От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Ето сега ще умра!

Така си казах в тоя мартенски ден и започнах да треперя.

Бяха минали шест месеца от началото на службата ми в Гранични войски. Ние – влезлите преди шест месеца – Яни, Джими, Жорето и останалите – бяхме преминали през новобранския батальон, в който четири месеца бяхме пълзели в калта и бяхме атакували напразно кафявите, хлъзгави възвишения на Видинския край. След това бяхме разпратени по заставите. И от три месеца течеше истинската ни граничарска служба. Служба по охрана и отбрана на Народна република България. Поне така се казваше тогава. Засега охранявахме само себе си – затворени в граничната застава; обикаляхме околностите й и се запознавахме с местността.

Работехме всякаква проста и мърлява работа, каквато във всяка казарма се намира в огромни количества. Цепехме дърва; плевяхме пролетни треви из двора; копаехме тук и там разни окопчета – подобно на някакви неврастенични кокошки; миехме безкрайните и вечно мазни коридори с тежки и вонящи парцали а понякога – и с четки за зъби – за да е по-весело на старите войници; почиствахме стария кухненски хладилник, голям колкото стая и пълен с половинки говежди трупове. Тези трупове бяха така хубаво замръзнали! Може би точно като бебето мамут от полуостров Таймир. Но бяха доста по-нови от него – подпечатани за Военния резерв едва през 1967ма. Тоест – двайсетинагодишни трупове на говеда – наши връстници.

 

Работехме на заставата – кротко и упорито, почти денонощно. Бяхме свикнали вече доста добре с всякаква работа благодарение на четиримесечния батальон. Съвсем като тибетски монаси-послушници. Бяхме нещо като монасите от Шао лин.

 

Филмът за манастира Шао лин и неговите кунг фу монаси вече беше минал по кината – точно преди да влезем в казармата. И ние сега имахме един много хубав, премятащ се презглава и ритащ, остриган пример за подражание.


Small Ad GF 1

Чистехме подовете, тананикахме си и ни беше приятно. Защото вече не приличаме на какво да е. Не бяхме прости остригани и унизени момчета. Вече приличахме на най-славните майстори на кнунг фу от загадъчния Китай. Шао Лин.

 

Пълзяхме с парцали по подовете на заставата – остригани по същия начин като същинските монаси, но без петънца от обгаряне на темето!

 

Животът ни течеше и течеше, дните минаваха, и това беше най-сладката ни полза. Защо ли? Защото...

...когато дните текат неусетно, възрастните хора усещат само една нарастваща загуба и липса.

Те чувстват само това –  че животът им изтича.

Докато войникът усеща единствено как проклетата му служба изтича. И всеки изминал ден е само доближаване на края й.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Може би – казвам си сега – това би могло да послужи за трик във всеки един живот!

Да се изхитриш така, че вместо да гледаш на изтичащото време като на загуба и липса...

...Като на изтичащ свой живот

...да гледаш на него като на изтичаща тежка служба. Която скоро ще свърши и ще дойде прекрасното, празно и съвършено Уволнение.

Йес!

Пълзяхме си с парцали по подовете.

......................

 

Но също така давахме и наряди. По два три пъти в седмицата отивахме в наряд по двойки – с някой стар и опитен войник или пък със самия ни командир Тарзо, висок като същинска гранична веха или като остригана великденска палма. Или пък със стария ни хитър старшина.

По пътеките, където се даваха истинските наряди. Там, където се охраняваше границата на Народна република България. Охранавяхме я от това – да не би някой полудял от порива си за свобода хипар да я напусне.

 

Явно охранявахме България така добре от бягство на хипарите й, за да не вземе да стане – загубила хипарите си – изцяло царство на сръбската музика и съвършената селска простотия.

 

И освен това – давахме непрекъснато един съвсем глупав наряд – часови на застава. Който, естествено, ужасно пренебрегвахме, защото усещахме, че е само глупава мярка за затягане на дисциплината.

При тоя наряд новобранецът се обличаше спретнато – с изгладена униформа и обикаляше с надянат на автомата щик. Мотаеше се четири часа около глухата и спокойна застава, в която другарите му пушеха цигари и дремеха с полуотворени очи.

Дразнеща безсмислица. Особено сравнена с истинските наряди като Патрул по границата или ПГР – при които можеш наистина да извършиш нещо много мъжествено. Да стъпчеш някоя объркана от светлината къртица или да застреляш някой объркан от свободата човек.

........................

И така. В един от тия мартенски дни аз бях давал наряд Часови.

Бях се отнесъл към него с подобаващото презрение. Такова презрение, че даже не си бях поставил пълнителя на автомата. Носех автомата като тояга – лишен от неговите двайсет и пет оловни бонбончета с медни обшивки.

Бях се заседял при един фургон в двора на заставата, където през нощта спяха сапьорите, а през деня седеше само един сапьор – пазач и безделник – подобен на кафяв и полупразен чувал с картофи.

Бях се заседял при него, разказвайки му софийски истории, бях го поразпитал без особен интерес за живота му преди казармата в неговото си градче.

Всичко това – в пълно спокойствие.

И изведнъж тревожен шум се беше чул от другия край на двора на заставата. Някой викаше там и все едно викаше вече от половин час. Така се извисяваше гласът му – все едно беше викал прекалено продължително и вече съвсем не знае как да продължи – да спре да вика или да почне да пищи и да реве съвсем нечовешки...

 

Аз и сапьорът-чувал бяхме скочили и аз се бях затичал към ъгъла на двора, от който идваха виковете.

А там самият старшина стоеше като висока жилава круша със зелена униформа и викаше монотонно и вече съвсем отчаяно:

– Терзииийскиии. – А в гласа му имаше досада и злорадство. Но и съчувствие, може би.

 

Съчувствието идваше от това, че до него стоеше самото ЗКПЧ (Бел.авт. – Заместник командир по политическата част. Звание, което при социализма е понякога по-високо и от това на командира на подразделението.) на отряда. Полковник П.

 

Самият полковник П.!

Най-високия по чин военен в отряда. Командир по политическата част. Дори самият командир на отряда беше само подполковник!

Полковник П. беше мазен, тих и ужасен човек.

Може би всъщност – много добър, защото беше някак спокоен; но кой ли беше добър в онова време?

И може ли да е добър човек с толкова голяма зелена шапка и пагони тежащи поне по двеста грама с месестите си звезди-петолъчки?

 

И нашият старшина ми съчувстваше, защото знаеше, че полковникът е дошъл не за друго, а именно на лов за млади души. За новобранци, които правят глупави нарушения на дисциплината.

Да ги налови, да ги разчекне и съсипе. С най-тежки наказания.

За назидание на целия граничен отряд!

Защото така се правеше и така се е правело винаги, във всички времена и навсякъде в грозния ни и военолюбив досегашен свят. Командирите са налавяли глупави новобранци, нарушили нещо дребно – и са ги принасяли в жертва пред олтара на свещената, тъпа, нечовешка, военна дисциплина.

Децимални наказания.

И сега жертвата щях да бъда аз.

 

Ето затова в гласа на старшината имаше тревога. Защото когато полковникът П. ловеше новобранци, той не ги ловеше, за да ги смъмри благо. А за да ги натика в ареста или да им направи нещо още по-мръсно. В случая не се знаеше какво.

Имаше една тънкост: за граничарите по заставите и най-тежкият арест беше нещо като курорт, като градска почивка.

В ареста се ставаше в пет. На заставата понякога се лягаше в пет.

За да се стане в пет и половина.

В ареста се плевеше трева в розовата градинка в средата на щаба. На заставата само в свободното от тежки наряди време се изтесваха* с мотики километри жилава трева по Съоръжението.

Така че никой не би си играл да прави добрина на войник от застава, като го вкарва в ареста. За войниците от заставите трябваше да се измисли нещо по-специално. Примерно – затвор. Или групово изнасилване – от де да знам. Понякога именно дотам се стигаше – до затвора.

 

Старшината нямаше и представа какво е приготвил за мене полковник П. И затова при всяко извикване: „Терзийскиии…“ – гласът му леко потрепваше някъде по средата. Естествено – незабележимо. Старшината беше много корав пръч.

А полковник П. даже леко се подсмихваше. Или въобще не се подсмихваше. Но в моята отчаяна детска представа за злодеите те винаги се подсмихваха, когато извършваха зло.

И после всичко се разви адски бързо.

 

Полковникът ме изгледа – презрително и нервно – както стар и смрадлив лъв гледа прекалено дребна плячка. И каза някак без посока.

– Ще го докарате в Щаба – там ще видим какво ще правим...с него.

...................

След два дни, в които аз се разхождах като привидение из заставата и вършех всичко като в полусън –– ме взеха с един джип. Бях така уплашен, че всъщност бях напълно безчувствен.

Натовариха ме и ме закараха в грамадния, неуютен и отчайващ Щаб.

Тук щяха да ме „правят каквото решат“.

................................

Първото нещо, което направиха с мен, беше да ми дадат един хубав, стегнат и сравнително нов светлосив противогаз в зелена платнена торбичка.

Ето и две думи за него:

ПГ-5. Класически съветски противогаз. Много надежден и удобен. При това – компактен. От времето на разработването му (началото на 40те години на XX век) не е променян съществено, което показва съвършенството на конструкцията му. Няколко пъти е променяна само клапанната кутийка, като най-важна част. Традиционно сивата шлем-маска е от тип ШМ-62-у. Тя е свързана с клапанната кутийка с гофриран гумен маркуч.

Именно тази шлем маска, тази клапанна кутийка и този гофриран маркуч щяха да са дяволите-мъчители покрай моя казан в идните дни.

 

След това ме изправиха в центъра на Щаба – на ръба на отъпканото футболно игрище. Заедно с още десетина смутени войници. Интересно – не всичките бяхме новобранци. Имаше и няколко съвсем окопитени, мустакати стари.

 

След това ни изнесоха една много внушителна реч. Относно това, че само по върховна милост,  сега и само сега, за последен път – няма да ни вкарат в затвора. Само заради страшно големия ни късмет няма да ни натикат в социалистическия пандиз! Заради ужасните грехове, заради чудовищните низости, заради „тежките нарушения на уставите и инструкциите“ , които бяхме извършили.

А след това просто ни казаха: „Газ!“, ние нахлузихме гумените противогази на четинестите си главички...

...и след това ни дадоха команда „Бегом!“.

..........................................

Именно тогава, на петдесетата минута аз си казах: „Ето сега ще умра.“

........................................

Защото в лекцията, предхождаща това противагазно тичане, ни бяха обяснили съвсем безцеремонно, че ще тичаме, пълзим, маршируваме, тичаме, пълзим, прибягваме и припълзяваме, окопаваме, скачаме, гранатохвърляме, маршируваме, висим по лостове и успоредки, проправяме пътеки през мними минни полета и отново тичаме – така – с противогазите – по дванайсет часа на ден. Минимум.

Така казаха: Дванайсет часа! Ххаха. Минимум!

 

И аз си направих моментална сметка: Всеки ден. Петнайсет дена. Това миришеше силно на смърт.

 

Смърт от изплюти бели дробове и смърт от задушаване в собствения неиздишан и отровен от въглеродния двуокис въздух.

Тичах и си мислех за въглеродния двуокис.

Щях да пукна, задушен от собствения ми въглероден двуокис. Произведен от собствените ми клетки. Чрез цикъла на Кребс, при който глюкозата се разгражда до въглероден двуокис и вода.

СО2. Ха! Само преди една година бях учил за тези сложни процеси. В прекрасната си, цивилна гимназия.

Ето защо тогава, на петдесетата минута аз си казах: „Ето сега вече ще умра!“

И бях неприятно уверен в това.

***

И ето – дойде петият ден от преподготовката.

Преподготовка. Така бяха нарекли наказанието, което ни бяха наложили – на нас – десетте човека свалени от заставите за най-различни, но предимно дребни нарушения. Преподготовка.

Хм. Сигурно според военните човек трябваше да е подготвен за това, че един ден ще бъде умъртвен чрез задушаване с противогаз.

Но явно се беше оказало, че ние сме забравили тая си подготовка. И сега трябваше да ни преподготвят.

.................

 

Смъртта понякога може да настъпи доста неусетно, ако си зает с подробностите по умирането. Поне така ми се струваше. Ако в първия ден бях ужасен от двайсетте километра тичане с противогаз, то на третия ден вече бях напълно изтръпнал. Тичах, пълзях, правех лицеви опори и не усещах почти нищо. Само тревога от смъртта.

 

И така – бяхме улисани в изнурителните упражнения. Не ни правеше впечатление, че от тях може би ще умрем.

На четвъртия ден ходехме като призраци. Три от момчетата започнаха да плюят кръв.

Плюенето на кръв започна някак едновременно. По време на едно малоумно четене на Устава за строевата служба, което се провеждане също с противогази. Бяхме строени на плаца, изпънати в стойка мирно, дишащи усилено зад очилата на противогазите. Без противогаз беше само четецът. Той четеше, ние го слушахме – и чувахме гласа му като удавници, лежащи  под пет метра сива, гумена вода.

Изведнъж едно от момчетата си смъкна рязко гумената маска и залитна. Изплю на земята огромна храчка с тъмен, червен цвят. И отиде да поседне до караулката на часовите. Направи всичко това някак естествено и непринудено. Но всички усетихме някаква символичност в постъпката му.

С тая си постъпка той показваше, че се беше пречупил.

Но не пречупил в гадния смисъл на „предал“.

Той просто беше блъвнал кръв и кръвта го беше отрезвила. Защото ако до потичането на тая кръв можеше да си играем на идиоти, на войници и на наказания, то след тая кървава храчка всякакви игри бяха абсолютно неприемливи.

Детинщината беше свършила.

Играта на войници беше дотук. Край!

Не момчето, изплюло кръвта, беше открило това. Беше го декларирала самата кръв!

Стига вече идиотщини! – беше изкрещяла кръвта, пльосвайки се на асфалта.

Мустакатият капитан, който водеше занятието се беше вцепенил.

Да – той се вцепени за миг, а после отиде бавно при момчето и се наведе над него. Жест на странна, нелепа милост. Винаги я има – милостта на палача към жертвата.

.................

За десет минути същото се повтори с още двама. Само че не успяхме да се уплашим.

......................

Чак на следващия ден се уплаших. Чувствах се разтреперан и безсилен. Може би защото отнякъде се появи и Джими.

 

Той беше изпратен в Щаба за да бъде обучен за специалист по оръжията за масово поразяване. На всяка застава трябваше да има по един такъв, за да има кой да регистрира от какво ще умрат всички по време на Последната война.

 

Джими се мотаеше свободен. Аз успях да се измъкна от строя и се видяхме. Прегърнахме се и той ме разгледа. Поклати глава. Сигурно изпитваше жал към мене, но по-скоро – страх. Когато гледаш много уплашен за живота си човек – обхваща те страх и за самия тебе.

Поседяхме си на един тревясал и напечен от слънцето бордюр. Докато мълчахме и пушехме, на мен ми стана някак доста тъжно.

Не друго – а тъжно.

Приплака ми се и страшно ми се прищя да кажа на приятеля си така: „Джими, мили приятелю, как си ти, какво правиш?...Добре ли си? Щото заеби ти как си и какво правиш, ама аз ще умра! Ще умра ей тука... ей сега. Приготвили са ни да ни убият. Тия фуражки ще ни убият. С преумора.“

Така ми се щеше да му кажа и да си поплача. Но нищо такова не му казвах, а просто си бърборехме.

В тая тъга имаше и някаква сладост. Джими ме гледаше под вежди със сините си очи и от време навреме стисваше ръката ми над китката.

– Дръж се копеле! – така казваше.

И аз не се разплаках, защото и без плач ми олекваше. Сърцето ми се отпускаше и отпадаше, но в същото време се въодушевяваше. Преглъщах вълна след вълна горчиви сълзи в гърлото си и въздишах.

– Ще пукна мили Джими, ебало си е майката – само това му казвах от време на време. Защото сега той беше моя майка, и мой баща, и мой най-близък човек. Приятел, с когото споделях може би последните си смислени думи. Дали наистина бяха последни – това не беше важно. Може и само така да ми се струваше. Но знае ли човек кое какво е в живота му?

 

После се умълчахме. Не си говорехме, само мълчахме, загледани в празнотата на небето. По което не се забелязваха никакви признаци за това, че Светът има нужда от война, войници и страдание. Може би – само един тих, разпарящ синевата самолет.

 

– Не ги съди – каза със спокоен глас Джими. – Те не знаят какво правят.

– Какво? – попитах със слаб глас аз.

– Господ... – започна Джими.

– Какво Господ? – попитах аз, смутен. Никога не бях чувал някой да говори открито за Господ преди това. Освен в някакъв подигравателен смисъл.

– Господ иска да прощаваме...и ни дава сила. Нищо не могат да ти направят, ако имаш сила...

– Ти...да не би да вярваш в Господ? – попитах съвсем уплашен и даже някак засрамен. Все едно той ми споделяше нещо срамно. И това си имаше обяснение. Все още беше 1989та година.

– Да, да копеле... Господ, Господ ни е спасението! Само Господ ще ни спаси! – заговори с глух, гръден глас Джими и аз се уплаших, защото се страхувах от всякакви луди мистици и фаталисти. Пък и както казах – беше 1989та.

– Мислиш ли? – попитах. Но не успях да прибавя към гласа си даже капка от момчешкото пренебрежение. Към всичко свято. Гласът ми беше слаб.

– Мисля, копеле! Тия се ебават с нас, обаче ние...ние сме по-силни от тях!

– Как бе Джими? Те ще ни убият! Наистина ще ни убият!– изскърцах с гласец като миша въздишка аз.

– Няма да ни убият. Никой няма да ни убие! Защото ние сме по-силни! – каза с развълнуван глас Джими.

– Е защо да сме по-силни, бе Джими? – посегнах към пакета цигари аз и се закашлях. Изхрачих се и с ужасено злорадство видях и в моята храчка жилка кръв.

– Ха! Защо ли сме по-силни? – изправи се във внезапен порив на възбуда Джими. У него кой знае откъде беше бликнала особена енергия.

– Не знам. Аз мисля, че нямам шанс. Остават ми десет дена – ще напиша писмо на майка ми и баща ми... и после ...сигурно ще умра. – казах аз примирено.

– Ха! Няма да умреш! И тия педали няма да ни победят! Знаеш ли защо? Знаеш ли защо сме по-силни? – извика Джими.

– Не! – казах аз.

– Защото ние ще им простим! – викна Джими със страшен глас. Гласът му беше тих и напрегнат като началото на Световна война.

– Ние ли? – погледнах го аз все още с недоверие. Само че неговото въодушевление обземаше и мене.

– Да! – каза Джими.

– А с нас...после какво ще стане? – попитах с отпаднал глас; все едно го питах: „А какво ще стане след като им простим, а пък все пак си умрем?“

– Не мисли въобще за това. Това е от лукавия! – троснато изсумтя Джими и запали цигара. – Господ вече ще си реши какво ще става по-нататък. Ти само бъди силен и прощавай на мъчителите и на мръсниците... А Господ ще оправи останалото... – и Джими изпуфтя, намуси се и се загледа в небето. Пушеше, обхванат от християнски гняв срещу слабостта на света. Срещу кекавата му недоверчивост и безверие.

– Господ е здрава крепост... – каза след няколко секунди Джими. После презрително избълва  през устата и през ноздрите голямо кълбо дим. Все едно пращаше по дяволите всички, които не вярват в това.

– И ние се уповаваме в него! – казах аз някаква реплика, която бях чул от някъде.

 

И се засмях. Цялата лекота на света се беше събрала в мене.

„Боже, сега вече мога и да потичам!“ – така си казах и пак се засмях.

 

***

 

Ден след ден аз бях обвинявал. Военните, комунистите, бюрократите, апаратчиците, връзкарите и ченгетата, управляващите... въобще –  мръсниците и педерастите натъпкани и издути от пари и оръжие, власт и надменност. Бях ги обвинявал за това, че съсипват младостта ми, че съсипват бъдещето ми, че съсипват целия ми свят и че правят така, че аз на моменти даже и не забелязвам колко много мои неща съсипват те.

Бях обвинявал всички възрастни – учители, родители на всевъзможни деца, възпитатели и превъзпитатели; дядовци по улиците с партийни книжки в джобовете и баби по църквите с партийни книжки в пълните с гранясали червила чантички; чиновници по вмирисаните на скучна мръсотия канцеларии и работници по вмирисаните на лениво размотаване цехове. Бях обвинявал най-вече своите собствени родители!

Бях ги обвинявал за това, че живеят без да знаят защо живеят; без лъч светлина и без капка вдъхновение. Но най-вече – без милост, без любов и без вяра.

Всъщност – като си дам сметка сега – бях ги обвинявал – отчаяно и злобно – че не са християни. И че живеят в такъв мрак и безцелно чоплене на Нищото, че на човек му се прищява или моментално да се хвърли под някой влак, или да ги избие до крак. Или да се пропие смъртоносно. Бях ги обвинявал, че търпят заплахата от ядрена война, че дори някак злорадо помагат за укрепването и затвърждаването на тая заплаха – с работата си над нови и нови технологии за убиване (та нима моят баща не работеше в институт, в който произвеждаха минохвъргачки?); бях ги обвинявал, че живеят само заради жалкото си материално вегетиране: заради пералните си, заради вилите си, заради хладилниците си, заради мокетите си, заради апартаментите си, заради телевизорите си, заради вратите си от ковано желязо и заради тъпите си, муцунести деца. Които да продължат традицията им – да живеят заради предметите и заради материалното живуркане.

Бях обвинявал най-вече родителите си. Че не са християни. Боже!

 

Но след разговора с Джими... много по-късно... може би чак сега, но все пак – благодарение именно на тоя разговор – разбирах, че обвиненията ми са съвсем глупави.

Все едно бях обвинявал животните, че са животни. Все едно ги бях обвинявал, че не разбират човешкия език или че ядат храната си направо от земята, или че вечно тичат по сивите полета на безкрайната савана на времето. Да.

Бог да ни е на помощ.

Откъс от романа на Калин Терзийски „Войник“. Публикува се със съгласие на автора.

Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.

Pin It

Прочетете още...

Коледа във Виена

Евдокия Борисова 06 Ян, 2016 Hits: 13743
Нищо по-банално от Коледа във Виена, ще…