1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Красимир Дамянов,
 „Студентът по Хармония“
Изд. „Сиела“, 2012

2012_10_Kr_damjanov

През пролетта на съдбоносната хиляда деветстотин и деветдесета започнаха и разкритията по концентрационните лагери в страната. Ти (вуйчо ти беше лежал в Белене), нямам представа, но аз си дадох сметка, че съм виждал три от тях: онова първо лято по Дунава с Лена, когато лодката ни се обърна срещу острова, вече превърнат в обикновен затвор; този край Ловеч, който се виждаше от влака като дете и хората в купето се смълчаваха при вида на затворниците в кариерата; каменоломните край село Черноморец, където през шейсет и втора летувах с майка ми и баща ми. Нямаше вече нищо на мястото тогава, учеше ме да ловя сафрид младият ми перчемлия родител от пристана на кариерата, от която се въргаляляха единствено гранитен прах и останки от каменни блокове, някога премачквали хора.

– Знаеше ли какво е ставало непосредствено до мястото, от което хвърляхме чепаретата? – питах го озлобено в кратките моменти, когато се отбивах по обяд на хиподрума с таксито.

– Не. Но и да знаех, такива бяха времената!

Хиляди бяха като него. А сигурно и милиони, които разсъждаваха така.

Возех пътници в таксито по цял ден, от всички краища на страната, бях започнал да обикалям от провинция на провинция, за да мога да купувам за вкъщи храна, столицата започна да изпитва недостиг, и за свой ужас установявах, че всички, буквално всички разсъждаваха по подобен или още по-абсурден начин. Бях превърнал Вартбурга в нещо като статистическо бюро за проучвания.

– А ти? – обръщах се към майка ми. – Знаеше ли, например, че омразният ти „господин Сокачев”, съседът ни, който години наред те трови с доноси, че като автор на сградата си укрила жилищна площ, имаше ли представа, че като бивш адвокат е лежал една година точно там, край морето, и че е бил вербуван после както повечето лагеристи. Затова бяхте безсилни от блока да направите нещо срещу него, разбра ли? Държавна сигурност е стояла зад гърба му.

– Не, но ми е болно за това което е ставало зад моя. А за него просто ми е жал…

Жал. На някого поне му беше жал!

Сокачев, нейният личен враг беше умрял в ръцете й, на стълбището. Изоставен от всички, сам, бе се грижила за него до последно. Жал ми беше и на мене за нея – разочарована, излъгана от своите. В интерес на истината не очаквах да хвърли партийната си книжка, както стана мода. По-скоро се безпокоях да не тръгне по църкви, по секти, да раздаде дрехите си, имуществото си, мнозина го сториха. Вярата й от една да премине в друга. Станала бе мълчалива, замислена и по-тъжна от преди за разлика от баща ми, който изведнъж тръгна да съставя родословни дърва, да издирва прабългарски корени и да купува по осем вестника.

– Мълчиш. Мога да те разбера. – издевателствах над бедната си майка, вбесен от добротата й. – Едно не мога: как можеш да продължаваш да членуваш в партия, в която членува и Мирчо Спасов! Какво ви свързва, мамо? Само членският внос ли?

5.

Мирчо Спасов, доскорошен заместник министър на Вътрешните работи, беше бил управител на лагера край Ловеч. Беше издавал заповеди, собственоръчно разстрелвал, пребивал и измъчвал хора за времето на своето управление по свидетелствата на десетки, стотици минали през ада.

Беше изверг по всички показатели. Масов убиец.

И нищо. Разговаряше спокойно по телевизията, отричаше мотивирано обвиненията. Базираше се на служебните си задължения, определяни от властващата тогава политика (всъщност никой не му беше представил още обвинения и ако добре се позамислиш – за какво?) Изглеждаше като всеки един от гражданите на възраст, които возя, беше баща на двама сина на възраст колкото мен, солиден, сдържан, та неволно почнах да се вглеждам в пътниците. Какво бяха правили по времето когато съм пътувал с влака покрай Ловеч, горд, че баба ми ме праща сам обратно за София с вкусно варено пиле, увито в „Зора на Комунизма”, местния официоз? Възможно ли беше един единствен човек в държавата да е виновен за всичко, този на върха на пирамидата, спускал заповедите на Мирчо и тържествено снет от поста му само преди месец? Къде беше моралът в тая история? Защо не знаех нищо, абсолютно нищо за престъпленията? Само защото за разлика от теб бях расъл в комунистическо семейство, в което не бе прието да се говори за тези неща или защото всички бяха мълчали?

Всички. И мъчителите, и жертвите. Защо?

Едва ли в Париж се измъчваше с подобни въпроси.

Живееше в друг свят. Не в моя – свят на тържища, гари, сергии, битпазари, цигани и виетнамци, черноборсаджии, чейнчеджии, напълно и в нищо сходен с издателския, в който прекарвах понеделниците и петъците. Но поне имах възможност да наблюдавам, разпитвам и усещам присъствието на толкова много живи, непознати около мен хора. Гъмжило.

Кое е най-шумното място в Париж. Битпазарът на Клиненкур?

Знанието ми на езици ми докара най-неочаквано преимущества пред простаците от бранша. Возех предимно чужди граждани (не най-приятните), поляци, румънци, които с търговския си нюх бяха започнали шеметна търговия с Истанбул, правеха по три курса седмично, натоварени с кожени палта и евтин текстил, и аз и успелите да се вредят в надпреварата (поляците плащаха директно в долари), ги обслужвахме до турската граница и обратно.

Сутрин пердашех направо към летището, хващах първите четирима, без да се пазаря, по обяд стигах границата, прехвърлях поляците на местен водач с открит лист (аз нямах), чаках с часове да прекупя от друг скъпо и прескъпо връщащи се натоварени с шуби черноборсаджии, или поемах обратно празен. Правех още един курс, ако успеех, и към полунощ се стоварвах от вартбурга с отекли крака, разбит, опустошен от псувните с тридесет долара в джоба. „Кур-р-ва мач!” звучеше в ушите ми на полски, както някога псувните на работниците от Аспарухов Мост, а зад клепачите си виждаха в тъмното автомобилни стопове и долари.

6.

Освен Враждебна другата ми изходна точка на международно такси беше Централна гара. Тук се чувстваше още по осезателно предстоящото велико преселение на народите. Първи, както винаги се спасяваха плъховете: тълпи контрабандисти, спекуланти с денкове, измамници с „тука има, тука нема”, наклякали около кофички от сладолед, румънски цигани – с капи, сетрета, черни поясоци, засукани мустаци и бастуни бяха завладели закритото пространство и павилионите. Тоалетните бяха окупирани от негри, които се бръснеха, подмиваха с шепи на мивките, докато все още имаше кранове по тях, а не просто дървени чепове. Негрите спяха на подпрозоречните плотове увити във вестници. Китайци пристигаха от Китай, виетнамци се завръщаха във Виетнам. Влачеха огромни кашони с лекарства, които изкупваха чрез втори и трети лица. А последната вълна, най-неконтактната, бяха украински и руски момичета, някои невероятно красиви и миловидни, ескортирани от яки, набити здравеняци, някои още доизносващи униформите си от войната в Афганистан.

Къде отиваха, щях да разбера след две години, когато щях да ги срещна по ъглите в индустриалните зони около Мадрид и нощем по Каса дел Кампо, увеселителния парк на града. Но тогава нямах представа, нито как ги пускаха, нито какво им беше коствало изваждането на задграничен паспорт (предполагам, че на афганците с радост им ги връчваха, за да се отърват от тях). Само веднъж присъствах на нещо като разпра между колеги от пиацата на таксита и тях, когато някой от шофьорите подвикна на едно от момичетата, но и това стигаше да разбера за какво точно става въпрос. Руснакът спря, заслони девойката с ръка, обърна се и само погледна двуметровия бабаит с жигулата до мен.

Нищо повече.

И в този поглед, кълна се, имаше всичко, което не бях научил от информационните бюлетини по Радио Лондон и Гласът на Америка за жестокостите извършвани по време на войната в Афганистан! Простакът, от най неприятните, тия които искаха на безпомощни старци повече от пенсията им да ги откарат до дома им, изведнъж млъкна, сведе глава и захвана да лъска усилено мизерната си кола…

На два пъти ме грабиха цигани, веднъж ме оставиха сам насред в гетото си и се разбягаха във всички посоки като хлебарки, без да платят, друг път подслушах в тоалетната как двама поляци, които карах и имахме спор за цената, се уговаряха да ме нападнат, но успях да инсценирам повреда и още на бензиностанцията ги преподадох на друг шофьор. Цените на бензина започнаха да хвърчат, а с парите, с хилядите, които месечно изкарвах вече не можех нищо да си купя. Обръщах ги моментално в долари. Заплахата на провинциите да отцепят бунтовната столица бе влязла в действие. Налагаше се да купувам сирене в Пазарджик, заменях го за кашкавал в Айтос, кашкавала за луканка в Търговище, луканката препродавах на колеги в София, с половината пари купувах пак сирене за в къщи, а другата веднага обръщах в долари. Единствено ме крепеше мисълта за Париж.

Боаси, повтарях си с упование, Боаси Сан Леже!...

Колкото по-наближаваха изборите, толкова по-надълбоко правителството изпокри храните, твърдейки, че нямало, не се произвеждало, виновни са стачките. Вечер, на фарове, виждах на международното шосе как тъмни силуети размахват пити кашкавал, които светеха като жълти луни в мрака, тенекии саламурено сиренев краката им. Откъде се взимаше? Нали софиянци го бяхме оплюскали…

Едно мрачно, навъсено утро, беше осем и пет и вече си пробивах път в блъсканицата към слизащите от международния влак с надежда да зърна някое чуждестранно лице – Do you need a taxi! Таxi, proszę! Taxi, bitte schön – надвиквах се на всички езици, ръгайки се с лакти (бяхме станали много с езиците), някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се – баща ми. Нямаше нужда да чета в погледа му, както в очите на руснака, това, което и сам малко по малко бях започнал да се питам.

„Сине, сине!” – единствено каза.

Знаеше, че карам такси, но не знаеше какво точно означава. 

Из „Студентът по хармония“ – втора част от споменната трилогия на Красимир Дамянов.

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

80

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 17 часа
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 2 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 3 дни
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 4 дни
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 1 седмица
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 1 седмица
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 2 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020