1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Петър Краевски, „Операция Райски газ
Изд. „Жанет 45“, 2013

2013 03 Rajski gaz

В Четвърто отделение на Травматологията преваляше пладне, а Пантелей Пипев пишеше фейлетон. И двете му ръце бяха гипсирани в поза „Ела да те прегърна!“, но това не означаваше, че пише с краката или поне той не смяташе така. Формално погледнато, Пантелей наистина не ползваше ръцете си в процеса на творческия акт, защото диктуваше мислите си на глас. Диктуваше бавно и протяжно поради счупена долна челюст (ramus mandibulae), фиксирана здраво с титаниеви скоби. Казано на свестен български, Пипев свеждаше прозренията си до една кльощава чаровница, която седеше на чорчук в края на болничния креват. Маникюрът й потракаше върху клавиатурата на лаптоп Hewlett Packard тихо и лачено, вероятно за да не събуди останалите пациенти.

– Написа ли заглавието? – попита Пантелей през цепка в прашковидната си превръзка.

– От десет минути все това пиша. Последното е „Преговори с похитител“.

– Добре, остава. Започваме ударно с пряка реч:

 Това е обир! Всички на земята!

 Кой? Къде? Защо! – сепнаха се останалите пациенти, бай Данчо направо скочи на крака, въпреки шините. – Да не е време за визитация? 

– Спокойно, колеги! – изфъфли Пипев. – Пиша си фейлетона. До пет следобед трябва да го изпратя, иначе няма хонорар.

– Аман бе! – възмути се Юсуф, който заемаше другото легло. Той лекуваше пукнат череп и счупена ключица, резултат от битов инцидент.

– Бързо ще стане, идеята ми е в главата – оправда се Пантелей. – До инжекциите в пет съм готов.

Панайот Пипев беше хуморист в един от местните сайтове. Работеше на парче за мижавите 25 лева на страница, което ще рече за чест, слава и два стека цигари. Дългото му бродене из медиите бе започнало от редакциите на пловдивските вестници, после стана шеф на частно радио, прехвърли се в София, направи телевизия, а когато я продадоха, новите американски собственици го накараха да съкрати половината водещи по целесъобразност, след което съкратиха и него, както си му е реда. Така на трийсет и девет години Пипев се върна в родния си град. Бившите колеги от гилдията му се зарадваха от сърце, потупваха го по рамото, умиляваха се от общите им подвизи в миналото, караха го да черпи за доброто старо време, когато бе сколасал да спечели няколко международни награди, но за него работа в медиите така и не се намери. Ако изключим, разбира се, причудливите му фейлетони, които юзерите четяха с удоволствие поради откровената аванта. Мътни бяха времената, неблагодарни. Пантелей бе научил доста народ да лови едрата риба, но за него все си оставаше цацата. С едно малко изключение. Веднъж и той бе успял да хване голям улов, но не просто така, а в резултат от автомобилна катастрофа. Преди седмица, докато се връщаше от фестивала на сатиричната песен „Златният врабец“, Пипев се удари в мотрисата за Хисар или по-скоро мотрисата за Хисар налетя върху ръждясалия му опел – там, на прелеза до село Труд, завличайки го чак до павильончето за живи шарани. Пантелей никога нямаше да забрави първото нещо, което видя, когато дойде на себе си – изцъклено око на Cyprinus carpio и слузеста опашка, която го шляпаше по лявата буза.

– Панта, остава ли първата реплика? – попита на умалително момичето с лаптопа.

Макар и прегърбена, с невчесана коса, Тинчето привличаше мъжките очи с някакво неясно очарование. В нея спеше красавица, която трябва да събудиш с мокра целувка. Лицето й няма да го описвам, нито очите, устните, косите и останалите атрибути на платоничната поезия, нека там се проектират  еротичните ви фантазии. Ще мина по-надолу, защото, вярвате или не, чаровницата носеше стегната фланелка с ухиления лик на Стивън Кинг. Да, странно е да видиш добрият стар Стивън на дамско трико, ококорен като тийнейджър на пийп шоу, но върху тези гърди всеки ще е усмихнат. Да не говорим, че очите му съвпадаха с приятно напърчените й зърна – при всяко потрепване те оглеждаха стаята в различни посоки. Под образа на този свободолюбив оксиморон беше коремчето й, голо и плоско, съвсем по модата, а от пъпчето се спускаше семпла поличка, за която, да си го кажем направо, глаголът „спускам се“ звучи като учебникарски пример за нонеснс. Всъщност поличката беше къса до себеотрицание, в смисъл, че липсата на дължина компрометираше самата идея за поличка. Тази част от облеклото по-скоро клонеше към моден аксесоар и успешно можеше да мине за коланче с рехави ресни, изпод които намигаше Мадона, щампована върху ослепително бели гащички.

– Панта, пак се отнесе. Първата реплика остава ли? – попита  отново момичето с лаптопа.

– Остава, Тинче, остава. Значи началото е така:

 Това е обир! Всички на земята! – ревна мъж с маска на Стивън Кинг и „Браунинг“ 7.62 х 63 със заличени серийни номера.

 Защо „Браунинг“, не може ли „Макаров“ 9 х 18? – поинтересува се бай Данчо в качеството си на старшина от резерва и настоящ охранител в банка.

– Не може. Това да не ти е соц-армията? Смениха се времената, бай Данчо. И пищовите се смениха.

– Така си мислиш. Моя пищов си е „Макаров“, нищо че е газов.

– А знаеш ли защо е газов? – подсмихна се Пантелей изпод бинтовете. – Защото си го носиш на газо!

Смях народен огласи болничната стая в Четвърта Травматология.

– В Русия правят най-хубавото оръжие в света! – тропна с патерица Бай Данчо. – Аз например в казармата съм пробивал релса с калашник! През 72-ра бяхме на учение в района на гара Калояново. Задачата беше защита на жп възел със силите на пехотна рота в кадриран състав. Изкопахме окопите,  оформихме брустверите и командирът викна: „Бойци, пълнете оръжието! Цел – старите вагони отсреща. Огън!“. Прицелих се аз на нивото на траверсите и тра-та-та-та-та... Пуснах един откос. Като се разсея дима, гледам, релсата станала на решето. А рекушетите за малко да свалят един селскостопански самолет Ан-2, който пръскаше срещу вредителите по растенията, знаете ги – щитоносна въшка, рапичен цветояд, царевична чернотелка, шушулков хоботник и разните листороги бръмбари. Добре, че беше руска машината, та оцеля. Инак щях да лежа в дисципа до падането на бай Тошо.  

– В любовта към руското няма нищо лошо, старшина. Стига да не е провокирана от досието ти в КГБ – простреля го в упор Пантелей.

– То пък американците са голяма стока! – озъби се Бай Данчо и в реакцията му определено имаше нещо съмнително.

– Може да не са стока, но печелят от оборота на демокрацията. Затова оръжието в разказа си остава „Браунинг“ 7.62 х 63 със заличени серийни номера.

– Абе, комшу, стига са карайти, значи. Кво става посли? – съвсем се разсъни потрошеният ром.

– Сега ще разбереш, братко Юсуфе. Тинче, пиши:

В банковия клон на „Кредит комерс“ настана смут и суматоха. Касиерките залегнаха под бюрата и натиснаха паник-бутоните като по команда. Запиюка охранителната система. Трите възрастни клиентки изпаднаха в истерия и се скупчиха около единствения мъж в търсене на защита – Бай Данчо. Пенсионер с униформа на охранител. Той разбута жените, сложи ръце на тила и легна по очи с една тиха, но натрапчива кротост.

 Ааа, не така! – изправи се бай Данчо на патерици. – Според инструкциците трябва да произведа предупредителен изстрел във въздуха и с втория да гръмна крадеца.

– Да бе, ще го направиш на решето с газовия пищов! – изгаври се Пипев и продължи:

 Никой да не мърда! – изръмжа похитителят и стреля три пъти във въздуха.

Окаченият таван се прихлупи. Конструкцията поддаде. Няколко панела шумно се сринаха надолу, повличайки след себе си вълма от стъклена вата и...

 И?

 ... и един ошашавен плъх.

 Не тъй, комшу! – размърда се Юсуф в гипсовото корито. – Има ли стъклена вата, нема плъх. Или вата, или плъх.

– Вярвам ти, Юсуфе. Малко ли тавани си отарашил – отвърна Пантелей. – Тинче, смени стъклената вата с „изолационни материали“.

– Готово, Панта.

– Такааа, сега да помислим...

През прозореца влетя тлъста муха-месарка. Бай Данчо я пресрещна с вестник на руло и ефектно я размаза върху латекса, окъпан от веселите слънчеви лъчи.

– Десетата за днеска. Изпълних си нормата. Ами ти бе, Пипев, какви ги пишеш такива? – заяде се той, докато чистеше уликите от убийството с нокът. Интонацията му подсказваше, че не е изкарал целия си яд върху бедното насекомо и си търси повод за кавга. – Ти кога си виждал ошашавен плъх?

– Цялата драма е в погледа – замислено отвърна Пипев. – В онзи налуден блясък, породен от връхлитащия ужас. В шизофреничното желание да избягаш, когато си скован от тотален ступор. В невъзможността да разгадаеш диофантовото уравнение на оцеляването и по-специално тъждествотото на Туе, което трябва да решиш за време и с нож на гърлото:

2013 03 Kraevski

Респектиран, Бай Данчо откровено се направи на три и половина.

Пантелей продължи като в транс:

– Ако трябва да съм честен, този поглед го видях съвсем наскоро в окото на един шаран, ударен от опел „Вектра“ на разклона за Хисаря. Едно око, събрало в себе си екзистенциалната почуда от скока в друго измерение. Това е истината. Но не върви да кажа, че от тавана е паднала риба с обезумели очи и то сред куп изолационни материали. Гризач е по-достоверно, така че плъхът остава. Продължаваме нататък. Време е да развия действието:

Писнаха полицейски сирени.

– Вие сте обкръжен. Предайте се незабавно! – чу се отвън.

Полицията беше на местопрестъплението.

Похитителят произведе два изстреля към прозорците и стъклата се сринаха от раз.

 Това бива – съгласи се бай Данчо. – Стига стъклата да не са бронирани.

– Не са.

– Ама как ще се сринат от раз, когато е стреляно два пъти през интервал от минимум една секунда? Като сложиш и по още една за прицелване, отиде тя. Мене питай за тия работи, момче.

– На тебе щеше да ти засече пищовът – ковна го Пипев. – Това и жена ти ще го потвърди.

Момичето прихна като кобилка вдишала овес. Фриволният кикот зарази и останалите, вряза се в тишината на следобеда с една естествена неудържимост. Пипев заситни убийствено „Хи-хи-хи...“ с постоянството на шевна машина „Singer“, Юсуф закъдри поредица от: „Ха-ха-хайии.... Ха-ха-хайии...“, а Бай Данчо поддържеше исото с гръмогласното си „Хо-хо-хо...“, допълвано от пръхтенето на Тинчето.

Неясно нещо е хуморът. Странна дума? Нелепа алюзия? Глупашки жест? Пулсация на лудостта? Инфразвук в интонационната среда? Енигма, която граничи с божественото откровение?... Бог знае що за чудо провокира безпаметното веселие, но както и да го разглеждаме, колкото и да му се дивим, едно беше безспорно – пациентите цвилеха от смях заради едното нищо. Тресяха се в луфтовете на гипсовите си отливки като обхванати от внезапна хипотермия во главе със самия Стивън Кинг, който се гърчеше върху гърдите на Спящата красавица и мяташе белтъци на поразия.

Когато смехът все пак затихна, Пантелей Пипев обобщи:

– Охааа, начесахме сърбежите под гипса. Смехът е полезно нещо. Изобщо хуморът трябва да се внедри в родната травматология. Лошото е, че тогава смешното ще го плаща Здравната каса, значи хумористите гладни ще умрем.

Това вече не беше толкова забавно, а и да беше, човек трудно се разсмива на втори дубъл.

Докато пациентите се възстановяваха от хилежа, нова муха нахлу в стаята и пикира над темето на Бай Данчо. Малко преди да кацне, жуженето й рязко се ускори до панически писък на комар. Бе видяла цокъла с размазаните животинки. Лобното място на инсектите. Апокалипсисът на Musca Domestica. Стената на плача за ципокрили и челестоноги... Докарана до състояние на потрес, тя свърна към прозореца и запраши навън със скорост максимална за нейния вид. Пантелей проследи това трогателно бягство от тиранията към свободата, което завърши в човчицата на прелитащо врабче.

„В живота нищо не се повтаря, шансовете са мимолетни, тлъстата хапка я дебнат отвсякъде!“, помисли си Пипев, леко натъжен, „Бог не е домашен любимец, нито продавач на индулгенции. Ако мухите си имат религия, сигурно се кланят на някоя мъченица, размазана с мухобойка. Свещените им скрижали са страниците на вестник „Дума“, свити на руло, а откровението за апокалипсиса е списание „Playboy“ със Сашка Васева на предната корица. Удивително е как с времето уредите на мъчението се превръщат в олтар. При Homo Sapiens също е така. Разпятието, гвоздеите, тръненият венец... Всичко това е в центъра на християнската символика. Ами ако Христос го бяха обесили, дали по куполите на църквите щяха да стърчат бесилки?... Всеки ден идва Второто Пришествие. И всяка нощ. Страшният съд заседава постоянно, макар и  в различно време за всекиго от нас. Навярно, както и преди две хиляди години, не можем да разпознаем Спасителя. Може би Той е тук в образа на просяк, пънкар или разкаял се данъчен инспектор. Нищо чудно да е даже негър в Алабама и точно в този миг да Го приковават към електрическия стол с 220 волта в  жилите. Свети Той като крушка, очите Му мятат искри, косата Му пуши като тамян върху керемида и ето Го – възнася се Жертвеният Агнец на съдебната грешка!... Ще минат години, ще се роди нова митология. Някой в интернет ще напише Най-новия завет. Поклонници в Twitter и Facebook ще основат виртуална църква, където иконите ще са емотикони. Ще тръгнат в мрежата молитвени дитирамби за Светия електрифициран трон, където Господ е бил умъртвен от човеците, за да възкръсне в селенията на виртуалното, нину присну и вовеки веков, амииин...“ 

– Панта, какво си мърмориш под носа? Давай по-бързичко – върна го в реалността Тинчето.

– Амиии... медикаментите ме унасят – ококори се Пантелей като поп, надникнал в пазвата на палаво моме. – Докъде стигнахме?

– До изречението: „Похитителят произведе два изстрела към прозорците и стъклата се сринаха от раз“.

– Искам да махнеш края. Да стане: „и стъклата се сринаха последователно“.

Тинчето поправи изречението и свали курсора на нов ред.

– Давай нататък – разпореди Бай Данчо със задоволство от закъснялото признание.

– С божията помощ продължаваме нататък. Пряка реч:

 Няма да се предам! Ако щурмувате банката, ще избивам заложници! – прогърмяха думите му като картечни откоси.

В отговор откъм полицейския кордон отекна лека микрофония. Дрезгав глас промърмори на мегафон нещо като „Проба, едно, две, три, проба...“, след което продължи вече официално:

– Гражданино нарушител, аз съм вашият назначен психолог. Казвам се капитан Димитър Карамфилов Добруджалийски от Девето управление на МВР, приятно ми е, ако обичате, легитимирайте се.

 Правилно! – съгласи се старшината от резерва. – И аз така през 75-та спрях един нарушител край погребите на Гривица. „Стой!“, викам, „Кой идва!“, а оня: „Снежанка и седемте джуджета!“.

– Да бе, а ти им рече: „Снежанка при мен, джуджетата на място!“. Стига с тия брадати вицове! – върна му го Пантелей. – Объркваш ми мисълта. Тинче, какво каза Добруджалийски?

– „... приятно ми е, ако обичате, легитимирайте се“.

– Нов ред, табулация:

Легитимацията се случи мигновено под формата на безразборна стрелба.

– Такааа... – задрезгавя още повече гласът от мегафона. – Какви са вашите искания?...Проба, едно, две, три, проба... Защо мълчите? Да не ви свършиха патроните?

Похитителят презареди.

 Вай, Аллах! – прошепна Юсуф. – Курбан ша става, курбан!

– Това не е „курбан“, това е „съспенс“ – поправи го Тинчето.

Пантелей въздъхна.

– Стига коментари! Стана пет без петнайсет, изпускам хонорара. Проявете малко разбиране, все пак. Хуморът не е културен спам. Знам, че за вас писането е лекомислен флирт с надежда за консумация. На пръв поглед е много лесно да напърчиш основната идея и да я вкараш в употреба. После потичат флуиди. Камшичесто плъзват сюжети. Най-силните от тях се домогват до яйцеклетката на вдъхновението и става чудото на зачатието! Оттам нататък текстът се дописва сам. Самоизгражда се чрез творческите ресурси на автора. Защото текстът е зародиш. Той има собствена ДНК. Към нейната спирала прилепват образи и стилистични фигури. Изгражда се фетус, който набъбва от думи и запетайки. Когато наддаде достатъчно, мушмурокът се ражда с вик и продължава да се храни. С читатели. Понякога текстът е всеяден, трупа мас и се нуждае от редакцията на една д-р Емилова. Друг път усвоява само онези елементи, които му носят най-необходимите духовни валенции, но тогава вегетира на границата между манекенството и анорексията, ако схващате какво имам предвид... Схващате друг път... Искам да кажа, че текстът е кърлеж. Хиена. Ненаситно чудовище. Текстът е хищник, който се храни с виртуалната плът на твоето „Аз“ и си дояжда с бъдните поколения, анадън му?

Бедните хорица. Бяха отворили уста в почтително безмълвие. Ако им туреха по една перука с кок, щяха да заприличат на лелки, случайно попаднали на пърформанс за бърза литература.

– Вай, шейтан, шейтан! – едва успя да промълви Юсюф. – Пу-пу!

– Нов ред, табулация:

 Пу-пу! – продължи полковник Добруджалийски. – Да чукнем на дърво, дано всичко приключи без намесата на ония главорези от специалните части! Едно ще ви кажа, гражданино нарушител. Ако сте влезли в банката за пари, трябва да ви разочаровам. Според справката, която ми донесоха преди малко, „Кредит комерс“ е пред фалит като последица от финансовата криза. Конкретно във вашия клон... ъъъ... условно казано „вашия“... наличните пари са трийсет лева и седемнайсет стотинки. Ако сте закъсали толкова, вземете ги всичките и кой откъдето. Да ви услужим ли със сак?

Шинираният пенсионер видимо се забавляваше. Той бе успял да влезе в образа на Добруджалийски и приемаше действията му като свои.

 Лъжете! – отвърна крадецът и простреля ключалката на касата. Ироничните нотки в гласа на капитана никак не му харесаха.

В последвалата тишина се прокраднаха първите симптоми на разочарование и обреченост.

Юсуф зацъка с език.

– Вай, завалията! Кешки да беше вземал два-триста лева, ами то.... Веднъж и аз тараших едно таквоз... ъъъ... абе, таван, бе... и гледам у кьошето – сандък с катанец. Разлопчих го. Вътре – трака. Ай, сикана, викам, ударих големото късмет! Гепих го сичкото и айдааа по стълбите. Да, ама, сигански късмет... спънах се у едно таквоз... абе, саксия с мушкато... и съседите ма надушиха. „Стой, мангал!“, викат, „Стой да те биеме!“. Ударих си камшико, а они юруш след менека из Малашевци. Они гонят, аз бегам, они гонят, аз бегам, а сандъко тежи, гаче е пълен с алтъни, пу, зор голем! Минах го целото Хаджи Димитър на галоп. И Сухата Река го минах. Обаче тва, дървеното сандък, го не пущим въобще. Избегах им чак на гара Подуене, четвъртото коловоз. Мушнах се у влако за Белград и бам у таулетната!

– Верно, зор си видял – зацъка с език Пантелей.

– Уф! Слезнах чак у Драгоман. Едно таквоз... абе, едно кондуфтор ма изфърли с ритници. А, да ти го казвам, у Драгоман има много убав кенеф – мирише кат запушен, свестен човек не влиза. Мушнах се вътре и прааас – чупих катанецо у мивката. А у съндъко – кво?

– Кво?

– Неква книга. Ай сикана! Ударих големото коцуз. Вземах й пейсе стинки от вторичното сурвини и тва беше.

– Пейсе стинки? Много са ти дали – закачи го и Бай Данчо.

– Да, ама с лобута – отвърна Юсуф и потупа гипсовото корито.

– А каква беше книгата? – поинтересува се Тинчето.

– Ба ли га. Ква да бъде... Книга.

– О, sancta simplicitas tsiganaris! – въздъхна Панайот и опита да се прекръсти.

– Комшу, ша ме звиняваш, че пак са сбаждам, ама отвътре ма напъна – смигна му Юсуф. – Казвай ся, кво става с нашио човек?

Пипев все още осмисляше историята със съндъка. Макар и разказана от сърце, в нея нямаше много хляб, въпреки поучителния финал. Отхвърли я и продължи с репликите на капитана от МВР:

 Предай се и никой няма да пострада! – премина на „ти“ Добруджалийски. – Лично премиерът обеща. Няма да ти ударим дори и един шамар.

– Аз ако вярвам на премиера, по-добре да се самоубия! – патетично извика престъпникът, показвайки, без да ще, политическите си пристрастия.

 Де шамар, де! – закани се старецът с шините. – Само го ядете нашия премиер! Панайоте, имай малко уважение бе, диване такова! Ако не беше в гипс, за тия думи щях да те вкарам в травматологията!

Пантелей вече диктуваше поредното изречение:

Брумът отвън се усили, прераствайки за пореден път в откровена микрофония.

– Давай по-бързо, комшу! – надигна се Юсуф, вече не го свърташе на едно място. – Тва, голямото крадец, ако са спаси, бай Данчо шъ нъ черпи по джигара, да?

– Суз бе, кирета! Само авантата ви е в главите. 

– Следва монологът на Добруджалийски – центрира вниманието Пипев. – Тук е смисълът на фейлетона. Целият пасаж ми е ясен. Танче, давай:

 Искаш да се самоубиеш, така ли? – заяде се гласът от мегафона. – Ами, гръмни се, бе! На кой му пука. Ама за мен помисли ли? Не ти ли мина през главата, че ще ми съсипеш репутацията? Питаш ли ме на какъв огън се пека? Измъкнаха ме от къщи по бельо, направо по бели гащи. И защо? За да си приказвам с тебе врели-некипели. Паралелно с това трябва да ти направя и психо профил, да те проуча до девето коляно, да вникна в твоите мотиви и съкровени желания, за да измисля някаква шибана тактика на общуване. Всички ми викат: „Прилъжи го да се предаде!“. Дрън-дрън, та пляс. Да не мислиш, че ми е лесно бе, киртак?! Ако не успея да те зомбирам, началникът на МВР-то ще ме изрита от работа на минутката! Ай шъ муй мммайката...

Чаткането по клавиатурата секна.

– Това да го пиша ли? – наивно попита Тинчето.

– Пиши, пиши! – викнаха в един глас Юсуф и Бай Данчо като повториха псувнята с искрена жизнерадост.

Пантелей усети, че е на прав път и задълба в монолога на Добруджайлийски:

 Голям тъпак е моят началник. Дебне ме. Иска да ме хване в издънка. Два пъти ми намалява заплатата. Три пъти ме вкарва в ареста. Сега ми натресе и твоя случай с надеждата да се издъня. Като се гръмнеш, той ще ме уволни по некадърност с най-голямо удоволствие и то без право на обезщетение. Чуваш ли какво ти говоря бе, диване?! Само месец ми остава до пенсия. Не че пенсията е голяма, ама без нея съм за никъде!

 Самата истина! – подскочи Бай Данчо, който следеше думите на капитана с истинска съпричастност. Той по принцип подкрепяше властта, но станеше ли дума за пенсия, нямаше милост. – Ти представяш ли как се прибирам вкъщи без пари и чупя кунки пред жена ми? Ужас!

Пипев го погледна с благодарност.

 Ти представяш ли как се прибирам вкъщи и чупя кунки пред жена ми: „Марче, пък да ти кажа, оня в банката се застреля, а мене ме уволниха“. Малеее... Жена ми е  полковник в НСБОП. Ще ме гони с кухненска посуда чак до Околовръстното! Не. Това няма да го преживея. Казвам ти най-отговорно – ако не се предадеш, ще се самоубия! С ей тоя „Калашник“ ще си тегля куршума! На автоматична. После ще бръкна в контакта! Ще скоча от осмия етаж! Ще се удавя в канализацията на ВиК! Ще се хвърля под мотрисата за Хисаря!

 Панта?

– С отрова за мишки ще се нагълтам! До тука ще се нагуша с рициново масло и диазепам!

 Панта, спри се!

– Колко думи до тука?

– 734.

– Да ги направим 800:

 Ще се обеся като куче с корда за каракуда! Всичките си вени и капилярчета ще прережа със захабено ножче за бръснене...

 Стига! – нежно настоя Тинчето.

 Стига! – проплака похитителят на „Кредит комерс“. 

Трийсет дълги секунди се чуваше само тежко дишане от двете страни на фронтовата линия.

Внезапно, някъде в далечината, се понесе протяжно „Тутууу“. Приближаваше мотрисата за Хисаря.

В банката настана раздвижване. Вратата се отвори. Похитителят излезе навън с високо вдигнати ръце.

В очите му сълзеше едно чисто човешко състрадание.

 Край. Точка. Колко излезе?

– 811.

– Единайсет думи аванта. Да влачат. Пускай го по интернет.

Бай Данчо и Юсуф мълчаха. Няма спор, поантата на фейлетона бе докоснала крехките им душички, но като корави мъже, не искаха да си го признаят.

– Сваляйте гащите, бузките нагоре! – сепна ги сестра Демирева, ужасът на отделението. – И пригответе по десет лева на задник. 

Минаваше пет. Беше време за инжекциите.

– Това е обир – промърмори Пантелей, но достатъчно тихо, за да не го чуят. Когато човек е в безпомощно състояние, протестите винаги излизат през носа или в конкретния случай – отнася го най-милото ти. Ето тази мисъл се четеше и в разногледия поглед на Стивън Кинг, който се изправи заедно с гърдите на Тинчето, смигна му и си излезе.

– Знам, че ви е страх от остри предмети, затови ви избрах най-тъпата игла! – ухили се сестра Демирева.

После атакува ужасените дупета и прибра десетачките без капка човешко състрадание.

Откъс от „Операция Райски газ“, изд. „Жанет 45“, 2013
Публикува се със съгласие на автора.

Pin It
Петър Краевски
Петър Краевски е български журналист и писател, автор на няколко книги. Последният му роман, Чат или сбогуване с Аркадия, излезе в началото на 2009 г.
Други статии от този автор

Посетители

82

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Orhan Tahir...
    преди 25 минути
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 3 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 4 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 4 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 2 седмици
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици