Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Встрани от подлеза има павилионче с навес. Сутрин, на път за работа, изпивам тук едно кафе. Колите хвърчат по булеварда, хората тичат към спирките, слънцето удря чинели по прозорците на огромния билдинг отсреща. Когато направиш крачка встрани от ежедневието, мислите ти стават някак по-ярки. И започваш да забелязваш подробностите.

Ето, да вземем червената химическа тоалетна, която някой светъл ум е побил точно на тротоара до платното на булеварда. Тя стърчи монументално като паметник на напредъка, като символ на цивилизацията, като ключ сол пред ораторията на нашето време. Вече не мочаме в храстите, а в червената тоалетна. Нека да развием сюжета. До тоалетната изведнъж заковава джип. Отвътре с изкривена физиономия изхвърча един физкултурник с лъскав като топка от месинг череп. Влита в тоалетната. Чак я повдига на раменете си от зор. Почти не вярва на късмета си. И в този миг, улавям аз следващата ярка мисъл, точно в този миг му звъни джиесемът. Не е болка за умиране, на всеки може да се случи. В такава ситуация е нужно малко самообладание. Но нашият герой не си изчислява движенията. Оплита си ръцете, демек. И докато вади джиесема, го изпуска в тоалетната.

От това става чудесен рекламен клип, мисля си. Агресивно послание за истинско качество от сърцето на българската действителност. От вдън недрата й.

Но къде е тънкостта? Къде е майсторията? Къде ли? Че от вдън недрата джиесемът продължава да звъни.

Имам още една идея за клип. За дъвки. Ето и нея. Лятно време. Summer time. Една брюнетка кара кабриолет. Раменете на брюнетката са като излети от шоколад. Вятърът струи през косата й. Брюнетката си кара кабриолета и дъвче дъвка. По едно време й омръзва да дъвче. Вади дъвката от бисерните си зъбки и я пуска на асфалта. Пичагата по потник във ферарито зад нея минава през дъвката. Гумите на ферарито минават през дъвката, казвам. Нали си го представяте. Пичагата дава газ, но колата не отлепва. Ни напред, ни назад. Бах мааму. Добре че брюнетката вижда в огледалото какво е сторила. Спира кабриолета, слиза, върви по асфалта, даже си изритва чехлите и продължава боса; стига до ферарито с пичагата и пичагата излиза от ферарито. Стреснат, трогнат и очарован. Няма нужда от излишни думи. В краен случай, може нещо кратко. Съвсем кратичко. „За цял живот“. Няма нужда от излишни думи. Посланието е ясно – с тази дъвка ще срещнеш любовта.

Стига толкова. Нямам повече идеи. Трябва да отивам на работа.

Ето, и старецът, дето свири на дудуче, вече е дошъл, значи наистина е време. По него можеш да си сверяваш часовника. Намества се върху плочите, бърше дудучето си. Все една и съща мелодия свири, проста мелодийка, като птича песен. Оня ден си изпроси една цигара от мен и ми разказа, че дъщеря му работела в сградата отсреща. В огромния пламтящ от слънцето билдинг. Била секретарка на най-големия шеф. Дето кабинетът му е на последния етаж и прилича на космически кораб. Дядото все искал да й се обади, поне да я зърне, ама не му било удобно – с тия дрехи и изобщо с тоя вид. А тя от работа нямала време за него. И си наумил да й напише писмо. Но ако може, аз да го занеса. Само това – да го занеса.

– Ти го напиши – казах. – Другото е лесна работа.

Сега, като ме видя, заряза дудучето и дойде при мен.

– Написах писмото – каза.

– Дай да го видя.

Дядото измъкна смачкан кариран лист. Челото му се покри с пот. По листа имаше някакви драскулки. Започваше с „Щерко, само обичта към теб ми остана...“ Но после вече не се четеше.

– Какво е това? – попитах.

– Писмото, нали...

– Така няма да стане. Не се чете. Трябва да се препише на чисто. Утре ела по-рано. И аз ще дойда по-рано. И ще го препишем.

– Добре – зарадва се дядото, доволен, че утре ще свършим работа. – Дай една цигара.

Дадох му цигара. Той прибра листа в джоба и тръгна към дудучето си.

Аз хвърлих един поглед към космическия кораб. Шефът тъкмо е влязъл сега в кабинета си. Свалил е сакото си. Поръчва на секретарката едно кафе и докато чака кафето, застава прав до прозореца и гледа от дванайсетия етаж надолу към кръстовището. Светът е негов. И секретарката е негова. Известно време двамата се гледаме. Секретарката донася кафето. Той е голям шеф и умее да пази дистанция. Но мисълта за тази секретарка се задържа в гърлото му. Бръснатата му адамова ябълка опъва яката на ризата. Той преглъща и сяда зад бюрото.

Трябва да тръгвам. Отдолу, от изхода на подлеза, се задава едно момче. Облечено е в торбест анцунг, лицето му е широко и спокойно като златна маска. Познавам го. Това е синът на жената, която продава билети долу в подлеза. Личи си, че момчето не е добре с главата. По цял ден майката и синът прекарват седнали в своята плексигласова кутийка. Неговата задача е да сортира билетите – по два, по три, по четири, по пет. По два, по три, по четири, по пет. Но понякога то успява да се изскубне, като сега. Момчето влиза под навеса и започва да обикаля хората по масите. Иска пари. Стига и до мен.

– Дай един лев – казва момчето.

– Вчера ти дадох.

– Дай един лев – повтаря то като навито с ключе.

Давам му. То отива до стъклената будка на спирката, където продават пици, купува си пица и още там започва да яде.

Трябва вече да тръгвам. Но нещо ми липсва. Нещо важно. Не знам как да го обясня. Гледам тревата, храстите. Нещо ми липсва. Виждам един първолак, който бърза с майка си за училище. Закъснял е. Чантата му е по-голяма от него. Той подскача с тежката чанта до майка си. Скок-подскок. Скок-подскок. Изпращам ги с поглед, докато се скрият в подлеза. Училището е отсреща. И аз учех навремето в него. Тогава то имаше огромен двор с големи дървета. Сега половината му двор е изкоп. Над изкопа стърчи кулокран. С такъв кулокран са вдигнали трупа на Кинг-Конг от снимачната площадка, сигурен съм в това.

Угасям цигарата. Слизам в подлеза. Купувам си билет от майката на момчето. Качвам се по стълбите към спирката на трамвая. Дядото вече е подкарал простата си мелодия на дудучето. Трамваят идва.

Докато пътувам, се залисвам с вестника на човека пред мен. Той изпръхтява веднъж-дваж, но аз продължавам да чета.

Врабчетата се превръщат в изчезващ вид, прочитам заглавието. И по-надолу: Популацията на врабчетата бързо се топи в Европа. Това е тревожен феномен, който специалистите не могат да обяснят, алармираха агенциите.

Според Националния музей за естествена история в Париж врабчетата вече са вписани в Книгата на застрашените птици. Намаляването на врабчетата, които са силно зависими от човека, е особено драстично във Великобритания. Там за последните 10-15 г. популацията на врабчетата е намаляла с над 90%. Те почти са изчезнали на острова, отбелязва Фредерик Барото от Френския център за изследвания на биологията на птичите популации. Тревожната констатация бе потвърдена и от изследвания в други страни. За 30 г. броят на врабчетата в Хамбург е намалял наполовина. В Чешката република само в Прага за 20 г. популацията на врабчетата се е стопила с 60%. Във Франция се наблюдава същата тенденция, макар и с по-бавни темпове: между 1989 и 2003 г. врабчетата са намалели с 11%. Врабчето е един от най-зависещите от човека видове за изхранването и за подслона си. Причините за намаляването на популацията на врабчетата, особено в градовете, не могат категорично да се определят. Възможно е те да се дължат на замърсяването от всякакъв род, а също и на въздействието на електромагнитните вълни.“

Моята спирка дойде. Слязох от трамвая. В ушите ми още звучеше мелодията от дудучето на дядото.

Това е добре. Докато мога да си пускам тази мелодия в главата, всичко е наред. Мелодията е много проста. Може да я научите и вие.