Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Групичката ученици се качи в рейса с подвиквания и безпричинен смях. Четирите руси момичета избързаха и заеха свободните места на двойната седалка.

– Пепи, за теб няма място!

– Ще постоя прав – отвърна момчето, което се влачеше с нежелание след тях. – Цяла сутрин седях.

– Седни на съседната – посъветва го момичето, което беше най-близо до него. – Не виждаш ли, че е свободна?

Предпочиташе да остане прав, но седна от края. През цялото време, дори когато говореше оживено с трите си съ­уче­нич­ки, му се струваше, че Николина го наблюдава. Вече не я поглеждаше. Само слушаше гласовете на развеселените момичета.

Срещу него възрастната жена постоянно се завиваше в ши­рок мъжки шлифер, сивкав на цвят. Подпъхваше го под себе си, кръстосваше дългите му краища и ги стискаше с колене. Седеше известно време, без да помръдва, после отново повта­ряше същите движения. Шлиферът, забеляза той, беше закопчан с едно-единствено голямо копче. Николина, която отново гледаше към него, му посочи с поглед скитницата. Нещо като „я кой седи срещу теб“. Вече и трите й приятелки гледаха Пепи и жената срещу него. Шепнеха и без особена причина прихваха едновременно. От погледите и смеха той се почувства още по-неудобно. Беше поставил раницата си върху коленете и внимаваше да не докосне при по-резките разклащания на рейса коляното на жената, което остро издуваше шлифера.

Беше притворила очи и през цялото време изглеждаше унесена, сякаш заслушана в мелодия, която чуваше само тя. Нещо бавно, протяжно, съвсем различно от шума и движението на рейса. Отделните части на тялото й, след миговете на пълна неподвижност, и когато беше сигурна, че напълно се е опаковала с шлифера, също се подчиняваха на тази мелодия. Поклащаше се бавно, танцуваше и не оставяше в покой огромния шлифер. Като резултат от тези движения тя се преместваше сантиметър на едната или сантиметър на другата страна. И той все не успяваше да е максимално далече от нея.

Рейсът отново рязко се заклати. Пепи политна настрани и едва избегна съприкосновението с коляното, което се мярна изпод шлифера. Беше синкаво на цвят, покрито с дребни пъпчици, или просто кожата на жената беше настръхнала от студа. Отдавна съжали, че седна на двойната седалка. Ако беше сам, със сигурност щеше да се премести другаде. Но сега седеше с изправен гръб, стремеше се да пази равновесие и гледаше пред себе си.

Николина беше виновна. Ако не беше му казала, едва ли щеше да седне. Предпочиташе да е прав. По-близо до нея. Тогава, дори и без особени усилия, щеше да чува какво си шепне с другите момичета. Тя отново му правеше съучастнически знаци. Не разбираше какво точно иска да му каже. Най-накрая демонстративно стисна с палеца и показалеца носа си. Едва тогава Пепи усети непоносимата миризма. Жената срещу него направо вонеше. Той се наклони встрани, увеличавайки разстоянието помежду им. Вече наистина трябваше да стане. Положението ставаше нетърпимо. Никога не беше си представял, че жена, дори възрастна и облечена както беше облечена тази, може да мирише така.

– Много ми е студено, миличък – изрече с писклив глас тя.

– Навън е по-студено.

– И тук е студено. Направо умирам от студ.

– Студът се понася – каза той и се отмести още по-далеко от нея. – По-гадна е миризмата. Едва се издържа.

– На мене само ми е студено – каза жената и се опита с движение на раменете да загърне главата си с яката на шлифера. – Виж ме, цялата треперя. Направо се треса.

Пепи отвори ципа на раницата. Не реагираше на погледите, с които четирите съученички любопитно следяха движенията му. Николина извади бяла кърпичка и я сложи на носа си. Когато отново го погледна, се разкикоти от изумление. Пепи беше си сложил противогаз. Раздаваха ги на всички желаещи в училище. В продължение на цяла седмица всеки можеше вкъщи да се упражнява как се слага. Той затвори ципа на раницата и се отпусна назад. Наблюдаваше как ще реагира жената срещу него. На съседната седалка момичетата прими­раха от смях. Жената го погледна с ококорени очи и направи опит да се отдръпне. Полите на шлифера се раздвижиха и отново се показа кокалесто, моравосиньо на цвят коляно. Наистина беше осеяно със ситни пъпчици. Сега, с противогаза, Пепи отбеляза дори тази подробност по-хладнокръвно.

Жената поднови опитите си да се изтегли назад, по-далеко от огромните очи и шарнира, който се поклащаше като хобот. Колкото и да се натискаше с гръб в облегалката, страшното същество срещу нея оставаше на почти същото разстояние. Изведнъж тя започна някаква бърза игра с ръцете си. Докосваше, опитваше се да хване, да подръпне на различни места шлифера си. Заприлича на кукла, ръководена от няколко кукловоди, които нямаха идея какво точно искат от нея. Просто дърпаха, задвижваха крайниците и дребната й глава, променяха постоянно изражението на лицето. Последното, което най-дълго се задържа, беше изумление. Подчертаваше се от бръчките на челото, вдигнатите вежди и широко отворените очи. Най-накрая тя решително напъха дългите си пръсти в един от дълбоките джобове на шлифера. Изгледа го продължително и с бързо движение извади чернобяла фотография с метален обков.

– Виж ме! – изписука тя. – Това съм аз!

И вдигна високо фотографията, за да я покаже на всички в рейса. Беше от онези, които продават по стрелбищата, на някаква актриса.

– Аз съм това – изписука отново тя. – Аз съм, аз съм!...

Пепи така и не разбра дали той се наведе, или жената протегна свободната си ръка, но докосна пръстите й с шарнира на противогаза.

– Уплаших се! – изписука тя. – Да знаеш, много се уплаших. Ще умра от страх!

– У-у-у! – измуча Пепи.

– Страх ме е!

Четирите момичета станаха и вече се придвижваха към предната врата за слизане. Пепи се изправи и ги последва, без да сваля противогаза. Преди да слезе, погледна към жената.

– Аз не съм аз! – изписука високо тя. – Аз съм тази! – И отново размаха над главата си снимката, която стискаше с краищата на моравите си пръсти. – Красавицата, хубавицата... Това съм аз, да знаеш!...

Почти веднага тя зае старата си поза – леко прегърбена, свила зиморничаво рамене – и със суетливи движения започна да се загръща в шлифера. Накрая, изсулвайки се надолу, скри глава в яката му. И ако някой погледнеше отстрани натам, щеше да види единствено огромен мъжки шлифер, сив на цвят. Седеше сам на двойната седалка.

Палми Ранчев
Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.
Други статии от този автор

Посетители

48
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 8 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици