Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Двете части на разказа „Мàрго“ можете да намерите на тези адреси:

1. Мàрго – Част I

2. Мàрго – Част II

Е, този ще е най-мъчния разказ. Може би и най-дългия. Дано не и най-скучния. Любов, секс, смърт, религия, философия, красота, грозота – ей за тва се говори!

Марго – чете се Мàрго – съкратено от Маргарит – и нищо общо с превзетото „Маргò“, с което се кичат разни префърцунени Маргарити! Мноо френско им звучи!

Но не и той, макар че беше лудо влюбен във Франция, заради Париж и всички художници, които са се „излюпвали“ там! Именно излюпвали, а не раждали, в този странен инкубатор на пред USАската ера!

Щот кой ли мислеше изобщо за USА някога! Хората мечтаеха за Париж. И England – там пък се появиха Beatles и просто драстично се наложи в класацията!

Май е моментът да отбележа една странна черта на епохата – никой не щеше да е Българин! /Честно, Зизи! Макар Дънов да беше още жив, а после и все още жив!/ Това научих от съучениците си, когато им съобщих новината, че съм еврейка!

Отначало не го знаех. Един ден баща ми го съобщи, не знам по къв повод, и трябваше да ми обяснява дълго, че на земята имало и други хора, освен българи, руснаци, комунисти и фашисти. Аз наближавах вече на към 3 клас! Малко мъчно разбрах защо съм еврейка, и защо майка ми все викаше – Шшщ! Шшщ!! Никаква еврейка не си! – тогава си помислих, че от скромност. Вече казах, че майка ми беше еврейка, а баща ми българин. Сега са само спомен.

Та споделяйки със съучениците си тази невероятно приятна промяна в живота си – че съм чужденка – неочаквано научих, че едва ли не всички деца са чужденци!!! Къде заради майка рускиня, баба МкДонка, дядо грък, влах, албанец, оказа се, че всички се гордеят с некъв неБг произход! :( Аз се пообидих даже!

Сегаааа, всичко тва няма никакво отношение към разказа за Марго, освен може би, че той си беше Най-Чисто Българче, от Тетевен, с някои разклони към Трявна.

Ако не беше „МАРГО“ – щеше да си има най-обикновено славянско лице. Руса къдреща се, за негов ужас, коса, леко удължен нос, тъмно зелени очи, изпъстрени по приятен начин, черни красиви клепки, които понякога много отиват на мъжете и им придават един неочаквано чувствителен вид. Макар отдолу да следваше много гъста и страшна черна брада, странно контрастираща със златистите, малко редки и меки коси. Особено красива уста – без да е сладникава, с една трагична чупка в краищата и невероятно вълнуващи извивки. Силна и мъжествена.

Както и да е – тези всички неща ги откривах постепенно!

Дотогава просто бях едно момиче с интересен произход, почти не разбрало нищо от живота, 2 курс в академията, харесвано, умно, интересно, общо взето всички предпоставки да бъде щастливо. Но не бях! :(((( Без никаква причина – просто не бях! Някак всичко ставаше без моето участие, подредено и защитено. Спазвах условностите на които ме бяха научили. Истинска и вечна първа любов, образование, послушание на родителите... Бях точно каквато се очакваше да бъда, никакво съмнение в нищо. 1:1!

И все пак ми беше нещо все тъжно.

А след Марго се промених изцяло После се променях много пъти – по желание или не. Но тогава беше най-драстичната промяна.

Новото в Академията беше, че се запознах с Таланта. Този невероятен дар да ти е даден някакъв талант! Не защото си „детето на...“, а просто защото Господ те е избрал по някаква причина. Втрещено разбрах, че около мен е пълно с момчета и момичета, които от 13 год. възраст са отделени от дома си и живеят в София – къде в общежития, къде в квартири, сам самички, без мама и татко. Това бяха завършилите Художествената гимназия мои колеги. Там, а и в другите подобни ученически общества – се сформираха едни особени условия, които засилваха извънредно много природния талант.

Информацията, докопана по неведоми пътища от някого, разпространена светкавично, обсъдена, споделена, превърната в насоки за нататък – нямаше го никъде другаде. И децата – отделени от обикновените и скучни родители – се изплъзваха от щампата на околната среда. Невероятно чувство за хумор, осведоменост за всичко, което става по света, безкрайно рисуване и мечти за чисто изкуство, неподвластно на момента! И безброй примери от Световното изкуство, така трагични понякога...

Аз се чувствах много засегната, че не съм между тях! Лелеее, колко бяха бедни! Това хранене в Мензата, от където излизаха с дрехи, пропити с най-гадна миризма на лоша храна! Бедни студен/тск/и квартирки, забутани в мрачни улички. Смачкани, но топли дрешки, едни и същи по две и повече години! И светещите умно очи. Колко малко щастие имаха, без близки, без мила дума! Чудно ли е, че се пропиваха много от тях, че момичетата „се отваряха“ рано, че имаха такъв някак различен вид. Да, има и студенти, но най-ранното „възмъжаване“ беше в гимназиите по изкуствата.

Такова момче беше и Марго. Много бедно, полуселско семейство – с кравите и козата в двора, няколко овце в планината, малка къщичка от плет... Тетевенска реалност. Плюс невероятната природа на Тетевен!!! Който я е мернал – не може да я забрави!

И се ражда изтърсака на семейството – дебеличко и златно момченце, странно самотно още от малко и натрапващо се с рев в училището на доста по-големите си батковци. Открит талант от учителя по рисуване и вкаран – без сам да знае точно защо – в Художествената гимназия. На 13 год.

Където израства като невероятно интересна личност! Можеше и да не се развие така, ако си беше у дома – познавам братята му – мноооого обикновени хора, женени щастливо за съвсем обикновени булки!

И както е живял самотно в София 10тина години, а всички знаем колко трагично може да бъде това за едно чувствително дете – ето, че умира баща му, а после и майка му. Което, освен нормалната за всички ни скръб, събужда у него силно чувство за вина, че не е бил с тях, че почти не ги е познавал, че не могъл да им помогне, че не е могъл да разговаря с тях за „важните неща“. Кой ли ги няма тези страдания, когато загуби родител :~(

И по стар обичай – пуснал си брада за застъпващите се траури – и ТУК го има този обичай, както разбрах.

В това време той се е развил като любимец на колеги и съученици – ей така просто, защото е Марго! Без много шум, без да е богат, без да е от Калифорния, без да е детето на еди кой си – а само умен, талантлив, луд за музика и обожаващ „богатството“ си: едно грамофонче за 45 лв и колекция 15тина плочи класическа музика. Книги. Философия. Куфарче с рисунки. Шиеше си понякога летен или зимен панталон. Живееше у любимия си учител от гимназията. Още от рано започнали да го канят разни известни скулптори да им помага в работата, за да му платят някой лев – така започнал да се занимава със скулптора и аз го заварих студент вече в Академията в тази специалност.

Но не го открих веднага. Първо открих едно дребно, хитро и весело момче, също невероятно талантливо – габровче, Ники! Веднага бях приета в обкръжението му. И те в моето. У дома беше една възлова квартира – парното, толерантните весели родители, светещи и със светлината на известността, огромната библиотека, прочетена поред от всичките ни приятели... Винаги нещо за хапване. Винаги отворена – и досега не се заключва вратата ни... Музика, музиканти – сестра ми пък дружеше с рок-групите на София, та в къщи се смесиха жанровете. Моят „Жоро“ седеше като чуждо тяло сред нас, доста ми пречеше вече, ама не бях дорасла да знам, че не съм длъжна да се женя за първата си любов! И той имаше свои приятели, интересите му подчертано бяха в търговията и колите, макар и много добро момче, ама никъф талант!!! :((((( /Тогава Бизнесът още не се смяташе за талант, а за престъпление!/

И сред всички тези святкащи хора, витизчии, поети, журналисти, манекени, музиканти – все млади и интересни – несъмненият брилянт е Марго! Такива брилянти харесвам.

Не знам как е с вас, но има едни хора, дето още като ги срещна – вече ми се струва, че са мои и ги познавам от памтивека! Една привечер забързано влязох в двора на академията, с намерение да открия някой приятел в кафененцето й. „Културен клуб“! И в двора почти се сблъсках с непознато момче. Не че непознато, ама един от тези невзрачни, дето дори не се присъединяваше към тълпата, която се събираше около мен светкавично в момента, в който благоволявах да седна на пейките в двора.

Аз не се усещах тогава, но неизменно това се случваше. Сядахме с някои приятел на пейка – и изведнъж пустият дотогава двор се изпълваше с хора, изправени около нас, говорещи високо остроумия и избухващи в смях. Хич не ми се влизаше после на лекции :(((

А този не участваше, не му знаех и името. Хем и малко по-нисък от мен – кой ще му обръща внимание! И сега – за да се разминем – само се спогледахме – и край! Влюбих се до уши и два пръста повече! Защото очите бяха... такива!... Още нямаше брада, ходеше винаги с ръце втикнати в джобовете и малка папка под мишка. И поглед забучен в краката. Бил е на 22 години, първи курс скулптура. Бяха последните дни на годината, след седмица Академията приключи, малко изпити – и всички се пръснаха по градовете си.

Скука. И онова лято, за което ви разказах преди.

Моето влюбване се изрази в това, че исках да съм непрекъснато в неговата компания и да го опозная. Поприказвахме 2-3 пъти, преди да изчезне в лятото. Оказа се най-близкия приятел на Ники. Но не търсеше компания сред Баровците. Когато не работеше – седеше в Кафенето или в празното стайче на Ники и рисуваше малки графики с туш. И страхотно ме дразнеше, че не се опитваше да ме сваля, макар че нямаше видимо гадже. Когато иска се появява наоколо и тъкмо взема да се правя на интересна – той си отишъл!

:((((((

Започнах да търся всякакви поводи да съм наоколо – и се записах да плувам – щом разбрах, че той е в отбора на Академията.

Изтъкнах физика – ъкъ! Не кълве! А аз в това време умирах! Той беше невероятен! Рядка и съвършена мъжественост и красота! Освен че на тази възраст всички са хубави, но се излъчваше и едно златисто сияние! Честно! Не бях и чувала тогава за Аура. Мислех, че така ми изглежда зарад любовта! Започнах да се интересувам от всичко, от което и той – ама много предпазливо! Не забравях нито за секунда, че това е Забранена любов, че „изменям“ на някого, че само „развалените“ момичета правят така! И се побърках окончателно. Просто не можех да повярвам, че може да има на света човек, който да прекарва толкова много с мен – по басейни, после връщането пеша през парка, в чудните заснежени нощни лесове, пълнолуния, квартири на приятели, топли кафененца, изпълнени с музика и дим – и ни веднъж дори да не намекне, да не се допре до мен двусмислено! Почувствах се безкрайно нещастна и нехаресвана. Всички приятелчета взеха да се мъчат да помогнат. Започна един тих заговор около мен – защото си е било ясно, че не е нехаресване, а една чистота и стеснителност, и благородството, което малко мъже го имат, да не посягат на Жената на Ближния. /:)))))/

В това време аз откривах чрез него Света: класическата музика – този дотогава досаден шум, който струеше от радиото!, Философията /той откри за нас даоизма!/, разни любими художници, филми.. И размисълът за Нещата...

Изведнъж видях, че около него също има една група хора, които просто поглъщахме позитивна и творческа енергия, четяхме, мислехме, рисувахме като побъркани, колекционирахме плочи, страдахме за някакви си неща, и всичко това замаскирано с бутилка Водка – тогава това се пиеше! Даже и аз :) Аз държах в ръка цигара и криех, че не гълтам! И се правех, че пия от чашата си!

Чак след година „романът“ изведнъж се осъществи – и тук не ми е целта да го споделям, макар че има много какво да се разкаже за „забранената“ любов, виновната, тайната, но така силна и унищожителна! Невероятна! За рисунките, които несмело молех да разгледам и които ме разтреперваха като студ с нещо в тях, толкова интимни и силни! Летяха някакви кентаври, протягаха се някакви хора към други хора, седеше самотна фигура на млад човек сред тълпи от хора, без да се докосва до никого, с всички – и болезнено сам... Надничаха небеса и Онзи между тях, с обвиняващ пръст. Мяркаше се жена, в която не смеех да позная себе си. Красота, сила. Нещо невероятно!

И така продължи с шемет, вина, величие и самота около 2 години.

И настъпи една нова учебна година, в която аз бях решила да променя нещата и да освободя Любовта от Вината. Много тайно, защото повече от всичко се плашех, да не изглежда, че очаквам нещо, че изисквам нещо, че ми се иска да съм част от живота на това невероятно, но и напълно нормално, весело, жизнено момче! Той не се усещаше особен – ние го чувствахме такъв!

И започна учебната година. И се появиха „наредби“. Този път се оказа, че главният идеологически враг е „брадата“!!! И тя беше разобличена. И забранена! Започна се унищожаването й! Издадоха се укази и постановления. Спуснаха се по места. Академията прие и разпространи наредбата, и задължи преподавателите да я прочетат в час: Който има брада и не я обръсне в 3 дневен срок – се изключва от Академията. Който е с брада – да стане и напусне лекции. Всички бяха с брада. Всички чуха. Едни се обръснаха. Едни не се. Но никой не беше изключен. Никой не стана да напусне часа.

Освен Маргарит. Най-свестния. Най-скромния. Най-талантливия. Най-истинския.

През годините съм чула реакцията на всякакви хора по въпроса! Предимно: Ееее! Са па! За една брада! Мноо важно!

И аз мисля така. И всички. Само че той не мислеше. И всички знаехме, че той няма да приеме. Просто знаехме. Стана, излезе и вече не стъпи в академията – беше 3ти курс. Най-талантливия студент. Още живееше при учителя си, имаше работа, можеше и да не учи повече. Не беше длъжен да се подчини. Бе дори не беше от хората, дето демонстрираха чувствата и убежденията си! Просто чу, помисли, стана и излезе. И тва е!

И влезе в един път – само с една посока. Ако не беше тогава – щеше да бъде 2-3 години по-късно.

Наближи Нова година – и той обяви, че се връща в Тетевен. Иска да помисли и да опита там да живее. Аз умрях! Приятелите помръкнаха – някъде около 15 души бяхме неразделни. Но никой не се и опита да „съветва“. Не и него. Май сгрешихме, но неговата личност излъчваше нещо абсолютно завършено. И през ум не ни минаваше, че може да не знае какво да прави!

Всяка свободна секунда бягах при него – той стоеше все у Ники. Явно не му е било толкова уютно в дома на учителя, по това време в развод... Няма да си простя, че на самата Нова година не отидох – пак тази глупава стеснителност, болезнен страх да не се натрапвам. Едвам се удържах – а той е бил сам :( Може и да ме е чакал? Отидох на другия ден и седях до утрото, в което трябваше да замине! Как мразя раздели! Колко боли! Бъдещето, което си прави каквото си ще с нас!

Беше нощ с безкрайни разговори. Аз дори се опитах несмело да предложа да се оженим тайно – е, не е никак смешно! Това означаваше да се „изложа“ страхотно! Да обявя, че имам тайна връзка, да разберат родителите ми, „оня“ Жоро! Да ме хванат в лъжа и непочтеност! Ужас!

Да тръгна срещу целия свят... Но пък той щеше да има право да живее в София – забравихте това условие, нали??? Че всяка половин година трябваше да се подновява временното жителство!

Можеше да се направи на тапа – но не се. Стегна се да си иде и не прие жертвата ми, която така ми се искаше да приеме! Прибрах се в чудната нощ на 2 срещу 3 януари, с огромна пълнолунна луна и сипещ се едър сняг, абсолютна тишина – бях съвсем сама на Земята! Шеметна тишина. Знаете какво е току-що навалял сняг. Вървях от кино Влайкова към Народното събрание – по Руски, тогава имаше и осветление по улиците, освен луната. Снегът под лампите всички го познавате. Много красиво. Много вълнуващо. Много самотно. Много космическо. И фатално.

На другата сутрин рано-рано минала милиция, за да „постанови“ да се изчисти снега пред входовете. И заварили Марго в чужда квартира и с „невалиден“ паспорт. И му го взели – като за новогодишен подарък – „за изяснение“ – не забравяйте и брадата! Хич не им повлияло, че е имал билет за Тетевен за 11 часа. /В името на истината – Кварталният милицифай беше после доста разстроен, когато разбра какво е сторил.../ Той казал „добре“ и си скрил раницата под едни боклуци в килера. Качил се е на автобуса, разговарял весело с некъв съученик, бутали автобуса по нагорнищата в пресния сняг, слязъл в Тетевен, казал „Чао“ и „Приятни празници“, приел пожелания за „Честита нова година“ и изчезнал!

Никой вече не го видя.

* * *

Хмммм! :((((((( Взех си белята с този постинг :((( Всички се влюбиха в Марго, както винаги :)))))))))

По онова време беше модно в БГ да се обсъжда екзистенциализма :). Официално да се оплюва, а „по места“ – да го превъзнасяме.

Това е философия на „Алиенация“, отчуждение. Безсмислие на живота. Много обхвана Бг – с едно закъснение от къде 20 год след света. И много ни сближаваше да се чувстваме „Алиенирани“.

:)))))))))))))))))

В резултат всички се влачехме по улиците прегърбени, отпуснати, с отчаян израз на лицето. Дълги коси, увиснали пръчковидно – някои трябваше за целта да си ги гладят с ютия в къщи :))) Особено Бандараците :) Те бяха страшно къдрави и двамата.

Аз пък прерових гардероба на Тати, отвлякох му един „барабски“ груб пуловер до коленете, носех го на голо, над панталон, разбира се. Едни обувки 43 номер (аз носех 39 тогава, ама тези бяха със страхотно остри носове, мноо ме съблазниха!).

Шушляково английско ‘бунди’ – страхот-но!! И в дъжд, и в жега – незаменимо! Едвам се разделих с него след милион години, стана на парцал, но много ме обичаше!

Май тогава нашите просто забравиха, че ме има на света – не ми купуваха никакви дрехи, а и аз не исках, обличах се с разни находки! И Джинси от Кореком! Йооооу! Забравихме го туй състояние на епохата – Кореком!

И така се влачехме полу-умрели от отегчение и Алиенация по улиците! Аз задигнах и някаква малка крива лула от баща ми – някоя от мадамите му я беше подарила, за да го убеди, че е Истински Морски вълк. Имам скици от онези години – аз стърча в средата, между Марго и Ники, различно по-ниски от двете ми страни.

Много говорехме за разни неща, често споменавахме самоубийството, което ни чака – всички бяхме сигурни, че то е единствения естествен конец на Човека. Унесено си разказвахме как всеки от нас си е подготвил начина, изчаква само да настъпи момента... И си вярвахме.

Аз рисувах като луда едни грозни скици, подражание на техните, а отделно едни микроскопични картинки, в които се ширеха Светове, аз – страдаща в някое кьоше, дребни фигурки, разхождащи се по устните или деколтето ми – и Марго, излегнат със затворени очи и скръстени като на мъртвец ръце – Размишлява!

То си беше и едно от най-честите му състояния, всъщност. Тогава мина по екраните филмът „Наричаха го Хомбре“ с невероятния Пол Нюман. Бял индианец. Все още САЩ не можеше да допусне за герой истински индианец, та избираха някой неземен красавец, като Пол Нюман, за да обедини Марлоу, Великия Каубой и Ледения индианец в едно.

/Тоз Пол Нюман страшно красив!/

Та във филма той се беше избарал да поляга на пейките, подпрян само в три точки – тил, опашна кост, токовете на ботушите. И в тази поза да не мръдва с часове. Много подходящ за нашето време спорт! Всички го тренирахме разпалено. Във филма това беше главното предимство на Червената над Бялата раса. Но и Хомбре го беше усвоил от дете – та много дигна нивото и на двете раси! И успя да победи Лошите, за да спаси едни „Добри“ със съмнително качество...

И подпирахме ние пейките в Академията по описания начин, говорехме си до утрото за най-важни неща; дворът на Академията беше нощем странно тих, уютен и закътан от шумната улица отпред. Не се заключваше и ни приютяваше с любов!

Обичам онази сграда, толкова красива, градината се поочука и я асфалтираха кощунствено! Но още седи вътре копието на „Умиращият Роб“ на Микеланджело, не така красива като оригинала, но оживяваше в нежно и съчувствено присъствие нощем, за да споделя самотата ми. Когато още не бях обичана не исках да се прибирам в къщи, а седях там сам сама сгушена до него. Много отзивчива душа носеше тази статуя! Колко сълзи ми избърса – и преди, и след!

Случвало се е аз да седя с часове на едната пейка, а Марго на друга, в някой тъмен ъгъл. И двамата изгарящи в една и съща тревога, но в болезнената си тактичност – ни един не смееше да наруши самотата на втория. А с тупкащи тревожно сърца – се молехме дано другият го стори!

Младостта е една голяма мъка и нещастие! Не бих се върнала да я изживея наново... :(((((((

Та този Роби, както нежно се обръщах към него, стърчеше там – верен и жертвоготовен, двусмислен с разсъбличащото се тяло... Страдащ – дали от физическа или душевна мъка? С красивото младежко тяло, вече не Момче, още не Мъж... Освобождаваше се от дрехите си – или от приличието? Сгърчен в движение на мъка – или екстаз? Знае ли човек какво си е мислел Геният, когато е измъквал скритата красота от камъка.

Май ми беше единствения истински близък човек в онези времена...

Ходих наскоро в двора на Академията. Приближих се до него и усетих наново съучастието му. И повече не посмях. Минавам само бързо покрай него, проследяваме се с периферно зрение. Той тактично се прави, че не ме е забелязал. Аз, пък, се правя, че не съм аз...

А и аз ли съм всъщност?...

По едно време мисълта за самоубийството на Марго взе да ме дразни мъчително и „хитро“ взех да му противореча. Помня, че веднъж ядосано казах, че дори той да се самоубие – пак няма да умре истински, докато ние го помним. И се заканих свирепо, че ще го помня винаги! Да видите само с какви очи ме изгледа! И обмислял думите ми цяла нощ – подхвърли след това, че тогава самоубийството се обезсмисляло. Много беше ядосан, че му наруших схемата с нахалното си твърдение.

Особени хора бяхме тогава...

Де да знам, че точно така ще стане! Колко жив е той и досега за мен! И не е минал ден да не си го припомня! Мисля, че и другите от „групата“ също! А сега и вие... Дано остане по-дълго спомен за него на света. Заслужава!

Е, да продължим сега Историята от там, откъдето свърши...

Прибрах се аз в къщи и животът се престори, че продължава по най-обикновен начин. Ваканция, сесия... Появи се Ники с приятелката си, върнали се от Габрово. Разтревожени, че са намерили в къщи на леглото празна, но съвършено запечатана бутилка от коняк, поставена в центъра. И разказаха историята с милицията и паспорта. Обсъждахме дълго, но не ни и хрумна да обезпокоим приятеля си с намесване в личния му живот.

Започна да тече Времето...

Хич не си мислете, че седях в почтено „сламено вдовство“ и оплакване на съдбините. Не беше такава епохата! Извършваше се Велико Таинство: Сексуалната Революция!

Появи се едно чудно сладурче у дома – точно обратното на старинната, вечната красота на Марго – едно истинско творение на съвремието. Рок-барабанист, буен, красив, живописен, нахален – и невероятно уязвим! Май точно това ми харесва у мъжете – крехката чувствителност, прикрита зад парадиращо самочувствие... И младостта.

Започна Безкрайният купон!!!, за който ви споменах вече. Мъката си я прибрах за себе си, никой не ме беше молил вярно да чакам завръщане, точно обратно, беше ми казано ясно да си живея СВОЯ живот. И се стараех...

Чаках да се чуе нещо от Тетевен, но нищо...

Чак след повече от месец се появи разтревожена делегация при мен – няколко приятели и двама непознати – смущаващо познати – и различни – братята на Маргарит. Загледаха ме изотдолу с поразителните зелени очи, затулени с гъсти клепки, почти познати устни, с надигащ се отляво наследствен белег – силно изявен кучешки зъб. Аз хем се стараех да се държа на нивото на момента, хем ме избиваше на смях, да видя братята, за които знаех вече всичко, освен как изглеждат :))) Знаех кой е по-големия, знаех кой е по-любимия. Чувствах ги роднини. Но бяха съвсем чужди. Не се разтревожихме истински – страхотен авторитет имаше това момче. Разбра се, че никой не го е виждал след автобуса. Но веднага решихме, че се е скрил я на заслон, я в някой от любимите му манастири. Той беше заклет планинар – нямаше тайни за него в Балкана... Милицията се намеси и започнаха да го издирват.

Скоро се разбра, че го няма никъде. Имаше страхотен сняг все още, та не можеха да проверят навсякъде, но милицаят прие теорията, че Марго е избягал през границата, а ние изведнъж разбрахме, че е мъртъв.

Започнахме да се събираме и обсъждахме всяко фактче! Особено ни смути Ася, че го видяла „преди седмица“ в трамвая. Зарадвахме се. После унихме. Било по-отдавна – тя просто не искаше да приеме и за миг, че може да не е жив! Общо взето – Ася от солидарност с мен се влюбваше във всичките ми любими и ставаше нещо като сестра с тях. А с мъжът ми и приятеля му, един страхотен чешит на име Цеко – се побратимиха в един манастир пред Владика :) По това време се реставрираха много манастири, та летата се караха безплатно там.

И започнахме да си споделяме разни случки, които ни караха да се смълчаваме, настръхнали от тайнственост!

Оказа се, че аз съм нарисувала една картина – огромна, в която съм облечена в черни дрехи като вдовица – нямах такива, а това беше и първата ми голяма и истинска картина. Нарисувах я веднага след раздялата ни – може би дори в деня на смъртта му – 3 януари. Стана от раз!

Една нощ сънувах прекрасен сън – че Марго ме пресреща усмихнат, носещ в ръцете си огромен куп невероятно златно грозде, със зърна почти като яйца, и гроздове по баре 5 кила единия. И мълчаливо ми го подаде. Гордо разказах съня си в групата – и всички опънаха лица – сестра ми, Ники, гаджето му, Лина, Иван Г. – бяха сънували абсолютно същото същата нощ! Започна този феномен, с докосването. Чуваха се в къщи скърцащи по паркета стъпки. Сестра ми започна да спи на светната лампа. И всеки от нас получи по един дар – нещо, за което е мечтал...

Аз получих, разбира се, това чудесно момче, което цели години после беше с мен... Ники и приятелката му изведнъж спечелиха огромна сума от ТОТОто, от което не бяха печелили и стотинка дотогава... И забравих какво имаше за другите. Но всеки разказа за нещо като Прощален Новогодишен подарък, убеден, че е от Марго. А него все го нямаше...

Мълчах си, когато говорехте за Ванга... Никога не се мъча да убеждавам в това, което мисля аз, защото знам, че е субективно...

Сега ще ви разкажа и за нея.

Други статии от този автор

Посетители

34
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 7 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици