1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Красимир Дамянов,
 „Студентът по Хармония“
Изд. „Сиела“, 2012

2012_10_Kr_damjanov

Има два вида завист. Тъмна: болезненото чувството, че не сме в състояние да създадем произведение по хубаво от написано от друг и затова намразваме създателя му; и бяла, свързана с точно обратното: когато нещо ни харесва толкова много, сякаш сме го създали самите ние. Отричам първата и допускам втората единствено  с цел самоусъвършенстване. Но макар и благородна тя е не по малко опасна,  защото е в състояние да мени цвета си.

Обикнах „Невръстни убийства“ още в момента, в който ги прочетох, без каквато и да е задна мисъл. Никога не съм изпитвал завист освен като малък към момчета с раздалечени предни зъби, можещи ловко и надалече да плюят през тях; и като по-голям – към по-надарени от мен младежи преди да  присъствам на това как един, шампионът ни, се изложи една нощ на морето. Малкото гърненце по-бързо кипва, казват англичаните. Така че изобщо не си задавах въпроса какво точно изпитвам. Изпитвах единствено възхищение.

След два часа позвъни Алекс от София, възбуден:

– Слушай, слушай… Чете ли за абсолютния слух?

– Не крещи. Естествено. Къде си го купи толкова бързо?

– Взех го от Альошката (чичо му, изперкан художник, живеещ над тях).

– Е, и...?

– Не е лишено от оригиналност.

– Оригиналност? Гениално е!

– Виж сега....

– Е, не е Достоевски, така е! – казах ядосано. Сигурно и сега „Братя Карамазови“ се намираше на масичката му до леглото. След като си направеше клизма преди заспиване, прочиташе малко, отворил наслука, гадаейки си по откъса какво ли ще му се случи на другия ден. Обикновено все мрачни неща, които при него кой знае защо свършваха приятно. С уиски с лед и солени ядки.

– Не ми се спори – съгласи се чуждо на навика си  той. – Друго си мисля...

– Какво.

– Ти познаваш ли го?

– Има ли значение?

– Просто не мога да повярвам, че го е написал българин!

И тук за пръв път ми хрумна, че може и да не си…

– Не знам, живял е твърде дълго в Германия.

– Подозрително добре е написано.

– Мислиш ли?

– Но е музикант. Определено. Използва специфични  музикални форми. Абе да не би да е някой мистификатор? Много ми напомня на…

– На кого?

– Не мога да се сетя сега.

Такъв си беше – все по-мнителен с възрастта, от друга страна, сигурен бях, нямаше кой друг да разнесе новината по-бързо от него. Утре всички от консерваторията щяха да четат в тролея „Невръстни убийства“ и да се кикотят с нея.  Макар че като се замислиш, какво смешно имаше? ... И престани да се плезиш, ти казах! (Баща към обесеното си дете).

– Чак пък гениално? – замисли се Атанас, приятелят ми от Варна, който също пишеше разкази. Седяхме пред издателството, както обикновено. – Абе доста извратеничко!

– Защото го схващаш буквално – възразих. – Става въпрос за раздялата с детството. А то си е чисто самоубийство, в което ти помагат всички заобикалящи. Особено най-близките. Символично е: трябва да убиеш в себе си детето, да се заредиш с жестокост, за да можеш да продължиш като юноша.

–Не знам, липсва му топлота...

– Защо, да не е баничка? – разсмях се.

Някога, като студент, бях застъпвал същата теза пред Млади – за топлотата. Примера с баничката беше негов и аз много се засрамих, като ми го каза. Затова сега с наслада си я представях – Наско Липчев  „чатка“ нашият на машината, а пред него тя, баничката, вдига пара... Варна беше прочута с вкусните си тестени закуски. Ето, че на един обаче, му бе хрумнало да изрита тавата!

Странното е, че му бяха позволили и то в най престижното списание...

Всичко беше необичайно в новелата. И най-вече езикът – изискан, съвършен – не знам дали формата беше рондо, но текстът направо можеше да се изтактува! Диалозите дори визуално се различаваха  от всичко, което се публикуваше, оставяха впечатлението за пространство, текстът „дишаше“ непритеснен.

11.

След няколко дни отново се позвъни на вратата – беше след обяд. Видът ти обаче направи всички литературни размишления, всички хвалебствия, с които мислех да те засипя,  да се разсипят: на прага на апартамента на родителите на жена ми стоеше човекът с най-насинено око, което някога бях виждал: почти черно, само с цепка по средата. Веднага те дръпнах към хладилника.

– Ох! – едва успя да кажеш. – Само да се умия. Безкрайно ти благодаря, но и без това от дете не виждам с дясното, така, че няма смисъл да ми слагаш лед.

– Дясното? И аз не виждам почти с него! – казах развълнуван от сладостно предчувствие. Беше моят човек, беше ти, ти!

– Кой те подреди така? – попитах и вече чувствах, че те обичам. Без очилата, в банята, погледът ти лазеше като хлебарка по кривите плочки, пълзеше опулен по огледалото в търсене на някакъв човешки образ и подобие.

– Ужас! – каза като се видя почти опрял нос в стъклото. – Мръсна, яка, адски яка шваба! Разгонил ми е фамилията!

– Да вървим да му отмъстим! Имам чудесен нов харпун!

– Не върви, аз го ударих пръв – направи кисела физиономия ти. –. Не беше джентълменско от моя страна, признавам.

– И какво значение има?

– Има. Защото се оказа ръгбист. Седнал нямаше вид, но като стана... виждаш резултата. Независимо, че като се върна Мартина, вече пиехме брудерщафт в барчето на хотела. Седна на местото й, без да попита, моля ти се…

–  А тя къде беше?

– Мартина е навсякъде. – Ти въздъхна и ме погледна през единственото си око. Аз също замижах със здравото си, почти не те виждах, почувствах те още по-близък така. – Мартина е любовта с главно „Л“. В случая беше отишла до тоалетната.

– С малко „т“?  – опитах се да вляза в стила ти.

– Да. Но тя пикае чисто злато и дриска бял маргарец като в народните песни, ако имаш предвид това – погледна ме нежно ти.

И двамата се разсмяхме. За пръв път срещах такъв чаровен лигльо.

– Мартина – повторих с упование. – Красиво име. Сандра обаче ще цъфне всеки момент.

– А тя коя е? Твоята Ана Григориевна? Или Горгоната ти Медуза?

– Онова, което остава от любимата  след седем години брак.

– Седем е свещено число в брака, Красимире! Най-високата преграда! Казва ти го човек, който я е преодолял.

– Ще изтичам да купя нещо за пиене в такъв случай!

– Неделя е, всичко е затворено – каза ти и изсипа от голямата кожена журналистическа чанта направо на масата двайсетина петдесетграмови шишенца, от тези, които продават по сувенирните будки  и наричат ампули.

Из „Студентът по хармония“, продължение на „Дневникът на една пеперуда“ от същия автор.
Книгата е публикувана в издателство СИЕЛА.

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

81

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 16 часа
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 2 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 3 дни
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 4 дни
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 1 седмица
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 1 седмица
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 2 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020