1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Похвално слово за духа

Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011

2011_09_Upl_chovek

Днес е Велик понеделник, началото на Страстната седмица. Понятието „страсти“ идва от старобългарски и някога е означавало страдания. Обаче седмицата на Христовите страдания е не само традиционен, ритуален, почти дежурен повод за личното ни състрадание и признание към Сина Божий.

Разпятието и Възкресението са преди всичко причина за нерадостен, но честен размисъл за всичко около нас, над нас, зад нас и пред нас. За бича на бита и несъвършенството на битието, за изпълнената ни с грехопадения плът, тази тленна сестра на безсмъртната ни душа, за непознатия дух, който много рядко каним на чаша вино, за да разговаряме със себе си. За какво да разговаряме със себе си ли? За своите малки и големи грешки, за грешните ни помисли към ближния, за седемте смъртни гряха, които бъркаме с десетте Божи заповеди. За неумението ни да се погледнем отстрани и да се съзрем през взора на Бога – мънички, четирикрайнички, тичкащи насам-натам, обсебени от делничното, от преходното, от грижите за физическото оцеление, но не и за духовното изцеление. Затова освен телата ни и душите ни са затлъстели. Кандилцето на съпричастието, на състраданието, на съболезнованието ни към човека до нас липсва на задушевната ни трапеза. Живеем живота си без помисъл за следващото изпитание, а е казано: „Щом животът не е вечен, и смъртта не е безкрайна!“

Живеем за удоволствие на телесата си, а в раните на душевността ни пируват червеи. Възкресението Христово е победа на духа над месото. Ние не сме богоизбрани за подобни свети неща, пасхални подвизи и не ни е дадено да бъдем героични примери... Поради което не щем и да се отнасяме праведно към физическото си здраве, както и към вътрешната си хигиена, наречена морал, почтеност, чест, нравственост, читавост...

Без вяра в себе си, без уважение към организма, който сме получили като дар от божествената природа, макар и без да го желаем. Без уважение и преклонение и към собствените ни родители, които са ни пренесли като малък, но тежък кръст през годините – от люлката в двора до първото школо, през първите любовни трепети до собственото ни бащинство и майчинство...

Затова, който съзнателно или несъзнателно убива здравето си, той убива труда на своите създатели – физическите и Душевния.

Нека собствената ни Тайна вечеря да бъде светла и паметна – да се самоопознаем и провидим. Нека открием собствения си мъничък Храм в себе си и от там да прогоним търговците. Нека потърсим покаяние чрез любовта си към ближните, да се отвърнем от Гнева и Чрево – угодничеството, от Алчността и Леността, от Завистта и Високомерието. И от вярата в безверието, в това, че никой не очаква нищо от нас като обществен пример и обживяване безпримерното в себе си.

Нека липсата на праведност в правовата ни държавица не вземе връх над личната ни душевна територия – там ние сме си господари и слуги, пазачи и крадци, поети и тълпи. Имаме пълна свобода да изберем собствената си роля, защото Свободата не се нуждае от паметник.

 

Бог помага на победените

Добро утро, момичета,

Часът е шест сутринта, денят е 3 януари, петък, последен срок да си напиша и предам текста, който четете в момента. Ще го прочетете във вторник някъде между дните на Йордана и Ивана, малко след Бъдни вечер и Коледа по стар стил. В Скопие моят приятел поетът Мишо Ренджов ще запали една свещ и за своите софийски приятели, както и аз благодарих на Бога на 24 декември, че този човек пише и пее като ангелогласен... Братята македонци ще отметнат своя Божик, те празнуват по стария юлиански календар заедно с русите, както и със сърбите, с които кой знае защо от векове искрено не се обичаме, но и те също ще тръгнат след своя неоспорим патриарх Павле – да пеят, да пият и да плачат. ...

Абе Нова година е, сняг ни прати Господ, идат именни дни – в индийска нишка са се наредили, като хлебарки изпълзяват от стария телефонен указател на януари, изпълзят, постоят, тропнат едно хлебарчесто хорце и отминат. Тази година и хлебарките ни решиха да емигрират... В САЩ, казват, отивали, но и там щастието им не е пълно, нито е за завиждане...

Уж наоколо е ново, новогодишно, уж безделнично, а ми го няма бялото. Липсва ми другото бяло, то отсъства. Както казва друг мой велик приятел, художникът Стефан Десподов, „отсъствието на бялото е цвят“. Виждам едно черно конче да тича из българско, жребче малко, арапско, радва се, че не е бяло, радва се, че има девет цвята черно... Добър знак ли е? Не разбирам езика на предчувствието, а го чувам да ми говори, говори, говори...

Нещо не мога да се израдвам. Нещо не е така, не е както трябва, мамка му, свито ми е отвътре, нито ракията ме пали, нито червеното ме гали... Нещо иде, но не знам какво... Необяснима е тази убийствена безпричинна печал – наричам я обществена депресия. За пръв път я усетих в началото на 2000-та година – що фойеверки, що пукот и плямпане, че идва новото хилядолетие и новия век... После ни казаха, че пристигането им се отлага за догодина, защото е така било от край време... Същата пролет се видя, че сините победители вече са победени. И че новото Възраждане отново се отлага...

Днес продължаваме да се надяваме някой да дойде и да ни възроди – по европейски, по американски, по еврейски. Хората от пустинята направиха рай, ние от рая – пустиня.

Не, не става дума за политика. Става дума за нази си, за българята, които тук ще си мрем, за нас става дума – за най-нерешителните и за най-вкоренените в това парче плът на име България.

2.

Докато гледах с презрение стария си телевизор, новият беше окупиран от малолетния ми син, докато гледах как се мъчат артистите ни да пеят и да се гевезят в новогодишната скукотевина, си казах: отвикнал съм да живея естествено, отвикнал съм да се радвам на факта, че мога да ходя, да тичам, да гледам, да говоря, да мълча непринудително.

Чакай, тъпако, си викам, ако беше се родил инвалид, или беше се родил още по-тъп, тогава какви щеше да ги ръсиш? Я си целуни децата, без повод, дай им (без да ти искат) пари, да ги изхарчат за техни си щуротии, подай на кучето лапа, и на себе си дай ново сърце за душата...

От сто години не съм изпял нито една песен, не само до докрая не съм я изпял, ами дори до предначалието й не съм стигал. Вместо да се бях забил в Троянския балкан или в Тетевенския му събрат, където цял живот само се каня да хвръкна, вместо да газя сняг до кръста, да вия като вълк в полето, аз пак се самозарих в лавината от многоканална скука.

Отвикнали сме поне веднъж-дваж в годината да не сме делнични, след като не щем да сме празнични.

Чудя се – кой ни отучи да плачем и да се смеем, как се разучихме да летим, да ни се сервира силно разредена уж българска ракия... Дори и бачкатор като Хачо се сбабичоса, от плейбоя вече остана само дистанционното...

Сякаш нацията ни е уморена. Печална в примирението, че нищо кой знае какво няма да се промени до края на живота...

А не е точно така – Бог помага на победените! След големите страдания идват и много хубави дни с прости радости и прости измерения – цветно камъче, цъфнало цвете, домашна животинка, помощ от приятел.

3.

Не разбирам собствените си предчувствия, но логиката ми е елементарна – в България останахме само победените. След толкова години клатене и люшкане, стана безпощадно ясно – изпита чашата, смехът – изсмян. Бедните – още по-бедни, богатите – малко по-бедни. Ние, редовите българи и българки, не сме толкова бедни, колкото победени. (Армията на победените крачи, беше писала една поетеса!) Но победените нямат армия.

Те имат право на помощ, право на последно щастие, право за последен тото шанс.

Ще ми се нашата победена нация да си излекува болното самочувствие, недостатъчно якото си достойнство, окуцялата си духовност. Нужна ни е осветената водата на единението, хляба на личното дело, но като част от семейното, а семейното като част от общонационално... Боледуваме поотделно, зъзнем в глупавия си завистлизъм и не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг.

Всъщност ние сме остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат. Или за кой ли път – групово да ни накажат.

Хайде, този път сами да се накажем! Да се самонакажем с любов към простите неща, към природните неща, към хубавата книга, към остатъка от тоя безкраен живот...

4.

Бог помага на победените, ако те вярват в него.


Pin It
Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

78

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 2 дни
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 4 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 4 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 4 дни
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 6 дни