1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Етгар Керет, „Асамтой“
Изд. „Жанет 45“, Пловдив 2013

2013 03 ASAMTOI

Откакто се върнах в Израел всичко ми изглежда различно. Миризливо, тъжно, тъпо. Дори обедите с Ари, които преди разведряваха деня ми, сега ми тежат. Той ще се жени за своята Несия, днес ще ме изненадва с новината. И аз, разбира се, ще се изненадам, все едно Офер – същият, дето все примигва като стреснат, – не ми разкри тайната още преди четири дни. „Обичам Несия – ще каже и ще ме погледне в очите. – Този път – ще добави с дълбокия си и много убедителен глас, – този път е наистина.“

Правим си среща в един рибен ресторант на плажа. Икономиката е в рецесия и цената на обяда е смехотворна, само и само да идват хора. Ари казва, че рецесията е добре дошла за нас, защото ние, дори да не сме го осъзнали още, сме богати. Рецесията, обяснява Ари, е жестока към бедните, даже „жестока“ не е точната дума – тя е убийствена. Но за богатите? Тя е като бонусните точки за редовни клиенти на самолетните компании. Можеш да си вдигнеш стандарта без да похарчиш и стотинка в повече. Ей така, на майтап, минаваш от Джони червен етикет на Джони черен. А офертата за четири дни и полупансион се превръща в седмица, само и само да идват хора, някакви хора поне.

– Не мога да я дишам тази страна! – му казвам, докато чакаме менюто. – Бих се чупил завинаги, да не беше бизнесът.

– Я се стегни – Ари качва обутия си в сандал крак на съседния стол. – Къде другаде на света ще намериш плаж като този?

– Във Франция – му казвам, – в Тайланд, в Бразилия, в Австралия, на Карибите...

– Добре де, добре, заминавай тогава! – прекъсва ме той самодоволно. – Хапни, пийни едно еспресо и изчезвай!

– Казах – натъртвам, – че бих, да не беше бизнесът...

– Бизнесът – прихва Ари, – бизнесът – и маха на сервитьорката за менюто.

Сервитьорката идва да ни каже каква им е специалната оферта за деня и Ари я поглежда с нехайния поглед на мъж, влюбен в друга жена.

– А за основно – усмихва се тя с неподправена, неустоима усмивка – имаме парченца червена риба тон с масло и пипер, камбала върху канапе от тофу със сос терияки и говоряща риба със сол и лимон.

– За мен камбала – бързо реагира Ари.

– Как така говоряща риба? – питам аз.

– Говоряща риба, сервирана сурова. Леко осолена, но без подправки...

– И говори, така ли? – прекъсвам я.

– Бих ви препоръчала камбалата – кимва и продължава сервитьорката, – не съм опитвала говорящата.

Веднага щом започваме да ядем, Ари ми казва, че ще се жени за Несия, или Насдак, както обича да и вика. Измисли и прякора когато Nasdaq[1] все още се покачваше и така и не го смени с нещо по-подходящо.

– Честито – казвам. – Радвам се.

– Аз също – Ари лениво се смъква по-надолу в стола си, – аз също. Добре си живеем, а? Аз с Насдак, ти... сам, за момента. Бутилка хубаво вино, климатик, море...

Рибата идва след 15 минути. Камбалата, според Ари, е страхотна. Говорящата не шуква.

– Ами не говори – сопва ми се Ари, – чудо голямо! Ох, само не прави сцени. Не, сериозно, нямам нерви. – А когато вижда как продължавам да махам на сервитьорката, предлага: – Опитай я де! Ако не става, ще я върнеш, но поне опитай първо.

Момичето идва със същата неустоима усмивка като одеве.

– Рибата... – казвам.

– Какво? – пита и протяга бездруго дългата си шия.

– Не говори.

Сервитьорката се изкикотва заразително и бързо обяснява:

– Ястието се нарича така заради вида риба, от който е приготвено, а именно Говорящи. Но това, че на теория може да говори, не значи, че на практика някога ще го направи.

– Не разбирам... – започвам.

– Какво има да се разбира? – снизходително ме парира сервитьорката. – Това е ресторант, не караоке. Ако не ви харесва, веднага ще ви донеса нещо друго... Наистина. Само кажете и ви го нося.

– Не искам друго – безсмислено се заинатявам аз. – Искам рибата да проговори.

– Всичко е наред! – намесва се Ари. – Няма нужда да носите друго. Всичко си е чудесно.

Сервитьорката пуска трета от своите усмивки и се оттегля. А Ари казва:

– Пич, аз се женя. Схващаш ли? Женя се за любовта на живота си. И този път – замлъква в двусекундна пауза, – този път е наистина. Седнали сме сега да отбележим събитието с тая храна пред нас, така че почвай да ядеш, твойта кожа. Без риби и мрънкане за състоянието на държавата. Просто бъди щастлив с мен, добрия стар приятел, става ли?

– Че аз съм щастлив – казвам. – Честно.

– Ами яж си тогава грозната риба – примолва се той.

– Не – отвръщам и тутакси се поправям, – не сега.

– Сега, сега – припира Ари, – сега, преди да е изстинала. Или я върни. Само недей така: с рибата в чинията и със затворена уста...

– Няма да изстине – уточнявам. – Сурова е. И не мълча нарочно, спокойно можем да си приказваме...

– Добре! – казва Ари. – Зарежи! – и ядосано скача от мястото си. – И без това ми се отяде.

Посяга да извади портфейла си, но аз го спирам.

– Хайде аз да черпя – казвам, без да ставам, – по повод твоята сватба.

– Ходи се гръмни! – изсъсква Ари, но оставя портфейла си на мира. – Какво съм тръгнал да ти се обяснявам за любовта. Педал такъв. Педал ли казах? Де да беше. Ти си някакво безполово...

– Ари... – опитвам се да го спра.

– Аз отсега – Ари размахва пръст във въздуха, – отсега си знам, че после ще съжаля за тези си думи. Но и да съжаля, и да не съжаля, това е положението.

– Мазал тов![2] – казвам и се опитвам да му се усмихна по естествения начин на сервитьорката. Ари ми махва в отговор – нещо средно между „пука ми“ и „чао“ – и си тръгва.

„Всичко наред ли е?“ – ме пита с жест сервитьорката отдалеч. Кимвам. – „Сметката?“ – продължава тя с пантомимата. Поклащам глава. Хвърлям око към морето през прозореца – малко навъсено, но все така въздействащо. Поглеждам рибата, просната по корем със затворени очи: тялото и се надига и спуска, все едно диша. Не знам дали тази маса е за пушачи, но така или иначе запалвам – една от онези блажени цигари за „след това“. Не съм особено гладен. Мястото е приятно, с изглед към плажа. Жалко, че има стъкло помежду ни и климатик вместо бриз. Мога да си седя така с часове и да гледам вълните.

– Заминавай! – прошепва ми рибата, без да отваря очи. – Хващай такси до летището и скачай в първия самолет за чужбина, все едно закъде.

– Ама аз не мога просто така – обяснявам с ясен, бавен глас. – Имам ангажименти тук, бизнес.

Рибата млъква отново, млъквам и аз. След около минута добавя:

– Няма значение, зарежи. Нещо се скапах.

Не слагат рибата в сметката. В замяна ми предлагат десерт и когато го отказвам, просто задраскват 45 шекела от касовия бон.

– Съжалявам... – казва сервитьорката и бързо додава: – че не ви хареса. – Секунда по-късно уточнява: – Рибата.

– Не, не! – възразявам аз, докато набирам таксиметровата компания по мобилния си телефон. – Добра си беше рибата. И мястото е много приятно.

Превод от иврит: Милена Варзоновцева
Публикува се със съгласието на издателите.



[1] Nasdaq (Автоматизирани котировки на Националната асоциация на дилърите на ценни книжа) e американска фондова борса, една от най- значимите в света. Б. р.

[2] Благопожелание на иврит: „Честито!“, „Късмет!“. Б. пр.