, се бе провел по единствения начин за пряка комуникация, познат на все още неотърсилото се от порядките на тленния свят съзнание. С времето всяка мечта се научава, или по-точно си спомня, как да общува с останалите по естествения за нея начин – същият начин, по който си общуват и звездните прашинки, реещи се из необятния космос от Големия взрив насам, в търсене на Великия симфоничен оркестър на Безкрая.

Не беше виждал своя „посрещач” от деня (или каквото там мерна единица за не-време беше), в който се озова на това място. Изненадата му, когато го съзря да крачи ухилен до уши към него, беше повече от огромна. Разбира се той вече не крачеше в буквалния смисъл на думата, а се рееше безплътен и безформен из труднодефинируемото пространство наоколо, което нагло се беше изпречило между тях и вероятно си бъркаше усърдно в носа от скука. Двете аморфни същества застанаха едно до друго и ако все още имаха желанието и нуждата да си общуват на езика на хората, то разговорът им би звучал приблизително така:

– Здравей, Джон! Как я караш? Имам новини за теб!

– Новини? Какви новини?

– Добри! Тръгваш си оттук!

– Как така си тръгвам? Къде отивам? Та нали бях пратен в изгнание...

– Това се случва изключително рядко. Като научих почти се задавих със сутрешното си Куба Либре! Повечето мечти тук говорят за това като за митологична измислица.

– Все още не схващам нищо... Кое е митологична измислица?

– Връщаш се при хората! На Земята! Твоят Джон е излязъл голям пич! Един от редките случаи. Проумял е смисъла на мечтата. Джон се оказа истински мечтател, просто му е трябвало време да осъзнае предназначението ти. Една сутрин се е събудил, теглил е една сочна майна на света и е решил да възобнови връзката с отколешната си мечта – решил е да заживее с нея, въпреки несъвършенствата ѝ, а не просто да я преследва. Трябва да си много щастлив!

– Не знам... Не знам какво трябва да чувствам...

– Тръгвай, не се чуди! Всички ние тук живеем за този миг!

Мечтата на Джон, на която предстоеше нова среща с Джон, постепенно започна да губи уютната си безформеност и за пръв път от онзи паметен ден започна да усеща себе си отново като човешко същество. Изпусна струйка натежал въздух, наведе се, откъсна една бегония от полянката под краката му, вдиша дълбоко живителния ѝ аромат, помаха едва забележимо в неопределена посока и се шмугна право в блесналия пред него ослепителен овал от бяла светлина.

Миг по-късно овалът се разтвори безшумно в себе си и се сля с цветната идилия наоколо. Там където до преди секунди се намираше, изникна пищна бегония-гигант.

Цветозар Цаков е роден в Ловеч, учил в Германия, а в момента завършва журналистика в СУ „Климент Охридски“. Живее и работи в София, публикува в различни български онлайн-медии.

Pin It

Прочетете още...

Индиански игри

Красимир Дамянов 24 Окт, 2012 Hits: 12023
Сред боровете беше чисто и светло. Снегът…

Танти Роза

Ицко Финци 12 Сеп, 2011 Hits: 16386
Един ден сестра ми Ида неочаквано получи…