1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Хуан Пабло Вилялобос
„Пир в бърлогата“
Изд. „Жанет 45“, 2013

2013 03 Villalobos

В самолета, който летеше към Париж, Франк­лин Гомес ми показа французите. Французите са като нас, а не с по две глави или нещо подобно. За­това са твърде зрели за възрастта си: уж са съвсем същите, обаче са измислили гилотината. За раз­лика от тях, ние режем глави с мачете. Разликата между гилотината и мачетето е, че гилотината е мълниеносна. С помощта на гилотината главата се отделя с един-единствен удар. А с мачетето тряб­ват много повече удари, най-малко четири. Освен това гилотината реже опрятно, дори не пръска кръв.

Впрочем, Франклин Гомес се превърна във Франклин Гомес вчера на летището. Така пише в неговия паспорт от република Хондурас: Франк­лин Гомес. Преди това имахме малко проблеми, защото Франклин Гомес не искаше да е Франклин Гомес. Докато Уинстон Лопес не го убеди. Франк­лин Гомес си мислеше, че името е подозрител­но и с него няма да го оставят да пътува. Тогава Уинстон Лопес му показа спортните страници във вестника. Предишния ден Мексико и република Хондурас бяха играли футболен мач. За да убеди Франклин Гомес да стане Франклин Гомес, Уин­стон Лопес му изчете отбора на република Хон­дурас: Астор Енрикес, Майнор Фигероа, Джуни­ор Исагире, Уилсон Паласиос, Еди Вега, Уилмер Веласкес, Милтон Нунес... Франклин Гомес про­дължи да се съмнява и каза, че изглеждало много подозрително някакви хондурасци да се вдигнат чак до Монровия. Тогава Уинстон Лопес го попи­та кой, по дяволите, го е еня за Хондурас или за Либерия, и всичко се нагласи.

Уинстон Лопес ми повтори поне десет пъти, че трябва да науча имената и да не ги бъркам. Ние сме Уинстон Лопес, Франклин Гомес и Джуниор Лопес. Ако се объркам, няма да стигнем до Мон­ровия. Но моята памет е много силна, няма начин да не стигнем. На мен ми се падна да съм Джуни­ор Лопес, така че Франклин Гомес ми вика на галено Младши. Уинстон Лопес му каза да не се вте­лява, но според Франклин Гомес, за да се доберем до Монровия, трябва да се държим естествено. Да си естествен е нужно, за да ти вярват на лъжите и измамите. Йолкаут например е от естествен по-естествен, когато казва, че оръжейната е празна стая. Но тези неща са проблем на Точтли и на Уса – ги, които са неми, не и на Джуниор Лопес.

От Париж до Монровия ни остават два полета. Един самолет ще ни откара от Европа в Африка, а друг – от Африка в Монровия. Уинстон Лопес каз­ва, че да стигнеш до Монровия е толкова трудно, колкото да се добереш с кораб до Лагос де Мо­рено. Лагос де Морено е градчето на Мистли и нищо че „лагос“ значи „езера“, там освен че няма чароси, няма и вода. Има много свещеници и една миризлива рекичка, по която и кану не може да мине. Франклин Гомес казва, че да стигнеш до Монровия е толкова трудно, колкото да се добе­реш от една страна в Третия свят до друга страна в Третия свят.

Франклин Гомес идва в Монровия с нас, защо­то знае да говори на френски и английски. Мон­ровия е столицата на република Либерия, където живеят либерийските хипопотами джуджета и монровийците говорят на английски. В парижкия полет Франклин Гомес говори на френски с френ­ските прислужнички в самолета. И не спря да пие шампанското на французите. Уинстон Лопес му каза да се възползва от намалението и бизнескласата, която иначе не била за голтаци като него. Френските самолетни прислужнички имаха мно­го шантаво „р“, все едно ги боли гърло или „р“-то им е залепнало на небцето. Покъртително. Може пък французите да ги боли там, защото са рязали главите на кралете си.

Като се приземихме в Париж, Франклин Го – мес се разчувства и каза, че сме пристигнали в земята на свободата, братството и равенството. Изглежда, че рязането на кралски глави служи за постигането на тези неща. Уинстон Лопес му от­говори само:

– Франклин, не се втелявай.

Първото, което направихме в Монровия, беше да си намерим монровийски водач. Нашият монровийски водач се казва Джон Кенеди Джонсън и говори на английски с Франклин Гомес. Монровийските водачи служат за три неща: да не се изгу­биш в Монровия, да не те убият в Монровия и да откриеш либерийските хипопотами джуджета. За­това той ни поиска сума ти пари, мисля, че мили­они долари. Защото както стана ясно, либерийски­те хипопотами джуджета не е лесно да се издирят дори в Либерия. Според Джон Кенеди Джонсън, те били на прага на изчезване. Да си на прага на изчезване значи, че измираш до крак. И това важи не само за либерийските хипопотами джуджета, а за всички живи същества, които могат да умрат, включително и за хондурасците като нас.

Хубавото на прага на изчезването е, че все още не са измрели всички, а само повечето. В Ли­берия са останали малко хипопотами джуджета, общо хиляда, най-много две хиляди. Има и друг проблем: крият се в гората. Отгоре на всичкото не живеят на стада, а са самотници и се движат по двойки или по тройки. Ето затова наехме Джон Кенеди Джонсън – за да намери тези трудни за намиране животни. Клиентите на Джон Кенеди Джонсън обикновено искат да ловуват животни.

Джон Кенеди Джонсън ги отвежда до мястото, където са животните, и ловците ги убиват с пуш­ки. После им режат главите и ги отнасят, за да ги закачат за украса над камините си вкъщи. А с ко – жата си правят изтривалка за краката. Ние обаче не искаме да убиваме либерийските хипопотами джуджета с пушка. Искаме само да хванем единдва и да ги преселим в нашия палат.

За да се получи както трябва сафарито, Джон Кенеди Джонсън ни препоръча да си обърнем раз­писанието. Според него така е най-добре, ако ис­каме да имаме енергия да търсим либерийските хипопотами джуджета. Обръщането на разписа­нието означава да спим през деня, а да живеем но­щем. Защото либерийските хипопотами джуджета се срещат по-лесно през нощта, когато излизат от своите скривалища, за да търсят храна. Не ни е трудно да си обърнем разписанието, понеже така трябва да си лягаме след закуската в Монровия, а тогава в Мексико е нощ. А после трябва да става­ме, когато в Монровия е вечер, което пък в Мек­сико е сутрин.

Когато се събудим, прислужниците в нашия хотел – Мамба пойнт хотел – ни носят храната в стаята. Носят ни: хамбургери, картофки, някакво жилаво месо и марулени салати, които хвърляме в боклука, за да не се разболеем от монровийски болести. Марулите са опасни. Поне така казва Франклин Гомес – че марулите предават болести. Явно марулите са като гълъбите, първи приятели с разните зарази. Изяждаш едно листо от инфекти­рана маруля и те поразява мълниеносна болест. Сега като се замисля, Кечоли може да е онемяла от нещо подобно, понеже много обича марули.

Франклин Гомес казва, че името на Джон Ке­неди Джонсън било на един от президентите на република Съединени щати, когото убили с кур­шуми в главата. Президентът Джон Кенеди се во­зел в кола без покрив, ей така, на разходка, и го застреляли в главата. Тоест гилотините са за кра­лете, куршумите – за президентите.

Лошото на това да съм Джуниор Лопес е, че не мога да си ползвам шапките. Уинстон Лопес казва, че въпросът е да не привличаме внимание­то, докато сме в Монровия. Моите шапки остана­ха у нас, в палата, на сигурно в стаята с шапките. В Монровия е горещо, но на мен ми беше студено на главата, много. Тогава Уинстон Лопес ми купи две шапки за африканско сафари в сувенирния ма­газин на Мамба пойнт хотел. Това са шапки, кои – то приличат на летящите чинии на извънземните. Едната е каки, другата – маслиненозелена: тези цветове са камуфлажни, което означава, че служат за прикритие.

Африканските шапки за сафари са шапките на ловците на животни и са отлични за издирването на либерийски хипопотами джуджета. Те всъщ­ност служат за издирване на всякакви зверове – лъвове и даже носорози. Те са като детективските шапки, които служат за разследвания, само дето са специално предназначени за животни.

В десет вечерта в Монровия Джон Кенеди Джонсън идва да ни вземе от Мамба пойнт хотел с джипа си, за да си направим сафари. Ето какво е сафари: качваш се на един джип и подкарваш между дърветата, през селвата и блатата, докато не намериш животните. Има сафарита за убиване на животни и сафарита за хващане на животни. Има и сафарита, които са само с гледане. Това е, за да не стигнат животните до прага на изчезване. Уинстон Лопес казва, че гледането е за Женчовците. Освен джипа, трябва да се ползва и пикап с клетки, където да се приберат животните. Пикапа го кара приятелят на Джон Кенеди Джонсън, кой – то се казва Мартин Лутър Кинг Тейлър.

Джипът на Джон Кенеди Джонсън ужасно подскача по пътя от Монровия до горите на Либе­рия. Подскача като пропадне в дупка, и отново – като излезе от нея. По-нататък става даже по-зле, защото в горите на Либерия няма кьорав път. Вли­заме между дърветата и от толкова подскачане на джипа спираме да усещаме подскоците. Все едно летим. Джон Кенеди Джонсън има специални фа­рове, за да осветява горите на Либерия. С тези фа­рове търсим либерийските хипопотами джуджета, но тях никакви ги няма. Вече видяхме: на първия ден антилопи, маймуни и прасета. На втория – ан­тилопи, усойници и дори един леопард. На тре­тия – антилопи и маймуни. Но общо нула либе­рийски хипопотами джуджета, нула.

Струва ми се, че шапките за африканско са­фари, които нося, не стават за нищо, защото не са истински. Това е понеже ги купихме от сувенирен, а не от шапкарски магазин. Все заради параноята на Йолкаут. Ако ми беше дал да си донеса моите детективски шапки, вече да сме открили либерий­ските хипопотами джуджета.

Отгоре на всичкото, когато не правим сафари адски скучаем. Стоим през цялото време заклю­чени в Мамба пойнт хотел, тъй като в Монровия няма нищо свястно за гледане. Толкова скучаем, че Франклин Гомес ме учи на всички съществува­щи игри на карти. Жалко, че не отидохме в Япон­ската империя. Там щяхме да издирваме неми японци през деня, и то в града. Но не, дойдохме в Либерия, за да намерим либерийските хипопо­тами джуджета, които сигурно вече са зад прага на изчезването. Уинстон Лопес казва, че като ще играем на карти, по-добре да бяхме отишли в Лас Вегас. Мръсна тъпа република Либерия.

Франклин Гомес казва, че името на Мартин Лутър Кинг Тейлър всъщност е на един господин от република Съединени щати, когото също уби­ли с куршуми. Либерийците явно си умират да се кръщават с имена на трупове.

В република Либерия ромът се продава в едни тъмни бутилки, все едно е отрова, но много си го бива, защото премахва скуката. Като пийнеш чаш­ка, взема да ти става смешно, а като си пийнеш повече, започваш да разправяш вицове. В Мамба пойнт хотел можеш да си поръчаш по телефона колкото си искаш бутилки тукашен ром по всяко време на денонощието. Ако ще да е в четири сут­ринта. Днес, като се върнахме от търсенето на ли­берийските хипопотами джуджета, си поръчахме две бутилки.

Още не намираме либерийските хипопотами джуджета. Днес видяхме само няколко глутници диви кучета. Уинстон Лопес каза, че като ще гле – даме помияри, по-добре да си бяхме останали в Мексико. И ей тъй, от яд, взе да ги стреля. Куче­тата се опитаха да избягат, но Йолкаут има много точен мерник. Щеше всичките да ги изтрепе, ако Масатсин не го беше убедил да спре да стреля, защото нали въпросът е да не привличаме вни­манието.

Честно казано, дойде ни до гуша да издирва­ме либерийските хипопотами джуджета и да не ги откриваме. Затова поръчахме бутилките ром от ре­публика Либерия. Всъщност ги поръчаха Уинстон Лопес и Франклин Гомес, но ми дадоха да оста­на на техния пир. Ромът от република Либерия се пие с кока-кола и лед. Това се казва куба. Слагаш лед в една чаша, половината я пълниш с ром, а другата – с кока-кола. Франклин Гомес предпочи­та кубата топла, без лед. Според него ледчетата на Мамба пойнт хотел можело да съдържат мълние­носните болести на Монровия. Но Уинстон Лопес предпочита да се разболее, отколкото да пие топ­ли куби, които без лед имат вкус на пикня.

Във вицовете на Уинстон Лопес се разправя за Галисийците[1], които са толкова абсурдни, че за да сменят една електрическа крушка, трябва да се съберат поне трима. Галисийците почти винаги бъркат нещата и стигат до шантави изводи. Има и вицове за различни страни и те винаги почват еднакво: отиват веднъж един мексиканец, един американец и един руснак... Когато във вица се появеше руснак, Франклин Гомес казваше, че ви­цът е брадат, понеже руснаците вече не били Ко – мунисти. А Уинстон Лопес отговаряше само:

– Франклин, не се втелявай.

Хубавото е, че в един момент той наистина спря да се втелява. Поне Уинстон Лопес така каз­ва – че когато Франклин Гомес се напие, не е чак такъв безнадежден наивник.

Вицът, който най ми хареса, беше за мекси­канските полицаи, дето карат един хипопотам да си признае, че е заек. Не ставаше дума за либерий­ски хипопотам джудже, а за нормален хипопотам. Разправяше се за някакво състезание между поли­цаи от ФБР на република Съединени щати, КГБ на република Русия и мексиканската федерална полиция – кой първи ще открие в гората розов заек. Накрая федералните пристигат с боядисан в розово хипопотам, който заеква:

– Заек съм, заек съм.

Това хем беше смешно, хем си беше и малко истина. Затова толкова ми хареса този виц – за­щото всъщност не е виц. Всички знаят, че розови зайци няма.

Хубавото на прага на изчезването е, че той още не е истинско изчезване. Днес най-сетне от­крихме либерийските хипопотами джуджета. Хем бях без шапка. Излязох гологлав и удържах на сту­да като мъжко момче. Либерийските хипопотами джуджета бяха два и ушите им бяха точно каквито си ги представях: миниатюрни, като патрончетата на малък пистолет. Видяхме ги посред едно бла­то, тъкмо ядяха бурени. Да ти е драго да ги гле – даш – като родени от прасе и морж. Или от прасе и морска крава. Джон Кенеди Джонсън стреля по тях с една специална пушка с патрони за сън. Кур – шумите на тази пушка са инжекции с отрова, от която животните заспиват и можеш да ги хванеш. Уцели единия от либерийските хипопотами джу­джета в гърба. Другия – във врата. След няколко секунди и двата се катурнаха на хълбок и заспаха. Джон Кенеди Джонсън, Мартин Лутър Кинг Тейлър, Франклин Гомес и Уинстон Лопес ги качиха в клетките в пикапа. Въпреки че са джуджета, те тежат много килограми, нищо чудно да са над хи­ляда, което е същото като един тон.

После се върнахме в Мамба пойнт хотел с подскоци. Нашите либерийски хипопотами джу­джета ги откараха на монровийското пристанище, за да ги натоварят в един пиратски кораб, който да ги закара в Мексико. Само дето много ще се забавят – общо четири месеца или даже повече. Няма как да се доберат от пристанището на Мон­ровия право в пристанището на Веракрус. Трябва да се спира в много градове, преди да се стигне до Мексико.

И ние вече ще си ходим. Уинстон Лопес наре­ди на Франклин Гомес да разучи какво е ставало през последните дни в Мексико – да потърсел но­вини за някакъв господин на име Жълтия. Франк­лин Гомес отиде да види на компютъра на Мамба пойнт хотел и като се върна, каза само:

– Ахааа.

И Уинстон Лопес се разсмя много шантаво.

Според мен това значеше, че вече можем да си ходим.

Сега най-важното е нашите либерийски хи­попотами джуджета да пристигнат живи и здра­ви в Мексико. Затова всичко трябва да се плани­ра стриктно и указанията да са прецизни. Балите люцерна, които ще ядат нашите либерийски хипо­потами джуджета по пътя трябва да са опрятни и без зарази. Смятам, че на ден всеки ще изяжда по една бала, даже повече. Разпоредихме да им дават също ябълки и грозде, които много им харесват. Направих списък: двайсет ябълки и трийсет чепки грозде всеки ден. На глава. Да смесват люцерната, ябълките и гроздето в огромни салати.

Франклин Гомес преведе на английски спи­съка с указанията и го връчихме на Джон Кенеди Джонсън, който да го предаде на пиратите. Според Джон Кенеди Джонсън сме извадили голям късмет, защото сме хванали самец и самка. В списъка се казва и да къпят нашите либерийски хипопотами джуджета три пъти седмично, и да им почистват малките ушета. Като споменахме храна – Аскатъл много ще се зарадва на либерийските хипопотами джуджета, които ще му помогнат да се отърве от бурените в градината на нашия палат.

Франклин Гомес ме попита дали съм намис­лил имена за либерийските хипопотами джудже­та. Това беше тайна, която не бях споделял с нико­го, дори с Мистли, а той е много добър в тайните.

Струваше ми се, че ако кажа, ще си навлека лош късмет и никога няма да се сдобия с либерийски хипопотам джудже. Проблемът е, че си бях намис­лил само едно име. За две не ми беше хрумвало, защото не допусках, че ще имам два либерийски хипопотама джуджета. Сега въпросът беше не просто да избера още едно име, но и двете да зву­чат добре заедно. Така че седнах и мислих с часо­ве, правих какви ли не комбинации и ги записвах в един списък.

Накрая избрах имената, които продължиха да ми харесват дори след сто повторения. Това изпи­тание няма грешка. Почваш да повтаряш нещо и ако още ти харесва като стигнеш до сто, значи ста­ва. Важи не само за имената, а и за всичко остана­ло – храната, хората. На Франклин Гомес имената му се сториха доста странни за либерийски хипо­потами джуджета. А странното е брат на грозното, както казва Синтеотъл. Но имената не са грозни, нито са странни, а такива, каквито не се уморя­ваш да повтаряш сто, че и повече пъти. Уинстон Лопес е прав. Просветените знаят много за книги­те, но нищо за живота. В книгите никой не казва как се избират имена за либерийски хипопотами джуджета. Повечето от книгите говорят за неща, които никого не интересуват и за нищо не служат.

Днес отидохме на разходка из Монровия. Просто Уинстон Лопес беше в добро настроение и нае джип. За първи път видях града през деня и открих, че всъщност република Либерия не е злополучна страна. Тя е мерзка страна. Навсякъде вонеше на пържена риба и загоряло олио. Освен това по улиците имаше маса народ, хиляди хора, даже повече. И никой от тях нищо не правеше, само си седяха тук и там или си приказваха и се смееха. Къщите бяха много грозни. Монровия не е опрятен град като Орландо, където веднъж ходих­ме на екскурзия. Франклин Гомес казва, че Мон­ровия прилича на Поса Рика, но не знам така ли е, понеже не съм бил в Поса Рика. Аз бих казал, че прилича на Ла Чона[2].

Тъй като нямаше нищо за гледане, докато се мотахме нагоре-надолу почнахме да търсим дуп­ки от куршуми по стените. В република Либерия неотдавна е имало война. Колкото и да е невероят­но, добре си изкарахме. Измислихме си следната игра: кой ще открие стената с най-много дупки от куршуми. Франклин Гомес намери един магазин с шестнайсет дупки. Аз – една обикновена къща с много повече, общо двайсет и три. Да, обаче Уин – стон Лопес ни разби, нищо че той караше джипа. Стената на Уинстон Лопес беше на някакво учи­лище и по нея имаше деветдесет и осем дупки от куршуми. Слязохме от джипа и ги преброихме до последната. Франклин Гомес първо само снимаше, после подхвана една тирада за несправедливост­та. Спомена богатите и бедните, Европа и Афри­ка, войните, глада и болестите. И вината, която е на французите, които толкова обичат да режат главите на кралете, на испанците, които не обичат да режат главите на кралете, на португалците, които много обичат да продават африканци, и на англи­чаните и американците, които всъщност предпо­читат да правят трупове с бомби. Франклин Гомес не спираше да приказва в тази тирада. Уинстон Лопес му дръпна фотоапарата и му каза:

– Не прекалявай, Франклин, не бива така.

После отидохме да купим сувенири от Либе­рия. Аз си купих пет истински шапки за африкан­ско сафари в един специален магазин за сафарита. Всичките са с една и съща форма, но в различен цвят. Една сива, една маслиненозелена, една ка­фява, една бяла и една каки. Уинстон Лопес купи в един занаятчийски магазин няколко фигурки на африкански господа, както и две маски за украса, за да ги закачи на стените в нашия палат. Плюс ня­какви африкански украшения, сигурно за Кечоли. Всички тези неща ги платихме с нашите долари и можехме да купим още много, защото имахме милиони. Но не купихме друго, понеже нямаше да ни се побере в куфарите. А Франклин Гомес купи сувенири, които нямаше как да се сложат в куфар: по две години училищно обучение за чети­ри либерийски момиченца, десет ваксини за ли­берийски бебета и двайсет книги за библиотеката на град Монровия. За тази цел трябваше да идем в едно специално бюро. Докато Франклин Гомес попълваше купищата документи, които му дадоха, Уинстон Лопес ми каза нещо енигматично. Каза:

– Виж го – свят човек.

Докато се връщахме към хотела, лицето на Франклин Гомес изглеждаше така, че не беше ясно ще се смее ли, ще плаче ли. Но поне си мълчеше и разглеждаше едни купончета, които му бяха дали в бюрото, откъдето купи своите сувенири. Уинс­тон Лопес каза само:

– Франклин, ти си ама съвсем безнадежден наивник.

Това е най-злополучният ден в целия ми жи­вот. А уж нищо не можеше да се обърка, понеже единственото, което трябваше да направим, беше да изчакаме следващия ден, да отидем на летище­то и да се върнем в Мексико. Само дето вечерта пристигна Джон Кенеди Джонсън и взе да говори някакви тайни работи с Франклин Гомес. После всички заедно отидохме на монровийското прис­танище да видим нашите либерийски хипопотами джуджета.

На монровийското пристанище тръгнахме пеша между кранове и грамадни контейнери, до­като не стигнахме до един напуснат склад. На вра­тата на склада стоеше Мартин Лутър Кинг Тейлър с пушка. Преди да влезем, Уинстон Лопес ми каза, че има проблем, че нашите либерийски хипопота­ми джуджета са болни. Искаше да влезе сам, но аз не го оставих, казах, че отборите са за това, да не крием нещата и всички да виждаме истината. Обаче Уинстон Лопес нареди на Франклин Гомес да чака отвън с мен и да не ме пуска вътре. Тогава го ритнах три пъти и му казах, че е гаден мръсен лъжец и вече му знам лъжата за стаята с пистоле­тите и автоматите. Уинстон Лопес ме погали по главата с ръката си без пръстени, каза „Добре“ и влязохме всички заедно.

Складът миришеше отвратително. Франклин Гомес каза, че това е от лайната на либерийски хипопотами джуджета. Беше доста тъмно, защото нямаше прозорци и светлината влизаше само през един отвор между стените и ламаринения покрив. И по-добре. Стените бяха гнусни, боята им се лю­щеше на парцали, а по пода през цялото време на­стъпвахме неща, които издаваха странни шумове.

Клетките с нашите либерийски хипопотами джу­джета бяха в дъното. Попитах кой е самецът и кой – самката и Джон Кенеди Джонсън каза, че самецът бил отдясно, по-едър от онзи вляво. Но това вече нямаше значение, защото сега и двата не ставаха за гледане. Лежаха със затворени очи и не помръдва­ха. Бяха много мръсни, потънали в изпражнения и кръв. Джон Кенеди Джонсън каза да не се добли­жаваме прекалено, за да не ги безпокоим.

Както гледахме нашите либерийски хипопо­тами джуджета, ми хрумна, че Ицкуаутли също трябваше да дойде с нас в Монровия. Ако беше дошъл Ицкуаутли, щеше да им даде лекарства, за да се оправят. В същия момент Луи XVI започна да се гърчи и да надава ужасни врясъци. Врясъците бяха ужасни, защото като ги чуеше човек, му идеше да не е жив, само и само да не ги чува. Врещеше много силно, толкова, че нищо друго не се чуваше, нито дори шумовете на пристанище­то или гласовете на хората в склада. Когато най-сетне млъкна, Франклин Гомес каза, че според Джон Кенеди Джонсън най-добре било да прис­пим нашите либерийски хипопотами джуджета, за да не се мъчат.

Уинстон Лопес ме дръпна встрани и повтори това, което Джон Кенеди Джонсън току-що бил казал. Обеща ми, че ще набавим други либерий­ски хипопотами джуджета и дори забрави, че сме Джуниър и Уинстон Лопес, когато добави:

– Точтли, не забравяй, за Йолкаут няма „не може“.

После ме помоли да изляза от склада с Франк­лин Гомес. Аз не исках, защото съм мъжко момче, а мъжките момчета не ги е страх. А и отборите са за това, да не крият нещата и да виждат истината. Тогава Уинстон Лопес даде на Джон Кенеди Джон­сън следните нареждания: да убие нашите либе­рийски хипопотами джуджета. Франклин Гомес тръгна да възразява – да не съм бил гледал. Каза на Уинстон Лопес да не бъде жесток, че съм малък да присъствам на подобна сцена. Уинстон Лопес само му заповяда да си затваря тъпата човка.

Превод от испански: Нева Мичева
Публикува се със съгласие на издателите.



[1] Заради емигрантския поток от областта Галисия в Испа­ния към Латинска Америка (толкова мощен, че в Аржентина например „галисиец“ е синоним на „испанец“), галисийците са добре познати в испаноезичните страни и са се превърна­ли в редовен обект на шеги. Б. пр.

[2] Ла Чона е галеното име на градчето Енкарнасион де Диас в щата Халиско, няколко пъти по-малко и по-незабележително от град Поса Рика в щата Веракрус. Б. пр.

Pin It
Хуан Пабло Вилялобос

Хуан Пабло Вилялобос (1973) е роден в Гуадалахара, Мексико, и е завършил маркетинг и испанска литература. Автор е на пътеписи, на литературна и кинокритика, както и на стотици пазарни проучвания. Пир в бърлогата е дебютната му книга, преведена на 15 езика, сред които френски, унгарски, италиански, португалски, румънски. През 2011 г. английското издание на романа е номинирано за престижната Guardian First Book Award.

Посетители

48

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 11 часа
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Културен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 6 дни
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 1 седмица
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сладур! 

    Едно време... преди 1 седмица