Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Той беше висок – разказваше баба. Очите й отиваха много далече, скриваха се във входа на съседния блок, даже още по-далеч, аз дърпах ръката й, исках да я върна при мене, защото знаеше всичките приказки на света, но тя не идваше. Дядо също е висок, изтъквах аз. Дядо беше най-силният човек на света, с бяла коса, която понякога сресвах с гребенче. Аз много обичах дървени кончета – баба ми е повтаряла това милион пъти, а аз мога да броя само до двайсет и едно. Изрязваше ги липово дърво. Бяха по-силни от истинските коне, много по-красиви. Но са дървени, възразявах аз. Копитата им са слаби – дървото се чупи, като се удари в асфалта. Тя поклащаше глава. Така мечтала той да й подари конче… но ти нищо не разбираш, Ана. Аз съм Ана, името ми е също като нейното. Когато дядо казва „Ана“, като че е в най-хубавата сладкарница и има сто лева в джоба – а това милион пъти повече от двайсет и едно – аз зная, че се обръща към баба. Тя също знае, но не отвръща веднага. Много е умна. Тя ме гледа, защото първо си отиде татко – сега е в Америка и си има друго момиченце. После си отиде мама, в Холандия е и също си има друго момиченце. Аз не съм виждала тези деца, но ми се ще някой ден, много скоро да ги срещна. Ще им покажа куклите и книжките, които вече мога да чета, е, не съвсем, но когато дядо задреме и каже, че Червената Шапчица изяла вълка, аз веднага го поправям. Той въздиша – умница си ти, Ана. Изрича „Ана“ така, все едно бърза да тръгне за хляб и ако искам да ме вземе, трябва светкавично да си обуя сандалите, ето, вече се е усмихнал – белите му като хляб вежди се надигат към тавана. Зная, че вика мен. А пък баба пак ми разказва за онзи висок мъж – само той знаел, че искала да стане балерина и разбирал колко красив е гласът й. Бил добър. По-добър от дядо? Не мога да повярвам! С дядо ходим в парка, когато не е на работа. Два дни и две нощи той пази един огромен паркинг, там има три милиона коли, което е почти колкото двайсет и едно. Много ги пази, после вземаме заедно с него заплатата и отиваме да живеем. Той чете с едно око вестника, с другото гледа мен, да не се запилея някъде – аз все се пилея. В моето някъде тревата е много дълбока, но той твърди: – Ана, тревата е най-дълбока при мене. Веднъж ходихме в зоологическата градина при мечока Пепи. Дядо ме научи да карам колело без спомагателни, научи ме как се пише моята буква А – това е най-трудната буква в нашата азбука и най-първата. Дядо смята, че всичко първо е опасна работа, първата крачка в пътешествието била най-трудната, но не е така – за мене е най-лесна. Само да си обуя сандалите. Това е най-трудно в пътешествието, сандалите. Често ги няма никакви – сигурно котката ни Мързулка ги е скрила или добрият дракон Ванчо, който живее над телевизора. Добрият дракон Ванчо знае нашата тайна, даже понякога ни дава съвети – как да направим нещо много важно от липово дърво. С дядо ходим на консултации при един негов приятел – той е бил състезател от националния отбор по езда – „Езда“ значи да дялаш копита от липово дърво, почти сигурна съм в това. Каза ми:Ще ти направя дървено конче. Когато ти е тъжно, помисли си за него и то ще те заведе при мене – разказваше баба и очите отново се губеха към оня блок в края на квартала, даже още по-далече, чак до чешмите с минерална вода, а щом баба отиде до минералната вода, не я чакай скоро да се прибере. Пие я на малки глътки, това е добре за сърцето. Аз също имам сърце като нея, чувам го как бие – като чукче върху наковалня, обяснява ми дядо. Сигурно някъде под моето сърце има малка наковалня и то я бие, за да си изкове здрава кръв. Щом очите на баба се върнат от чешмите с минерална вода, тя ми разказва – че той, най-добрият висок човек, отишъл да й купи ябълки. Било октомври – както всички, дори и аз знаем, това е месецът на ябълките. Те обичат октомври, защото тогава се наливат със слънце, а дядо мисли, че се наливат със звезди нощем – затова са щастливи ябълки. Всичко, което дядо забележи,е щастливо – моите сандали, хляба, дето купуваме от супера и аз съм едно щастливо момиче, когато му показвам пътя към парка. Все го забравя. Ние с дядо винаги имаме пари – от пенсията, от работата на паркинга и сме най-богатите дядо и внуче на света. Ядем кисело мляко, дори като свършим спестяванията, пенсията и заплатата. От доста време с дядо заедно майсторим – но не казваме какво- от липово дърво.Той дяла, но не у дома, а докато пази грамадния паркинг. Аз дялам вечер, когато ми чете за трите прасенца. Правим ... но това е голяма тайна. Вече ми е по-лесно да си обувам сандалите, отколкото да пиша буквата „А“, макар че понякога я познавам във вестника. Той отиде за ябълки и не се върна…Тук баба спира, пие една чаша от щастливата вода за сърцето, аз пия глътка от щастливото мляко, което уж е пълно с калций, а хич не го обичам. Какво от това, окуражавам баба аз, ние имаме и пенсия, и заплата, ще купим ябълки от пазара.Баба се усмихва, но не на мене, а на оня блок в края на града. Не станах балерина…После очите й се връщат при мене, защото в моите очи й е топло и хубаво – така казва дядо, а той никога не лъже. Накрая с него сме готови и нашата стайна е още по-готова. Направихме кончето. Сега ще го сложим в една торбичка и през нощта тя ще се напълни със звезди. Ще кажеш на баба, че го е донесъл един непознат човек – много висок и много добър. Как така ще изприказвам тази дебела лъжа? Та ние с тебе издялахме кончето за баба. Да, мое щастливо внуче, отвърна дядо, така е, но аз и ти измайсторихме една приказка. А хората правят приказки, за да зарадват някого, когото много обичат. Значи не лъжеш за кончето. Ти просто й разказваш щастлива приказка. Добре, дядо.

Вечерта баба намери голямата найлонова торбичка с Вихрогонко и звездите в нея. Тя прехапа устни и аз побързах да й обясня: – „Един човек, много висок, го донесе и каза да го дам на тебе“- тя се дръпна в тъмното, към телевизора, където живееше дракона Ванчо. Какво ли търси там? После татко си дойде от Америка и ми донесе един милион долара в кожено портмоне за рождения ден. Станах най-богатото хлапе в квартала, толкоз богато,че сменихме счупеното стъкло в хола и ни останаха трийсет лева! Баба забрави да бяга с очи от мен, напротив, погледна ме така хубаво, като че беше балерина на най-голямата сцена в България.

– Дядо ти направи онова конче, нали Ана?

Ние с дядо се заклехме – значи изядохме заедно една баничка в бакалията – да не казваме нищо. – Аз и дядо изядохме една баничка – отвърнах твърдо аз. – Нищо не знаем.

– Дядо ти е – измърмори баба и се усмихна. А аз, понеже съм умно момиче, разбрах, че всички в стаята, дори дракончето Ванчо, което живееше на тъмно до телевизора, гледаха само нея с ей толкова големи и удивени очи.

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова (род. 1959) е българска писателка.Завършила е Великотърновския университет през 1985 г., специалност английска филология.Автор е на четири сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Нейни разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Германия, където през 1999 г. тя печели наградата за къс разказ в конкурса за разкази на фондация Lege Artis.
Други статии от този автор

Посетители

43
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Romero VInci писа Още
    Вие сте бизнес мъж или... преди 5 часа
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 6 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици