В мазето на Литературния институт към БАН
вряха реторти и просветваха датчици. На бледозелен монитор змиевидно подскачаща
крива описваше ритмичния пулс на заспал здрав мъж на средна възраст. Едрото му
тяло лежеше блажено отпуснато в нещо като стъклен саркофаг в средата на
помещението и от време на време подхъркваше или промълвяваше нещо в съня си.
Някой беше хвърлил червената плюшена покривка с ресни от залата за защита на
дисертации върху долната половина на стъкления сандък, за да прикрие
неприличната голота на спящия. Американският екип кандидат-нобелисти от катедра
„Генетика“ към Чикагския университет – две кобилести професорки, едната от
които с шини на зъбите, и сърцат старец с единия крак в ЦРУ – сутринта
провериха наново уредите, описаха данните, прегърнаха крепко колегите си от
българска страна и отлетяха за Чикаго да си обобщават данните. Що се отнася до
тях, експериментът, който проведоха в рамките на тримесечна правителствена
програма, беше приключил. Между бетонените стени на БАН обаче напрежението
нарастваше с всяка изминала секунда до Събуждането. През високите прозорчета се
виждаше нощта и част от ладата на заместник-директора.
– Можете и вие вече да си вървите,
професоре – каза доцент Манчева, сядайки с френско издание на Батай в
единственото кресло в залата. – Ако има някакво раздвижване, веднага ще ви
съобщя.
Професор Цеков, нисък и с разперени
оредели коси, крачеше напред-назад и дори не забелязваше, че за него нямаше
стол, подобаващ на ранга му.
– Дума да не става! Сега, когато сме пред
прага на епохално откритие, как бих могъл да почивам! Той ще се съживи с ума
си, с паметта си от целия си предишен живот или поне така казаха американците.
Представяте ли си какво несметно богатство е това за нас, за катедрата! Аз,
когато бях студент през 1855 година…
– 1955 – поправи го Манчева.
– Да, през 1955, моят ръководител,
покойният професор Макавеев, винаги ми казваше…
– Да се държим за фактите – произнесе
Манчева, вторачена в книгата си.
– Да се държим за фактите – продължи Цеков
– и да не пропускаме възможността да изследваме нещата от натура.
След тази реч част от налягането в патоса
му спадна. Той замълча, повъртя се малко, изсекна се в голяма носна кърпа на
квадрати и пак заговори, но този път с тих и малко неуверен глас.
– Как мислите, добре ли направихме, че се
преборихме за генното възпроизводство на Вазов? Може би трябваше да настояваме
за Найден Геров. Технически погледнато, неговите сведения щяха да са ни от
по-голяма полза.
Доцент Манчева едва сега вдигна поглед от
книгата си, независимо че до момента не беше успяла да прочете нито ред.
– Професор Цеков – каза тя с тон, с който
се връща малко дете за да си измие отново ръцете, този път със сапун, – нима не
помните, че почти половината парламент искаше да се съживи Васил Левски,
въпреки съмнителните сведения за тленните му останки? Помислете какви шансове
имахме ние с кандидатурата на Найден Геров, като, разбира се, имате предвид и
натиска, който оказа Българската футболна асоциация за Гунди! Обърнете
внимание, че 150 годишнината на Вазов също наклони везните в наша полза.
Цеков замълча, клатейки глава, после й
хвърли кръвнишки поглед за тона и поднови припряните си обиколки из залата, от
което Манчева разбра, че е подновил и предишните си мисли.
– По-скоро вие си вървете – каза й той. –
Не мога да оставя сама жена да чака събуждането на…хм…такъв мъж, пък бил той и
Патриарха на българската литература. Аз ще бдя.
Манчева, прочела мислите му още преди да
са били изречени, затвори книгата, намести се по-удобно на креслото като пилот
в седалката на изтребител, и каза с поглед над елипсовидните си очила:
– Аз също ще бдя.
В този момент тялото в кувиоза за
възрастни се раздвижи. Спящият извика с характерен източнобългарски акцент:
– Недей така, ма! Ух, че си луда, жа ма
довършиш!
Разсмя се и отвори две ясносини като
небето очи.
1
септември
Величавият гост от миналото, снабден с
карирани листа и бележник от Института, три костюма по мярка, подарък от
Народния театър, и GSM от фонд „Културно наследство“, излизаше на първата си
разходка из София. Къщата музей на негово име беше затворена за посещения, а
спалнята застлана с чисти чаршафи. Разнебитената библиотечка едва издържаше
тежестта на новите книги, дарени от младите и не дотам млади писатели от двата
враждуващи творчески съюза. Кафенето в двора бе препълнено от журналисти, а
собственикът му се чудеше дали да проклина съдбата, че от Общината му дадоха
срок за напускане или да се радва на небивалия снеговалеж от поръчки.
Вазов огледа насъбралото се VIP
журналистическо множество, килна русата си глава на една страна и се усмихна.
Фотоапаратите щракаха като аплодисменти на театрална премиера. Професор Цеков
стоеше малко зад рамото му със скромно сключени под корема си длани.
– Опа – извини му се едър младеж от
охраната, премествайки го на около метър вън от обсега на обективите.
Тъкмо преди всичко да започне, млада
писателка разбута журналистите и извиси глас над множеството:
– Кажете, г-н Вазов, кой е прототипът на
кака Гинка?
– Хубава работа! – поклати показалец
Патриарха към къдрокосото лице насреща му. – Че то срамота да се питат такива
неща!
– Не, не, аз питам коя е тя в
действителност.
– Хм – каза Вазов с ценителски присвити
очи. – Хм, хм.
И засука мустака си.
– Как намирате състоянието на днешната
българска литература? – попита олисял романист с хитри очички и няколко усукани
кичура, залепени за потното му теме. „Така, така“ се чу от няколко колегиални
гласа наблизо.
– Ми засега бих казал, че много пишете,
бре хора. Библиотечката, дето побираше Юго и Стендала, вчера трябваше да се
разшири с пет-шест рафта и пак не знам кого е побрала.
– Въпросът е, кой автор ви хареса
най-много? – не издържа набит мъж на първия ред с хемингуеевска брадичка и
претенциозен бастун.
Вазов завъртя очи като ученик, който чака
да му подскажат, но наоколо се възцари гробна тишина. После лицето му се озари
от някакви спасителни думи, той си пое въздук да ги каже и в този момент гръмна
училищният оркестър на 136 основно училище с „Върви народе възродени“, като
всички инструменти вървяха заедно, с изключение на барабана, който ги следваше
с половин такт, леко невъзроден. Вазов с огромно облекчение посочи оркестъра и
разцелува учителката три пъти, след което тя припадна.
Това сложи край на пресконференцията и
шествието, предвождано от флигорни и мажоретки, потегли по план към
Президентството.
20 септември
Първите отзиви на пресата бяха с по 5
сантиметрови букви. ВАЗОВ ПРОГОВОРИ, тръбеше първа страница на в. „24 часа“ от
2 септември. ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПАТРИАРХА, гласеше в. „Труд“, а от уводната статия
се разбираше, че дните на културния министър най-сетне вече са преброени.
Вестник „Шок“ интерпретира събитията по своему със заглавието „Членът на
възрожденеца – 35 сантиметра“. Тъмносинята преса се радваше, че сега ще стане
ясно кой кой е, а червената зовеше към ново възраждане на българщината. „Монитор“
пусна специален брой със заглавие: „Дотам я докарахме – американците да ни
върнат Вазов!“.
Група университетски преподаватели
подадоха иск пред съда да се забрани на Вазов да тълкува собствените си
произведения със задна дата, защото те вече са разтълкувани и новите мнения
уронват задълбочеността на учебния процес. Беше изтъкнато, че студентите вече
вместо да четат, гледат телевизия. Беше премълчано, че частните ученици са
смутени от разликите.
В рамките на изтеклите 20 дни, Вазов даде
12 пресконференции, участва в 28 телевизионни предавания и получи 5 покани за
театрални премиери на „Под игото“.
Двата писателски съюза свикаха спешна обща
конференция – при създалите се обстоятелства, тя по никакъв начин не можа да се
превърне в „прес“ – и единни като никога, решиха час по-скоро да обявят стачка.
Идеята за протест беше назряла у всички, но обявяването му беше истинският
проблем. Конференцията беше посетена единствено от представител на в. „Култура“
който почете събитието с иронична бележка в рубриката „Думи срещу думи“.
Доцент Манчева даде в издателството на
Софийския университет ръкопис, озаглавен „Дискурси на пост-мортемната
гениалност“.
1 октомври
В телевизорите на всички в страната,
включени на Канал 1, проблясна образа на причесана репортерка с микрофон в
ръка.
– В този тържествен момент – започна тя с
ведър глас – народният писател Иван Вазов ще открие новата учебна година за
студентите от Алма Матер.
На екрана се появи Вазов в тъмносин
костюм, стиснал ръката на ректора. Камерата обходи умните и мотивирани лица на
новите студенти. В този миг в ъгъла на обектива се появи брадат мъж, размахващ
бастун от инвалидната си количка. Количката се движеше бързо към мястото на
събитието, бутана от фракция литератори. Камерата по инерция се отдръпна от
гледката, после се върна обратно и я прикова.
– Но какво става? Кой е разгневеният човек
в количката? – запита паникьосано репортерката.
Още неизрекла тези думи, брадатият мъж нападна
с бастуна Патриарха на българската литература, съскайки:
– Виж го ти какъв се е вхероясал,
фасулкьото му ниеден! – и успя да нанесе няколко бързи удара върху смутения
гигант. Младите мъже, останали на дръжките на количката, умело маневрираха,
така че да избегнат размаханите ръце на Вазов.
– Пенчо, ти ли си фармасонино! – осъзна се
той, хвана бастуна му и започна да го дърпа към себе си. Журналистката беше
избутана от младеж с трескав поглед, който каза пред микрофора:
– В генния регенератор на БАН тайно
успяхме да съживим Пенчо Славейков, защото се борим срещу тъй наречените велики
книги. Борим се още за нов прочит на българската литература, за деконструиране
на досегашните стойности и конструирането им в нови, сегашни стойности, за…
В този момент репортажът бе прекъснат с
картина от студиото. Коментаторът се усмихна и каза:
– Както виждате, дебатът в българската литература продължава. А сега да видим новите изменения в курса на долара.
