1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

Енергията в тази книга сигурно може да утоли петролната жажда дори на САЩ! Преувеличение? Да, но все пак си имаме работа със световния шампион по преувеличенията: Томас Бернхард. Познавачите смятат тъкмо „Сеч“ за най-добрия текст на „екзистенциалния клоун“, на мизантропа и езиковия виртуоз Бернхард.

Преразказан, сюжетът звучи като всичко друго, но не и като литературна бомба: На една светска вечеря във Виена аз-разказвачът наблюдава гостите и прави дори не дисекция, а по-скоро аутопсия на техните и на собственото си лицемерно съществование. Бернхард, който изобщо не се опитва да заличи приликата си с разказвача, успява да изгребе и най-дълбоките пластове на фалша, парвенющината, егоцентризма и в крайна сметка бездуховността, задръстила всички комуникационни канали на интелектуална Виена от втората половина на миналия век. А отдолу лъсват отчаянието и смъртта.

„Сеч“ се чете като истински интелектуален трилър и не случайно беше обявена от седмичника „Ди Цайт“ за една от ключовите книги в следвоенната европейска литература.

За поредицата:

Книгата излиза в поредицата „Вълшебната планина“ , в която издателството предлага съвременна проза от Германия, Австрия и Швейцария. Следващи заглавия от поредицата: „Блуменберг“ от Сибиле Левичаров,  „План D“ от Симон Урбан, „Смразено време“ от Ана Ким /носителка на Литературната награда на Европейския съюз за 2012 г., „Центробежни сили“ от Щефан Томе /с номинация за Германската литературна награда 2012 г./

За автора:

Томас Бернхард /1931 – 1989/ е един от най-скандалните съвременни автори на Австрия. Международната литературна критика го нарича „екзистенциален клоун“, „зловещ пророк“, „иронично обсебен архангел“, „алпийски Бекет“ и дори  „пророк на безсмислието“. Томас Бернхард се изявява като един от най-яростните критици на родната си Австрия и отказва редица престижни литературни отличия. Учил музика, работил като журналист, а след това и като писател, той е добре познат на читателите със своеобразния си стил, с провокативния си поглед към света, със съчетаването на мрачни, разрушителни страсти с остроумна закачка и рядко, но все пак, с радостта от живота.

За преводача:

Александър Андреев е един от най-известните преводачи на съвременна немскоезична литература. На българската публика той е представил осем заглавия от Нобеловия лауреат Гюнтер Грас, четири от Томас Бернхард, произведения на Райнер Мария Рилке, Фридрих Дюренмат, Якоб Васерман и други. Александър Андреев е познат още като журналист и автор на белетристични и публицистични книги. Една от най-емблематичните му книги - „Нови степени на свобода“ - може да прочетете в Електронно издателство LiterNet.

 

„Понеже очевидно не бях в състояние
да направя хората по-разумни,
предпочетох да се радвам на щастието си
далеч от тях.“

Волтер

Томас Бернхард, „Сеч“
Превод: Александър Андреев
Изд. „Атлантис КЛ“, 
София 2012

2013 06 Bernhard

Докато всички чакаха актьора, който им беше обещал да дойде на вечеря на Генцгасе някъде около единайсет и по­ловина, след представлението на Дивата патица, аз на­блюдавах съпрузите Ауерсбергер точно от онова кресло с висока облегалка, в което в началото на петдесетте години седях почти всекидневно, и си мислех, че беше огромна грешка да приемам поканата на Ауерсбергерови. Двайсет години не бях виждал Ауерсбергерови, срещнах ги на Гра­бен тъкмо в деня, когато умря нашата обща прятелка Йо­ана, и без колебание приех поканата за една артистична вече­ря, както съпружеството Ауерсбергер нарече тази среднощна трапеза. Двайсет години не желаех да имам нищо общо със съпрузите Ауерсбергер, двайсет години не бях виждал съпрузите Ауерсбергер, през целите тези двайсет години от съпрузите Ауерсбергер направо ми се гадеше, дори само когато трето лице ги споменеше, мислех си в кресло­то с висока облегалка, а ето че тъкмо днес у съпрузите Ауерсбергер се сблъсках с онова тяхно и мое време от петдесетте години. Двайсет години отбягвах съпрузите Ауерсбергер, за двайсет години не ги видях нито веднъж и тъкмо днес да се сблъскам с тях на Грабен, мислех си; и че наистина беше ужасяваща глупост тъкмо този ден да изляза на Гра­бен, и на всичкото отгоре, защото такъв навик бях придо­бил особено след завръщането си във Виена от Лондон, да кръстосвам Грабен няколко пъти напред-назад, напук на близката до ума мисъл, че някой ден задължително ще срещна Ауерсбергерови, и даже не само Ауерсбергерови, ами и всички останали хора, които отбягвам през послед­ните години и с които през петдесетте поддържах интен­зивно, както казваха Ауерсбергерови, интензивно творче­ско общуване; от което обаче аз се отказах още преди чет­върт век, тоест в онзи момент, в който избягах от Ауерсбергерови в Лондон, защото, както се казва, аз скъсах с всички онези тогавашни виенски хора и не исках нито да ги виждам повече, нито да имам с тях каквото и да било вземане-даване. Да изляза на Грабен, това е все едно ди­ректно да сляза в самия пъкъл на виенското общество и да срещна тъкмо онези хора, които не искам да срещам, оне­зи хора, чиято поява и до днес предизвиква у мен всевъз­можни телесни и душевни спазми, мислех си, докато седях в креслото с висока облегалка, и тъкмо по тази причина през последните години аз вече заобикалях Грабен по вре­ме на посещенията си от Лондон във Виена, избирах други маршрути, отбягвах и Колмаркт, естествено, и Кертнерщрасе, не се разхождах нито по Шпигелгасе, нито по Щалбурггасе, нито по Доротеенщрасе, същото се отнася и до улиците, от които винаги ме е било страх, Волцайле и Опернгасе, където толкова често съм попадал в капана тъкмо на онези хора, които винаги съм мразел до немай къде. През последните седмици обаче, мислех си в кресло­то с висока облегалка, внезапно изпитах огромното жела­ние да се разхождам тъкмо по Грабен и по Кертнерщрасе, заради добрия въздух и предиобедното човешко стълпотворение, което внезапно ми беше харесало, да ходя тъкмо по Грабен, но и по Кертнерщрасе навярно поради това, че исках най-после и решително да избягам, да се спася от многомесечната самота в своето жилище във Веринг, от онази изолация, която изцяло ме затъпяваше. През послед­ните седмици изпитвах телесно и душевно успокоение ви­наги когато крачех по Кертнерщрасе и по Грабен, тоест, докато кръстосвах напред-назад Грабен и Кертнерщрасе; това напред-назад действаше на главата ми също толкова добре, колкото и на тялото; това напред-назад по Грабен и по Кертнерщрасе в последно време сякаш ми беше необ­ходимо повече от всичко останало, тъй че през изминали­те седмици аз всекидневно кръстосвах Кертнерщрасе и Грабен от началото до края; тъкмо на Кертнерщрасе и на Грабен, след многомесечна душевна и телесна слабост, аз честно казано внезапно бях дошъл на себе си и вече бях в движение; освежавах се, докато вървях в едната и в друга­та посока по Кертнерщрасе и по Грабен; сякаш е само напред-назад, все си повтарях тогава, но всъщност беше много повече; сякаш само напред-назад, непрекъснато си повтарях, но всъщност ми помогна отново да мисля и всъщност отново да философствам, отново да се занима­вам с философия и литература, които толкова отдавна бяха задушени, ако не и убити, унищожени вътре в мен. Тъкмо тази дълга болестотворна зима, която, за зла беда, мисля си днес, бях прекарал във Виена, а не както предишните в Лондон, унищожи вътре в мен всичко литературно и всич­ко философско, мислех си в креслото с висока облегалка; с помощта на това напред-назад по Грабен и по Кертнерщрасе аз си бях върнал тази възможност, а това мое виенско разположение на духа, което внезапно бях в със­тояние да нарека спасително разположение на духа, дейст­вително се дължеше на терапията по Грабен и по Кертнерщрасе, която си бях предписал от средата на януари. Този ужасяващ град Виена, мислех си, хвърлил ме в най-дълбоко отчаяние и фактически за пореден път в тежка безизходица, внезапно се оказва моторът, който задвижва мислите в главата ми и жизнените реакции в тялото ми; ден след ден наблюдавам в главата и в тялото си това прог­ресиращо съживяване на всичко, което в мен през цялата зима беше като парализирано; и ако през цялата зима аз обвинявах Виена заради парализата на духа и тялото си, сега тъкмо на тази Виена дължах съживяването. Седях в креслото с висока облегалка и закономерно превъзнасях Кертнерщрасе и Грабен, обяснявах си своето телесно въз­становяване с терапията по Кертнерщрасе и по Грабен, с нищо друго, и си повтарях, че за тази успешна терапия съвсем естествено е трябвало да платя някаква цена, ми­слех си още, че срещата ми със съпрузите Ауерсбергер на Грабен е била именно тази цена за успешната терапия, че това е твърде висока цена, но аз сигурно съм щял да платя и още по-висока цена при определени обстоятелства, за­щото на Грабен можех да срещна много по-лоши хора, от­колкото Ауерсбергерови, защото ако тегля чертата, Ауерсбергерови изобщо не са най-лошите, поне не са най-най-лошите; и все пак достатъчно лошо е, че срещнах тъкмо съпрузите Ауерсбергер на Грабен, мислех си в креслото с висока облегалка. Един силен човек, един силен характер, мислех си, щеше да отклони поканата, ала аз самият не съм нито силен човек, нито силен характер, тъкмо обратното, аз съм най-слабият човек и най-слабият характер, тъй че малко или повече съм лесна плячка за всекиго. И отно­во се сетих каква груба грешка беше да приема поканата на съпрузите Ауерсбергер, след като всъщност не исках никога повече да имам нещо общо със съпрузите Ауерсбергер, а ето на, разхождам се по Грабен и те ме заговарят, питат дали съм чул за смъртта на Йоана, че Йоана се е обесила, и аз приемам, откликвам на поканата им. За мо­мент бях изпаднал в най-безсрамна сантименталност, мислех си, а съпрузите Ауерсбергер начаса се възползваха от моя­та сантименталност, и още, мислех си, те се възползваха и от смъртта на нашата обща приятелка Йоана, за да ми от­правят една покана, която аз приех също тъй светкавично, макар че щеше да бъде много по-разумно да я отклоня; ала за това нямах време, мислех си в креслото с висока обле­галка, те ме заговориха в гръб и ми казаха нещо, което вече знаех, а именно, че Йоана се е обесила, в Килб, в дома на родителите си, и че ме канят на вечеря, на една изцяло артистична вечеря, както изрично подчертаха съпрузите Ауерсбергер, все приятели от едно време, казаха ми. Фак­тически те вече се отдалечаваха от мен, когато произнесо­ха поканата си, мислех си, вече бяха направили няколко крачки, когато аз казах да, тоест, когато приех поканата да отида на вечеря у тях на Генцгасе, в онова отвратително жилище. Съпрузите Ауерсбергер бяха окичени с кутии, увити в луксозна хартия от различни прочути магазини в центъра на града и носеха същите английски палта, които обличаха още преди трийсет години, за да пазаруват в цен­търа на града, всичко по тях, както се казва, изглеждаше благородно износено. Фактически на Грабен беше говори­ла само Ауерсбергерова, докато мъжът и, композиторътнаследник на Веберн, както го наричат, през цялото време не ми каза нито дума, със своето мълчание той определено искаше да ме нарани, мислех си сега в креслото с висока облегалка. Още нямали представа кога ще бъде погребе­нието на Йоана в Килб, казаха. Същия ден аз самият, мал­ко преди да изляза на улицата, бях уведомен от една прия­телка на Йоана от детските и години в Килб, че тя се е обесила; тази приятелка, която има смесен магазин в Килб, първоначално не искаше да ми каже по телефона, че Йо­ана се е обесила, починала била, каза приятелката по теле­фона, но аз веднага я притиснах с думите, че Йоана не просто е починала, а се е самоубила, и че тя, приятелката и, сигурно знае как, само че не ми казва; хората на село се притесняват повече от гражданите, когато трябва ясно да кажат, че някой се е самоубил, а пък най-трудно им е да кажат как; аз начаса си помислих, че Йоана се е обесила и дори го казах по телефона на жената със смесения мага­зин, Йоана се е обесила, нали, което толкова я шокира, че тя успя само да каже да. Хора като Йоана се бесят, казах по телефона, те не се хвърлят в реката или от четвъртия етаж, те просто взимат едно въже, сръчно го завързват и после нахлузват примката. Балерини, актриси, казах по телефо­на на жената със смесения магазин, всички те се бесят. Толкова отдавна не бях чувал нищо за Йоана, мислех си в креслото с висока облегалка, та вече от доста време подо­зирах, че тя някой ден може да свърши със самоубийство, измамената, изоставената, поруганата, смъртно ранената, все по-често си мислех напоследък. При срещата с Ауерсбергерови на Грабен обаче аз се престорих, че не зная нищо за самоубийството на Йоана, разиграх им сценка на тотална изненада, но същевременно и на потрес, нищо че в единайсет часа преди обяд на Грабен вестта за нещасти­ето изобщо не ме изненада, не ме и потресе, защото я бях научил още в седем заранта и фактически се опитвах, кра­чейки напред-назад по Грабен и по Кертнерщрасе, да свик­на със самоубийството на Йоана, да се примиря с него в прохладно-свежия въздух на Грабен. Всъщност щеше да е по-добре, ако им бях казал, че отдавна знам за самоубий­ството на Йоана, защото така щях да лиша ауерсбергеровото съобщение за това самоубийство от елемента на тотална изненада, дори че знам как се е самоубила, трябваше да им кажа, че знам конкретните обстоятелства, мислех си, за да ги лиша от триумфалния ефект на изненадата, който те действително използваха по най-коварен начин и с най-голямо удоволствие, както установих пред отворения ма­газин Книзе; вместо да се правя, че изобщо не знам за смъртта на Йоана и да играя ролята на неочаквано изнена­дания човек, на ударения с мокър парцал, на някой, когото са смазали с ужасяващата новина, и да доставям на Ауерсбергерови екстаза, че са внезапни приносители на лоша вест, което, естествено, изобщо не можеше да бъде мое на­мерение, но лично го бях предизвикал с несръчността си, показвайки, че в момента на срещата ми с Ауерсбергерови не знам нищо за самоубийството на Йоана, нищичко; прес­трувах се, че нямам представа, през цялото време, докато стоях с Ауерсбергерови и докато всъщност, малко или по­вече, вече знаех всичко за смъртта на Йоана. Не знаех от­къде те знаеха, че Йоана се е обесила, навярно от същата тази жена със смесения магазин в Килб, която сигурно им беше казала същото, както и на мен, но едва ли толкова много, колкото на мен, мислех си, защото иначе Ауерсбергерови щяха да ми кажат много повече за самоубийството на Йоана, отколкото ми казаха. Разбира се, че ще бъдат на погребението в Килб, каза Ауерсбергова, мислех си, каза го обаче тъй, сякаш не се разбира от само себе си, че и аз ще бъда на погребението на Йоана, сякаш още в този мо­мент тя ме обвиняваше, че навярно няма да отида на по­гребението на Йоана, независимо че, както и те самите, от толкова години, дори от толкова десетилетия съм в най-близки приятелски отношения с Йоана, сякаш аз просто не искам да си създавам неудобство, отивайки на погребе­нието на нашата обща приятелка Йоана, а начинът, по който каза онова, което ми каза, мислех си, наистина беше сам по себе си дълбоко обиден, както и фактът, че Ауерсбергова уж смяташе да ме види на погребението на Йоана в Килб, ала независимо от това още отсега, тук и в момен­та, на Грабен, побърза да ме покани на своята тъй нарече­на артистична вечеря на Генцгасе, точно в деня на погре­бението на Йоана. В действителност тъкмо Ауерсберг ме беше запознал с Йоана на партито по случай рожденния ден на мъжа и на Себастиансплац в Трети район преди по­вече от трийсет години; беше едно тъй наречено ателиепарти, събрало почти всички хора на изкуството във Вие­на, които имаха някаква тежест. Мъжът на Йоана беше един тъй наречен художник-приложник, в случая тъкач на килими и бивш живописец, който веднъж в средата на шейсетте години с един свой килим спечели Голямата на­града на Биеналето в Сао Паоло. От Йоана можело да се очаква всичко, само не и да извърши самоубийство, казаха съпрузите Ауерсбергер на Грабен, преди да продължат към дома със своите пакети, и добавиха, че са си купили всичко от Лудвиг Витгенщайн, за да се занимават зана­пред по-подробно с Лудвиг Витгенщайн. Витгенщайн на­вярно е в най-малкия пакет, окачен на десния лакът на Ауерсбергерова, помислих си. И за пореден път си помислих още каква груба грешка направих, приемайки поканата на Ауерсбергерови, след като мразя всякакви подобни пока­ни, а пък така наречените артистични вечери от десети­летия вече гледам изцяло да отбягвам, защото до около четирийсетгодишната си възраст ги посещавах до насита, опознах ги до дъно и едва ли познавам нещо по-противно от тях. Наистина, тези Ауерсбергерови покани изобщо не са се променили, мислех си, докато седях в креслото с ви­сока облегалка, те са същите, като през петдесетте години, като преди трийсет години, когато в крайна сметка на практика не само вече ме отегчаваха, но и почти ме подлу­дяваха. От двайсет години ненавиждаш Ауерсбергерови, мислех си в креслото с висока облегалка, и изведънж ги срещаш на Грабен, приемаш поканата им и действително се оказваш в уречения час на Генцгасе. Познаваш всички, които са поканени на тази вечеря, и въпреки това отиваш. И си мислех още, че щеше да е по-добре тази вечер, та дори и цялата нощ, да бях прекарал в четене на Паскал или Гогол или Достоевски или Чехов, вместо да идвам на от­вратителната артистична вечеря на Генцгасе. Съпрузите Ауерсбергер разрушиха съществуванието и дори целия ти живот, в началото на петдесетте години те именно те дока­раха до онова ужасяващо душевно и телесно разположе­ние, до катастрофата на твоето Аз, до пределната безизхо­дица, която в крайна сметка тогава дори те вкара в клини­ката в Щайнхоф, и ти въпреки това приемаш. Ако в реша­ващия момент не им беше обърнал гръб, те щяха да те унищожат, мислех си. Първо щяха да те разрушат, а после да те унищожат, ако в най-последния и решаващ момент ти не им беше избягал. Ако бях останал само няколко дни повече в къщата им в Мария Цаал, мислех си в креслото с висока облегалка, за мен това щеше да означава сигурна смърт. Те щяха да те изцедят, мислех си в креслото с висо­ка облегалка, и да те захвърлят. Срещаш на Грабен своите чудовищни унищожители и усмъртители, за миг се раз­мекваш, приемаш поканата им и накрая дори отиваш на Генцгасе, мислех си в креслото с висока облегалка. И че щеше да е по-добре, мислех си отново, да си чета Паскал, да си чета Гогол, да си чета Монтен или пък да свиря Сати или Шьонберг на старото, разстроено пиано. Излизаш на Грабен, за да вдъхнеш свеж въздух и да се посъживиш, и тъкмо там попадаш право в ръцете на своите някогашни разрушители и унищожители. И на всичкото отгоре им казваш колко се радваш на вечерта у тях, на тяхната ар­тистична вечеря, която може да бъде единствено една ог­ромна безвкусица, както всички вечери, както всички ве­черни трапези у тях, за които си спомняш. Само един без­характерен глупак може да приеме подобна покана, мислех си на креслото с висока облегалка. Трийсет години изми­наха, откакто те всекидневно те подлагаха на унижение, откакто ти по един долен начин им се беше покорил, мислех си в креслото с висока облегалка, трийсет години, откакто ти по един малко или повече скверен начин им се беше продал. Трийсет години, откакто се беше превърнал в те­хен шут, мислех си в креслото с висока облегалка. И точно двайсет и шест години, откакто (в последния миг) успя да им се измъкнеш. От двайсет години изобщо не си ги виж­дал, излизаш съвършено неподготвен на Грабен и попадаш право в ръцете им, нещо повече, разрешаваш им да те по­канят на Генцгасе, нещо повече, отиваш на Генцгасе и на всичкото отгоре им казваш, че се радваш на тяхната ар­тистична вечеря, мислех си в креслото с висока облегал­ка. Ауерсбергерова не спираше да говори за грандиозния актьор, който в тази постановка на Дивата патица дос­тигнал апогея на кариерата си, и на всеки петнайсет мину­ти тешеше гостите, пристигнали още два часа преди полу­нощ, с бутилка след бутилка шампанско, които изпразваше в чашите, протягани и от тези малко или повече противни хора. Беше облякла жълтата рокля, която аз добре позна­вах, навярно дори беше облякла тази жълта рокля специал­но за мен, мислех си, защото преди трийсет години аз не­прекъснато и правех комплименти за тази рокля, с която по онова време я харесвах извънредно много, макар че днес жълтата рокля изобщо вече не ми харесваше, напротив, всъщност ми се виждаше безвкусна със сегашната си чер­на яка, вместо червената яка отпреди трийсет години. Ауерсбергерова непрекъснато повтаряше думите грандиозен актьор и зашеметяваща Дива патица с онзи си глас, кой­то още преди трийсет години ми лазеше по нервите, макар че тогава, преди трийсет години, аз смятах за интересен този лазещ по нервите ми глас, докато сега този глас ми се струваше единствено вулгарен и противен. Повече от про­тивно ми беше да я слушам с нейните най-значимият ак­тьор изобщо и първият сред живите актьори. Никога не съм понасял гласа и, но днес, когато този глас на всичкото отгоре звучеше старчески и пресекливо, а в основата му непрекъснато се чуваше и някаква истеричност, когато той действително се беше изчерпал и си беше изпял докрай песента, както се казва, аз просто не можех да го изтърпя за по-дълго време. С този глас Ауерсбергерова навремето пееше Пърсел, мислех си, Песенния сборник на Ана Магда­лена Бах, а мъжът и, моят приятел-композиторът, наслед­никът на Веберн, както винаги казваха експертите, по та­къв начин я съпровождаше на рояла Стейнуей, че на мен, честно казано, ми се просълзяваха очите. Тогава бях на двайсет и две, бях влюбен във всичко, което олицетворява­ха Мария Цаал и Генцгасе, и пишех стихове. Днес обаче направо ми се гадеше от противните сцени, в които преди трийсет години аз самият бях участвал без никакъв свян. По онова време всеки две седмици се местех заедно със съпрузите Ауерсбергер от Мария Цаал на Генцгасе и после обратно, години наред, до пълна пресита, мислех си в креслото с висока облегалка, докато пиех чаша след чаша шампанско. Наблюдавайки Ауерсбергерова откъм кресло­то с висока облегалка, аз си казвах, на Грабен те заговори тъкмо тя, не мъжът и, а ти начаса прие поканата. Двама­та те заговориха изотзад, мислех си, навярно от доста време вече са те наблюдавали изотзад, навярно са вървели след теб, наблюдавайки те и тъкмо в решаващия момент светкавично са те заговорили. Та нали и аз самият, мислех си в креслото с висока облегалка, преди години бях наблю­давал как вечно пияният през последните трийсет години Ауерсбергер върви по Ротентурмщрасе с някаква непозна­та за мен, около четирийсетгодишна жена, някаква опре­делено доста запусната и дори очевидно занемарена жена с дълги коси и износени кожени ботуши, бях проследил и наблюдавал Ауерсбергер, оглеждайки малко или повече внимателно всичко по него и по неговата спътница, като през цялото време си мислех дали да не го заговоря, но накрая все пак не го заговорих, не бива да го заговаряш, каза инстинктът ми, заговориш ли го, той непременно ще направи някоя отвратителна забележка и ще те разбие за дни напред, тъй че не го заговорих, овладях се и продъл­жих да го следя чак до Шведенплац, където той и жената изчезнаха в някаква стара и порутена къща. Отблъскващи­те му крака наблюдавах през цялото време, пристегнати в грубо заплетени традиционни сиви навуща, неговата по­ходка, чийто ритъм се задаваше не от друго, а единствено от перверзността, олиселия му тил. Бяха си лика-прилика с неговата тежко занемарена спътница, навярно и тя с ня­каква артистична професия, окльощавяла певица, безра­ботна актриса от любителски театър, както си мислех то­гава, мислех си в креслото с висока облегалка. В креслото с висока облегалка аз си припомних, че, разтърсен от пог­нуса, бях направил кръгом към Щефансплац, когато два­мата хлътнаха в порутената къща на Шведенплац, в инте­рес на истината моето отвращение към двамата ме докара дори дотам, че се прислоних до стената на кафене Аида, за да повърна; в този миг обаче погледът ми попадна на едно от огледалата в кафене Аида, откъдето директно ме гледа­ше моето собствено запуснато лице, видях собственото си запуснато тяло и ми стана много по-гадно от самия себе си, отколкото ми беше станало от Ауерсбергер и неговата придружителка, тъй че отново се обърнах и тръгнах колко­то се може по-бързо към Щефансплац, и към Грабен, и към Колмаркт и в крайна сметка се нахвърлих на купчина вестници в Кафе Айлес, за да забравя срещата с Ауерсбергер и неговата спътница и срещата със самия себе си, ми­слех си в креслото с висока облегалка.