1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

За книгата:

 

Досегаем, жълт, власат: една нощ в кабинета на прочутия философ Ханс Блуменберг (1920-1996) с учудваща естественост се появява лъв. Излегнат удобно на килима, той не сваля очи от домакина, който обаче с известни усилия все пак успява да запази самообладание. Запазва го и на следващия ден, когато лъвът изниква  по време на лекцията му. Аудиторията е претъпкана, но по всичко личи, че никой от присъстващите не го забелязва. Дали това не е отличителна похвала от най-високо място за последния философ, оценил по достойнство „царя на животните“?

 

Появата на лъва не се ограничава само в живота на Блуменберг. Без да съзнават, под неговото въздействие попадат и неколцина негови студенти – крехката Иза, безнадеждно влюбена в своя професор, свръхинтелигентният Герхард, ревностен  блуменбергианец, авантюристът Рихард, запилял се някъде по течението на Амазонка, налудничавият красавец Ханзи…

 

„В своя роман „Блуменберг“ Сибиле Левичаров дава воля на фантазията си и с предизвикателна дързост напуска коловозите на реалистичното повествование. Появата на невидим за другите лъв отвежда прочутия философ Ханс Блуменберг, а и читателя, до границите на рационалното. С езикова изобретателност и изискан комизъм животът на самотния мислител се противопоставя на недостатъците и опасностите в човешкото съществуване, които намират израз в провалените по един или друг начин съдби на учениците му. Сибиле Левичаров преплита орбитите на духовното светило и на неговите млади спътници в изумителен словесен космос, който накрая се разширява чак до отвъдния свят.“

 

Из  аргументацията на журито за присъждане на Националната награда за литература на Германия

 

За авторката:

 

Сибиле Левичаров (Sibylle Lewitscharoff),  родена през1954 г. в Щутгарт като дъщеря на български емигрант от 40-те години на миналия век,  е сред най-бляскавите имена в съвременната немскоезична литература. Завършила е религиознание в Свободния университет в Берлин. След кратък престой в Буенос Айрес и Париж се установява в Берлин.

 

Литературната продукция на Сибиле Левичаров не е особено голяма по обем, но всепризната от литературната критика. Всяка нейна книга се превръща в магнит за литературните отличия, едно от които е  Наградата на Лайпцигския панаир на книгата (2009 г.) за нашумелия и у нас роман „Апостолов“ (откъс от „Апостолов“).

 

Романът „Блуменберг“ бе включен в краткия списък на номинациите за Националната литературна награда на Германия за 2012 г.

 

 

За поредицата:

 

Книгата излиза в поредицата „Вълшебната планина“ , в която издателството предлага съвременна проза от Германия, Австрия и Швейцария.

 

Следващи заглавия от поредицата: „План D“ от Симон Урбан, „Смразено време“ от Ана Ким /Европейска литературна награда за 2012/, „Центробежни сили“ от Щефан Томе /номинация за Националната награда на Германия за 2012/, бестселърът „Той пак е тук“ от Тимур Вермеш, „Леон и Луизе“ от Алекс Капю.

 

 

За преводача:

 

Любомир Илиев е eдин от най-изтъкнатите български преводачи. В две последователни години – 2008 и 2009 – той заслужи Националната награда за превод „Христо Г. Данов“.

 

На 1-ви юли 2102 му бе връчена и  Австрийската държавна награда за литературен превод.

 

Списъкът на преведените от него творби е внушителен и респектира със сложността на текстовете, разнообразието на жанровете и художествените форми. Сред многобройните му преводи се открояват „Корабът на глупците“ на Себастиян Брант, „Натан Мъдрецът“ на Лесинг, драмите на Шилер, Гьотевият „Фауст“, „Смъртта на Вергилий“  и „Сомнамбулите“ на Херман Брох, „Сидхарта“ на Херман Хесе, както и творби на по-съвременни автори като Хайнрих Бьол, Зигфрид Ленц, Бернхард Шлинк, Ханс-Улрих Трайхел, Уве Тим, Мартин Зутер, Даниел Келман, Гюнтер Грас и др.

 

Забележителен връх в творческата кариера на Любомир Илиев е преводът му на знаменития роман „Човекът без качества“ от  Роберт Музил.

 

Неделя

Сибиле Левичаров, „Блуменберг“
Изд. „Атлантис – КЛ“, София 2013

2013 06 blumenberg

Герхард живееше в две миниатюрни стаи, които лете бяха нетърпимо горещи, а зиме – непоносимо студени. Намираха се на тавана на пететажна сграда от новото строителство, чиито балкони бяха лепнати по фасадата като разполовени осмоъгълници. Неговото жилище нямаше балкон, затова пък можеше да се отвори единствено с употреба на сила, понеже вратите се бяха изметнали. Сградата беше на седемнайсет години, но по стените на стълбището вече имаше следи от плесен. Ваниловата им на цвят блажна боя се бе набръчкала зеленикаво и се лющеше. Избягваше да кани там Иза, макар двете му стаички да бяха чисти, във всеки случай по-чисти от стаите на Иза и на нейните съквартирантки. Жилището му до такава степен бе претъпкано с книги, че лошото разположение, отвратителните тапети на стените, отблъскващите пластмасови рамки на прозорците и вратите можеха да бъдат едва ли не забравени.

Малката маса, на която работеше, на която се хранеше, на която подреждаше вестници и книги, този неделен ден бе разтребена с изключение на няколко натракани на машина страници, молив, острилка в бакелитена кутийка и една чаша. Тънкостенна чаша с широк златен ръб, елегантно извит навън, която можеше да се използва както за чай, така и за кафе, върху чинийка със също такъв златен ръб. От тази чаша Герхард всяка сутрин пиеше кафето си. Една от навярно десетината вещи, които бе взел със себе си след разтурването на домакинството в Цуфенхаузен.

Не беше детска вълшебна чаша, на чието дъно, когато съдържанието й се изпие, се появява я птичка на клонче, я някаква природна картина. Майка му бе много привързана към чашата, привързан беше и той. Когато пиеше от нея сутрешното си кафе, по жилите и нервите му се разливаше меланхолия, но само докато се задържаше топлината на кафето, после меланхолията и удоволствието от нея изфирясваха. Герхард обичаше това състояние, което траеше кратко. Изпитваше нужда от чашата си, ето защо и поради тази причина не обичаше да нощува при Иза, понеже в такъв случай сутрин трябваше да се лишава от нея. Беше смешно; държеше се като възрастна лелка, след като разиграваше такъв театър за някакъв си домакински предмет, колкото и да беше убеден, че спокойствието, от което се нуждаеше за през деня, сутрин ще заструи към него откъм дъното на чашата със златен ръб.

Тази неделя не знаеше какво да прави. Вече бе станало обед, а той дълго беше лежал в кревата, без да може да заспи. Бяха се уговорили с Рихард да се видят привечер, нямаше особено желание за работа. Еуфорията, която го бе обзела в разговора му с професора и която го беше държала буден последните две нощи, временно се бе уталожила. Почувства познатата му отколе неделна апатия, понеже вече нито ходеше на църква, както през детството си, нито го очакваше празничен обяд. В неделен ден му липсваше шетнята на майка му. В неделен ден не знаеше какво да прави. В стаите му бе вече доста топло, жилището започваше да се загрява по лятному. Дали да не направи малка разходка с велосипеда?

В неделен ден Мюнстер бе ужасяващо пуст. И дума не можеше да става да се обади по телефона на Иза. Не и в такова настроение, тогава гласът му звучеше смутено, а това бе смърт за приятелството им. Още по-лошо бе, когато се случеше някоя от съквартирантките й да вдигне слушалката. Герхард не харесваше и двете, а те пък не харесваха него. Разкарваха го набързо, после слушалката издаваше шумове, сякаш се удряше, оставена без внимание, в стената.

Двете като че ли бяха ангажирали Иза единствено за себе си или поне бдяха ревниво над нея. По думите на Иза не бяха лесбийки, но никога досега не беше ги виждал с мъже. От последния петък още усещаше тежест в стомаха. Когато дойде, една феминистка група тъкмо бе приключила заседанието си, жените бяха весели, още в антрето се дочуваше смях, преди да натисне бутона на звънеца, Герхард се заслуша за няколко секунди във ведрото настроение, но когато влезе, се възцари огромно безмълвие; на път към вратата жените го подминаваха без поздрав, с изключение на една, Хеде, която познаваше от някакъв семинар по история на изкуството. Тя спря в антрето и непринудено забъбри с него.

Онази вечер бе заварил Иза в добро настроение. Отново се чувстваше „далауейизирана“ и свързана по най-щастлив начин с всичко, което пъплеше, пърхаше, приказваше, вървеше, стоеше, спеше в Мюнстер и околностите му. Цели порции щастие щедро се разпределяха и даряваха. Fear no more, спри да се страхуваш, каза Иза. В този момент той не се страхуваше от нищо. Двамата се бяха сгушили на просторния й италиански диван, пиеха кампари с портокалов сок и си подаваха един джойнт. Иза искаше да знае съвсем точно какво му се е случило в часа за консултация. Герхард за пръв път имаше чувството, че му се възхищава. С извънмерно разширени, чудесно блеснали очи, обхванала с ръце придърпаните към тялото колене, тя следеше разказа му, питаше и за най-дребни подробности, за да поеме като в съд всичко от ценните му описания. После отдели пръстите от коленете си и леко задирижира с тях. Герхард харесваше да го командва и наставлява по този сложен начин и нагаждаше фразите си към ритъма на нейните пръсти. Отметна глава леко назад и дръпна за последен път от джойнта.

А тя искаше да знае съвсем точно как е изглеждало писалището и какво е имало на него. За тази цел показалецът и средният й пръст прелестно затанцуваха. Дали в кабинета е било задушно, или хладно. Как са се поздравили. Сега средните й пръсти се отдадоха на кръгообразни движения. Какво е висяло на стената? Все въпроси, за които Герхард трябваше да импровизира отговори, които възникваха вътре в него като мехурчета и се пукаха с беззвучен кикот, преди – сравнително коректно – да отвърне. Е, паметта му още пазеше някои разсъждения на Блуменберг, запомнил бе интензивния поглед на професора, свободното му седене в креслото, великодушните му жестове, както и че беше станал и бе отишъл до шкафа, за да измъкне от едно чекмедже томче на издателство «Зуркамп» за Немейския лъв, но друго почти не си спомняше. Само заради Иза Герхард го сложи зад писалището му, измисли планини от книги върху същото това писалище и една малка пролука, през която Блуменберг да надзърта с поглед, хитър като на мишка, и да гризе сандвич. Не, в стаята не миришеше на застояло, а по-скоро на свежо; обонянието му бе добро.

А на стената? Междувременно Иза бе седнала по турски и държеше длани като плоски паници върху коленете си.

А на стената, хм, на стената – отпърво Герхард понечи да каже: на стената имаше голям шкаф и нищо друго, но му се стори прекалено невзрачно, – на стената висеше постер от фламандския живописец Йоахим Патинир, който изобразяваше как Светото семейство си почива по време на своето бягство и седи на тревата пред бели чувалчета и една кошница. На заден фон се виждаше фантастично красив планински пейзаж с извити пътеки, които водеха право нагоре в синевата.

Сега до такава степен бе прехласнат от този Патинир, сякаш сам се бе върнал току-що от планински преход из светите места и бе извадил от едно от чувалчетата незаквасена питка, за да я връчи на приятелката си.

И този път се отървах, увери я Герхард, професорът великодушно се съгласи да не ме схруска, когато си изяде сандвича.

Иза се засмя, но после се сгуши в себе си. Самата тя никога не би се осмелила да отиде на консултация в приемния час на Блуменберг, щеше да рухне мъртва още пред вратата му и във всеки случай не би могла да произнесе нито една свързана дума, а само да пелтечи с почервеняло лице. Герхард уточни, че не е нахълтал току-така в кабинета, а предварително е помолил писмено да бъде приет, всичко останало протекло без каквито и да било сътресения. Професорът не бил с чак толкова труден характер, както смятали всички. Човек само трябвало да знае какво иска от него, и то максимално точно.

Така е, замислено отвърна Иза, де да знаеше човек какво.

После си приготвиха вечеря в общата кухня. Въздействието на джойнта тутакси изчезна. Безсолни, разварени спагети плуваха във воднист доматен сос. Биги беше готвила. Биги бе бледа, вечно намръщена, с угрижени бръчки по челото и непрекъснато бърбореше, омаловажаваше с дрънкането си всичко, което се случваше в Мюнстер, в Америка и във ФРГ, като и не пропускаше да поучава Иза, хвърляйки неизменен кос поглед към него. Отдавна бе надживяла философията, философските системи бяха за нея издигнати от мъже градежи, чиято цел беше жените да се държат в шах, от тях нямаше никаква полза.(Биги следваше педагогика.) Светът се управляваше единствено от фактите. Разликата в заплащането на мъжете и на жените – факт! Пренебрегването на момичетата в образователната система – факт! Както и че повечето мъже са изнасилвачи, все едно дали си го признават. Недвусмислен факт. При това се втренчваше предизвикателно в Герхард, но бързо се съсредоточаваше отново върху Иза, за да я предпази от тоя изнасилвач, макар той в момента очевидно да бе изгубил куража си, след като седеше така сгушен на кухненската маса. Всичките й грижи изглеждаха насочени към Иза, което кой знае защо пък й харесваше.

Но Иза не проявяваше особена признателност за тези нейни грижи. Затворена в невидим мехур, тя късаше с лявата ръка парченца хляб и ги пъхаше в устата си. С трохите, разпилени около чинията й, можеше да се насити цяла цвъртяща армия врабчета. Изобщо не беше слушала внимателно, но все пак излезе от мехурестия си свят, в който се бе отпуснала с полуспуснати мигли, донасяйки оттам няколко от онези нейни авантюристични изречения, които правеха на пух и прах цялата концепция на Биги, макар и не задълго: та кой казва, че сме създадени един за друг (в първия миг настъпваше объркване, понеже никой не бе твърдял подобно нещо); няма смисъл да продължаваме, както досега; трябва да превъзмогнем всички финални рецепти, в края на краищата сме само предварителни схеми на онова, което един ден ще станем. Човек трябва да разгради абсолютизма на действителността и да се превърне във фигура на красивото примирение.

При което вдигна с вилицата една отделна спагета и замислено я заразглежда.

Внезапно се закиска: феминизмът поглъща мъжете до шушка, язък, един ден от множеството жалки, хленчещи мъжлета няма да остане и следа. После тонът й стана съзаклятнически: трябва много, много да внимаваме да не ни избяга и последният мъж; след което заговори весело: нищо чудно тогава да останат само философите, но техният интерес към жените хич го няма.

Герхард се чувстваше неловко, както отдавна не беше се чувствал, нямаше никакво желание да се впуска в спор нито с една аутистична социоложка, нито с една блуменбергианка. Обзела го бе леплива леност. На челото му отчетливо бяха изписани съмнения. Извърна глава, втренчи се в неособено чистия под и почерпи котарака на Биги с капка доматен сос, която изля с лъжицата върху пръста си. Нямаше смисъл да възразява, това би му струвало твърде много енергия, пък и би означавало все едно да говори на глухи. Изпита удоволствие от грапавия език на котарака върху пръста си. За да насочи секналия разговор другаде, отново обърна глава към останалата част от присъстващите и предложи не кой знае колко настойчиво, идната седмица да сготви за всички печено свинско с юфка, заради което Иза го аплодира с крайчеца на пръстите си.

Но и Рена приветства идеята му. Рена бе по-различна от Биги, по-скоро независима по характер, неразговорлива. Беше леко пухкава, имаше приятно лице и тъмни къдрици. Онова, което смущаваше Герхард, бе излъчваната от нея миризма. Рена миришеше на пот и това му беше толкова противно, че гледаше да стои на максимално разстояние от нея. В самия миг, в който направи предложението си за свинското печено, вече съжаляваше за него. Ама че абсурд – да настоява да готви за хора, които му късат нервите (без Иза, естествено).

Истинската изненада на вечерта настъпи обаче, когато Иза бе извикана на телефона в антрето, а Рена изчезна в стаята си. Биги седна до него и взе в скута си котарака, който тутакси замърка. Ръката на Биги се плъзна нерешително към ръката на Герхард, красива ръка с дълги кафяви пръсти, украсени от пръстен с монограм, която спокойно лежеше на дървената маса, и се създаде впечатлението, че малката й бяла ръка иска да погали пръстите му; но малко преди да ги достигне, спря. През това време дундестият котарак неотлъчно дебнеше движението на пръстите, сякаш чакаше момента, в който да ги халоса с един удар на лапата.

Знаела, че е добро момче, на което можело да се има доверие. Съжалявала, задето цяла вечер приказвала тъпотии. Яд я било на съвсем друг мъж, обаче в главата й настанала страхотна бъркотия. Но нямало значение. Единственото, което било важно, е че трябвало заедно да бдят над Иза. Веднага била забелязала, че въздействал добре върху нея, дори много добре. Сега всички трябвало да обединят силите си и да видят как могат да постигнат най-доброто.

Герхард бе изумен от този обрат; изчерви се от смущение и смънка в отговор нещо като обещание. Най-много го изненада лицето на Биги. По време на краткия й доверителен монолог от него бе изчезнала цялата предишна напрегнатост, цялата смръщеност. Когато Иза се върна в стаята, котаракът скочи от скута на Биги и се запромъква на вдървени нозе към вратата на кухнята.

Макар взаимоотношенията им да бяха се подобрили, все пак беше по-умно да не се обажда. Вратата на къщата се захлопна зад гърба му с толкова шумен метален трясък, сякаш бе решила никога вече да не се отваря за него. Навън беше топло. Нямаше никакво желание да се върне и да извади велосипеда от мазето, а пое към центъра, за да почете вестник и да изпие едно кафе.

Когато свърна по Ротенбургерщрасе, някаква фигура се появи насреща му на велосипед. Видение. Цялата в бяло, с раздипляна от вятъра рокля, която като нищо можеше да се оплете в спиците, тя караше колелото с вирната глава. Не я позна от пръв поглед, защото почти никога досега не бе я виждал да носи бели дрехи, най-много някоя бяла тениска или бяла мъжка риза. Размаха ръце, за да я накара да спре, и тя наистина го стори.

Накъде така?

Лицето й бе зачервено. Изгледа го със съжаление, по-голямо от нужното, и после произнесе с подчертано раздразнен тон: Към полето на честта.

Пауза.

Измери го така, сякаш се беше провинил в нещо. Беше прекалено притеснен, за да схване нещо от съществените неща, които я изпълваха.

Да седнем в някое кафе и да изпием нещо, а? попита я той неуверено, защото беше малко вероятно тя да се откаже от замисъла си, какъвто и да бе.

Иза сведе глава и сбърчи чело като изследовател, изправен пред решаването на изключително сложна задача.

Извънредно нелепа идея, прошепна тя, нелепа и неподходяща.

Защо да е нелепа?

По редица причини, сериозно рече тя, бързам.

След което вдигна глава, погледна го със сияещи очи и съпроводи погледа си с изречение, което му се стори някак си познато от последната лекция: Освободени от всички тегоби, в населения с приятели сън.

Произнесе го и отново натисна педалите.

Това го стресна, вцепени се на място, не виждаше по какъв начин може да я задържи, а тя бе вече твърде далеч, за да я догони с тичане. В безлюдния град не се виждаше нито едно такси, на което да махне и да каже на шофьора да кара след нея. Хукна към някаква табела, за която сметна, че обозначава стоянка на таксита, но когато стигна до нея, тя се оказа реклама на пивоварната „Льовенброй“