Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Автобусът се люшкаше по разбития път към Калотина и оставяше назад всичко, което Димитър познаваше. Дърветата бавно-бавно се появяваха в далечината, прелитаха пред погледа му и пак бавно-бавно се отдалечаваха назад. Димитър ги гледаше, като че ли на всеки ствол висеше табелка „аз съм българско дърво“. Мъчеше се да ги запомни, защото не беше сигурен кога и дали ще ги види отново. Но тъй като и досега не ги беше виждал, новопосадената му носталгия не успяваше да го докара до сълзи. Освен това дърветата прекалено много си приличаха. Празните бутилки от минерална вода, захвърлени край пътя, също си приличаха.

Когато преди две години потегли от родната Берковица, за да кандидатства химия в София, Димитър изпитваше същите чувства към берковишките крайпътни насаждения. По време на следването му обаче те не успяха да упражнят върху него носталгията, на която подозираше, че са способни. Сега, окрилен от хамбургската стипендия, той се поклащаше заедно с целия автобус към първото си излизане в чужбина. Напред през две седалки по диагонал седеше млада жена с дълга черна коса и луничаво лице. Когато не се чувстваше длъжен да гледа дърветата, Димитър гледаше нея.

Тя седеше сама и доколкото успяваше от друсането, четеше вестник. Виждаше се част от петнистата й скула и от време на време острият й нос, забит в страниците. Димитър отрепетира наум няколко начала на запознанство, но не хареса нито едно. Вестникът я обграждаше с цитадела от словеса, крехки телесно, но твърди като сигнал за заета телефонна линия. Трябваше да се измисли нещо по-така, някой троянски кон от думи, който да се вмъкне незабелязано през вестника и после тя сама да се разприказва, без да разбере как е започнал разговорът.

Мършав крак в черен, излъскан от употреба панталон се опъна встрани и се долепи до бедрото на Димитър. Човекът на съседната седалка задремваше и тялото му неволно търсеше начин да се разгъне. Беше млад циганин с тънки девически мустачки и сипаничави бузи. От полуотворената му уста излизаше стълб от никотинова миризма. Ако обикновената миризма, например миризмата на парфюм, приличаше на тънък пласт зеленина, която покрива земята, то никотиновата миризма, която стигаше до Димитър, приличаше на въглищно находище. Тя разкриваше геологични пластове от „Арда“ до „Мелник“, кога с филтър, кога без, а вероятно и „Стюардеса“ в детството. Димитър гнусливо си дръпна крака, после реши, че не бива от самото начало да се отстъпва територия, и избута крака в съседската половина.

– Ааа?! – скочи циганинът и се озърна, съвършено буден.

– Кракът ви... – каза Димитър и посочи несъществуващото разстояние между двамата.

– Извинявам се! – бързо каза циганинът и протегна ръка. – Приятно ми е. Митко, двайсетгодишен, плочкаджия, парясник.

– Откъде ми знаете името?

– Не ти го знам. Митко е моето име.

– И моето – каза Димитър и смутено разтърси протегнатата ръка. Досега беше живял с очакването, че циганите ползват единствено свои си, цигански имена.

Дебел мъжага със сплъстена коса и фланелка на хоризонтални линии се надигна от задната седалка и тръгна в посока, която Димитър мислено си определи „към шофьора“. Точно над момичето обаче той спря, надвеси шкембе над главата й, приведе се и конфиденциално я попита:

– Носиш ли цигари?

– Не – дочу се да казва тя.

– Хайде тогава да ми пренесеш един стек. Имам един в повече. Ще кажеш на митницата, че е твой.

– Не – отряза го тя.

– Айде бе, кво губиш?

– Нищо не губя, нищо не печеля. Моля ви, оставете ме на мира.

Тя вдигна вестника по-нависоко, едва ли не над главата си, и се зачете упорито в некролозите. На дебелия известно време не му се вярваше, че са му отказали. После му трябваше малко време да прецени до каква степен са му нарушили правата. Поколеба се дали да се ядоса. Какъв Б-вариант да измисли с цигарите. Накрая махна с ръка към заглавната страница и начумерен се върна на седалката си. Димитър гледаше като хипнотизирай. Това беше неговият шанс да блесне като кавалер, а той блесна като зрител. Но до Берлин имаше много време. „Пики“, обяви боя някой от задната част на автобуса сред постоянния шум от мъжки гласове.

За да прецени какви са му шансовете, Димитър се погледна в стъклото. Лицето му беше там, прозрачно над прелитащите дървета, готово да очертае себе си за всеки, който би си направил труда да гледа в стъклото, а не през него. Дълъг, малко тревопасен овал с рехави вежди и яркочервена уста. „Е, някои пък може и да си падат по коне с кадънски устни“, помисли си той.

Нещо в пейзажа навън се променяше. Очите му се разфокусираха и изпод отражението му се показаха разчекнатите тараби на граничния пункт. Всичко беше белосано, ръждясало и бутафорно. Встрани имаше клозет с картонен ценоразпис на няколко реда, сякаш предлагаше различни услуги. Всъщност това бяха различни тарифи за чужденци и българи.

Автобусът спря. Гълчавата от препирни и уговорки, която се беше усилила през последния половин час, стихна.

 Всички долу с паспортите и вадете багажа.

Митничарят изглеждаше погнусен и безмилостен.

Шофьорът грабна няколко натурални сока и хукна да се оправя в една стаичка с властите, докато ортакът му отключваше багажниците. Пътниците заизваждаха денкове и сакове от полиетиленов текстил и се строиха на опашка. В целия автобус пътуваха всичко на всичко две жени, като втората според Димитър не си струваше да се споменава. Имаше вид на пенсионирана старша сестра и под брадичката й трепереше пуйча гуша.

Митничарите заровиха ръце до лакти в денковете и заизваждаха гроздове от фланелки „Адидас“, които поради капризите на световната икономика пътуваха към родината на предполагаемото си производство, както и други стоки от първа необходимост. Чернокосата беше само с една раница, която можеше да мине и за дамска чанта. Димитър декларира допотопния си лаптоп.

– Ей, кой знае колко ще ни бавят сега – промърмори той уж на нея, уж на себе си и като светски мъж си погледна часовника.

– Видяхте ли някъде тоалетна? – попита го тя. Очите й бяха кафяви, почти червенокафяви като луничките.

– Ммм, не – излъга Димитър, който не искаше разговорът да се изплъзне в такава посока.

И разговорът въобще умря. Някъде напред от опашката се чу „ти какво си въобразяваш?“ и умолителни интонации „чакай бе, хора сме, ще се разбереме“. После всички се качиха, повозиха се на автобуса петдесет метра и пак спряха. Там упражнението се повтори с единствената разлика, че командите бяха на сръбски. Митничарят мустакат здравеняк с червени бузи – се обърна към шофьора с „Джус, уиски, боро“ като учител по геометрия, който диктува аксиомите, а на мъжете заповяда да се строят навън. Хората се спогледаха, помислиха, че не са разбрали, после митничарят им кресна и те се заизнизваха през вратата.

Докато опразваха автобуса, Димитър забеляза, че дебелият остави кашонче цигари върху освободената седалка на чернокосата. Долу друг граничен офицер с щръкнал като магарешка грива перчем им посочи чертата, по която трябваше да застанат, и започна да ги обискира. Не бяха строени нито по височина, нито по брадясалост, нито по цвят на предимно тъмните якета и затова главите им се извисяваха и хлътваха спрямо средното ниво като стреснато ЕКГ. Когато стигна до „старшата сестра“, митничарят великодушно каза „Меn only“ и я избута с показалец назад. Тя напусна редицата с благородно възмущение и се оттегли.

Бузестият митничар излезе важно от автобуса, а шофьорът го подгони с черен найлонов плик, от който стърчаха златистите ръбове на безмитни опаковки. „Брей, мамка му кръвопийска – нареждаше той, докато подтичваше, – и сам си взима, и с уста си иска!“

Обискиращият се обърна и го проследи с поглед, но не беше дребнав.

При претърсването не се откри нищо, а и не се разбра какво са търсили. Накрая всички се отправиха обратно към седалките си с чувството, че вече дълго време никой няма да ги закача. Сивите облаци уютно като юрган покриваха автобуса заедно с пътя, граничните сгради и бариерите. Полумракът нашепваше за сън и чувство за изпълнен дълг.

Дебелият мина покрай седалката на чернокосата и видя, че е празна.

– Къде са ми цигарите? – попита той.

Хората наоколо, които вече се бяха добрали до местата си, застинаха. Един – с ръце, протегнати нагоре към сака, друг – заровил нос в плик с домашни сандвичи, трети – надигнал шише вода. В някакъв момент едновременно решиха, че въпросът не се отнася до тях, и продължиха заниманията си.

– Питам аз, ей тука имаше един стек „Малборо“. Къде е сега?

В това време чернокосата се приближи до седалката си и се опита да седне.

– Извинете, може ли?

– А, точно ти ми трябваш! Ей тука бях оставил едни цигари, къде са сега?

Момичето примига изненадано.

– Какви цигари? Кой ви е казал да оставяте нещо на седалката ми?

Онези наоколо отново се обърнаха да ги слушат. Пътеката се заприщи и пътниците с места най-отзад не можеха да си седнат. Автобусът потегли и цялата правостояща редица се люшна наляво и надясно.

– Ей тука бях оставил едни цигари.

– Щом си ги оставил, докато ме е нямало, откъде да знам къде са?

Околните закимаха, съгласни с логиката. Дебелият процеди „ще я видим ние тази работа“ и тръгна с помътен поглед към седалката си. Димитър тъкмо се готвеше да се намеси, но размяната на реплики беше толкова бърза, че не намери пауза да се вклини.

Замириса на хамбургски салам, трошаха се варени яйца, отривисти глътки показваха, че храната се разрежда с вещества, по-силни от водата. Димитър извади сплескания си сандвич с кашкавал, изчопли салфетката от краищата му и отхапа. Спареният хляб стана на топка в устата му. По стар навик погледна дърветата. Сега ги виждаше над абаносовия профил на съименника си, на свой ред заел мястото до прозореца.

Това бяха вече чуждестранни дървета. Абсолютно същите. Несправедливо беше хората да живеят толкова различно, да говорят толкова различно, а природата да е една и съща. Димитър се почувства странно засегнат, като съпруг, който последен е научил за лъжите на жена си. Всички изрази, които с благоговение беше сричал в читанките – „наште планини зелени“, „опознай родината“, „че е от кремък твоят стар Балкан“, – му се сториха целенасочена измама. Какъв е смисълът да се хвалиш с природа, която я има навсякъде? Все едно да се хвалиш с прогнозата за времето. Мястото до пътеката имаше и една добра страна. Човек можеше да си опъне единия крак встрани.

Митко извади цигара от вътрешния си джоб и си я лепна между устните. Озърна се полуизправен с висяща от лицето цигара и си седна.

– Прозорците не се отварят – каза Димитър. – Нали има климатик.

– Брей, мама му стара! И какво им беше на прозорци

те, дето се отваряха? Сега ако си запалим една, че ме усетят.

– Сто на сто – съгласи се Димитър. Иззад гърба им се чу прочистване на гърло.

– Абе, мангал, ти ли ми сви цигарите?

Митко и Димитър се обърнаха едновременно. Вторият, за да разбере какво става, а първият, за да се отбранява. Дебелият се беше надвесил над тях и се държеше за облегалките. Миришеше на ракия. Двамата съименници се изправиха срещу него, за да възстановят териториалното равенство.

– Как аз ще съм ти свил цигарите, бе! Що аз да съм ги свил?

– Я млък, копеле крадливо, че ще си глътнеш зъбите. Ако не си ти, кой ще е?

– Па отде да знам кой ще е. Остави ме, бе! Пусни ме, ти казвам!

– Ей, я по-кротко там – чу се басов глас от предните редове.

– Не ме гледай така, ей! – изсъска дебелият и разтърси циганина за реверите. Тая цигара „Малборо“ откъде дойде?

– Моя си е, мамицата ти! – извика той и се опита да му изблъска ръцете от себе си.

Дебелият замахна към Митко. Автобусът се люшна и Димитър залитна към прозореца. Юмрукът се стовари върху лявата му буза. Димитър се сгъна назад и се спря в ръцете на хората от предната седалка, които се бяха обърнали да гледат. В това време вторият шофьор, който вече беше стигнал до свадата, застана пред дебелия. Настана пъшкане и боричкане. Дебелият искаше да се добере до циганина, шофьорът го спираше и двамата започнаха да се кълчат като танцова двойка.

– Абе, човек, да те сваля от автобуса ли искаш?

– Той що ми зема цигарите?

– А ти отде знаеш, че е той? Може да е бил митничарят!

– Ей, я по-кротко там – повтори басовият глас. Оказа се, че принадлежи на плешив кльощав мъж със сключени вежди и брада.

– Леле, па тебе, войводата, като те почнем! – скочи обратно дебелият.

Димитър се изправи и невярващо пипна топлата кръв под носа си. Устата му също беше цепната, но от носа му шуртеше кръв като от чешма. Пуловерът му се напои с гъсти червени струи. Циганинът подложи нещо като голям тампон под брадата му. Оказа се навит на топка потник.

В мига, в който кръвта се появи, всички забравиха за дебелия и се вторачиха в червените лекета под брадичката на Димитър. Отвсякъде се чуваше „по-добре да легне“, „по-добре да седне“.

– Дайте го насам, имам лавандулов спирт – извика момичето.

Прехвърлиха Димитър няколко седалки напред. Едни ръце го изправиха, други го пренесоха като епически герой. Накрая се озова оплескан с кръв на седалката до чернокосата. Господ явно сбъдваше желания, но не се церемонеше с детайлите.

– Чакай сега, не мърдай – каза тя и прокара хладен памук по лицето му. На места беше приятно, на места лютеше.

– Простаци – каза Димитър, който бързаше да се извиси над обстоятелствата. – Цял автобус с простаци. Нарамили сакове, денкове и бохчи и тръгнали да търгуват по Европа. Бай Ганьо е жив и пътува към сръбско-унгарската граница.

– А ти къде отиваш? – попита тя и хвърли първия памук в плик от кроасан. Памукът беше оранжево-розов и за срам на Димитър, малко сивкав на цвят.

– Ще правя магистратура в Хамбург. Химик съм – произнесе Димитър златните си думи. Гледаше да ги каже тихо, за да не прозвучат нескромно, и все пак достатъчно силно, за да е сигурно, че ще се чуят. Те проехтяха високо и с фалцет.

– А после?

– После мисля да си потърся работа. Там.

– Значи и ти не си по-добър от другите. Тук боли ли?

Оранжевите й очи се вторачиха в цепнатината на устата му. Беше започнала да се подува.

– Какво трябва да значи това, че не съм по-добър? Да не би и ти да си от онези, които смятат, че добрите хора не напускат отечеството, докато лошите си карат кефа в чужбина?

– Неее. Ти ме бъркаш с някого.

Отдалече изглежда по-симпатична, помисли си Димитър. Не толкова красива, но по-симпатична. Сега беше близо до луничавата й кожа, опъната върху скулите, очите й го наблюдаваха като дупки върху вратичката на камина и той потръпна. Не беше груба, не беше и арогантна, просто не си правеше труда да се пояснява. Навън автобусът се движеше сред шпалир от магистрални светлини и понякога зад тях се виждаше самотна къщичка, фасадата на мотел, стъклена бензиностанция или черните очертания на планински хребет върху не толкова черното небе.

– Бих искал животът ми да мине в една от тези малки

къщи, които понякога се виждат в далечината. Над външната врата виси гола крушка и вътре влизат и излизат хора по джапанки. Каквото и да стане в света, те никога няма да го разберат, защото ще им е все едно – каза Димитър, като внимаваше много да не мърда устата си.

– А ти откъде си?

– Кой, аз? От Берковица.

– А защо не си седя в Берковица?

– Защото не бих могъл да съм това, което съм, в Берковица.

– А в Берлин можеш, нали?

– Не, в Хамбург.

– Извинявай. То си е почти като Берковица. И ако на едни места можеш да си това, което си, а на други не можеш, то какво точно си ти?

– Химик. Химично инженерство.

– А-ха, химично инженерство. Може пък ония хора по джапанките да са физично инженерство. Ти май отреждаш някакво място на хората, после искаш да им го заемеш, после се сърдиш, ако някой ти каже, че вече си го заел.

Димитър усещаше как я намразва. Очакваше поне малко съчувствие, ако не чак преклонение пред героизма.

– Каквото и да кажа, все лошо излиза, нали? Трябва да се нареже, да се нацепи на трески, да се анализира...

– А, не знам. Ти си с магистратурата.

Автобусът зави покрай заведение, обляно в синьо-лилава светлина. Откъм задната му част се гушеше миниатюрна сграда, чието предназначение се четеше в картинките на двете й врати – мъж и жена. Пътниците заслизаха вдървено, изтягаха се и палеха цигари. Независимо от близостта на тоалетната част от тях отидоха да пикаят зад автобуса. Оттам се чу шуртене на струи и гласът на циганина: „Остави ме бе, че съжаляваш, да знаиш!“ Чернокосата излезе от женската половина и запали цигара.

Димитър, който се измъчваше от чувството, че нещо в разговора остана недовършено, се приближи към нея с термос кафе.

– Май вече не е много топло, но ... Искаш ли?

– Да – кимна тя и той си отдъхна с облекчение.

– Ако имах динари, щях да те поканя вътре – каза той и посочи синята атмосфера на заведението.

– Тогава пък нямаше да има време. Най-много след десетина минути тръгваме. Иначе ти скоро ще имаш пари.

Седнаха на бордюра под стената на заведението. Тревата, която растеше между камъните, беше мокра от студена роса. Димитър подаде пластмасовата чашка с кафе на чернокосата, а той отпи от термоса. Кафето нахлу внезапно през широкото гърло и изтече на тънки струйки от двете страни на подутата му уста. На пуловера му се образуваха още две петна, този път светлокафяви. Тя се разсмя. Той остави термоса и отчаяно се хвана за челото.

– Карай, на границата ще се преоблечеш, и толкова. Нов човек.

– А ти? Ти къде отиваш?

Тя заклати чашката с кафе, за да върне утайката в течността, и отпи така внимателно, така всепоглъщащо, че просто нямаше къде да се вмести отговор.

– Да де, сетих се. Ти си тайнствена. Ние всички можем да бъдем питани за какво ли не. Ти си отвъд тия неща.

Тя вдигна рамене.

– Между другото, косата ти е доста странен цвят в сравнение с очите.

– Е, значи едното от двете е боядисано. Хайде да ставаме, че шофьорът се качи. Всъщност ти влизай, аз ще направя едно кръгче наоколо.

Хвърляха се фасове, задната част на автобуса дъхтеше на пикня, а „старшата сестра“ пиеше зеленикава течност с нещо като плаващи магданози в бурканче от детска храна. Димитър си помисли, че за да пиеш доброволно нещо такова, то трябва да е много, крайно полезно. Автобусът ги лъхна с познатата вече миризма на подвижен дом. Малко тесен, малко потен, но без изненади.

Циганинът му правеше знаци от общата седалка, че този път е негов ред да заеме мястото до прозореца. Димитър се приближи, но вместо да се настани, си взе сака.

– Виж какво, ще отида да седна отпред.

– Абе то това отпред и аз бих седнал отпред, ама... Абе щом е за гадже, давай! – ухили се той и се намести по диагонал на двете седалки.

– Ако случайно онзи пак дойде да те тормози, само свирни. Все пак дълъг път ни чака – покровителствено каза Димитър.

– А, не вярвам да стане нужда. Ей я къде е границата.

Димитър седна до чернокосата, без да каже дума. За негово облекчение тя не възрази, само придърпа раницата към себе си, за да му направи място. Отпред се чуваше басовото хъркане на плешивия, килнал безсъзнателна глава към „старшата сестра“. Тя спеше изправена като кавалерийски кон и само гушата й потрепваше на по-резките завои.

– Как е носът?

– Нищо не усещам. Досега не съм го чупил. Повече ме боли долната устна.

– Значи няма да се целуваме.

Димитър я погледна с надежда и недоверие едновременно. По-скоро недоверие. Май минаваха през някаква гора. Навън всичко беше черно, непрогледни пластове от сенки върху тъмнина. Автобусът се стрелваше нагоре, после се гмурваше в извивките на неравната земя, която не можеше да се види, а само да се изпита. Димитър, без да иска, се замисли как изглеждаха те самите, видени от крайпътен дом, някой хълм или безлунното небе сега. Кораб с мержеливи прозорчета, отдалечен на еднакви разстояния от всичко, което познава: отдавна оставил брега, но далеч от целта си; много ниско под небето, но твърде високо над дъното.

Сети се за космическата сонда, изпратена със записи на най-различни културни знаци, сред които и българската песен за Делю хайдутин. Изпращането на тази песен в космоса беше прието из цяла България като голяма чест. И кой да го слуша там горе? И ако някой го чуе, дали ще си помисли, че е музика, или ще почне да го разшифрова, за да разбере съобщението? Пък то няма какво да му се разбира. След много труд и невъобразимо ниво на техниката разбиваш кода на езика и ти става ясно, че някакъв си Делю хайдутин е излязъл. Кой, къде, защо? Какво трябваше да го направи толкова важен за марсианците, след като самият Димитър, негов сънародник, нямаше представа за какво става дума в песента? В Берковица говорят по друг начин, песните им са други. Вземеш нещо за съобщение, пък то се окаже украса. От друга страна, земята е пълна със съобщения, изпращани от хората към други хора, но те, понеже са неразчетени, от само себе си се превръщат в украса. Димитър за първи път се порази от едно несъответствие: съобщенията са много повече от времето за разчитането им. Безнадеждно е.

Чернокосата тъкмо вземаше някакво хапче. Димитър я бутна по ръката.

– Ей, ако имаш право да оставиш едно-единствено съобщение на бъдещите хора, какво ще бъде то?

– Никога да не стряскат хората, които си пият хапчетата против повръщане.

– Не бе, сериозно.

Тя се замисли.

– Ще им кажа: хора от бъдещето, ако искате да имате бъдеще, никога не се колебайте да плюете върху настоящето.

– Аз не мисля така. Мисля, че настоящето трябва да се изгражда постепенно и много внимателно. Ако не бях правил така, сега нямаше да съм тук. Уроци по немски, кандидатстване, следване, препоръки, глупости. Ден след ден след ден.

– Да де, ти си плюл постепенно, а аз отведнъж.

– Знаеш ли, ти си малко странен човек.

– Въобще не съм странен човек. Просто не знаеш нищо за мене.

– Тогава ми кажи какво трябва да знам.

– Няма нищо за знаене. Остави ме да спя.

– Ето сега. Ти в началото каза, че и аз не съм по-добър от другите.

– Не помня да съм ти казала такова нещо.

– Аз пък помня много добре. Тогава те разбрах грешно, но ти така и не ми обясни какво искаше да кажеш.

– Е, добре. Ти говореше, че всички в автобуса са простаци, тръгнали като Бай Ганьо или нещо такова. Бай Ганьо, доколкото си спомням, ходи по Европа, за да изнася розово масло. Всеки тук изнася каквото има. Ти си спечелил стипендия и смяташ да си търсиш работа в чужбина. Добре, значи не изнасяш пиратски дискове, а мозък – тя го погледна изпитателно и добави, – така да се каже.

Димитър се усмихна иронично, доколкото му позволяваше устната.

– А ти какво изнасяш? С тази малка раничка? Безопасни игли?

– Не. И няма нужда да викаш толкова.

– Хайде де, кажи ми – зашепна той. – Аз ти казах. Ако и ти изнасяше „мозък“, щеше да ми кажеш. Ако изнасяше стоки, щеше да си като онези, с големите денкове. Значи изнасяш тялото си.

– Не моето – каза тя и се обърна към черното стъкло.

– А кое?

– Не те интересува, остави ме да спя.

– Интересува ме. Ти ме интересуваш.

– Не те интересувам.

– Интересуваш ме.

Тя се обърна. Преглътна и каза:

– Добре, нещата стоят така. Ако държиш да разбереш с какво се занимавам, повече няма да ме видиш. Няма да има размяна на имена, нито размяна на адреси. Ти слизаш в Берлин, аз слизам в Берлин и това е. Не че държа да те виждам, просто искам да знаеш къде навлизаш.

Едва сега Димитър осъзна, че тайно беше разчитал да слязат заедно в Берлин, да пият по едно кафе на раздяла, а после все да си се виждат. В това се състоеше вълнуващата привлекателност на новия свят – никой не те познава и затова правиш каквото си искаш. Той искаше да се вижда с чернокосата.

– Мога да чуя всичко. Мога да пазя тайна. Едва ли е чак толкова сериозно.

Представи си, че сводникът й, с виненочервено сако и лачени обувки, я чака на автогарата. Тя слиза, а той опира пистолет в ребрата й изпод сгънатия върху ръката му шлифер. „Къде се забави, малката?“, пита я през зъби. Тя се опитва да се отскубне. Димитър ги проследява до вътрешния двор на закътана достолепна къща с плюшени завеси и голи ангели по фасадата. През нощта убива сводника и Интерпол му благодари... Не, тя каза „не моето“ тяло. Значи в раницата си носи контейнер с лед под формата на невинен термос и вътре има орган за трансплантация. Сърце? Глупости, кое сърце ще издържи два дена път с автобус. Очи? Всъщност тя каза, че или очите, или косата й са боядисани. Ами ако не е била косата? Ами ако има нещо около тия нейни оранжеви очи? Димитре, стига глупости, ти искаш да я видиш пак, нали? Но как да я видя пак, като не знам нищо за нея и термоса в раничката й?

– Едва ли е чак толкова сериозно – повтори той.

– Напротив, съвсем сериозно е. И окончателно. Сега ме остави да спя, защото наближаваме унгарската граница.

– Никога не съм излизал в чужбина – призна Димитър. Може би и с тайното желание да получи откровеност в замяна на своята. Чернокосата се беше опънала назад със затворени очи и видимо спеше.

– А ти искаш ли да те попитам?

– Не – отговори заспалата.

Отпред настана раздвижване.

– Моля ви се, какво сте се излегнали върху мен! – извика „старшата сестра“. – Ей, какви хора сте, бе!

Чу се басово „извинявайте, извинявайте“ и всичко потъна в предишното мълчание. Някой леко подхъркваше, сякаш яздеше тигър насън. Пътят беше станал съвсем равен, по-гладък, по-широк. Може би по това се разбираше, че Унгария наближава. Още една различна граница, при това не последната.

Димитър взе решение.

– Моля те, кажи ми къде отиваш и какво продаваш. Тя се ококори срещу него в сумрака на автобуса.

– Мислех, че вече си се досетил.

– Не, не съм.

– Добре, бременна съм. Официално отивам като болногледачка в едно семейство. Жената е частично парализирана. Искат да си имат дете, но няма как да си имат. Раждам детето там и им го оставям срещу 10 000. Чисти. Такава е уговорката. Ще стане много лесно, защото мъжът ще го припознае. После забравям за цялата случка и отивам да следвам икономика.

– Ами ако се откажат и мъжът не го припознае?

– Не вярвам да го направи. Като се има предвид, че той наистина е бащата. Преди два месеца изкараха десетина дена в Сандански заради минералната вода. По онова време бях сервитьорка в хотела. Те и двамата много искат дете. Само дето жената не знае, че ще осиновят член от семейството.

– Затова ли косата...

– Да, боядисах я, преди да тръгна. Предполагам, че това ще е достатъчно. Кой ти помни сервитьорките от ресторанта? Всъщност нямах намерение да казвам това на никого. Обаче знаеш ли защо ти се доверих?

– Защото ме харесваш?

– Хмм, нямах това предвид. Защото защити циганина. Само ти се изправи срещу онова дебело говедо. Хората като видят циганин и казват „кво толкова, нека отнесе боя, все ще има защо“. А не се сещат, че както те мразят циганите, така пък може други тях да ги мразят. Външно много не ти личи, но ти имаш смелост.

Димитър събра сили да кимне утвърдително.

– Сега вече ти е ясно, че повече няма да се видим.

– Освен случайно.

– Няма да си спомня за тебе.

– И ще бъдеш с друга коса.

– И много други неща.

– А не ти ли е жал за детето?

– Може би малко, но все пак още не го познавам, нали? Ако майка ми беше направила това за мене преди години, сега нямаше да има нужда да подмятам ранички по автобусите. Майка ми – нещастна, пенсионирана касиерка със сто лева пенсия и тотални хемороиди. За баща ми да не ти разправям. За втория пък съвсем. Като се ядоса, троши мебели, кокали, каквото му мине пред очите. На това дете ще му направя една огромна, шибана услуга.

Тя се обърна към прозореца и остана така. Димитър подложи дясната си ръка под главата й и я прегърна. Косата й миришеше на кайсиев шампоан.

Граничният портал към Унгария беше широк, осветен до бяло, с много ленти и много бариери. „Много – помисли си Димитър – сигурно означава повече от България и по-малко от Германия.“ Автобусът изкачваше стъпалата на невидим свят. Спрямо дърветата обаче светът беше еднакъв.

– Съберете паспортите – каза шофьорът.

Вратата се отвори пред граничния офицер. Хората мълчаливо и сънено започнаха да вадят паспортите си и да ги трупат един върху друг. От дъното на автобуса се чуха изненадани псувни.

– Брех, мааму стара, къде ми е...

Шофьорът събра паспортите и тръгна към псувните, за да изчака и последния непредаден документ.

– Ей сега, ей сега, тука беше...

– Да де, ама по-бързо, че ей го човека, нас чака. Чу се пъшкане, въртене, ровене.

– Къде ми е паспортът?

Вече беше ясно, че говори дебелият. Всички се обърнаха назад.

– Чакайте, ей тука ми беше, във вътрешния джоб на якето...

Унгарският митничар пристъпваше напред по пътеката, за да види какъв е проблемът. Не си правеше труда да говори, просто се изправи и скръсти ръце. Дебелият и шофьорът в един глас започнаха да повтарят „Няма му/ми паспорта“ и натъртваха сричките с надеждата да бъдат по-добре разбрани. Той ги разбра достатъчно добре, махна с ръка на дебелия да го последва и тръгна към вратата. Дебелият се затътри подире му. Докато минаваше покрай циганина, се обърна рязко и каза:

– Мамицата ти мръсна, ти си ми свил паспорта!

Циганинът учудено вдигна вежди.

– Я, паднал ти е някъде, сигурно си го изпуснал, докато пикаеше.

– Ей, мангал, накрай света ще те намеря и ще те спукам от бой. Дроба ще си повърнеш, да знаеш!

– Е, няма да е в Унгария – каза циганинът и си загриза нокътя на палеца.

Митничарят беше хванал вече дебелия за ръката и приготвяше белезниците. Дебелият вдигна ръце, заповтаря „сам, сам ще вървя“ и го последва. Други събития нямаше и автобусът потегли с един пътник по-малко и една премината граница повече.

Хората се унасяха отново. Асфалтът беше толкова равен, че почти не се усещаше. Всички неонови надписи бяха на латиница и неразбираеми. Привличаха и плашеха едновременно, като че ли рекламираха магазини за някакви специални хора. Димитър се въртеше и без да искаше, запомняше всичко. Тази, която наричаше наум „чернокосата“, също не спеше, но сякаш й беше все едно през какви места пътува.

– Видя ли сега какво стана? – прошепна Димитър. Циганинът как го извади от играта! Сигурно му е прибрал паспорта зад автобуса при кафенето. Доколкото съм чувал и той направи компетентна пауза... – нашите паспорти вървят в Германия по 5001000 евро. Ще го продаде на някой афганистанец и ще му осигури три месеца спокойно пребиваване в държавата Шенген.

– Ако трябва да бъдем точни, не му го прибра, а му го хвърли в храстите. Видях как го метна, преди да потеглим. Беше си чисто отмъщение. Мръсното копеле си го заслужаваше. Който налита на бой – дърво в устата.

– Абе не е точно така. Аз си мислех, че дебелият е пълен кретен, пък той си е бил прав. Явно циганинът му е свил цигарите, щом му сви и паспорта! „Плочкаджия и парясник“! Само като си помисля, че аз седях до него...

– Пълни тъпотии. Как той ще е свил цигарите, нали заедно се качихте в автобуса!

– Е, и кой е тогава?

– Ти не разбра ли? Бабичката с гушата! Нали на сръбската граница джобиха само мъжете. Нея я извадиха от редицата и тя се качи по-рано.

Димитър хвърли крадлив поглед към „старшата сестра“ и се хвана за главата.

– По тази логика може и да си ти.

Чернокосата въздъхна на ръба на търпението си.

– Мой човек, гоня сделка за десет хиляди. Тя включва отказване от цигарите. Дано поне химията да ти е по-ясна.

Виж, това аз не можах да науча.

Димитър крадешком се обърна назад към седалката на дебелия. В първия момент не можа да я открие, защото очакваше да я види празна. После видя изрусен младеж, който уговаряше нещо с бившия съсед на дебелия и двамата жестикулираха като глухонеми. Като че ли на това място имаше вода, която се беше затворила моментално над главата на удавника и сега си изглеждаше като всяка друга вода – гладка, огледална, безоблачна. Погледът на Димитър мина само за миг през Митко, който моментално го улови с лъскавите си очи и помаха за поздрав.

– Права си, дебелият наистина беше мръсник.

– Петър Дичев Ненков – каза тя.

– Моля?

– Петър Ненков, така се казва – беше разгърнала паспорта и четеше името на латиница. От снимчицата самоуверено се усмихваше дебелият.

– Ти луда ли си?

– Човек трябва да има някакъв резервен вариант. Представи си, че реша да си оставя бебето. Макар че, сега за сега, това ми се струва слабо вероятно – каза тя и се усмихна широко.

Бяла, нахална усмивка с един липсващ кучешки зъб.

Из сборника „Любов и смърт под кривите круши“

Кристин Димитрова
Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.
Други статии от този автор

Посетители

42
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 8 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици