1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Мо Йен, „Промяната“
Изд. „Колибри“, 2013

2013 03 mo jen

През август 2008 година специално отпътувах за Циндао, за да посетя Хъ Джъ’у. И преди бях ходил в града, за да изнасям лекции или да присъствам на събрания, но винаги бързах прекалено много, че да успея да му се обадя, и това никак не го радваше.

– Защо не дойдеш за три дни, та да си поговорим? Само аз и ти. Има много неща, които бих искал да ти разкажа, неща, които ще възбудят въображението ти и ще ти позволят да напишеш невероятен роман. Преди много време ми зае пари, а сега аз ще ти се отплатя, като ти дам материал за роман.

Беше резервирал луксозен апартамент в хотел „Хуйцюен Импириъл“ с панорамна гледка към океана, достатъчно близо, че да чуваме плисъка на вълните. Едва успях да се настаня и той се впусна в разказ на преживелиците си от изминалите трийсет години. През следващите три дни устата му не намери и миг покой, независимо дали седяхме на по питие, или се разхождахме по плажа. Поръча всеки деликатес, който можеше да хрумне на човек, като почти всичко изядох сам.

– Помогни – казах му. – Не мога да изям всичко това, а мразя да се прахосва храна.

– Ти яж – отвърна той. – Всичко по отношение на здравето ми е „високо“: холестерол, кръвно налягане и кръвна захар. Не мога да ям такива неща. – Така че той само пиеше, пушеше и говореше. Нареди на шофьора си да почине за три дни и той сам караше колата при пътуванията ни наоколо.

– Редно ли е да го правиш, след като си пил?

– Не се тревожи – отвърна. – Аз съм като У Сун – алкохолът ме прави по-добър в разни неща.

– Но полицията не го знае – запротестирах.

Той се засмя.

– Не мисля, че изгарят от желание да ме арестуват. – Това, че се намираше зад волана, не се отразяваше на непрестанното му бърборене, като периодически си служеше и с жестове.

– Не мислиш ли, че трябва да се съсредоточиш върху шофирането?

– Не се тревожи. След трийсет години каране в мига, щом седна зад волана, ставам едно цяло с автомобила си. Но Лу Тиенгун... той беше истински виртуоз. Каменният мост на изхода на селото бе широк едва колкото да побере неговия „Газ“ 51, но той минаваше по него, без дори да мръдне крак от газта.

Отне ми няколко секунди да се сетя кой беше Лу Тиенгун и осъзнах, че с Хъ Джъ’у ни дели истинска пропаст.

– Похарчих един и двайсет от десетте юана, които ми зае за билет до Уейфан, за пътническия влак между Циндао и Шън’ян. Исках да пътувам до края, макар билетът ми да важеше само до Уейфан. Но контролът по влаковете беше много стриктен тогава, двама железопътни полицаи придружаваха кондуктора, за да са сигурни, че никой не се опитва да се вози безплатно. Хванеха ли те, свалянето ти от влака беше неизбежно, но понякога можеше да изядеш и боя. Срещу мен седеше войник от Народната освободителна армия, който носеше черна траурна лента, и аз предположих, че е умрял някой от родителите му. Нали знаеш, че се учех от дядо Уан Гуй да чета по изражението на лицето – в интерес на истината, не го знаех, – така че се заприказвах с новия си познат, като се стараех да спечеля симпатията му. Когато му казах, че се познавам с баща му от много дълго време, той повярва на всяка моя дума. Така че добавих: „Братко, имам проблем, такъв, за който се надявам да можеш да ми помогнеш“. Е, той бръкна в джоба си и извади билет до Шън’ян. „Ето – каза тихо. – Използвай го, а после го пъхни под чашата ми. Точно в този момент по пътеката се зададе сервитьор с чайник в ръка, а войникът го пое от него и сипа чай на пътниците около нас. Всички заявиха, че той е втори Лей Фън. По онова време войниците от Народната освободителна армия бяха много уважавани. С негова помощ се добрах до Шън’ян без проблеми. Запазих и до днес уважението си към армията.

По-голямата ми дъщеря се омъжи за капитан на ядрена подводница от Северноморския ни флот, а сестра й се среща с политкомисаря на същата подводница. С цялото си сърце подкрепям избора им, тъй като това означава, че до голяма степен моето семейство ръководи въпросния плавателен съд. – Посмя се добре на казаното.

– Жена ми проихожда от дисидентско семейство на белогвардейци, прогонени от страната им от болшевиките. Етническа рускиня е, която е родена и израсла в Китай и също така е китайска гражданка. През 1979 вече бях забогатял и имах в банката трийсет и осем хиляди юана. Винаги съм си падал по рисковете, но никога не съм се хвърлял в нещо, без да съм подготвен предварително. В навечерието на единайсетия пленум на Третия централен комитет на Китайската комунистическа партия 1978 година беше повратен момент: тръгнаха реформите в селското стопанство, комуналните общности се разпаднаха, започнаха да се издават договори за обработване на земята под аренда. Първото, което ми хрумна, беше, че селяните арендатори щяха да се нуждаят от повече селскостопански животни – коне и волове. По това време във Вътрешна Монголия за четиристотин юана можеше да се купи добър кон и да се продаде за хиляда навсякъде на юг от Великата стена. Купен за двеста двегодишен вол можеше да бъде продаден за поне шестстотин. Продадох печелившото си фотографско ателие в столицата за десет хиляди и използвах парите да купя трийсет коня. Наех човек да ги придвижи на юг вместо мен. Но когато пристигнаха в провинция Хъбей, и водачът, и конете бяха грохнали от пътуването и не можеше да се намери храна за животните. Намръщих се при вида им, но после ми хрумна идея. Отведох трийсетте коня в държавните конюшни на окръг Сюенхуа. Потърсих окръжния председател и му казах, че съм монголски пастир, който чул, че селяните са получили земя под аренда, но не им достигат животни за обработването й. Заявих, че съм докарал трийсет от собствените си коне, прекрасни животни, които искам да даря в полза на каузата, безплатно. Служебното лице, чието име беше Бай, завъртя очи, но аз го уверих, че не искам нищо за тях. Той излезе навън, погледна животните и отвърна, че не може да ги приеме, без да плати. Предложи осемстотин на глава. Аз отговорих, че е прекалено много, и се съгласих на шестстотин. Обещах да се върна във Вътрешна Монголия и да докарам още сто. Предложих да прати някого с мен, а аз щях да помогна с покупката на животни. И така, онази пролет аз станах търговец на коне и спечелих трийсет и осем хиляди юана. С въпросния окръжен председател – сега е заместник-управляващ провинцията – станахме близки приятели.

С пари в банката ми беше време да се оженя и да създам семейство, така че реших да се върна в родните си места и да осъществя младежката си мечта. Ще ти споделя нещо: винаги съм бил тайно влюбен в Лу Уънли. Така че реших да купя камиона на баща й като един вид подарък, а после да го докарам до Вътрешна Монголия с нея до себе си, да се развихря и да натрупам състояние. Поразпитах и научих, че стопанството също е преминало на системата с арендни договори и Лу Тиенгун е станал горд собственик на камиона. Така че пратих телеграма, в която му предложих осем хиляди за него, висока цена по стандартите на всеки, точно колкото би струвал чисто нов „Голям скок“, модел N1 130, произведен в Нандзин. Старият му камион не струваше повече от две хиляди.

Когато му дадох осемте хиляди юана, заявих, че това е било подарък и че всъщност съм имал скрити мотиви – също както Сянджуан изпълнил танца със сабя, за да прикрие намеренията си да отнеме живота на Лиу Бан. Обявих пред него, че Хъ Джъ’у купува камиона му в замяна на ръката на дъщеря му. Той се засмя.

– Не мисли, че не го знам – отвърна. – Нищо не можеш да скриеш от мен. Но за кого ще се омъжи, зависи от нея, а не от майка й или от мен. Действай сам. Но, млади приятелю, на твое място не бих разчитал особено. Синът на заместник партийния секретар Уан й е хвърлил око. Между нас казано, този млад тарикат не ми изглежда особено читав. Но все пак е син на заместник партиен секретар и стига Уънли да го харесва, ние с майка й ще трябва да го приемем. Без значение какво ще излезе след това, ние ще имаме честта да се сродим със заместник партиен секретар, докато продължава бракът им.

Хъ Джъ’у каза, че се направил на важен, като пообиколил селото в „новия“ си „Газ“ 51.

– Какво да ти кажа, бях млад и глупав. Отидох право в окръжния град. Чудиш се кога съм се научил да шофирам ли? През 1976 година, докато работех като носач в една тухларница, завързах приятелство с шофьор на камион на име Сю. Докато още бях в селото, силно се впечатлявах от уменията на Лу Тиенгун. Но истината е, че управлението на камион е нещо, което може да се усвои за времето, колкото да изпушиш една цигара. Както и да е, отидох във фабриката за каучук, за да говоря с Уънли. Но портиерът ми каза, че я преместили в пощата в града. Как можело жената на сина на заместник партийния секретар да работи на такова място, където въздухът едва ставал за дишане, почуди се старият дърдорко. Оттам подкарах към пощата, паркирах камиона и си купих чифт нови кожени обувки от универсалния магазин, намиращ се на същата улица, които бяха така стегнати, че едва пристъпвах и имах усещането, че всички се взират в краката ми. Веднага щом влязох, зърнах Уънли на гишето за марки да говори с жена на средна възраст. Приближих и казах: „Лу Уънли, аз съм Хъ Джъ’у, съученикът ти от основното училище. Баща ти ме прати“. За миг не знаеше как да реагира, а после попита с леден тон:

– Какво искаш?

Посочих към камиона отвън.

– Това е камионът на баща ти – обясних. – Прати ме да те взема.

– На работа съм – отвърна.

– Всичко е наред – казах аз. – Ще изчакам в камиона, докато приключиш.

Така че излязох навън, покатерих се в кабината и запалих цигара. По онова време градът не притежаваше никакъв чар. Триетажната сграда на общината беше най-високата в града и докато седях в камиона и се взирах в червения флаг на покрива и в боровете отзад, ме изпълни чувство на тъга. Дори не бях допушил цигарата, когато Уънли се появи навън. Отворих вратата и тя се качи. Запалих и подкарах, без да задам нито един въпрос.

– Ще ми кажеш ли какво става? – попита тя.

Пренебрегнах казаното и увеличих скоростта, като я наблюдавах с крайчеца на окото си. Започна да си подсвирква и обгърна раменете си с ръце. Това беше нещо ново и ми харесваше. Предположението, че не се знаеше какво момиче ще стане, като порасне, се оказа напълно точно. След като излязох от града, подкарах към едно празно поле до двора на Първа гимназия и спрях. Защо там ли? Защото там беше спечелила турнира по пинг-понг. Обърнах се и я погледнах. Наистина беше красива, но осъзнаваше, че става нещо – мигом беше взела отбранителна позиция, да не говорим, че беше и леко ядосана.

– Какво точно си намислил? – Можех да започна с увъртания, но не го направих.

– Уънли – заговорих. – Харесвам те още откакто учехме заедно. И в онзи ден, когато се изтъркалях навън от класната стая, си обещах, че ако някой ден просперирам, ще се върна и ще се оженя за теб. – Посочих към гимназията, към една стара християнска църква и към мястото, където се беше състоял турнирът по пинг-понг. – Обещах си да постигна нещо, преди да се върна за теб.

С леко извита в насмешка уста тя каза:

– И просперираш ли? Постигна ли нещо?

– Би могло да се каже така – отвърнах. – Колко изкарваш на месец? – Тя не пожела да ми отговори. – Всичко е наред. Вече знам. Печелиш по трийсет юана на месец, което прави триста и шейсет на година. Във Вътрешна Монголия спечелих трийсет и осем хиляди от продажбата на селскостопански животни – приблизително толкова, колкото ти би изкарала за сто години. Дадох осем хиляди на баща ти за раздрънкания му камион, така че двамата с майка ти ще имат всичко, от което се нуждаят на старини, и няма да се налага да се тревожиш за грижите по тях. Там имам много приятели и съм се устроил добре. С този капитал от трийсет и осем хиляди след няколко години аз, не, ние може да се присъединим към категорията на притежаващите сто хиляди. Боже, дори бихме могли да сме милионери! Имаш думата ми, че първо: никога няма да се нуждаеш от пари, и второ: винаги ще бъда добър с теб.

– Много жалко, Хъ Джъ’у – отвърна тя със същия леден тон. – Аз съм сгодена и ще се омъжвам.

– Това не е същото, като вече да си омъжена – отвърнах. – И дори вече да беше, можеше да се разведеш.

– Как си позволяваш да говориш така? – тросна се тя. – Какво те кара да мислиш, че можеш да дойдеш и да объркаш напълно живота ми. Фактът, че купи камиона на баща ми ли? Или това, че притежаваш трийсет и осем хиляди юана?

– Лу Уънли – заувещавах я. – Няма да ти позволя да се хвърлиш в истински ад, защото те обичам. Направих проучвания. Този Уан Дзиендзюн е един фустогонец...

– Хъ Джъ’у – прекъсна ме тя по средата на изречението, – да говориш така е напълно нелепо.

– Защо да е нелепо, че се опитвам да те спася? – отвърнах.

– Много ти благодаря – заяви тя, – но с теб живеем в напълно различни светове и аз мога да се грижа сама за себе си. Нямаш право да се месиш.

– Няма ли поне да помислиш? – попитах.

– Стой настрани от мен, Хъ Джъ’у. Ясно ли е? Ако Уан Дзиендзюн знаеше какво правиш, би поръчал на някого да те пребие почти до смърт.

Усмихнах се.

– Искам да научи. Върви да му кажеш.

Тя отвори вратата и изскочи от кабината.

– Хъ Джъ’у, не губи представа кой си заради малко пари. Послушай ме, парите не са всичко.

Тя се обърна и се запъти към града. Докато се взирах в гърба й, осъзнах, че е права. Парите не са всичко, но със сигурност не можеш да постигнеш нищо без тях. Пази се, Лу Уънли, помислих.

Прибрах се вкъщи и съборих една стена, за да успея да вкарам камиона на бащата на Лу Уънли в двора, покрих го с брезент и иззидах отново стената. Поръчах на баща си да се грижи за него.

– Да се грижа ли? – отвърна гневно той. – Какво очакваш да стане? Ще му поникнат криле и ще отлети ли?

Помолих го да погледне на нещата в перспектива. Обясних му, че един ден ще влезе в работа. След като се убедих, че родителите ми разполагат с всичко нужно, върнах се обратно във Вътрешна Монголия заедно с братята си и започнахме да продаваме стоки като дървен материал, добитък и кашмир, а парите започнаха да се стичат. Имам усет и не ми липсва ум. Ще ти разправя една история, за да ти докажа.

В онези времена частната търговия с кашмир беше незаконна, а това значеше, че да внесеш нелегално един тон в Китай, би донесло огромни печалби – десетки хиляди юана. Властите бяха поставили пропускателен пункт при Стената, така че купих два еднакви камиона и натоварих единия с памучно платно, а другия с кашмир. Покрихме каросерията с брезент и ги откарахме до място в близост до пропускателния пункт, където паркирахме този с кашмира, а другия откарахме за проверка. Докато инспекторите проверяваха товара, аз им подарих цигари и някоя и друга бутилка добър алкохол, а също така им обещах да им донеса желани от тях неща при следващото си пътуване. Преминахме без никакви проблеми. После направих обратен завой и подкарах назад, като обясних на инспекторите, че съм забравил резервната си гума и се налага да се върна. Отидох до мястото, където беше паркиран другият камион, този път отидох с него до пропуска и казах, че съм си намерил гумата. Махнаха ми да мина. Благодарение на тази малка измама в рамките на една пролет с братята ми продадохме четирийсет тона кашмир и направихме оборот от четиристотин хиляди. С увеличаването на парите растеше и бройката ми приятели, така че успях да издействам жителство за братята си и да ги настаня на работа в местна транспортна служба. По онова време вярвахме сляпо в жителството и сигурното работно място.

Отново отпътувах до дома си през 1982 година, за да построя нова къща за родителите си. Но старата, до която все още беше паркиран камионът, не я пипнах. Само смених гниещия брезент, който го покриваше. Баща ми вече не роптаеше по въпроса.

– Джъ’у е извънредно щедър син – каза на майка ми. – Така че не е нужно да оспорваме решенията му.

Лу Уънли вече се беше омъжила за Уан Дзиендзюн, но аз не бях изгубил надежда. После чух, че животът й бил хубав, и реших, че е време и аз да се задомя.

Само се спомена, че си търся невеста, и над десет сватовници се появиха на прага ми. Всички момичета, които желаеха да ми представят, биха били добра партия, но аз ги отхвърлих до една. После едно момиче дойде само в къщата ми. Коя беше ли? Коя друга, ако не жена ми Юлия, която работеше в местното животновъдно стопанство. Хората я наричаха „двойна смърт“. В гръб фантастичната й фигура я правеше убийствено красива, затова пък сипаничавото й лице бе убийствено стряскащо.

– По-големи братко Хъ – каза ми, – защо искаш да се жениш?

Замислих се за кратко.

– По две причини. Искам да имам деца и ми трябва някой да ми готви и да пере.

– Значи аз съм жената за теб – отсече тя.

Отново се замислих, а после се шляпнах по бедрото.

– Ти си жената за мен! Да вървим да подпишем още днес.

Бракът ми развърза езиците на всички. Само помисли, най-богатият мъж в цяла Вътрешна Монголия, Хъ Джъ’у, избрал за съпруга жена с белези от шарка. Те не разбираха, не биха могли. Но ти ще ме разбереш в мига, когато зърнеш убийствено прекрасните ми дъщери и сина ми, който е талантлив футболист. Единственият недостатък на иначе добре оформеното лице на жена ми са белезите, а те не се предават на поколенията. Затова пък гените, идващи от семейството й на белогвардейци, и идеалната й фигура се предават. И не само това, ако се бях оженил за китайка, щеше да ни е позволено само едно дете. Но след като съм женен за рускиня, по закон са ни позволени две и не беше трудно да издействаме правото на три. Така че сега ти е ясно как е била пленена една от ядрените ни подводници. Красавиците със смесена кръв са на върха, няма място за сравнение. Бях обмислил всичко. Ако един мъж не може да се ожени за жената, която обича, трябва да вземе онази, носеща най-много облаги. За мен това беше Юлия.

В началото на деветдесетте години осъзнах, че крайбрежните райони чакат да бъдат покорени от мен. Така че се обърнах към теб за съдействие да бъда прехвърлен обратно в родния си край, а от там – в Циндао. В началото жена ми не беше склонна да изостави дома ни във Вътрешна Монголия, но аз й обещах да построя многоетажна къща в Циндао. – Той посочи към масивна постройка в кремав цвят. – Ето я там.

Продължи да ми разказва за многото си преживелици, а аз мигом ги забравих всичките, тъй като представляваха поредица от влагане на пари, придобиване на нови приятели, минимални спънки и огромни лесни печалби.

– Чудя се дали си спомняш онзи скеч, който спретнахме в началото на Културната революция – попитах го. – Онзи, в който облякох раздърпаното сако на учителя Джан и напъхах отпред баскетболна топка, за да играя ролята на съветския лидер Хрушчов, а ти наръси в косата си бяла пудра, за да играеш китайския Хрушчов – Лиу Шаоци. Помниш ли текста на песничките? „Никита стар е вече, а Шаоци е млад юнак. Едва догонва го руснакът, та да вървят в крак.“ После аз припявах: „Към варените картофи и мръвка добавете“, а ти пееше: „Дребни спънки преглътнете и много после спечелете“. Именно това е тайната на твоя успех – претърпяваш дребни неуспехи, за да се сдобиеш с големи и лесни печалби.

Той се замисли за кратко, а после каза:

– В общи линии да, но не напълно. В много случаи понасях големи несгоди, без да се радвам дори на дребни успехи – били те лесни или трудни.

– За покупката на камиона от бащата на Лу Уънли ли говориш?

– Разсъждаваш много ограничено – възнегодува той. – Никога не предприемам нещо, без да анализирам стойността му. Делата ми, свързани с Лу Уънли, са единственото изключение.

– Отиде ли да я видиш след смъртта на мъжа й?

– Той загина при катастрофа през 1993 година. По това време вече живеех в Циндао, бях навлязъл в бизнеса със стомана и имах за партньор любовницата на високопоставен човек. Благодарение на неговото влияние на практика притежавахме монопол върху доставката на стомана на всички строителни площадки в Циндао. Съблазних се от мисълта, че Уънли е овдовяла, и разказах на жена си за случилото се между нас. Тя прояви забележително великодушие и ми каза да я доведа у дома или като официална съпруга, или като любовница. Но преди да успея да я посетя, тя сама дойде да ме види. Носеше черна пола, бели ръкавици и тежък грим. Все още беше красива, макар и достигнала вече средна възраст.

– Хъ Джъ’у – заговори тя, като прескочи дежурните любезности. – Преминах през много трудности в живота си.

Беше мой ред да бъда прям.

– Какво искаш? – попитах я. – Да бъдеш моя жена или моя държанка?

– Твоя жена, разбира се.

– Това няма да е лесно – отвърнах. – За теб ще е най-добре да станеш моя държанка. Ще ти построя къща на брега и ще покривам всичките ти разходи.

– Тогава няма да те тревожа повече – отвърна тя със скръбна усмивка.

Не след дълго до ушите ми стигна, че се омъжила за Лиу Голямата уста. Така че взех две бутилки алкохол и две кутии цигари и подкарах към стопанството „Река Дзяо“, където изказах уважението си към Уънли пред баща й. Стоях на един празен терен пред стопанството, пиех, пушех и размишлявах. Винаги се бях гордял със способността си да разгадавам хората, да познавам какво се таи в сърцата им, когато всъщност съм преценявал стойностни личности от перспективата на собствените си дребнави интереси. Причината, по която така успешно отгатвах мотивите на околните, се състоеше в това, че повечето ми познати бяха също така дребнави като мен, докато Лу Уънли беше човек с висши добродетели.

Вечерта преди да си тръгна от Циндао, вечерях в дома на Хъ Джъ’у. Жена му сервира дзяодзъ с морски дарове и в традиционния за Гаоми стил беше приготвила купа с чеснова паста. Беше сърдечна и закръглена и се искаше само един поглед, за да разбере човек, че е добра съпруга и любеща майка. Бяхме попийнали порядъчно, когато Хъ Джъ’у угаси лампата и ме накара да погледна към кухненския прозорец. В стъклото се отразяваха група бронзови кръгчета с големина на монети с квадратни дупки по средата, които блестяха подобно на злато. Попитах откъде идва отражението.

– Бих искал да знам – отвърна той. – Но всичките ми опити да определя източника бяха безуспешни. Никоя от големите къщи по брега не ме влече. Харесва ми където съм.

За малко да го нарека скъперник, но се въздържах. Колкото повече пари имаха хората като него, толкова по-зависими ставаха от суеверия. В желанието си да чуват само приятни за ухото думи те избягват старателно злокобни термини. Така че вместо скъперник аз му казах, че е „галеник на бога на охолството“. Допадна му.

– Само наложил се писател може да намери идеалната метафора – отбеляза.

Хъ Джъ’у ми позвъни, след като се върнах в Пекин, за да ми каже, че е открил терен в Лункоу в близост до океана и искал да вложи пари в имота.

– Възможно ли ти е да дойдеш да ме видиш? – попита. – Човекът, който завежда техническата служба в общината, се казва Дзуо Лиен, син е на началника на управление „Трудов ресурс“ на окръг Хуан. Работили сте заедно малко след като си постъпил в армията. Лицето на Дзуо Лиен светна, като споменах името ти. Каза, че е израснал пред очите ти.

Помислих малко, но в крайна сметка си намерих извинение да не отида.

Превод: Надя Баева
Публикува се със съгласие на издателите.

Pin It
Мо Йен

Мо Йен (псевдоним на Гуан Мойе) е китайски писател, автор на романи и разкази. Авторитетното списание „Тайм“ пише за него: „Той е един от най-известните, най-забраняваните и най-пиратстваните автори на съвременен Китай“. Наричат го също така китайския отговор на Кафка и Джоузеф Хелър. През 2012 г. е удостоен с Нобеловата награда за литература за постиженията му на писател, който с рядко майсторство смесва фолклор, история и съвременност.

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 11 часа
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 ден
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Културен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 6 дни
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 1 седмица
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сладур! 

    Едно време... преди 1 седмица